№ 1028
гр. София, 23.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори декември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20211110149039 по описа за 2021 година
Производството се води по искова молба на „фирма срещу В. С. В., с която са
предявени искове за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца следните
суми: 3 825.62 лв. – главница по Договор за потребителски паричен кредит №
*****/04.01.2017 г., ведно със законната лихва от 05.01.2021 г. до изплащане на вземането;
възнаградителна лихва в размер на 3 174.44 лв. за периода от 20.05.2017 г. до 20.01.2021 г.;
мораторна лихва в размер на 1 309.12 лв. за периода от 20.06.2017 г. до 16.12.2020 г., за
които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.
гр. д. № 302/2021 г. по описа на СРС, 85 състав. Претендират се разноски и юрисконсултско
възнаграждение за исковото и заповедното производство.
Ищецът твърди, че договорът е сключен между ответницата и **** – заличен
търговец поради преобразуване чрез трансгранично вливане в ищцовото дружество. Излага,
че й е предоставен заем в размер 3 800 лв. за срок от 48 месеца – до 20.01.2021 г., а тя поела
задължение да върне кредита на 48 броя равни месечни вноски, всяка в размер на 175.11 лв.
съгласно погасителен план, при фиксиран лихвен процент. Посочва, че сумата по кредита
била преведена по личната банкова сметка на кредитополучателя след удържане на
уговорената такса ангажимент, срещу която договорът бил сключен при фиксиран лихвен
процент. Заявява, че в чл. 5 от договора било предвидено, че при забава на една или повече
месечни погасителни вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва, както и че вземането на кредитора става изискуемо в пълен
размер, ако кредитополучателят просрочи две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората пропусната вноска. Твърди, че ответницата е преустановила
1
плащане на сумите по договора на 20.05.2017 г., като до този момент били погасени 3
месечни вноски, поради което целият размер на кредита станал изискуем на 20.06.2017 г., за
което било изпратено уведомление до нея.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответницата е подала отговор на исковата молба, с
който оспорва исковете като неоснователни с твърдения, че кредитът не е надлежно обявен
за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като оспорва приложената към исковата молба Последна покана от 16.11.2017
г. да й е връчена. Счита, че договорът за кредит противоречи на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, защото е посочен ГПР в размер на 46.38 %, без да е ясно какво друго освен
ГЛП в размер на 36.43 % включва той и как е формиран. Изтъква нарушение и на чл. 11, ал.
1, т. 11 и т. 12 ЗПК поради неяснота относно разпределението на отделните суми в
погасителните вноски – главница, лихви и такси, като счита за неясно за погасяване на кои
вземания са отнесени направените от ответницата плащания. Сочи нарушение и на
изискването за минимален шрифт по чл. 10, ал. 1 ЗПК в Общите условия към застраховката.
Поради това счита, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК и на
основание чл. 23 ЗПК тя дължи чистата стойност на кредита, която след приспадане на
погасените три вноски възлиза на 3 274 лв.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 21204/22.08.2022 г. е обявено за безспорно сключването между
**** и ответницата на Договор за потребителски паричен кредит № *****/04.01.2017 г. за
сумата от 3 800 лв. с краен падеж 20.01.2021 г. По делото е представен договорът, от който
се установява, че е уговорен лихвен процент в размер на 36.43 % и ГПР в размер на 46.38 %.
Съгласно чл. 3 началната дата на изчисляване на ГПР е датата на подписване на договора,
като се приема, че годината има 365 дни независимо дали е високосна, договорът е валиден
за целия срок и страните изпълняват точно задълженията си по него.
Страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят дължи заплащане на такса
ангажимент в размер на 133 лв. Съгласно чл. 2 от договора срещу нея кредиторът сключва
договора при фиксиран лихвен процент по смисъла на § 1, т. 5 ЗПК при съдържащите се в
договора условия, размери и срокове, и тя се заплаща при усвояване на кредита, като
кредиторът удържа сумата от общия му размер.
Съгласно Част ІІІ, т. 3 от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити сключването на договор за застраховка, свързан с
договора за кредит, не е поставено като изискване за получаване на кредита или за
получаването му при конкретно предлагани условия. Въпреки това в договора е постигнато
съгласие, че кредитополучателят следва да заплаща и застрахователна премия в размер на
1 021.44 лв. Съгласно чл. 2 от договора тя е разделена на равен брой вноски, съответстващи
на посочения брой погасителни вноски, и е част от всяка месечна погасителна вноска.
Представен е Сертификат № *****/04.01.2017 г. за сключена от кредитора **** в качеството
на застраховащ за длъжника В. С. В. в качеството на застрахован застраховка „Защита на
2
плащанията“ при ****, действащ чрез „**** – клон България, и ****, действащ чрез „***“ –
клон България.
Общата стойност на плащанията по договора е посочено в него, че възлиза на 8
405.28 лв.
Страните са постигнали съгласие, че кредитът ще бъде върнат на 48 броя месечни
погасителни вноски, всяка в размер на 175.11 лв. В договора е инкорпориран погасителен
план, съгласно който вноските се дължат ежемесечно в периода от 20.02.2017 г. до
20.01.2021 г., като е посочен размерът на оставащата главница след плащането на всяка
вноска. Съгласно чл. 7 месечните погасителни вноски ще покриват компонентите на
задължението в последователност разноски, лихва, главница. Кредитополучателят може по
всяко време да поиска и получи безвъзмездно извлечение за състоянието на договора под
формата на погасителен план с отбелязване на извършените и предстоящите плащания.
Съгласно чл. 5 при забава на една или повече месечни погасителни вноски
кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за
периода на забавата върху всяка забавена погасителна вноска, като законната лихва се
изчислява на дневна база, а дневният й размер за просрочени задължения е равен на 1/360
част от годишния размер. При просрочване на две или повече месечни вноски, считано от
падежната дата на втората непогасена вноска, вземането на кредитора става предсрочно
изискуемо в целия му размер, включително всички определени надбавки ведно с дължимото
обезщетение за забава, без да е необходимо изпращане на съобщение от кредитора за
настъпването на предсрочната изискуемост.
С Определение № 21204/22.08.2022 г. са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване усвояването на заемната сума от кредитополучателя и вливане на дружеството-
кредитор в ищцовото дружество.
По делото е представена Последна покана, с която В. С. В. е уведомена, че вземането
по договора е обявено за предсрочно изискуемо поради просрочване на две или повече
месечни вноски, и е поканена да заплати задължението си в 7-дневен срок от получаване на
уведомлението. Документът е връчен на особения представител на ответницата на
11.05.2022 г. като част от приложенията към исковата молба.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което съдът кредитира като
пълно, обективно и компетентно изготвено, се изяснява следното: Всички месечни
погасителни вноски по договора /с изключение на първата/ включват главница, договорна
лихва и застраховка в размер на 21.28 лв. Отчетени са 4 плащания по кредита на обща
стойност 575.30 лв., извършени на 17.02.2017 г., 20.03.2017 г., 28.04.2017 г. и 05.08.2017 г.,
отнесени за погасяване на следните задължения: 52.06 лв. – главница; 438.12 лв. – договорна
лихва; 85.12 лв. – застраховка. Непогасените задължения по договора са следните: 3 747.94
лв. – главница; 3 145.72 лв. – договорна лихва; 1 327.40 лв. – законна лихва върху
непогасената главница за периода от 20.06.2017 г. до 16.12.2020 г.
При така установената фактическа обстановка и като съобрази доводите на
страните, съдът формира следните правни изводи:
3
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК искове за
установяване дължимост на суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 302/2021 г. по описа на СРС, 85 състав. Исковете
са допустими като предявени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и в предметните и субективни
предели на заявлението и издадената заповед.
Основателността на исковите претенции с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9, ал. 1 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за главница, възнаградителна
лихва и мораторна лихва се обуславя от доказването от ищеца на следните предпоставки:
наличието на действително правоотношение по Договор за потребителски паричен кредит
№ *****/04.01.2017 г., сключен между **** и ответницата, с посоченото в исковата молба
съдържание, включително наличието на валидна уговорка за възнаградителна лихва;
изпълнение на задълженията на кредитора по договора, включително предаване на заемната
сума; изискуемост на вземането за главница; размера на главното вземане; размера на
дължимата възнаградителна лихва за исковия период; изпадането на ответницата в забава;
размера на обезщетението за забава; вливане на дружеството-кредитор в ищцовото
дружество.
В случая по делото е установено наличието между ищеца в качеството на
универсален правоприемник на дружеството-кредитор и В. С. В. на валидно облигационно
правоотношение по Договор за потребителски паричен кредит № *****/04.01.2017 г., по
който тя има качеството на кредитополучател, както и предоставянето на заемната сума на
ответницата.
Доколкото се касае за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, който не е сред
изрично изключените хипотези в чл. 4 ЗПК, то този закон е приложим за кредитното
правоотношение между страните.
Съгласно императивната норма на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. В случая съдът не констатира неспазване на някое
от посочените изисквания. Конкретно по възраженията на ответницата намира следното:
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин. В случая в договора е ясно
посочен ГПР по кредита – 46.38 %, изчислен към момента на сключването на договора
съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК. Доколкото в чл.
2 от договора застрахователната премия изрично е посочена като част от месечните
погасителни вноски, а те са съобразени при изчисляване на ГПР /т. 2 от представения
Стандартен европейски формуляр/, то застрахователната премия също е включена в
посочения ГПР. В чл. 3 от договора се съдържат взетите от кредитора общи положения и
допълнителни допускания при определянето му.
Чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК поставя изискване в съдържанието на договора за
4
потребителски кредит да се съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването, а съгласно чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК договорът съдържа информация за
правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да
получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, като погасителният план посочва дължимите плащания и сроковете и условията
за извършването на тези плащания, както разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата, лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е
приложимо, допълнителните разходи, а когато лихвеният процент не е фиксиран или когато
допълнителните разходи могат да бъдат променени съгласно договора за кредит, в
погасителния план се посочва ясно, че информацията, съдържаща се в плана, е валидна само
до последваща промяна на лихвения процент или на допълнителните разходи съгласно
договора за кредит. По повод възражението на ответницата за нищожност на договора на
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК поради неяснота относно разпределението
на погасителните вноски за погасяване на различните по вид вземания по договора, съдът
съобрази Решение № 106/03.06.2022 г. по гр. д. № 3253/2022 г. на ВКС, ІІІ ГО, в което е
прието следното: „Само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен
безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. Когато не са
приложими различни лихвени проценти, не е необходимо в погасителния план да се
съдържа посочване отделно на главницата и лихвите, които се погасяват с погасителната
вноска.“. В случая в договора се съдържа погасителен план и раздел „Параметри и условия“,
в който са посочени: размер на кредита за потребителски цели – 3 800 лв., застрахователна
премия – 1 021.44 лв., такса ангажимент – 133 лв., брой погасителни вноски – 48, размер на
погасителната вноска – 175.11 лв., обща стойност на плащанията 8 405.28 лв., годишен
процент на разходите – 46.38 %, и лихвен процент – 36.43 %. От чл. 2 на договора става
ясно, че срещу плащане на такса ангажимент кредиторът фиксира лихвения процент за
срока на договора. В чл. 3 от договора се пояснява, че погасителните вноски съставляват
изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, съставляваща печалбата на
кредитора, а от чл. 2 е видно, че погасителните вноски включват и равна част от
застрахователната премия. Щом договорът за потребителски кредит е сключен при
фиксиран, а не при променлив лихвен процент, не е необходимо да се разграничава каква
част от месечната погасителната вноска е предназначена да погаси главницата, каква част –
лихвата, и каква част – застрахователната премия. Същевременно потребителят е получил
още при сключване на договора погасителен план, който не се променя. Ето защо
разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 ЗПК не са нарушени.
Ответницата възразява, че щом застрахователната премия е част от параметрите и
условията на договора за кредит, то Общите условия към застраховката също следва да
отговарят на изискванията за минимален шрифт. Без да се нуждае от специални знания
5
съдът констатира, че представеният Сертификат за сключена застраховка „Защита на
плащанията“ и Общите условия към застраховката са на шрифт, който е по-малък от 12. От
друга страна обаче, съдът намира, че договорът за застраховка по чл. 382 КЗ, сключен от
кредитодателя като застраховащ по отношение на застрахования кредитополучател, и
Общите условия към него не са част от договора за потребителски кредит, а касаят
отношенията на кредитора и длъжника със застрахователното дружество по повод
сключената застраховка, защитаваща плащанията по отпуснатия кредит, поради което за тях
не е приложима разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Следователно възражението за
недействителност на договора за потребителски кредит поради нарушение на чл. 10, ал. 1
ЗПК е неоснователно.
От друга страна, съгласно ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на
ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни
сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без
да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича
пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В случая събраните по делото
доказателства – Договор за потребителски паричен кредит № *****/04.01.2017 г. и
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, сочещи, че по договора е уговорен фиксиран
лихвен процент в размер на 36.43 %, като за целия срок на договора /48 месеца/
възнаградителната лихва възлиза общо на 3 583.84 лв., налагат съдът да извърши служебна
преценка за валидност на клаузата за възнаградителна лихва. По този въпрос съдът намира
следното:
Законодателното уреждане на случаи, в които договор или клауза от него ще е
нищожна, когато при нормативната уредба законодателят се е ръководел от принципа
добрите нрави да не се накърняват, привързва нормативно уредената хипотеза към
основанието на чл. 26, ал. 1 пр. 1 ЗЗД, без да изключва преценката на съда за
недействителност поради противоречие с добрите нрави за неуредените хипотези.
Накърняване на добрите нрави е налице, когато договорната свобода се използва от едната
страна, за да възложи на другата несъразмерни тежести, като се възползва от по-
неблагоприятното й положение. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Добрите
нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им /например иск за присъждане на
неустойка, вземания с възнаградителен или санкционен характер, включително лихви и ГПР
по потребителски кредити/ съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на
справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се
закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Такъв е несъмнено интересът на
потребителя при сключен от него договор за кредит. В своята практика ВКС е приемал, че
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва. В този смисъл са: Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. №
6
1106/2003 г. на ВКС, ІІ ГО; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, ІІ
ГО; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, ІІ ГО; Определение
901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г. на ВКС, ІV ГО. Към момента на сключване на
процесния договор действа разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК /нова, ДВ бр. 35 от 2014 г., в
сила от 23.07.2014 г./, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС на РБ. Приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5
ЗПК не представлява законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои
случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно
надвишаване на определения от МС процент на законна лихва противоречат на добрите
нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в
закона праг на ГПР. Когато законодателят, ръководейки се на свой ред от изтъкнатите по-
горе принципи, които прилага и съдът, въведе норма като коментираната, нейното
нарушаване влече нищожност поради противоречие със закона, което именно правно
положение съдът императивно е длъжен да съобразява в обсега на дължимата защита и
санкция. Това положение не изключва съдебната проверка за съответствие на всеки договор
с добрите нрави, включително след влизане в сила на императивна норма, посочила
законодателно максималния праг на търпимост за някои уговорки, в този смисъл и крайна
граница за ГПР по потребителски кредит, чието прекрачване пряко влече нищожност
съгласно чл. 22 ЗПК /в този смисъл – Определение № 527/09.06.2022 г. по гр. д. № 151/2022
г., III ГО/. Допълнително следва да се посочи, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК
законодателят е поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи,
включени в ГПР, като по този начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на
кредита чрез въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции, както и от
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Лихвата е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. Възнаградителната лихва е величина, чиято стойност
нараства с времето. Нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до
несправедливо обогатяване на кредитора. Преценката за съответствието на уговорената
лихва с добрите нрави може включва съобразяване на размера на законната лихва за забава,
но и пазарната цена на този капитал, както и другите фактори, които влияят върху цената на
предоставянето на капитала – риска от невъзстановянаето му, включително и с оглед на
дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на икономически слаби
участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и др. Уговорената възнаградителна лихва следва да се приеме за
7
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й функции.
В конкретния случай съдът намира, че уговаряне на възнаградителна лихва от 36.43
% на фона на размера на законната лихва за забава към датата на сключване на договора –
10.00 %, както и при положение че заемната сума е 3 800 лв., а общият размер на
възнаградителна лихва за срока на договора от 48 месеца възлиза на 3 583.84 лв., е в разрез с
присъщите на възнаградителната лихва функции. Така е, защото икономическата цел на
отпуснатия кредит за кредитора е да покрие разходите по заема и да получи печалба чрез
получаване на възнаградителна лихва, която представлява възнаграждението за
предоставения финансов ресурс, като всеки получен доход извън тази цел излиза извън
присъщата функция на възнаградителната лихва. Ето защо, отчитайки размера на
предоставената по кредита сума, срока, за който тя е предоставена, и размера на
възнаградителната лихва, както и обстоятелството, че потребителят е икономически по-
слабият субект, за когото не е установено в случая да е могъл да влияе върху съдържанието
на клаузата, съдът намира, че уговорената лихва не съответства на присъщата й функция.
Фиксираният лихвен процент води до необосновано високо възнаграждение за кредитора,
т.е. излиза извън предназначението й да служи като възнаграждение за кредитора за
ползване на предоставената в заем сума, поради което клаузата от договора, в която е
посочен лихвен процент от 36.43 % се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД
като накърняваща добрите нрави.
В случая уговорката за възнаградителна лихва цели неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на длъжника, поради което не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, което означава, че тя е и неравноправна съгласно чл. 143, ал. 1
ЗЗП. Не е установено по делото тя да е индивидуално уговорена, поради което тя е нищожна
и на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Договорът за потребителски кредит е двустранен и възмезден. Клаузата за
възнаградителната лихва е съществен елемент от него, защото урежда възнаграждението за
кредитора. Премахването изцяло на клаузата за определяне на възнаградителната лихва от
договора за потребителски кредит би променило възмездния му характер, поради което
извод, че такъв договор би бил сключен и без да е уговорено такова възнаграждение не
може да се обоснове. В подкрепа на това е и от обстоятелството, че кредитодателят е
търговец, който по занятие предоставя кредити, тоест целта на договора за него е печалба.
Същевременно съглашението за възнаградителна лихва не може да бъде заместено от норми
на закона, защото такива не са въведени от законодателя. Следователно нищожността на
уговорката относно размера на възнаградителната лихва води до нищожност на договора в
неговата цялост.
По изложените съображения и с оглед разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят
дължи само чистата стойност на кредита. В случая той не дължи нито възнаградителна
лихва, нито мораторна лихва. По отношение на втората следва да се посочи, че предвид
нищожността на договора за поставяне на длъжника в забава е необходима покана. Липсват
8
доказателства за връчване на представената с исковата молба покана преди подаването на
заявлението по чл. 410 ГПК, поради което не може да се приеме, че ответницата е изпаднала
в забава в период, предхождащ завеждането на делото.
Ето защо съдът намира, че ответницата дължи връщане само на заемната сума. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се изяснява, че тя е извършила плащания
по договора в общ размер на 575.30 лв., като с тях са погасени от кредитора задължения за
договорна лихва и застраховка, каквито предвид нищожността на договора не са валидно
възникнали за нея. Следователно извършеното плащане следва да се отнесе изцяло за
погасяване на главницата, поради което е останала неплатена главница в размер на 3 224.70
лв., върху която В. дължи и законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението –
05.01.2021 г., до окончателното плащане.
По разноските:
На ищеца се дължат на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК разноски за заповедното и
исковото производство съразмерно на уважената част от исковете, а именно: разноски за
заповедното производство в общ размер на 76.80 лв., както следва: 57.30 лв. – държавна
такса, и 19.50 лв. – юрисконсултско възнаграждение; разноски за исковото производство в
общ размер на 369.30 лв., както следва: 57.30 лв. – държавна такса, 273 лв. – депозит за
особен представител, 39 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Разноските за експертизата, заплатена от бюджета на съда, следва да се разпределят
между страните съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете. Ищецът следва
да заплати по сметка на съда сумата от 152.50 лв., а ответницата – сумата от 97.50 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК,
че В. С. В., ЕГН **********, с адрес: адрес, дължи на „фирма“, вписано в Търговския и
фирмен регистър под № ****, с адрес на управление: адрес, действащ чрез „фирма“ С.А. –
клон България, ЕИК ****, с адрес на управление: адрес, сумата от 3 224.70 лв. – неплатена
главница по Договор за потребителски паричен кредит № *****/04.01.2017 г., ведно със
законната лихва от 05.01.2021 г. до изплащане на вземането, за която е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 302/2021 г. по описа на
СРС, 85 състав, като ОТХВЪРЛЯ, както следва: частично иска за главница – за разликата
над 3 224.70 лв. до пълния предявен размер от 3 825.62 лв.; изцяло иска за възнаградителна
лихва в размер на 3 174.44 лв. за периода от 20.05.2017 г. до 20.01.2021 г.; изцяло иска за
мораторна лихва в размер на 1 309.12 лв. за периода от 20.06.2017 г. до 16.12.2020 г.
ОСЪЖДА В. С. В., ЕГН **********, с адрес: адрес, да заплати на „фирма“ С.А.,
вписано в Търговския и фирмен регистър под № ****, с адрес на управление: адрес,
действащ чрез „фирма“ С.А. – клон България, ЕИК ****, с адрес на управление: адрес, на
основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК сумата от 76.80 лв. – разноски за заповедното
9
производство, и сумата от 369.30 лв. – разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА В. С. В., ЕГН **********, с адрес: адрес, да заплати по сметка на Софийски
районен съд сумата от 97.50 лв. – разноски за експертиза от бюджета на съда.
ОСЪЖДА „фирма“ С.А., вписано в Търговския и фирмен регистър под № ****, с
адрес на управление: адрес, действащ чрез „фирма“ С.А. – клон България, ЕИК ****, с адрес
на управление: адрес, да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 152.50 лв. – разноски за
експертиза от бюджета на съда.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10