Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 30.03.2022 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното
съдебно заседание на втори февруари две хиляди двадесет и втора година в
състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Й.
Петрова, като разгледа т.д. № 155/2020
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.
Ищецът „Б.2.“ ЕООД (н.) твърди, че на 22.05.2013
г. в качеството си на заемодател сключил с ответника „Б.“ ЕООД като заемател договор за заем, по силата на който му предоставил
в заем парична сума в размер от 4 987 000 лв. Заемателят
се задължил да върне заетата сума в определен срок, както и да заплати възнаградителна лихва, а при забава да обезщети кредитора с
неустойка. С последващи споразумения било уговорено
заемането на допълнителни средства, както следва: споразумение от 22.05.2013 г.
- за 40 000 лв., анекс от 05.06.2013 г. – за 50 000 лв., анекс от
24.06.2013 г. – за 25 000 лв., анекс от 26.06.2013 г. – за 61 000
лв., анекс от 01.08.2013 г. – за 25 000 лв., анекс от 28.08.2013 г. – за 75 000
лв., анекс от 13.09.2013 г. – за 40 000 лв., анекс от 27.02.2014 г. – за 100 000
лв. и анекс от 22.05.2014 г. – за 135 000 лв. Всички тези суми били
преведени на заемателя по банков път, а на 15.01.2014
г. бил извършен паричен превод от ищеца в полза на ответника и на
сумата от 250 000 лв. също с основание договора за заем. Общият размер на
предоставените в заем средства възлизал на 5 788 000 лв. Ответникът
върнал само част от тях (2 208 632 лв.) и към настоящия момент продължавал
да дължи остатъка в размер отт 3 579 368
лв. Не била платена и уговорената възнаградителна
лихва, чийто размер за периода 23.05.2013 г. – 17.01.2020 г., изчислен при
отчитане на частичните погашения на главницата, възлизал на
3 047 738,60 лв. Наред с това с настъпване на падежа за връщане на
главницата и за плащане на възнаградителната лихва (22.05.2015
г.) ответникът изпаднал в забава, с оглед на което за периода 23.05.2015 г. –
17.01.2020 г. дължал и неустойка в размер от 1 667 105 лв. Ищецът
претендира посочените суми за главница, възнаградителна
лихва и неустойка, ведно със законна лихва върху главницата от предявяване на
иска до погасяването, както и разноски.
Ответникът
„Б.“ ЕООД
оспорва исковете, като твърди, че задълженията по заема, вкл. за сумата от
250 000 лв. (вж. уточнителна молба от 30.10.2020
г.), били погасени чрез даване вместо изпълнение чрез сключения на 30.04.2015
г. между ответника като цедент и ищеца като цесионер договор за прехвърляне на част от вземането на цесионера към длъжника „К.Т.Б.“ АД (н.). Цедирано било вземане за главница до сумата от
2 200 000 евро, като в договора изрично било посочено, че вземането
се прехвърля вместо изпълнение на задължението на цедента
по процесния заем. Страните уговорили изрично, че цедентът не отговаря за платежоспособността на длъжника и
за събиране на вземането. Поради погасяване на вземанията ответникът не дължал
и неустойка за забава. Наред с това ответникът поддържа и възражение за погасителна
давност. Въз основа на изложеното моли съда да отхвърли исковете и да му
присъди разноски. Възразява по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази събраните доказателства,
достигна до следните фактически и правни изводи:
По исковете по чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
От
събраните писмени доказателства се установява, че на 22.05.2013 г. между ищеца
като заемодател и ответника като заемател е подписано
писмено
съглашение, по силата на което заемодателят се задължава да предаде в
заем сумата от 4 987 000 лв. Подписани са и последващи
споразумения за увеличаване на размера на заемната сума – съответно на
04.06.2013 г. (с до 40 000 лв.), на 05.06.2013 г. (с до 50 000 лв.),
на 24.06.2013 г. (с до 25 000 лв.), на 26.06.2013 г. (с до 61 000
лв.), на 01.08.2013 г. (с 25 000 лв.), на 28.08.2013 г. (с до 75 000
лв.), на 13.09.2013 г. (с до 40 000 лв.), на 27.02.2014 г. (със
100 000 лв.), на 22.05.2014 г. (със 135 000 лв.). Според първоначално
подписаното съглашение заемателят се задължава да
върне заетата сума в срок до 22.05.2014 г., както и да заплати възнаградителна лихва в размер от 12,25 % годишно.
С последното споразумение страните са договорили, че срокът за ползване на
заема се удължава с една година, т.е. до 22.05.2015 г.
Тъй
като заемът е реален договор, за сключването му е необходимо да се установи и предаване
на сумата. Този факт, освен че е безспорен, се установява и от представените
банкови извлечения и заключението на СИЕ – ищецът е превел на ответника общо
сума в размер от 5 788 000 лв., която включва преводи на парични
средства според уговореното с първоначалния договор и с неговите анекси (с
оглед датите на подписването им и датите на вальора),
а също и превод на сумата от 250 000 лв., извършен на 15.01.2014 г., който
съгласно признанието на ответника, направено в молба от 30.10.2020 г., също е
извършен на основание договора за заем.
Поради
изложеното съдът приема, че между страните е възникнало облигационно отношение по
договор за заем за общата сума от 5 788 000 лв., предадена на
ответника по банков път. Следователно ответникът е дължал връщане на заетите
средства ведно с писмено уговорената възнаградителна
лихва. Следва да се даде отговор на въпроса погасено ли е това задължение. За
отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
Безспорно
е, че ответникът е извършвал частични погашения чрез плащане – до сумата от 2 208 632
лв. (която е извън предмета на исковата претенция), а за остатъка от главницата
и за възнаградителната лихва твърди погасяване на две
основания – чрез даване вместо изпълнение и по давност.
За
установяване на първото погасително основание са събрани писмени доказателства,
от които се установява, че на 30.04.2015 г. между страните е сключен
договор за прехвърляне на вземане вместо изпълнение, по силата на който
заемателят-цедент прехвърля на заемодателя част от
свое парично вземане срещу „К.Т.Б.“ АД (н.), а именно главница в размер от
2 200 000 евро, дължима по договор за подчинен срочен дълг от
05.10.2011 г. (по който общият размер на дължимата главница е
20 000 000 евро, а на възнаградителната
лихва – 5 020 555,55 евро).
В договора
за цесия страните са посочили, че към датата на сключването му цедентът дължи на цесионера по процесния договор за заем сума в общ размер от
4 298 339,68 лв., от която 3 579 368 лв. – главница и
718 971,68 лв. – възнаградителна лихва,
изчислена към 30.09.2014 г. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора вземането се
прехвърля вместо изпълнение на паричното задължение по договора за заем и
с това страните приемат, че задължението по заема се погасява в
пълен размер (ал. 2). С чл. 2, ал. 3 от договора страните изрично са се
отклонили от правилото на чл. 65, ал. 3 ЗЗД, като са приели, че задълженията по
договора за заем се погасяват в момента на подписване на договора за цесия
без оглед събираемостта на прехвърленото вземане. Подобно правило страните са
установили и в чл. 5 от договора, съгласно който цедентът
не отговаря за платежоспособността на длъжника по прехвърленото вземане и за
събираемостта на последното.
Съдът
намира, че договорът по чл. 65, ал. 3 ЗЗД за даване вместо изпълнение е действителен,
вкл. в частта относно уговорената неотговорност на цедента
за събиране на прехвърленото вземане (доколкото страните са се отклонили от
едно диспозитивно и поради това заобиколимо правило), не е оспорена автентичността му и няма
правна причина да се отрече неговият погасителен ефект.
Обстоятелството, че няма данни дали договорът е осчетоводен от цесионера, не може да е единствено основание за
некредитиране на писменото доказателство, доколкото правните последици на
договора за даване вместо изпълнение настъпват именно от неговото сключване, обективирано в приетия по делото документ, а не от
неговото осчетоводяване от страните.
Тъй
като с договора по чл. 65, ал. 3 ЗЗД страните са изразили воля да се погасят всички
задължения по договора за заем в пълен размер, то ирелевантно
е, че размерът на дължимата възнаградителна лихва към
30.04.2015 г. е по-голям (вж. заключението на ССчЕ) –
волята на страните да уредят окончателно отношенията си по договора за заем,
изразена чрез установяване на действителния размер на дължимите суми и
уговаряне на погасителен способ „даване вместо изпълнение“, следва да бъде
зачетена при условията на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, независимо от това дали ще се
тълкува като спогодба, опрощаване или по друг правнозначим
начин.
Ето
защо съдът приема, че към момента на устните състезания ответникът
не е имал непогасени задължения за главница и възнаградителна
лихва по процесния договор и исковете по чл.
79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД
следва да бъдат отхвърлени без да се изследва възражението за погасяване на
задълженията по давност.
По иска по чл. 92 ЗЗД:
Установи
се, че задълженията за връщане на дължимата главница и за заплащане на възнаградителна лихва са били погасени с подписване на
договора за цесия от 30.04.2015 г., т.е. преди настъпване на уговорения с последното
допълнително споразумение падеж (22.05.2015 г.). Следователно
ответникът не е бил в забава по договора за заем и не дължи обезщетение за
вредите от забавено изпълнение, вкл. неустойка. Искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът
следва да заплати на основание чл. 620, ал. 5 ТЗ държавна такса в размер от
331 768,46 лв.
Няма
доказателства ответникът да е направил разноски, поради което такива не следва
да му се присъждат.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Б.2.“ ЕООД (н.), ЕИК ********, срещу „Б.“ ЕООД, ЕИК ********, искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД за следните суми: 3 579 368 лв.,
представляваща главница по договор за заем от 22.05.2013 г.,
3 047 738,60 лв., представляваща възнаградителна
лихва за периода 23.05.2013 г. – 17.01.2020 г., и 1 667 105 лв.,
представляваща неустойка за забава за периода 23.05.2015 г. – 17.01.2020 г.
ОСЪЖДА „Б.2.“ ЕООД (н.), ЕИК ********, да заплати по сметка на СГС на
основание чл. 620, ал. 5 ТЗ сумата от 331 768,46 лв. държавна такса.
Решението
може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от
връчване на препис.
СЪДИЯ: