№ 12456
гр. София, 13.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 125 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА АНГ. ЕЗЕКИЕВА Гражданско
дело № 20231110111035 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени: установителен иск с правно основание
чл.124,ал.1 ГПК във връзка с чл. 26 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, заобикаляне на
закона, противоречие със закона - чл.143,ал.1 и ал.2, т.12 ЗЗП, съединен с осъдителен иск с
правно основание чл.55,ал.1,пр.1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че е страна по договор за потребителски кредит, сключен на
20.1.2023г. от разстояние, както и че в приложение 3 към договора е предвидено, че ищцата
ще се ползва от преференциално обслужване, за което дължи 45 лева такса, дължима заедно
с вноската по кредита, а в приложение 5, че дължи сумата 88,65 лева неустойка, в случай, че
не представи обезпечение на кредитора. Твърди, че е заплатила на кредитора всички
претендирани суми, включително посочената такса и неустойка. Оспорва като нищожен
договора, в частта по двете приложения, като предявява иск за признаването им за
нищожни, и осъдителен иск за връщане на платената сума 133,65 лева.
Ответното дружество, в срока за отговор, оспорва исковете, като сочи, че неустойката
не се включва в ГПР, на основание чл.19,ал.3,т.1 ЗПК, същата е индивидуално договорена с
ищцата, а относно таксата сочи, че същата не е обвързвана с усвояване или управление на
кредита.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията
на ответника, намира от фактическа и правна страна следното:
С определението по чл.140 ГПК прието за доклад по делото, без възражения от
страните, е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на
20.1.2023г. страните са сключили договор за кредит от разстояние, по силата на който
договор, ответникът е предоставил в заем на ищцата сумата 450 лева, при задължението й да
я върне на 1 вноска, до 19.2.2023г., както и че сумата е върната от ищцата на ответника.
Представено е Приложение № 3 към договора за кредит, съгласно което страните са
1
се договорили кредитодателят да предостави на кредитополучателя пакет „Преференциално
(ВИП) обслужване“, включващ следните услуги: удължено работно време всеки ден от 8 ч.
до 20 ч., включително през почивни и празнични дни; безплатно известяване за предстоящ
падеж на плащане по договора; предоставяне на детайлна информация за промоционални
условия и бъдещи промоции; включване на клиента в лоялна програма за отстъпки и за
префернциално разглеждане на искания за преструктуриране на кредита; възможност за
участие в томболи и получаване на награди; безплатно получаване на удостоверения за
дълга към кредитодателя. Според чл. 3 от посоченото приложение, за уговорените
допълнителни услуги ищецът се е задължил да заплати на ответника сумата от 45 лв.
Представено е Приложение № 5 към договора за кредит, съгласно което
кредитополучателят се е задължил до края на следващия ден след сключване на договора за
кредит да предостави обезпечение под формата на поръчителство от две физически лица
или банкова гаранция. Според уговореното, всеки от поръчителите е следвало да отговаря на
следните изисквания: да има нетен размер на осигурителния доход не по-малко от 1500 лв.;
да е над 20-годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има не по-малко от
5 години трудов и осигурителен стаж; да не е кредитополучател или поръчител по друг
договор за кредит; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други кредитни и финансови институции, или, ако има – кредитната му
история за една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“. Въпреки посочените
условия кредитодателят е запазил възможността си да прецени надеждността и
платежоспособността на поръчителя и да откаже да го приеме. По отношение на банковата
гаранция страните са се договорили същата да е в размер на 509,99 лв., представляваща сбор
от дължимата главница и възнаградителна лихва, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за погасяване на задълженията по договора. Според чл. 4 от Приложение № 5, в случай
че кредитополучателят не представи в срок обезпечение по кредита или същото бъде
прекратено, дължи на кредитодателя неустойка за всеки календарен ден, в който не е имало
обезпечение, като същата ще се заплаща със съответната погасителна вноска.
Ищецът е представил разписка № 0300017732868980 от 23.01.2023 г., от която се
установява, че е заплатил на ответника сума в размер на 528,30 лв., като в основанието за
плащане е посочено „пълно погасяване“.
Между страните не се спори, че кредитодателят – настоящ ответник, е небанкова
институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ и има право да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът
е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. -
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе, независимо дали страните са навели такива възражения
или не (в този смисъл е Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС).
Доколкото в случая се касае за приложение на императивни материалноправни норми, за
които съдът следи служебно, по аргумент от т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., постановено по
тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, нищожността на уговорките в процесния договор за
кредит може да бъде установена и приложена служебно от съда, без от страните да е
наведен такъв довод.
Съдът приема, че уговорката в чл. 3 от Приложение № 3 към договора за заплащане
на такса за допълнителни услуги е нищожна, тъй като противоречи на чл. 10а, ал. 1 и 4 от
ЗПК. Според чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и
комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В случая,
2
част от уговорените допълнителни услуги не са свързани пряко с конкретния договор за
кредит, а касаят текущата и маркетинговата дейност на кредитодателя – такива например са
клаузите в чл. 1, т. 1, т. 3, т. 4 и т. 5. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК повелява видът,
размерът и действието, за което се събират такси и комисионни, да бъде ясно и точно
определено в договора за потребителски кредит. В процесния договор е предвидено
възнаграждение за пакет от изброени допълнителни услуги, без да е разграничена
стойността на всяка от тях, като същевременно е определено общо възнаграждение в размер,
чието заплащане е разсрочено като сума, дължима към всяка една от погасителните вноски.
Съгласно съдебната практика „допълнителни услуги“ по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК са
такива услуги, които нямат пряко отношение към насрещните престации на страните –
предоставяне на парична сума и връщане на същата, ведно с възнаградителна лихва на
определен падеж. Такива допълнителни услуги по смисъла на закона биха съставлявали
например издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки по
отпуснатия кредит, за неговия размер или изправността на клиента. Не съставлява, по
смисъла на цитираната норма, допълнителна услуга предоставеното от ответника право на
безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на клиента по банковата сметка или
безплатно внасяне на вноската директно в офиса на ответното дружество, правото на
участие в специални промоции, преференциално обслужване в офиса и преференциално
одобрение и то срещу заплащане на едностранно опредеделена от ответника такса, дължима
на месечни вноски за срока на действие на договора за заем. Също така, следва да се посочи,
че заплащането на уговорената такса по принцип се предпоставя от предоставяне на
съответните услуги. В случая ответникът не доказва да е предоставил на ищцата процесните
услуги, а от уговорките в чл. 4 и чл. 5 от Приложение № 3 може да се направи извод, че
предвидената в чл. 3 такса от 45 лв. е дължима, независимо дали ще се ползват съответните
услуги - т.е., с въвеждане на коментираната клауза целта на ответната страна е била
изначално да си осигури скрито допълнително възнаграждение. Следователно, уговорката в
чл. 3 за заплащане на такса за допълнителни услуги е нищожна.
Съдът намира, че уговорената в чл. 4 от Приложение № 5 към договора неустойка за
непредоставяне на обезпечение е нищожна, тъй като е в противоречие с добрите нрави.
Функцията на неустойката е да обезпечи изпълнението на задължението и да служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1
ЗЗД). При договора за заем основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата
сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка въвежда
възникването на неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното
задължение (задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на
съпътстващо такова – непредоставяне на точно описано обезпечение. С оглед на това следва
да се посочи, че неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, тъй като при неизпълнението на задължението за предоставяне на
обезпечение, което не е същественото задължение при договора за заем, а вторично такова,
дори главното задължение да е изпълнено точно и своевременно, задължението за
заплащане на неустойка ще възникне в тежест на заемателя. Неустойката не зависи от
вредите от неизпълнението и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това
неизпълнение. Дори и да бъде отчетен рискът, който кредиторът поема с необезпечаване на
вземанията му, кредиторът е достатъчно овъзмезден с възнаградителната лихва, а също така
има възможност и да не сключи договора при липса на обезпечение. Предвидената сума за
неустойка обаче би го обогатила неоснователно и е недължима на основание чл. 26, ал. 1 пр.
3 вр. ал. 4 от ЗЗД. След като законът изрично ограничава в чл. 9 от ЗЗД свободата на
договарянето в рамките на добрите нрави, следва и търговците, страните по сделките и
съдът да се съобразяват с тях. Следва да се посочи, че така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
3
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора, с
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежащата на връщане сума. Съдът приема, че за
заемателя е било обективно невъзможно в предвидения кратък срок да се снабди с
посочената информация за всекиго от поръчителите, за да я предостави на заемодателя, а
освен това е било и трудно да намери подобни поръчители, предвид специфичните
изисквания за всеки от тях. Втората алтернативно предвидена обезпечителна мярка
предвижда внасянето на сума от заемателя в полза на заемодателя като банкова гаранция. Не
може да се очаква от длъжника, че в предвидения кратък срок от сключването на договора
той ще разполага със сума, надвишаваща сбора от главницата и договорната лихва за целия
период на договора, която да предостави като банкова гаранция. За накърняване на добрите
нрави може да се направи извод и от факта, че още със сключването на договора страните са
уговорили, че неустойката ще се изплаща заедно с всяка погасителна вноска – т.е.,
изначално заемодателят е предвидил невъзможността за изпълнение на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, поради което в договора е уговорен начин за
изплащане на дължимата неустойка. От значение е и обстоятелството, че ответникът си е
запазил възможността да преценява платежоспособността и надеждността на евентуалния
поръчител и да откаже да го приеме, т. е. – можел е да влияе върху начисляването на
неустойката.
Неоснователни са възраженията на ответника, че клаузата за неустойка е
индивидуално договорена между страните. Законодателят в разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от
ЗЗП е посочил изрично, че не са индивидуално уговорени клаузи от „общи условия“. В
същата разпоредба обаче законодателят е дал и определение на клауза, която не е
индивидуално уговорена, а именно: клауза от индивидуален договор, която е била изготвена
предварително от търговеца/доставчика и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието й. При така разписаната законодателна уредба, съдът приема,
че посочването в чл. 146, ал. 2 от ЗЗП на общите условия като клаузи, които не са
индивидуално уговорени, е само изрично квалифициране на общите условия като такава, но
не е ограничение на възможността клаузи, които не са част от общи условия, също да се
приемат за такива, които не са индивидуално уговорени. В тежест на ответника е да
ангажира доказателства по делото, че тази клауза не е била предварително подготвена или,
дори и да е била, то ищецът е имал възможността да я обсъди с ответната страна и да влияе
върху съдържанието . Това е така, защото чл. 146, ал. 4 от ЗЗП сочи, че когато
търговец/доставчик твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено,
то негова е тежестта за доказването на същото, в каквато насока са дадени и изрични
указания с доклада по делото. В случая ответникът не е установил индивидуално уговаряне
на клаузата за неустойка, а именно - че същата не е била предварително подготвена и че
ищецът е имал възможност да не я приеме в този й вид. Недоказано е и твърдението му, че
размерът на неустойката се съобразява с всеки конкретен потребител. Предвид
основателността на исковете за нищожност на коментираните клаузи на посочените
4
основания, не следва да бъдат обсъждани останалите наведени от ищеца евентуални
основания.
Съдът стигна до извод за основателност на предявените искове за прогласяване
нищожността на неустоечната клауза и на уговорената такса за допълнителни услуги,
поради което следва да се разгледа и претенцията на ищеца за възстановяване на
заплатените суми по нищожните клаузи. Ответникът оспорва изрично факта на плащане на
сумата от 133,65 лв. от страна на ищеца по посочените клаузи. По делото са представени
договор за кредит, приложения.В погасителния план към договора за кредит е посочено, че
ищцата дължи 450 лева главница, 14,99 лева лихва, както и 45 лева такса и 88,65 лева
неустойка. Представено е платежно нареждане от ищцата до ответника, с основание „пълно
погасяване”, с което е платена сумата 528,30лв. След приспадане на сумата 450 лева
главница, платена от ищцата, и 14,99 лева дължима възнаградителна лихва, платена в полза
на ответното дружество сума за такса и неустойка по нищожните разпоредби е сумата от
63,31 лева, за която искът е основателен и следва да се уважи. Ищецът не е доказал да е
платил горницата до 133,65 лева, за което съдът е указал на ищцовата страна, че в нейна
тежест е да докаже заплащането на претендираната сума по иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ,
с оглед на което, искът следва да бъде отхвърлен за горницата, като недоказан.
При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни, съразмерно на
уважената, респ. – отхвърлената част от предявените искове. Предявени са три обективно
съединени искове, като два от тях са уважени, е третият е отхвърлен частично, от което
следва, че разноските следва да се разпределят в съотношение 2/3 за ищеца и 1/3 за
ответника. Ищцата претендира разноски, като е представила доказателства, че е заплатила
държавна такса в размер на 100 лв., като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва
да бъде осъден да ѝ заплати сумата от 66,66 лв.
Ответникът претендира адвокатско възнаграждение, като е представил доказателства
за заплатено такова в размер на 960 лв. По силата на чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да
заплати на ответника адвокатски хонорар в размер на 320 лв.
Ищецът претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение, при условията на
чл.38, ал. 2 ЗАдв. Представен е договор за правна защита и съдействие, сключен между
ищцовата страна и Еднолично адвокатско дружество *** при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., с оглед на което на същото съдът следва да определи адвокатско възнаграждение,
което ответникът да бъде осъден да заплати. Въз основа на материалния интерес по делото,
който е в размер на 133,65 лв, както и поради факта, че адвокатското дружество е
регистрирано по реда на ЗДДС, на основание чл.38,ал.2 ЗАдв, вр. с чл.7,ал.2, т.1 от НМРАВ
и § 2а от ДР на НМРАВ, съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева,
от което, съразмерно с основателната част от исковете, на процесуалния представител на
ищеца се следва сумата от 320 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД клаузата на чл. 3 от Приложение № 3 и на чл. 4 от Приложение № 5 към
Договор за потребителски кредит № 533794 от 20.01.2023 г., сключен между ***, ЕИК: ***
и А. Н. И., ЕГН: **********, по предявените искове от А. Н. И., ЕГН: **********, с адрес:
***, срещу ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***.
ОСЪЖДА ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: *** да заплати, на
5
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД , на А. Н. И., ЕГН: **********, с адрес: *** сумата от
63.31 лв., платена без основание на 23.1.2023г. по Договор за потребителски кредит №
533794 от 20.01.2023 г., сключен между ***, ЕИК: *** и А. Н. И., ЕГН: **********.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от А. Н. И.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, срещу ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
*** за разликата над уважения размер от 63,31 лева до пълния предявен размер от 133,65
лв., като платена без основание по Договор за потребителски кредит № 533794 от
20.01.2023 г., сключен между ***, ЕИК: *** и А. Н. И., ЕГН: **********.
ОСЪЖДА ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, на основание
чл.78, ал. 1 ГПК да заплати на А. Н. И., ЕГН: **********, с адрес: *** сторените по делото
разноски от 66,66 лв., съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА А. Н. И., ЕГН: **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал. 3 ГПК да
заплати на ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, сторените по делото
разноски от 320,00 лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА ***, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, на основание чл.
38, ал. 2 ЗАдв, да заплати на Еднолично адвокатско дружество ***, БУЛСТАТ: ***, адрес:
*** сумата от 320,00 лева за осъществено безплатно процесуално представителство на А. Н.
И. по делото.
СУМИТЕ са платими от ответното дружество по банкова сметка
BG83CCEB797050C6694200.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6