Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
……………… Година 2012 Град Варна
Варненският окръжен съд
Наказателно отделение
На деветнадесети април Година две хиляди и дванадесета
В публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Даниела Костова
ЧЛЕНОВЕ: Светослава Колева
Магдалена Давидова – мл.с.
Секретар Хр.Х.
като разгледа докладваното от съдия Костова
ВНЧХД 278 по описа на съда за 2012г.,
за да се произнесе взе предвид:
Въззивното производство е образувано по жалба от адв.С.
– процесуален предсатвител на ч.т.П.В. срещу присъда на ВРС по ЧНД 3996/2011г.,
постановена на 18.01.2012г., с която подс.Йодран Димитров Й. бил оправдан по
обвинението му по чл.148 ал.2 вр. ал.1 т.1 вр. чл.147 ал.1 от НК.
В жалбата се твърди „неправилност,
незаконосъобразност, несправедливост и необоснованост“ на акта на ВРС. Моли се
за нейната отмяна и постановяването на нова присъда, с която подсъдимия да бъде
признат за виновен и оъсден по горното обвинение. Жалбата съдържа подробна
аргументация, доразвита и в о.с.з. от защитника и ч.т.
В съдебно заседание пред въззивния съд защитата на
подсъдимия пледира за потвърждаване на присъдата.
В последната си дума подсъдимия заявява, че е удовлетворен
от присъдата на ВРС, която счита за обективна.
Окръжният
съд намира за установено от фактическа страна следното:
На 22.10.2009г. подсъдимият подал сигнал до
Варненска Окръжна Прокуратура (с вх. номер 4268/22.10.2009г.) за защитаване
интересите на Елена Митева чрез образуване на производство за поставянето й под
запрещение. По този повод по искане на ВОП било образувано гр.д.145/2010г. по
описа на ВОС. В хода на делото Митева била предсатвлявана от ч.т.В.. В съдебно
заседание по делото на 08.10.2010г. прокурор при ОП-Варна (св.С.Андонов),
явяващ се на делото заявил пред съда: „…доколкото в хода на воденото от Вас
производство са установени някои смущаващи факти и обстоятелства, то
съществуват съответните законови правомощия на прокуратурата да бъде реагирано
с оглед едно единствено нещо, а именно запазване интересите на лицето Елена
Тодорова Митева..“
На 03.12.2010г. подсъдимиятя подал нов сигнал до
ВОП (вх.номер 4566/03.12.10г.), в който било записано: „Моля да се самосезирате
относно твърдения в ной сигнал до ОП-Варна под номер 4268/22.09.2009г., който
се отнася до „деяния“ на адвокат П.В., упълномощен по гр.д.145/10г. ВОС. Тези
„деяния“ на адвоката, смятам че са имани предвид от прокурор Андонов, когато в
последното заседание по делото казва: (цитира се горния текст). Готов съм да
свидетелствам и потвърдя изнесените от мен – смущафащи факти и
обстоятелства..“.
По повод сигнала била извършена проверка, завърщила
с постановление на ВРП за отказ от образуване на ДП за престъпление по чл.209
от НК, потвърдено с постановление на ВОП.
ВРС установил аналогична фактическа обстановка по
делото, посредством анализ на събраните гласни и писмени доказателства. Фактите
не са оспорени от страните; предмет на спора е правната им интерпретация.
За да се
произнесе с оправдателна присъда по реда на чл.304 от НПК, ВРС е коментирал състава
на престъплението по чл.148 от НК, съответно съставомерността на извършеното от
подсъдимия. Достигнал е до правен извод за невинност след анализиране на думата
„деяние“ в контекста на сигнала на подсъдимия до ВОП.
По
възраженията в жалбата:
Съставът на престъплението по чл.148 ал.2 вр. ал.1
т.2 вр. чл.147 ал.1 от НК изисква по отношение на някого да е разгласено
позорно обстоятелство или приписано престъпление.
1/„Позорно обстоятелство“ е онзи конкретен факт и/или
обстоятелство, чието разгласяване вреди на доброто име на личността.
2/„Приписването на престъпление“ изисква конкретно
посочване на обществено опасно деяние, индивидуализирано също в максимална
степен и по място, време и начин на извършване.
Не
в рамките на горните понятия остават хипотезите, когато се изразява мнение, което
е резултат от субективна комплексна преценка, както и становища, от които
произтичат определени правни последици.
В написания по-горе смисъл е решение
номер 7 от 1996г. на КС на РБ, според което, в посочените случаи деецът
упражнява права, гарантирани му от законите и Конституцията на Република България
(тези на мнение, на свободно изразяване на мислите, на правото на сигнализиране
на компетентните органи при закононарушение, както и на търсене на защита при
нарушаване на права и интереси посредством наличните за тази цел правни инструменти).
Обратното би довело до практическа невъзможност за защита и за лишаване от
способи за защита (най-масово разпространения от които е именно писмената
жалжа/молба и други до компетентните институции).
По конкретното дело се твърди, че подсъдимия е
разгласил позорно обстоятелство за ч.т. в подадения сигнал до ОП-Варна с думата
„деяние“, като се счита, че в него е вложен смисъла на престъпление по чл.209
от НК или някакво друго престъпление, извършено от ч.т. Твърдението не намира
опора в доказателствената съвкупност по делото, както и в текстовото съдържание
на сигнала, цитиран в частната тъжба. В синхрон със съдебната практика и
правилен прочит на закона ВРС е липсата на извършено престъпление, след
подробен анализ на съсатва на същото. Според ВОС подсъдимия се е ползувал от
правото си да сигнализира съответните компетентни органи, цитирайки мнението на
прокурор от ОП-Варна, записано в о.с.з.по гр.д.145/2010 на ВОС. Същият не е
вложил търсения от ч.т. смисъл в думата „деяние“ и от никъде не личи да е имал
предвид престъпно деяние. Въпросната дума може да вмести в своето съдържание
както престъпни, така и непрестъпни, дори и положителни действия. „Деяние“
смислово означава някакво действие (т.е. акт, различен от бездействието).
Впрочем съществуват и престъпни бездействия (упоменати в съответните норми на
НК). Заради горното категорично не може да се приеме, че самата дума съдържа
позорящ подтекст. Нито пък, чее употребена в този смисъл в конкретния писмен
сигнал. Документът е целял самосезиране на прокуратурата за твърденията,
изказани от един представител на прокуратурата, както и фатки, станали известни
по гражданското дело.
Правилно ВРС е отбелязал, че няма и „приписване на
престъпление“, тъй като резолюцията за извършване на проверка с оглед
престъпление по чл.209 от НК е в резултат преценката на прокурора, а не му е
„внушена“ от подсъдимия посредством съдържанието на депозирания сигнал.
Цялостното смисловото съдържание на изреченията в сигнала до ОП-Варна води до
извод, че подсъдимият не е оценявал като престъпна или позорна дейността на
частния тъжител (още по-малко злонамерено), а само е поискал ОП да реализира
свои права и задължения по закон. Следва да се каже още, че важно за
субективната страна на престъплението по чл.148 от НК е смисъла, който
подсъдимия влага в употребените от него думи, а не изваденото от контекста и
интерпретирано от ч.т. съдържание.
В жалбата се набялга основно на понятието
„разгласяване“, но се избягва от това какво точно трябва да е разгласявано, за
да бъде осъществен престъпен състав. Отговор на този въпрос въззивната
иннстаниця даде по-горе. Цитираното т.р.12/1971г. на ВС несъмнено е
задължително за съблюдаване според разпоредбите на ЗСВ. То обаче по
съдържанието си не ползва жалбоподателя, а напротив. Именно там се опяснява, че
„съставът на чл.147 НК е основният текст за престъплението клевета и изисква
деецът да е разгласил позорно обстоятелство за другиго или да му е приписал
престъпление: следователно "неистинността на разгласеното позорно
обстоятелство или приписаното престъпление се явява елемент от състава на това
престъпление, без наличието на който не е налице престъплението клевета.“ –
установи се, че по конкретното дело няма никакво доказателства в тази посока.
Още едно възражение изисква коментар – твърдението
за неправилна трактовка в мотивите на първостепенния съд на думите на свидетеля
Андонов в съдебно заседание пред ВРС. Това, че е заявил липсата на конкретен
спомен за делото, не променя записаното в протокола по гражданското дело. Още
повече – свидетелят в качеството си на прокурор участва в десетки различни по
вид производства и не би следвало да се очаква да запанетява всеки един казус,
който налага участието му. Прави впечатление обаче, че след предявяване на
протокола, той е заявил, че за да каже това, то очевидно е счел, че в случая
има опасното от застрашаване интереса на лицето, чието поставяне под запрещение
се иска, предвид наличието на апетитен имот. Отрекъл е да е имал предвид ч.т. в
изказването си. Мнението му обаче не дава основание подсъдимия да бъде обвинен
и съден за престъплението, визирано в частната тъжба. Както се посочи по-горе,
мнението на гражданите и свободното им изразяване е гарантирано от Конституцията
и законите, при положение, че не съдържат клеветнически или обидни твърдения – в
случая така и останали недоказани в хода на частното производство (задача, възложена
от закона в тежест на частния тъжител).
Въпросът
е широко дискутиран и в решенията на ЕСПЧ, които са задължително приложими и
във вътрешното право на всяка държава по Конвенцията. В решенията на съда се
набляга на баланса между правото на репутация и правото на изразяване
(коментирани съотнесени към чл.8 и чл.10 от ЕКПЧОС). Намесата, ограничаване
правото на изразяване намира смисъл само ако отговаря на изискванията за
необходимост в едно демократично общество.
Ограниченията на правото на изразяване се допуска с цел защита на
репутацията (доброто име). Но при две условия: 1/при установяване на
ограничението със закон (НК в РБългария) и 2/при истинска необходимост от
ограничението в демократичното общество. При втората предпоставка се изхожда от
идеята, че правото на изразяване е изключително фундаментално за основите на
едно демократично общество като базово условие за неговия напредък и за
развитието на всеки човек. “Свободата на изразяване е приложима не само към
„информация“ или „идеи“, които са приети благосклонно или с безразличие, но
също и към тези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или която и
да е част от населението. Такива са изискванията на онзи плурализъм,
толерантност и широки разбирания, без
които няма демократично общество“. (делото Хендисайт
срещу Великобритания). В делото Обзървър и Гардиън срещу Великобритания
ЕСПЧ стига дори по-далеч: „необходимостта на всяко ограничение на правото на
изразяване следва да бъде убедително установена.“ Съдът пояснява в делото Перна срещу Италия, че за да разберат дали „един израз е фактическо или
оценъчно твърдение, съдиите трябва да разгледат целия текст на
статията/предаването, за да определят какви са били насоките и целите, които е
преследвало твърдението“. Защитата на правото на изразяване (т.е. защитата
срещу „клевета“), според съда е в: 1/разграничаването между „твърдение“ и
„оценка“ („невъзможно е да бъдат доказвани оценъчни твърдения и поради това
подобно изискване нарушава свободата на мнение, която е основна част от правото
на свободата на изразяване“), 2/както и на „основателността на разгласяването“
(ако е действано в обществен интерес – т.е. дори и информацията да не е вярна,
то е действието е било добросъвестно). От гледна точка защитата на свободата на
изразяване търпи развитие в негова полза. Прието е, че гражданската отговорност
за обида и клевета е по-малко ограничителна от правото на свободно изразяване и
много държави-членки на ЕС са декриминализирали деянията „обида“ и „клевета“,
което е препоръчано (и за България) от
Резолюция 1577 (2007) на Съвета на Европа (PACE Resolution 1577 (2007) Towards Decriminalization of Defamation; OSCE Representative on Freedom of the Media: Report on Achievements in the Decriminalization of Defamation). Дефинираната в ал.2 на чл.148 от НК ненаказуемост при доказване на
верността на твърдението, се счита за допускане на възможност на всеки един
добросъвестен, който не може да докаже извършено престъпление, да бъде осъден
за клевета, дори твърдението му да е вярно. Отчитайки именно това, специалния
докладчик по въпросите на клеветата към Комитета за правни въпроси и права на
човека към Съвета на Европа призовава държавите-членки да гарантират свободата
на изразяване и обществения интерес от свободното обсъждане на въпроси от
обществено значение като във връзка с това критикува разпоредба в Германския
НК, подобна на чл.147 ал.2 от НК на РБ. Специално внимание се обръща (не само
по отношение свободата на изразяване на журналистите), но и на защитата на
лицата, които подават сигнали за злоупотреби или нарушения. В случая, съгласно
международните стандарти, правната регулация е следната:
1/чл.33
от Конвенцията срещу корупцията на ООН (ратифицирана от РБ на 20.09.2006г.,
обн.ДВ бр.66/2006г.): „Всяка държава – страна по конвенцията, разглежда
възможността за включване в правната й система на подходящи мерки за
осигуряване на защита срещу неоправдано отношение към всяко лице, което съобщи
на компетентните органи добросъвестно и при наличието на разумни основания
факти, свързани с престъпленията по тази Конвенция“;
2/чл.9
на Гражданската конвенция за корупцията
на Съвета на Европа: „Всяка страна предвижда във вътрешния закон подходяща
защита срещу всякакви неоправдани санкции спрямо служители, които имат
достатъчно основания да подозират извършването на акт на корупция и
добросъвестно уведомяват за това компетентните лица и власти.“ (ратифицирана от РБ на 08.06.2000г., в сила
от 01.11.2003г.).
3/през
май 2010г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) приема Резолюция 1729 (2010) за защита на лицата,
които дават сигнали, призовавайки за приемане на изчерпателно
законодателство за защита на тези лица. Резолюцията дефинира лицата,
пояснявайки, че трябва да са добросъвестни и причината да подават сигнали да е,
за да спрат злоупотреби, които поставят в риск други хора. Пояснява се, че това
законодателство трябва да се съотнася както към публичния, така и към частния
сектор и да включва относими въпроси от трудовоправен, наказателноправен,
медиен, анти-корупционен характер. Защитата трябва да включва и защита на
тайната на самоличността на лицето, което дава сведения.
4/ЕСПЧ
също изрично признава нуждата от защита на правото на свобода на изразяване на
лицата, които подават сигнали. По делото Гужа
срещу Молдова, например, европейските
съдии приемат, че държавните служители се ползват от правото на свобода на
изразяване, но поради тяхното специално положение от тях се очаква да демонстрират
лоялност, резервираност и предпазливост. Въпреки това обаче те би трябвало да
се ползват със специална защита при разгласяване на информация за нарушения,
дори и когато информацията е поверителна, тъй като често борбата с тия действия
е невъзможна без съдействието на служител: „Като сигнализира за незаконно
поведение или злоупотреба, държавния служител или чиновникът в публичния сектор
трябва да се ползува със защита. Тя може да послужи, когато чиновникът или
държавния служител е единственият човек или част от малка група лица, които
знаят какво се случва в работата, и поради това е в най-добра позиция да
действа в обществен интерес, като дава сигнал на работодателя или цялото
общество.“
В
РБ лицата, които според НПК „когато
узнаят за извършено престъпление от общ характер са длъжни да уведомят
незабавно органа на досъдебното производство...“ не се ползват с никаква
специална защита, освен с цитираното решение 7 от 1996г. на КС на РБ, което резюмира
гореизразените становища на ЕСПЧ и редицата други цитирани организации на ЕС.
Гореизложеното даде основание на въззивната
инстанция да счете присъдата на ВРС за правилна и законосъобразна и като такава
да я потвърди, поради липсата на констатирани основания за отмяна или
изменяване, съобразно задължението на въззивния съд за цялостна проверка на
съдебния акт.
На основание чл.338 от НПК,
въззивният съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда на ВРС по ЧНД 3996/2011г., постановена на 18.01.2012г.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.