Р Е Ш Е Н И Е
№
260103 /09.12.2020г., гр. Варна
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
АПЕЛАТИВЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на
десети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНУХИ АРАКЕЛЯН
ЧЛЕНОВЕ:
МАГДАЛЕНА НЕДЕВА
ДАНИЕЛА
ПИСАРОВА
при
секретар Ели Т., като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.дело №318
по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№480/08.01.2020г. на И.С.Т., ЕГН **********
и Р.З.Т., ЕГН **********,***, чрез адв.Пл.В. против решение №1165/18.12.2019г.,
постановено по т.дело №336/2018г. на ВОС, ТО, с което съдът е уважил изцяло
предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, искове
за осъждане на И.С.Т., ЕГН ********** и Р.З.Т., ЕГН **********, гр.Б., в
качеството на кредитополучатели да заплатят солидарно сумите: 54 278.24 шв.
фр. – част от общо дължима
предсрочно изискуема главница в размер на 104 326.66
шв.фр., по Договор за потребителски кредит № HL33096/29.01.2008 г.; 1 004.55
шв.фр.
– дължими такси, на осн. чл. 4 от Договора, за периода 12.05.2015г. -
27.02.2018г.; 176.89 шв.фр.,
застраховки на обезпечението, на осн. чл. 14 от
Договора, за периода 19.02.2016г. – 27.02.2018г.; 540.19 лв., разноски за подновяване на ипотека, на осн. чл. 13, ал.
2 от Договора, за периода 13.12.2017г. – 27.02.2018г., ведно със законната
лихва върху главниците, считано от депозиране на исковата молба до
окончателното изплащане, чл.79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ и чл. 99 ЗЗД.
С жалбата решението се обжалва изцяло с искане предявените искове да бъдат
отхвърлени. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно.
Предявените искове са недоказани. Твърди се, че съдът неправилно е приложил
разпоредбата на чл.183 ГПК като въпреки непредставяне на поискани оригинали, не
е изключил последните от доказателствата по делото, а ги е ценил по същество.
Изрично са изброени преписите на Договор за кредит от 29.01.2008г.,
допълнителни споразумения към договора от 14.09.2009г., от 08.10.2010г., от
14.04.2011г., от 26.04.2011г., от 30.11.2011г., от 22.06.12г., от 03.12.2012г.,
от 26.06.2013г., от 27.02.2014г., от 30.03.2015г. и от 02.04.2015г., договор за
цесия от 11.03.2008г. и договор за цесия от 25.10.2017г., покани до
кредитополучателите 2 бр.
В жалбата се излага, че договорът за кредит от 29.01.2008г. е изцяло
нищожен, а евентуално частично нищожен поради противоречие с чл.26, ал.1,
предложение първо ЗЗД вр. чл.430 ТЗ, чл.58, ал.2 и чл.59 от ЗКИ; поради
противоречие с добрите нрави съгласно чл.26, предложение трето ЗЗД и поради
липса на съгласие и основание – чл.26, ал.2 ЗЗД. Твърди се, че в договора не е
посочен начин за погасяване на кредита, не е уговорен видът и падежът на
месечните вноски, датата за плащането им както и каква част служи за погасяване
на главница и каква част – на възнаградителната лихва. Липсват както
погасителни планове, така и методология за изчисление и изменение на базовия
лихвен процент /БЛП/. Прави се довод, че неяснотата относно дължимото месечно
изпълнение по договора води до невъзможност кредитополучателят да изпадне в
забава поради неплащане на вноска доколкото единствено уговорен срок е 240
месеца от датата на усвояване на сумата. Твърди се, че липсата на валидно
уговорена между страните по договора за кредит цена /възнаградителна лихва/ е
порок, който не може да бъде саниран тъй като засяга същественото съдържания на
договора. Поддържат се твърдения за неравноправност на разпоредбите на договора
съгласно ЗЗП.
Поддържа, че кредитополучателите имат качеството „потребители” по смисъла
на ЗЗП, поради което по отношение на същите е приложима императивната закрила в
чл.143 ЗЗП, 5, 9, 12 вр.чл.144, ал.2, т.1 и ал.4, чл.146 и чл.147 ЗЗП. В тази
връзка се твърди, че по делото не е установено от ищеца индивидуално договаряне
по договора за кредит. Поддържа се, че в тежест на ответниците е прехвърлена
цялата валутна тежест от договарянето във виртуална валута шв.франкове /вместо
евро/, поради което е налице вреда за потребителя и допуснато значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по процесния договор за
кредит. Потребителят е поел целият риск от промяната във валутните курсове съгласно договорката в чл.22 от договора, но
без да разбира икономическия смисъл на клаузата и правните последици.
Непредоставянето на пълна и изчерпателна информация от банката, с каквато тя би
трябвало да разполага, е попречило на потребителите да направят реален
информиран избор относно конкретните условия по договора. Твърди
неравноправност и на клаузите от договора, които предвиждат получаване и
погасяване на кредита в шв.франкове съгласно чл.143, т.19 ЗЗП. Погасяването на
кредита е следвало да се извърши в евро, което е действителната договорена
валута на кредита. На следващо място, въззивниците твърдят, че неправилно съдът
приел настъпване на условията за предсрочна изискуемост на договора към
15.05.2019г., тъй като не е установено редовно връчване на уведомленията на
банката. Не е доказано настъпване на условието по чл.18, ал.2 от договора за
изискуемостта на цялото вземане, произтичащо от договора за кредит.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на ВЖ от насрещната страна
ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, чрез адв.Г.С., за неоснователност на същата. Поддържа, че
обжалваното съдебно решение е правилно и законосъобразно. На първо място се
твърди, че обективираните в цитираните преписи от документи, факти и
обстоятелства, са установени по делото от ищеца като искането на въззивника за
прилагане последиците на 183 ГПК е неоснователно.Излагат съоблажения във връзка
с чл.32 ЗАдв. и чл.3 от ГПК за добросъвестно упражняване на процесуалните
права. Оспорва се възражението за нищожност на договора на посочените в жалбата
няколко основания. Твърди се, че страните са постигнали съгласие по всички
съществени условия на договора. Оспорва
се противоречието на клаузи от договора с разпоредбите на чл.430 ТЗ, чл.58 и чл.59
ЗКИ. Оспорва се липсата на основание на процесния договор тъй като съгласие
относно лихвата е налице в чл.3 от същия. Позовават се в евентуалност и на
постановеното в чл.26, ал.4 ЗЗД, че нищожността на отделни клаузи не влече
нищожност на целия договор. Оспорват се доводите за нищожност на договора
поради избраната валута. Не е установено по делото, че курсовите разлики са
възложени в тежест на потребителите. Освен това се твърди, че е налице
установяване наличието на индивидуално договаряне на условията по договора,
обективирано в множеството допълнителни споразумения към договора. Оспорва се
липсата на предсрочна изискуемост на задължението. Твърди се, че в тази връзка
дори при извод за нередовно връчване уведомлението на банката на страните,
следва да се приеме обявяване изискуемостта на цялото задължение с връчване
преписа от исковата молба, на основание чл.235, ал.3 ГПК. Молят за
потвърждаване на съдебното решение ведно с присъждане на сторените разноски.
В съдебно заседание въззивниците чрез пълномощника си адв.С.Е., поддържат
жалбата на изложените съображения. Поддържат приложение на чл.183 ГПК по
отношение на непредставените от банката писмени доказателства в оригинал.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител в съдебно
заседание, но с писмена молба от 09.11.2020г. /на л.93/ поддържа отговора срещу
жалбата.
За да се произнесе по жалбата въззивният съд констатира, че производството
е образувано по искова молба на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, с искане за
солидарно осъждане на И.С.Т., ЕГН ********** и Р.З.Т.,
ЕГН **********, двамата от гр.Б., в качеството на кредитополучатели,
да заплатят следните суми, дължими въз основа на Договор за
потребителски кредит № HL33096/29.01.2008г., както следва: 54 278.24 шв.франка – част от общо
дължима предсрочно изискуема главница, в размер общо на
104 326.66 шв.фр.; 1 004.55
шв.фр.
– дължими такси, на осн. чл. 4 от Договора, за периода 12.05.2015 г. -
27.02.2018 г.; 176.89 шв.фр.,
застраховки на обезпечението, на осн. чл.14 от
Договора, за периода 19.02.2016 г. – 27.02.2018г.; 540.19 лв., разноски за подновяване на ипотека, на осн. чл.13, ал.2
от Договора, за периода 13.12.2017г. – 27.02.2018г., ведно със законната лихва
върху главниците, считано от депозиране на исковата молба до окончателното им
изплащане, чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл. 430 и сл. ТЗ и чл. 99 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 29.01.2008г. с първия от ищците
бил сключен Договор за потребителски кредит, по силата на който му бил отпуснат
кредит в шв.франкове, в размер равностойността на 60 000.00
евро, по курс „купува“ на франка към
еврото на банката в деня на усвояване, със срок на
издължаване 240
месеца от сключването. Договорът бил подписан и от втория ответник в качеството
на кредитополучател. Твърди се, че по силата на Договор за цесия от
11.03.2008г., ищецът прехвърлил на „БРС“АД, всички свои вземания по договора,
ведно с обезпеченията и принадлежностите. Сочи, че с
оглед възникналите затруднения в изплащането на сумите по договора между „БРС“АД
и ответниците са сключени допълнителни споразумения от
14.09.2009 г., 08.10.2010 г., 14.04.2011 г., 26.04.2011 г., 30.11.2011 г.,
22.06.2012 г., 03.12.2012 г., 26.06.2013 г., 27.02.2014 г., 30.03.2015 г.,
02.04.2015 г., с които условията по договора са предоговаряни.
Твърди се още, че по силата на Договор
за цесия от 25.10.2017г., „БРС“ АД е прехвърлило обратно на ищеца всички
вземания, произтичащи от процесния Договор за кредит, заедно с всички
обезпечения и принадлежности. За извършената цесия ответниците били надлежно
уведомени. Твърди, че всяко от споразуменията формира главница, която е
по-голяма от посочения размер на кредита. Поради забава в плащанията по
Договора, а именно 22 вноски за главница, считано към
10.05.2016г. и 34 вноски за лихви, считано от 10.05.2015г., на основание чл.
18, ал. 1 от Договора, се твърди, че на 07.11.2017г. вземанията на банката
по договора
са обявени за предсрочно изискуеми, с покани
връчени на ответниците при условията на чл. 47 ГПК от ЧСИ № 718.
В срока по чл. 367 ГПК,
ответниците И.Т. и Р.Т., оспорват иска по основание и размер, а с допълнителен
отговор считат договора за кредит за изцяло или частично нищожен. Считат
сключените допълнителни споразумения за нищожни,
тъй като с тях е извършено прибавяне към размера на главницата, на просрочени
задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва.
Варненският Апелативен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
При преценка редовността на жалбата се констатира, че същата е
подадена срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок, от надлежна
страна, чрез редовно упълномощен процесуален представител, съобразно
изискванията за редовност. На тези изисквания отговаря и постъпилият отговор на
насрещната страна. Поради това ВЖ е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната част. Обжалваното решение е валидно постановено в
пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като
постановено при наличие на положителни и липса на отрицателни процесуални
предпоставки.
По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се
изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решениe по
отношение крайния извод на съда за
валидността на договора за кредит, съответно съществуване на заявеното по исков
ред съгласно чл.430 ТЗ, вземане на банката – кредитодател.
В правомощията на въззивния съд е да се произнесе
служебно по валидността на отделни клаузи от договора при противоречие с
императивни правни норми съгласно ТД №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка с
определение от 07.07.2020г. са разширени предметните предели на въззивното
производство с преценка законосъобразността на чл.22 от договора за кредит и
съответствие с императивните разпоредби на ЗЗП, конкретно чл.143, т.19
вр.чл.146, ал.1 ЗЗП. Със спорната клауза кредитополучателят поема за своя
сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс „купува”
и/или „продава” на шв.франкове към евро, които могат да имат за последица
повишаване на дължимите по договора погасителни вноски. В доклада си въззивният
съд е възложил в тежест на ищеца установяване на индивидуално договаряне на
процесната клауза от договора като във връзка с доводите за недействителност е
допуснал изслушване на допълнителна счетоводна експертиза за установяване
размера на дълга при първоначалните уговорки за валутата на дълга, без
последващите промени в курса. Във връзка с констатирано оплакване за
процесуално нарушение, са дадени указания и по чл.183 ГПК във връзка с исканите
оригинали на преписи от документи като ищецът е предупреден за последиците от
неизпълнение. На страните е указано, че във въззивното производство съдът ще
дължи преценка за наличие на неравноправни клаузи в договора за кредит, респ.
допълнителните споразумения, които се отразяват на действителността им и/или
действителността на целия договор за кредит, а в частност и относно преценката
за настъпване обективните условия за обявяване предсрочна изискуемост.
От фактическа страна по делото се установява
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
осъдителни искове от банка -кредитодател спрямо кредитополучателите -солидарни
длъжници, за заплащане дължима предсрочно изискуема главница по договор за
кредит, банкови такси, дължими застраховки по договора и сторени от кредитора
разноски по подновяване на ипотека. Претендираната главница е заявена частично
във валутата на договора- швейцарски франкове.
Съдът е приел в доклада по чл.146 /чл.374 ГПК за безспорни
и ненуждаещи се от доказване между страните, обстоятелствата за подписване
между страните на Договор за потребителски кредит № HL33096/29.01.2008г.;
цедиране на задължението от страна на ищеца на „БРС“АД по силата на Договор за
цесия от 11.03.2008г.; подписването между ответниците и „БРС“ АД на допълнителни
споразумения от 14.09.2009 г., 08.10.2010 г., 14.04.2011 г., 26.04.2011 г.,
30.11.2011 г., 22.06.2012 г., 03.12.2012 г., 26.06.2013 г., 27.02.2014 г.,
30.03.2015 г., 02.04.2015 г. както и обратното цедиране на
задължението на ищеца от страна на „БРС“ АД, по силата на Договор за цесия от
25.10.2017г. Част от писмените доказателства в оригинал, обективиращи
тези факти, са приобщени пред въззивния съд съгласно чл.183 ГПК – договор за
кредит ведно с Приложение №1 към същия; погасителен план, допълнително споразумение
от 19.02.2008г., от 14.09.2009г. ведно с погасителен план, допълнително
споразумение от 08.10.2010г., от 14.04.2011г., от 26.04.2011г. ведно с
погасителен план, допълнително споразумение от 22.06.12г. и погасителен план,
допълнително споразумение от 03.12.2012г. и погасителен план както и
допълнително споразумение от 02.04.2015г.
От доказателствения материал са изключени част от представените пред ВОС
писмени доказателства, съобразно указанията по чл.183 ГПК, а именно: двата
договора за цесия, поканите за доброволно изпълнение и допълнителни
споразумения от 30.11.2011г. и от 30.03.2015г. Доколкото част от обективираните
факти са включени в доклада на съда по чл.146 ГПК като безспорни между
страните, изключването на част от доказателствата не променя съществено
преценката на съда относно релевантните обстоятелства.
Въз основа на горното съдът намира за установено наличието на
правоотношение между страните по договор за потребителски кредит №HL
33096/29.01.2008г., въз основа на което
между ищеца, с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД, от
една страна и И.С.Т. и Р.З.Т., от друга страна, е сключен договор за
потребителски кредит, по силата на който е предоставена сумата 60 000.00
евро в равностойността ѝ в шв.
франкове, със срок на издължаване 240 месеца от датата на усвояване на кредита
(чл. 1, ал. 1 и чл. 5, ал. 1). В чл.3, ал.1, страните са договорили, че
кредитополучателят дължи годишна лихва в размер на сбора от БЛП
за жилищни кредити в шв. франкове и договорна надбавка от 1,65 пункта като към
момента на сключване на договора БЛП е в размер на 4.5 %. Страните са
договорили, че при просрочие на погасителни вноски и при предсрочна изискуемост
кредитополучателят дължи лихва в размер на сбора на лихвата за
редовна главница по чл.3 плюс
наказателна надбавка от 10 пункта (чл.3, ал.3). Уговорено е и задължение на
кредитополучателя за заплащане на дължими такси за управление – 1.5 %, годишна
такса за управление в размер на 0.3 % върху непогасената главница и административна
такса в размер на 40.00 лв. (чл. 4), а в чл.14 от договора е предвидено задължение за застраховане на
обезпечението по договора, вкл.подновяване на полиците. В чл.18,
ал.2 страните са уговорили условия за обявяване на предсрочна
изискуемост на договора - при неиздължаване на три последователни месечни
погасителни вноски като ищецът поддържа, че отнемане преимуществото на
срока е сторено към 07.11.2017г. Връчването на длъжниците обявление за
предсрочната изискуемост е извършено чрез ЧСИ Ст.Данова.
Съдът намира за установено усвояването на сумата по кредита от страна на
въззивниците. Извод за това следва директно от възраженията в отговора на
исковата молба и доводите за валутата на усвояване. Категоричен извод за това
се съдържа и в допусната и изслушана по делото, кредитирана и от настоящия
състав, съдебно-счетоводна експертиза /т.1, л.247 по делото/ От същата се
установява, че на 30.01.2008г. по посочена в договора б.сметка на
кредитополучателя Т. в шв.франкове е предоставен кредит в размер на 98 998
шв.франка с равностойност от 60 000 евро като е удържана комисиона за
управление от 1 484.97 франка, а реално е усвоен остатъкът от
97 513.03 шв.франка. Сумата е превалутирана в евро с курс на
равностойността от 59 100.02 евро, която е прехвърлена по посочена
б.сметка на кредитополучателя в евро.
По отношение на извършените междувременно договори за цесия в полза на
Бългериън Ритейл сървисиз АД и обратно към Юробанк България АД /съответно 2008
и 2017г./, съдът отчита подписваните допълнителни споразумения /всички без
изключение/. Ответниците са оспорвали уведомяването си за извършената цесия, но
с извънпроцесуалното си поведение са изявили знание за цесията и нещо повече
-договаряне на условията по кредита именно с цесионера БРС АД. Прехвърлянето на
вземането е обхванато и от безспорните по делото обстоятелства съгласно
окончателния доклад. В тази връзка съдът цени и представените в оригинал с
молба от 21.09.2020г. /на л.107 по възз.дело/ писмени доказателства – договор
за кредит и допълнителни споразумения ведно с погасителни планове към същите.
Те са подписани от страните като подписите на ответниците не са оспорвани. Не
са оспорвани и подписите на страните по договора за цесия. За пълнота,
въззивният съд намира, че доколкото документите са били представени от ищеца в
заверен от пълномощника му по делото адвокат преписи, то същите следва да бъдат
ценени съгласно чл.32 от ЗА като официално заверени преписи. Съгласно
постановената съд.практика, завереният по реда на чл.32 ЗА
от адвокат - пълномощник на страната /представяща и ползваща се от документа/
препис от частен документ /в конкретния случай диспозитивен – договори за цесия и доп.споразумения/ не може да замести
оригинала и да предотврати изключването му по реда на чл.183 ГПК,
освен когато между страните липсва спор относно съществуването на оригинала. С оглед изявленията на ответниците /въззивници/, единствено спорно
обстоятелство е подписване на погасителни планове към договора и
споразуменията, т.е. съществуването на погасителен план към договора. От
изявленията на страните не може да се извлече възражение за липса на тези
документи в правния мир. Част от документите са представени в оригинал пред
въззивния съд, поради което съдът намира, че удостоверяват съществуването им,
съотв. обвързаността на въззивниците поради липса на спор относно
автентичността. Пред съда не е поставян въпроса относно съществуването на
останалите писмени доказателства, вкл. изключените в рамките на въззивното
производство. Освен това материалната легитимация на ищеца следва директно от
договора за кредит дори при игнориране на цесионните сделки.
Въззивният съд споделя изложените в първоинстанционното решение изводи
относно нередовността на връчените уведомления за обявяване предсрочната
изискуемост на договора за кредит. Този извод съдът прави независимо от
връчването чрез ЧСИ рег.№718, ВОС, Ст.Данова и въпреки уговорката в чл.26 от
договора за кредит относно задължение за уведомяване на кредитора при промяна в
адреса. С оглед служебно събраната информация за настоящ адрес на
кредитополучателите в гр.Б., същата би следвало да бъде съобразена и от ЧСИ в
изпълнение на правомощията по чл.18, ал.5 вр.чл.43 от ЗЧСИ и чл.38 и сл. ГПК.
Тази промяна е налице към датата на връчване 2017г. като видно от справката
промяна в адреса е налице от април 2015г., непосредствено след подписване на
последното допълнително споразумение. Съдът препраща към изложените в
първ.производство мотиви на основание чл.272 ГПК.
Поради изложеното и като приема, че предсрочната изискуемост на дълга по
договора за кредит не е била обявена на страните към 2017г., съдът намира, че
това е сторено с фикционното връчване преписа от исковата молба най-рано на
03.10.2018г. /вж. л.138 и сл. по делото/, т.е. в хода на настоящото производство,
който факт с правно значение следва да бъде отчетен съгласно чл.235, ал.3 ГПК.
Съдът намира, че както към 2017г., така и към настоящия момент са били
налице основанията на чл.18, ал.2 от договора за обявяване предсрочната
изискуемост. От заключението на кредитираната от съда ССЕ се установява, че последното
отразено движение по разплащателната сметка за погасяване на кредита е от
10.11.2015г., когато е постъпила сумата 50.00 лв., превалутирана в шв. франкове
– 27.17 и отнесена за погасяване на възнаградителна лихва, предвид клаузите на последното сключено допълнително
споразумение от 30.03.2015г. След изтичане на срока на последното допълнително
споразумение, на 10.04.2016г. е начислена сумата 244.12
франка (отложена лихва по споразумението), която е капитализирана към редовната
главница, съобразно уговорките в него. Изложеното обосновава
извод на експерта в.л.Г., че кредитът е погасяван до 86-та поредна
МПВ, с падеж 10.04.2015г., която е погасена изцяло, а следващата
87 вноска, с падеж 10.05.2015г., е погасена частично
със сумата 27.17 франка. Остатъкът в размер на 572.83 франка не е бил
издължен. Последното погасяване на главница по договора е отразено на
24.02.2015г., когато е погасена главница с падеж 10.01.2015г., в
размер на 0.22 франка като след тази дата погасявания не са извършвани. Вещото
лице посочва още, че размерът на дължимата от ответниците главница към
твърдяната дата на предсрочна изискуемост – 07.11.2017г. и към датата на
заключението възлиза на 104 326.66 шв.франка.
В тази насока е заключението и на ДССЕ, изслушана пред
въззивния съд, съгласно която се установява, че последно погашение на
главницата е правено на 30.04.2012г. /вж.л.99 от допълнително заключение/, при
това частично, съставляващо вноска №51 по договора. Съдът отчита, че при този
вариант на заключението, вещото лице е съобразило първоначалните уговорки по
договора, без натрупването на лихва върху лихва, без промяната в БЛП и
договорната лихва и без промяната в курса на валутата. Аналогично и в т.2 от
същото заключение, може да се направи извод, че кредитът е бил в просрочие още
към 2012г., а в забава и по-рано – 2009г. /т.2, ДССЕ/
Следователно, към датата на връчване преписа от исковата молба на
ответниците по реда на чл.47 ГПК, на 03.10.2018г., са били налице повече от три
неизплатени изцяло или частично погасителни вноски, респ.са осъществени
условията на чл.18, ал.2 от договора за отнемане преимуществото на срока за
длъжника. Към настоящия момент вземането е изцяло предсрочно изискуемо.
Предмет на предявените искове са част от обхванатите от договора задължения
на кредитополучателите, а именно част от главницата до размера от
54 278.24 шв.франка както и пълният размер на дължимите плащания по
застрахователни полици съгласно чл.14 от договора; 540.19 лева разноски на основание
чл.13 от договора за подновяване на ипотека както и 1004.55 франка такси по
чл.4 от договора. Възнаградителни, наказателни и мораторни лихви не са предмет
на претенцията.
Вещото лице е
изчислило размерът на главницата към твърдяната дата на предсрочна изискуемост
– 07.11.2017г., при условие, че не са били добавяни вземания с друг произход и
при отчитане на извършените плащания, би възлизал на 117523.09 франка. В с.з.
вещото лице посочва, че размерът на главницата се завишава, предвид наличието
на многократно прилаганите периоди на облекчено погасяване, през които
погасяване на главница не се извършва, тя се натрупва и съответно увеличава
последващите вноски. Експертът още е установил, че към
07.11.2017г. общия размер на извършени от банката и непогасени разходи за
имуществени застраховки възлиза на 133.65 франка, а към датата на предявяване
на иска 01.03.2018 г. възлиза на 176.89 франка като на 24.01.2018 г. е
начислена имуществена застраховка в размер на 43.24 франка. Непогасена е и
сумата 540.19 лв., представляваща заплатена такса за подновяване на ипотека,
заплатена на 13.12.2017г. Към датата на предявяване на иска дължима се явява и
таксата по чл.4 от договора, възлизаща на 1 004.55
франка. По отношение на разноските за застраховки и подновяване на
ипотека, ищецът е представил и писмени доказателства, които установяват
заплащането им от кредитора за сметка на кредитополучателите, в претендирания
размер.
Исковете съдът намира за основателни независимо от наличието на нищожни
клаузи в процесния договор. Такива възражения са въведени още пред ВОС,
поддържани с въззивната жалба. Доколкото съдът служебно преценява част от
клаузите на договора за кредит за неравноправни като същевременно е налице и
условието - клаузи в договор, сключен с потребител, то по арг.на чл.7, ал.3 ГПК, възраженията не биха се явили преклудирани и се обхващат от служебната
преценка за съответствие с императивни правни норми. С решение №23/2016г. по
т.дело №3686/2014г. ВКС, І т. о., се е произнесъл, че първоинстанционният и
въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор, като възражението на
потребителя за неравноправен
характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока
за отговор на исковата молба и може да бъде наведено за пръв път във въззивното
производство
Настоящият състав намира възражението за недействителност на целия договор
за кредит, за неоснователно. Независимо от наличието на неравноправни клаузи
относно договаряне на кредита във виртуална валута и наложеното от това
превалутиране, което се явява в ущърб на потребителя като по-слаба икономически
страна /чл.2, ал.3 и ал.5; чл.6, ал.20 – 22 от договора/, въпреки анатоцизма,
уговорен и констатиран в първоинстанционното решение, приложен с допълнителните
споразумения към договора, това обстоятелство не се отразява на
действителността както и на изискуемостта на съдебно предявените вземания. Безспорно, ответниците имат качеството потребители
съгл.пар.13 от ДР на ЗЗП, което ангажира служебната преценка за наличие на
неравноправни клаузи в потребителския договор. /чл.7, ал.3 ГПК/ и как /и дали/
това се отразява на основанието и размера на претенцията.
Поради това и въззивната проверка е разширена с
преценка съответствието на чл.22 от договора с императивните разпоредби на ЗЗП
като са допуснати и нови доказателства.
Въпреки предоставената на страните възможност, съдът намира, че във
въззивното производство не е установено наличие на проведено индивидуално
договаряне по повод сключване на процесния договор, каквито указания са дадени
на страната с определение на ВнАС от 07.07.2020г. Индивидуално уговорена ще е
клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при
достатъчно информиран избор, я е приел /решение №98 по т.дело №535/2016г. на
първо т.о./. Подписването на договор за банков кредит от потребителя не
освобождава банката от задължение да докаже, че намиращи се в договора клаузи,
оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с
него. Ако посоченото обстоятелство - подписване на договора от потребителя би
освобождавало търговеца от задължение да докаже, че клаузите са били
индивидуално уговорени, това поначало би имало за последица изключване на
защитата при всички потребителски договори. Доказването следва да установи, че
при сключване на съответните клаузи, като предложени от доставчика на стоката
или услугата, потребителят не е бил принуден да ги приеме, без възможност за
въвеждане на резерви или изменения в съответствие с икономическия си интерес,
или да се установи, че с това си съдържание клаузите са били предложени от
самия потребител. Сключването на последващи споразумения за преструктуриране на
дълга не прави уговорките, поети в първоначалния договор индивидуално
уговорени. Това е така, тъй като в тези споразумения не се установява
разясняване на включени клаузи, на кредитополучателя. В допълнително
постъпилите по делото молби от банката не са правени доказателствени искания
въпреки предоставената от съда възможност.
Относно валутата на кредита и валутния риск, съдът съобразява постановените
по реда на чл. 290 ГПК: решение № 295/22.02.2019 г., т. д. № 3539/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 294/27.03.2019 г. по т. д. № 1599/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 384/29.03.2019 г. по т. д. № 2520/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 314/29.07.2019 г. по т. д. № 1766/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 67/12.09.2019 г. по т. д. № 1392/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., в които се приема, че
"неравноправна е договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна
валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху
потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че
кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии
икономическите последици от сключването на договора и когато при проверка за
неравноправния ѝ характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този
случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал. 3 ЗЗП." В тази връзка е налице задължителна практика на Съда на Европейския
съюз /СЕС/, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на
ЕС. /решение от 20.09.2017 г. по дело
С-186/16, EU: C: 2017: 703, определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17, EU:
C: 2018: 103, решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, EU: C: 2014: 282,
решение от 23.04.2015 г. по дело C-96/14, EU: C: 2015: 262, решение от 03.06.2010
г. по дело C-484/08, EU: C: 2010: 309/, решение от 20.09.2018 г. по дело
С-51/17, EU: C: 2018: 750, решение по дело C-415/11, EU: C: 2013: 164 и др. /.
Съвкупният анализ на договорните клаузи сочи, че спорният кредит се
предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността на 60 000
евро като няма реален паричен поток към кредитополучателя в швейцарски
франкове. В този смисъл се касае за виртуална валута. Същевременно липсват
данни, че към момента на сключване на договора за кредит в чуждестранна валута
на кредитополучателя е била предоставена относимата пълна информация, която би
му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск
за финансовите му задължения при значимо обезценяване на валутата, в която
получава доходите си. По смисъла на даденото от СЕС тълкуване не може да се
приеме за достатъчна информираност на потребителя предоставената от банката
информация, че е възможна промяна на обявения курс купува и/или продава на
швейцарския франк към еврото, което ще рефлектира върху размера на дълга в
посока на повишаването му. С такава информация като част от професионалната си
дейност банката би следвало да разполага и след като не е изпълнила
задължението си да я предостави на по-слабата страна по договора, липсва
основание да се приеме, че потребителят е могъл да прецени потенциално
значимите икономически последици по договора. Липсата на информация не
позволява на средния потребител (относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен) да прецени потенциално значимите за него
икономически последици при изчисляване на погасителните вноски, тъй като не
разполага с информация в дългосрочен план за котировките на швейцарския франк.
Клаузата на чл.20, ал.1 от договора не дава защита на потребителя, тъй като упражняване
на правото на превалутиране е свързано със заплащане на комисиона и е обвързано
с курс "купува" на банката за швейцарски франкове към датата на
превалутирането, който също е едностранно определен. В заключение, клаузите за
прехвърляне на валутния риск върху потребителя създават значително неравновесие
между правата и задълженията на страните по кредитния договор по см. на чл.143,
т.19 от ЗЗП. Същите са неравноправни, тъй като не са индивидуално договорени
клаузи от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от които са
свързани с цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя. Банката не
е съумяла да докаже, че е налице реално информиране на кредитополучателя за
естеството и икономическите последици на поетото задължение като същевременно
евентуалното неблагоприятно обезценяване на валутата /шв.франк/ би могло лесно
да бъде компенсирано от банката чрез едностранно променяни договорни лихви.
Рискът лежи изцяло върху кредитополучателя. С оглед неравноправния си характер,
спорните клаузи - чл. 22, чл.6, ал. 2 от договора се явяват нищожни на
основание чл.143, т.19 вр.чл.146, ал.1 от ЗЗП. Коментираната нищожност има за
последица прилагане в отношенията между страните на първоначалния договор
От първоначалното заключение се установява, че от сключване на договора до
м.09.2012г. БЛП на банката е променян в посока нарастване, което се отразява и
на дължимата възнаградителна лихва по чл.3 от договора. /т.4 от основната ССЕ/
Ревизията за съответствие на тази разпоредба с изискванията на ЗЗП и общите
норми на ЗЗД се налага косвено за преценка на дължимия размер от главницата.
В приложение №1 /въпроси 5/, са дадени от вещото лице варианти на
изчисляване дължимата главница при уговорения първочален БЛП и съобразяване
условията на облекчено погасяване като е посочена сума общо падежирала и
непадежирала главница към м.11.2017г. от 118 922.59 франка, а в приложение
№2 е посочен размер на главницата при прилагане на първоначалния БЛП, без
каритализации на просрочени задължения към м.11.2017г. в размер на
117 523.09 франка. /л.260/ В съдебно заседание вещото лице е обяснило
значителната разлика в размера на главницата с многократното договорено
облекчено погасяване, в който период не се заплаща главница, а само лихви,
поради което главницата се натрупва и увеличава последващите вноски. Към датата
на сключване на процесния договор ГЛП на банката е 6.15% /1.65 надбавка и БЛП
на банката от 4.5%/
Пред въззивния съд е изслушано допълнително заключение на ССЕ /на л.95 и
сл./, за определяне размера на главницата, наличието на просрочия и от кой
момент, при съобразяване извършените плащания във вариант, в който
равностойността на франка към еврото е по фиксирания курс към датата на
усвояване на кредита 30.01.2008г., при първоначално уговорения БЛП и без промените
в последващите допълнителни споразумения/анекси/. Съдът констатира,че и в този
вариант на изготвеното заключение, е налице погасяване на 50 вноска за главница
и частично за 51 вноска с падеж на 30.04.2012г. След последното погашение на
главница на 14.04.2015г., е налице непогасен остатък от 87 042.58
шв.франка. /в това число падежирала и непадежирала главница/ Или, дори при
съобразяване нищожността на посочените клаузи относно валутата на кредита,
първоначалния БЛП и начисляване само на редовните лихви по анексите, отново е
налице задължение за главница в по-висок размер от съдебно предявения, което
сочи на основателност на частичния иск по отношение на главницата. В приложение №1 към допълнителното заключение
/л.99 по възз.дело/ е посочена погасената при това хипотетично преизчисление
сума и отнасянето ѝ по дължимите плащания за главница, възнаградителна
лихва и такса управление.
Съдът съобразява постановеното в решение по т.дело №2481/2017г. на Второ
т.о., ВКС, съгласно което при клауза в договор за банков кредит, с която е
постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор
за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към
датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с възможност
за промяна в цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП, но при липса на
ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на
кредитополучателя, същата е неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 и т.12 от
ЗЗП и нищожна съгласно чл.146 ЗЗП, но само в частта, даваща право на
банката - кредитор да променя едностранно лихвата при промяна на БЛП, не и в
частта, определяща дължимата към момента на сключване на договора лихва,
включваща БЛП и договорна надбавка в определен размер. От заключенията не се
установява въз основа на каква методология и при какви обективни икономически
причини, банката може и до каква степен, да променя БЛП като компонент от
договорения лихвен процент. Неяснотата на клаузата, от която
зависи размера на възнаградителната лихва /в частност БЛП/, поставя
кредитополучателя в неравностойно положение спрямо банката, поради което е налице неравноправност по смисъла на чл.143 ЗЗП. Клаузата
на чл.3 от договора за кредит, в частта, предвиждаща възможност за едностранна промяна на уговорената
възнаградителна лихва с произволна промяна на БЛП, е също нищожна. Договорното
възнаграждение на банката не е предмет на спора и съдът го обсъжда единствено с
оглед възраженията и доводите за недействителност на договора и отделни негови
клаузи, респективно размера на претендираните сума за главница и такса.
В заключение, въз основа на събраните доказателства /писмени и ССЕ/ се
установява основателност на исковете за част от главницата, застрахователното
плащане и разноските за подновяване на ипотека.
По отношение на дължимата годишна такса управление
по чл.4 от договора, допълнителното заключение посочва като дължима сума,
съобразно първоначално договореното и отнесените по кредита погашения, сумата в
колона 15 от приложение №1 към ДССЕ, в размер на 783.38 шв.франка. Въззивният
съд възприема за адекватен този размер на таксата с оглед на изложените по-горе
мотиви за недействителност на клаузи от договора. Поради изложеното, за
разликата над 783.38 франка до претендираните 1004.55 шв.франка, искът се явява
неоснователен и подлежи на отхвърляне. В тази част, поради различните правни
изводи, въз основа на събраното ново доказателство, решението на първата
инстанция следва да бъде частично отменено.
Въззиваемата страна не представя доказателства за
сторени разноски.
Воден от горното, въззивният съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №1165/18.12.2019г. постановено по т.дело №336/2018г. на ВОС,
ТО, единствено в частта, в която съдът е осъдил И.С.Т., ЕГН **********
и Р.З.Т., ЕГН **********, с местожителство ***, да заплатят солидарно на „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.„Околовръстен път“№260, претендираните суми за годишна такса управление по чл.4 от договор за
кредит №
HL33096/29.01.2008г., за разликата над 783.38 франка до 1 004.55 шв.франка, за периода
12.05.2015г. - 27.02.2018г., като вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК *********, София срещу И.С.Т., ЕГН ********** и Р.З.Т., ЕГН **********, с
местожителство ***, искове за осъждането им да заплатят сума,
представляваща годишна такса управление по чл.4 от договор за кредит №
HL33096/29.01.2008г., за разликата над 783.38 франка до 1 004.55 шв.франка, за периода
12.05.2015г. - 27.02.2018г.,
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в 1 месечен срок от връчване преписи на
страните с касационна жалба пред ВКС съгласно чл.280, ал.2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: