№ 2359
гр. София, 26.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело №
20**************** по описа за 20****** година
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 20068538 от 13.03.20****** г., постановено по гр. д. №
46698/2020 г., по описа на СРС, IІ ГО, 77 състав, ЕТ „М.-М.Б.“ е осъден да
заплати на К. Ц.Х., законна лихва върху сумата от 1 646, 16 лв., считано от
датата на подаване на исковата молба – 29.09.2020 г. до датата на плащането –
******.10.2020 г., като е отхвърлен искът за главница от 1 646, 16 лв. (след
увеличение на иска), представляваща обезщетение за неползван платен
годишен отпуск от датата на незаконното уволнение със заповед №
28/14.08.2018 г. до влизане в сила на решението за отмяната му – 19.07.2019
г., поради плащане. Ответникът е осъден да заплати на ищцата, на основание
чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 345, 23 лв., представляваща сторени в
производството разноски за адвокатско възнаграждение. Ответникът е осъден
да заплати по сметка на СРС, на основание чл.78, ал.6 ГПК, сумата от 65, 85
лв. – държавна такса.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважено
искането за заплащане на лихва за забава, е депозирана въззивна жалба от
ответника ЕТ „М.-М.Б.“. Излага съображения, че решението в обжалваната
част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния
и процесуалния закон. Счита, че решаващият съд неправилно е приел, че
задължението за изплащане на обезщетение за неползвания от ищцата платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяване на работа е обхванато от хипотезата на чл.224, ал.1 КТ и на
основание чл.228, ал.3 КТ, изискуемостта на вземането е настъпила с
последващото прекратяване на трудовото правоотношение. Поддържа, че
1
решението на СЕС от 25.06.2020 г. постановено във връзка с приложението на
чл.7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета следва да се тълкува в смисъл, че при последващо прекратяване на
трудовото правоотношение – след като работникът е бил уволнен незаконно,
а по-късно възстановен на работа в съответствие с националното право
вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, този
работник има право на парично обезщетение за неизползвания платен
годишен отпуск за периода от датата на незаконното му уволнение до
възстановяването му на работа. Това решение, на основание чл.633 ГПК, е
задължително за всички съдилища и учреждения в Република България, но
нито решението, нито обвързващата му по отношение на съда сила могат да
заместят липсващата законодателна уредба на това право на работника в
националното законодателство. Националният законодателен орган трябва да
приеме акт за транспониране на Директива 2003/ 88/ЕО в националното ни
законодателство. В българското трудово законодателство към датата на
последващото прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата -
12.08.2019 г., както и към датата на предявяване на исковете й – 29.09.2020 г.,
както и към настоящия момент, не съществува изрична законова разпоредба,
уреждаща правото на работника/служителя на обезщетение за неползван
платен годишен отпуск за времето, в което последния не е бил обвързан от
трудово правоотношение и не е полагал труд за такова правоотношение, респ.
задължението на работодателя за изплащането на такова обезщетение. В
трудовото ни законодателство противно на приетото в обжалваното решение
липсва изрично регламентирано задължение на работодателя за заплащането
на такова обезщетение. Възникналото право в патримониума на служителя
следва да бъде реализирано едва след като той манифестира и демонстрира
намерението си да го упражни спрямо работодателя като го извести и покани,
за да може последния да изпълни добросъвестно и доброволно, в
съответствие с разпоредбите на ЗЗД. В случая до датата на предявяване на
иска ищцата не е заявявала никакви претенции и не отправила покана за
заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на
основание решението на Съда на Европейския съюз. След получаване на
исковата молба, обективираща и поканата за заплащане на претендираното
обезщетение, ответникът е заплатил на ищцата обезщетението за 19 дни
неизползван платен годишен отпуск. С оглед на това счита, че не дължи
заплащането на лихва за забава, тъй като е платил веднага след като е бил
поканен. По този начин с поведението си не е станал причина и не е давал
повод за завеждане на делото и не дължи сторените от ищцата разноски по
делото. Моли съда да постанови решение, с което да отмени решението в
обжалваната част, като му присъди сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищцата К. Ц.Х.. С молба от 08.06.2022 г. оспорва въззивната жалба.
Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като й присъди
сторените в настоящото производство разноски съгласно списък на
разноските по чл.80 ГПК.
Постъпила е частна жалба от ответника срещу определение №
20203275/26.10.20****** г., постановено по горепосоченото дело, с което е
оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното съдебно
решени ев частта за разноските. Излага съображения, че обжалваното
2
определение е неправилно, постановено в нарушение на процесуалния закон.
Счита, че не е дал повод за завеждане на делото и е платил претендираната от
ищцата сума, поради което неправилно в негова тежест са възложени
сторените от нея разноски по делото.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на
частната жалба от ищцата.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и
обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235,
ал.2 ГПК, намира следното:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.224, ал.1 КТ. Ищцата
твърди, че на 24.04.2010 г. е сключила с ответника трудов договор № 134, по
силата на който е заемала длъжността „счетоводител“, с основно месечно
възнаграждение в размер на 1 000 лв. С допълнително споразумение от
01.12.2018 г. месечното й възнаграждение е увеличено на 1 778 лв., считано
от 01.12.2015 г. На 14.08.2018 г. трудовият й договор е прекратен със заповед,
на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ, поради намаляване обема на работа. Срещу
тази заповед е подала искова молба, въз основа на която е образувано гр. д. №
67243/2019 г. по описа на СРС, 59 състав. С решение от 20.06.2019 г., влязло в
законна сила на 19.07.2019 г., постановено по посоченото гражданско дело,
съдът признал уволнението й за незаконно и я възстановил на работа. С оглед
на това, че не спазила срока по чл.345, ал.1 КТ, със заповед от 12.08.2019 г.,
ответникът е прекратил трудовия й договор от 24.04.2010 г., на основание
чл.325, ал.1, т.2 КТ. Счита, че от датата на незаконното й уволнение –
14.08.2018 г. до влизане в сила на решението на СРС, с което е признато
уволнението й за незаконно и е възстановена на работа – 19.07.2019 г. е
изминал период от близо една година. За този период ответника й дължи
обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за времето, в което не
е работила до възстановяването на работа, като към момента на завеждане на
делото такова не и е плащано. Позовава се на решение на СЕС от 25.06.2020
г., постановено по съединени дела С-762/18 и С-37/19 във връзка с
приложението на чл.7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 04.11.2003 г. относно някои аспекти на
организацията на работното време, публикувано в Официален вестник на ЕС
на 07.08.2020 г. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника
да й заплати сумата от 1 500 лв. – обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск от 14.08.2018 г. (датата на незаконното уволнение) до
19.07.2019 г. (влизане в сила на решението за отмяната му), евентуално – до
постановяване на заповедта от 12.08.2019 г., с която е прекратен трудовия й
договор, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба –
29.09.2020 г., до окончателното плащане. Претендира сторените по делото
разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, с
който признава предявения иск. Твърди, че дължимото на ищцата
обезщетение е платено на ******.10.2020 г. – веднага след получаване на
препис от исковата молба. Счита, че не е дал повод за завеждане на делото,
тъй като към момента на повторното прекратено на трудовото
правоотношение с ищцата поради неявяването й да заеме длъжността, на
която е възстановена от съда – 12.08.2019 г., до влизане в сила на решението
на СЕС – 07.08.2020 г., в българското законодателство и съдебна практика не
3
е съществувала изрична разпоредба, уреждаща правото на работника на
обезщетение за неизползван отпуск в такава хипотеза. Твърди, че ищцата не
се е явила на работа след влизане в сила на решението на съда, с което
уволнението й е признато за незаконно и с последваща заповед от 12.08.2019
г. трудовото й правоотношение е прекратено, на основание чл.325, ал.1, т. 2
КТ. До предявяване на иска ищцата не е отправила покана до него да й
заплати претендираното обезщетение, поради което той не е дал повод за
предявяване на иска пред съда. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли иска, като му присъди сторените в производството разноски.
По молба на ищцата от 08.03.20****** г., съдът е допуснал
изменение на размера на предявения иск чрез увеличаване на неговия размер
от 1 500 лв. на 1 646, 16 лв.
Със заповед № 26/12.08.2019 г. на ответника ЕТ „М.-М.Б.“ е
прекратен трудовия договор на ищцата от 24.04.2010 г., на основание чл.325,
ал.1 КТ, считано от 12.08.2019 г.
С платежно нареждане от ******.10.2020 г. ответникът е превел по
банков път на ищцата, в хода на висящия съдебен процес, сумата от 1 646, 16
лв. – обезщетение за неизползван годишен отпуск 19 дни за периода
15.08.2018 г. – 19.07.2019 г.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от
легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.
Липсва спор между страните, че са били обвързани от трудово
правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 134/24.04.2010
г., по силата на който ищцата е заемала длъжността „счетоводител“, с основно
месечно възнаграждение, уговорено с допълнително споразумение, в размер
на 1 778 лв. Не се спори и относно обстоятелството, че със заповед от
14.08.2018 г. ответникът е прекратил трудовото си правоотношение с ищцата,
като с влязло в сила на 19.07.2019 г. решение по гр. д. № 67243/2019 г. по
описа на СРС, 59 състав, съдът е признал уволнението й за незаконно и я е
възстановил на работа. Поради неявяване в срока по чл.345, ал.1 КТ да заеме
длъжността, на която е възстановен, със заповед от 12.08.2019 г., на основание
чл.325, ал.1, т.2 КТ, ответникът е прекратил трудовия й договор от 24.04.2010
г. В тази насока са и ангажираните по делото доказателства.
Задължението на работодателя за заплащане на парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск възниква при
прекратяване на трудовото правоотношение. То се предпоставя от това
работникът или служителят да не е използвал полагащият му се платен
годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за предходни
години. Размерът на отпуска, за който се полага претендираното обезщетение,
се съизмерява с времето, което се признава за трудов стаж. Това
4
съизмеряване е от значение само за неизползвания отпуск за текущата година
– годината на прекратяване на трудовото правоотношение, като за
предходните години, правото за който не е погасено по давност,
обезщетението се дължи за пълния размер на неизползвания отпуск,
определен по реда на чл.177 КТ вр. с чл.224, ал.2 КТ.
В случая в хода на висящия съдебен процес – на ******.10.2020 г.,
ответникът е превел по сметка на ищцата сумата от 1 646, 16 лв.,
представляваща обезщетение за неизползван годишен отпуск от 19 дни за
периода 15.08.2018 г. – 19.07.2019 г. Наличието на задължение в тежест на
ответника за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск в посочения размер, е извън пределите на въззивния контрол, в която
част постановеното съдебно решение е влязло в сила, като необжалвано.
Спори се относно обстоятелство от кой момент ответникът е
поставен в забава.
Съгласно разпоредбата на чл.228, ал.3 КТ обезщетенията, дължими
при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по - късно от
последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е
прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок.
Предвид обстоятелството, че денят за изпълнение на задължението е
определен и на основание чл.84, ал.1 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след
изтичането му. Ето защо неоснователни са възраженията на жалбоподателя,
че е поставен в забава едва с получаване на препис от исковата молба.
След изтичане на предвиденият в нормата на чл.84, ал.1 ЗЗД срок
работодателят дължи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.
Наличието на противоречива практика относно задължението на
работодателя за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен
отпуск за времето, през което работникът или служителят е бил незаконно
уволнен, не съставлява основание за освобождаване на ответника от
последиците на забавата и съответно за неприложимост на нормата на чл.84,
ал.1 ЗЗД. Ето защо изложените от жалбоподателя доводи в тази насока се
явяват неоснователен.
Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение
длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на
забавата. Предвид обстоятелството, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено на 12.08.2019 г., а срокът за заплащане на
обезщетението по чл.224, ал.1 КТ е изтекъл на 30.09.2019 г., то
жалбоподателят - ответник е изпаднал в забава, считано от 01.10.2019 г., в
каквато насока са и изводите на решаващия съд. Ето защо същият дължи
законна лихва от момента на завеждане на делото – 29.09.2020 г., поради
което искането за присъждането й се явява основателно до момента на
извършеното от ответника плащане.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението в
обжалваната му част следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на
ответника по жалбата следва да се присъди сумата от 300 лв. – заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуално
представителство във въззивното производство, съгласно договор за правна
защита и съдействие от 08.06.2022 г.
5
В предмета на въззивното производство е включена и частна жалба,
депозирана от ответника, срещу определение № 20203278/26.10.20****** г.,
постановено по гр. д. № 46698/2020 г. по описа на СРС, ГО, 77 състав, с което
е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното съдебно
решение в частта за разноските.
Частната жалба е постъпила в срока по чл.248, ал.3 ГПК вр. с чл.259,
ал.1 ГПК, като изхожда от легитимирано лице – страна в процеса, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, частната жалба е
неоснователна.
Ответникът своевременно е депозирал молба за изменение на
постановеното съдебно решение в частта за разноските.
Нормата на чл.248, ал.1 ГПК вр. с чл.259, ал.1 ГПК предоставя
възможност на съда по искане на страната, направено в срока за обжалване на
постановеното решение, да допълни или измени същото в частта за
разноските. Тъй като с обжалваното съдебно решение е разпределена
отговорността за разноските, искането на ответника е за изменение на
съдебното решение в посочената част. За ответника не е възникнало
задължение да представи списък на разноските, тъй като не оспорва
присъдените в негова полза разноски, а поддържа, че такива не следва да се
възлагат в негова тежест.
Жалбоподателят - ответникът счита, че с поведението си не е дал
повод за завеждане на делото. В нормата на чл.78, ал.2 ГПК е
регламентирано, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за
завеждане на делото и ако признае иска разноските се възлагат върху ищеца.
В случая се установи, че към момента на завеждане на делото
29.09.2020 г., ответникът не е изпълнил изискуемо и ликвидно задължение
към ищцата, чийто падеж е настъпил на 01.10.2019 г. Както се посочи по –
горе, наличието на противоречива съдебна практика преди постановяване на
решението на СЕС от 25.06.2020 г. постановено във връзка с приложението на
чл.7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета, не съставлява основание за освобождаването му от последиците на
неговата забава.
По изложените съображения и доколкото установените в нормата на
чл.78, ал.2 ГПК предпоставки следва да участват в условията на
кумулативност, се налага изводът, че сторените от ищцата разноски правилно
са възложени с постановеното по делото съдебно решение в тежест на
ответника. Ето защо частната жалба се явява неоснователна и като такава
следва да се остави без уважение.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20068538 от 13.03.20****** г.,
постановено по гр. д. № 46698/2020 г., по описа на СРС, IІ ГО, 77 състав, В
ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. №
25164288/15.11.20****** г., депозирана от ЕТ „М. - М.Б.“, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление гр. София, район „Красно село“, ул.
6
„*******, офис 1 и съдебен адрес гр. София, бул. „*******“ № ******,
******* – адв. Х.К. М., срещу определение № 20203278/26.10.20****** г.,
постановено по гр. д. № 46698/2020 г. по описа на СРС, ГО, 77 състав, по реда
на чл.248 ГПК, като неоснователна.
ОСЪЖДА ЕТ „М. - М.Б.“, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление гр. София, район „Красно село“, ул. „*******, офис 1 и съдебен
адрес гр. София, бул. „*******“ № ******* – адв. Х.К. М. от САК, да
заплати на К. Ц.Х., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. „Овча купел“,
бул. ******* ******* и съдебен адрес гр. Ботевград, ул. „Свобода“ № *******
– адв. И.Н. от САК, на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 300 (триста лева)
лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за осъществяване
на процесуално представителство във въззивното производство.
Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл.224, ал.1 КТ, е влязло в сила, като необжалвано.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7