Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, І-ви въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети ноември
през две хиляди и седемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ КРЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
Н. НИКОЛОВ
АЛЕКСАНДРИНА ДОНЧЕВА
при секретаря Ваня Гаджева и в
присъствието на прокурора Любомир Мирчев, като разгледа докладваното от съдия
Крънчева ВНОХД № 2187
по описа за 2017 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 313 и сл. НПК.
С
присъда № 10904 от 12.12.2016 г., постановена от Софийски районен съд (СРС), Наказателно
отделение (НО), 94-ти състав по НОХД № 13630/2013 г. по описа на същия съд,
подсъдимият В.В.М., е признат за невиновен
в това, че на 09.05.2013 г., в гр. София, пред Национален дворец на културата,
находящ се на бул. „България“ № 1, като непълнолетен, но могъл да разбира
свойството и значението на деянието, и да ръководи постъпките си, отнел чужда
движима вещ – един брой мобилен телефон „АйФон 4“ с ИМЕИ 012534005248152, на
стойност 407,60 лева (четиристотин и седем лева и шестдесет стотинки), от
владението на В.Н.Н., с намерение противозаконно да я присвои, като употребил
за това сила – издърпал мобилния телефон от ръцете на Н.– престъпление по чл.
198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК, подс. М. е оправдан изцяло по
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1,
т. 3 от НК.
С
присъдата съдът е признал подсъдимия Е.И.Т. за невиновен в това, че на 09.05.2013 г., в гр. София, в парковото
пространство на баня „Мадара“, находящо се на бул. „Прага“ № 21, като
непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на деянието, и да
ръководи постъпките си, с цел да набави за себе си имотна облага – паричната
сума в размер на 70,00 лева, спомогнал да бъде отчуждена чужда движима вещ –
мобилен телефон „АйФон 4“ с ИМЕИ 012534005248152, на стойност 407,60 лева
(четиристотин и седем лева и шестдесет стотинки), собственост на И.Т.Н., за
която знаел, че е придобита от другиго – от В.В.М. чрез престъпление по чл.
198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, който на 09.05.2013 г., в гр. София,
пред Национален дворец на културата, находящ се на бул. „България“ № 1, като
непълнолетен, но могъл да разбира свойството и значението на деянието, и да ръководи
постъпките си, отнел чужда движима вещ – един брой мобилен телефон „АйФон 4“ с
ИМЕИ 012534005248152, на стойност 407,60 лева (четиристотин и седем лева и
шестдесет стотинки), от владението на В.Н.Н., с намерение противозаконно да я
присвои, като употребил за това сила – издърпал мобилния телефон от ръцете на Н.,
като деянието е извършено при условията на повторност – след като Т. е бил
осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление, а именно – с
протоколно определение в сила от 05.07.2012 г., с което било одобрено
споразумение по НОХД № 21688/2011 г. по описа на СРС, НО, 19-ти състав, за
извършено престъпление по чл. 215, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК –
престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1, вр. чл. 63,
ал. 1, т. 3 от НК, поради което и на основание чл. 304 от НПК, подс. Т. е оправдан изцяло по повдигнатото му
обвинение за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал.
1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК.
Присъдата
е протестирана от прокурор при СРП. С така депозирания протест се иска отмяна
на атакувания съдебен акт и постановяване на нова присъда, с която на основание
чл. 334, т. 2 от НПК, подсъдимите М. и Т. да бъдат признати за виновни и да
бъдат осъдени по повдигнатите им обвинения пред първата инстанция. Сочи се, че
първоинстанционната присъда е неправилна, незаконосъобразна, постановена без да
са взети предвид всички събрани по делото доказателства, като не са обсъдени
отделните доказателства и тяхната взаимна връзка и зависимост, както и не е
направен цялостен анализ на събраните по делото доказателства и връзката им с
материално-правните и процесуално-правни норми. Поддържа се, че в хода на
съдебното следствие са събрани множество доказателства, които в своята
съвкупност по несъмнен начин доказват, че подсъдимите М. и Т. са извършили
престъпленията, за които са предадени на съд, но въпреки събраните
доказателства, които подкрепят по категоричен начин обвиненията, СРС е
постановил оправдателна присъда. Твърди се несъмнена доказаност на обвинението
срещу подс. М. – по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК и срещу подс.
Т. – по чл. 215, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1,
т. 3 от НК.
В
постъпилото допълнение към протеста се развиват съображения, че съдебният акт е
постановен в резултат на неправилна интерпретация на фактическата обстановка по
делото и на неправилен анализ на доказателствата, довел до неправилни
фактически и правни изводи. Сочи се, че съдът е приел за достоверни показанията
на св. Н.и Т., дадени в хода на съдебното следствие и напълно е игнорирал
заявеното от тези свидетели на досъдебното производство в смисъл, че
инкриминираната движима вещ е била отнета от владението на пострадалия от подс.
М. със сила – посредством издърпване на телефона от ръцете му. Поддържа се, че
показанията на св. Н.и Т., снети в хода на досъдебното производство, са
депозирани в по-близък времеви момент спрямо инкриминираната дата, а данни за
наличие на раздразнение у Н., прието от съда, не се установяват по делото.
Ангажират се доводи, че с деянието си подс. М. е осъществил състава на престъплението
по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, както и че липсват каквито и
да било доказателства за това подс. Т. да го е улеснил или склонил да извърши
това престъпление.
В
съдебно заседание, представителят на СГП поддържа протеста и пледира присъдата
на първоинстанционния съдебен състав да бъде отменена, като неправилна и незаконосъобразна,
и вместо нея да бъде постановена друга, с която подсъдимите да бъдат признати
за виновни по повдигнатото им обвинение. Посочва, че първоинстанционният съд
необосновано е кредитирал като достоверни показанията на св. Н.и Т., дадени в
хода на съдебното следствие, като не е взел предвид съобщеното от тях в хода на
досъдебното производство, които са депозирани значително по-скоро след
инкриминираното деяние и поради това са по-близки и по-достоверни. Акцентира
върху противоречията в показанията на св. Т. и върху отказа от страна на съда
да допусне до разпит бащата на св. Т. – Бисер Т.. Твърди се едностранчивост в
направения от СРС анализ на доказателствената съвкупност. Сочи се, че съдът е
отделил особено внимание на показанията на св. Н.и Т. в смисъл, че първият от
тях не е бил удрян, въпреки, че обвинението не е твърдяло да е бил нанасян удар
на Н., а че телефонът е бил издърпан от ръцете му. Посочва се, че в хода на
съдебното следствие не е изследван въпросът дали телефонът е бил издърпан от
ръцете на Н., поради което се аргументира тезата, че фактическата обстановка по
отношение на инкриминираното деяние, не е изследвана в пълнота.
Защитата на подсъдимия М. – адв. В.М. – от САК,
моли присъдата на СРС да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна, а
подаденият протест – оставен без уважение, като неоснователен. Посочва, че от
разпитите на свидетелите и на самия пострадал се установява, че телефонният
апарат е бил предаден доброволно, за да бъде използван за провеждане на
разговори. Сочи, че за употреба на сила св. Н.е съобщил единствено пред
родителите си, за да избегне укорителното им отношение. Изтъква, че събраните
по делото доказателства подкрепят извода на първоинстанционния съд, че не е
употребена принуда по отношение на пострадалия, като единствено правдоподобен и
логичен.
Подсъдимият
М. поддържа тезата на защитата си.
Защитата
на подсъдимия Т. – адв. Б. от САК, моли протестът на прокурора при СРП да бъде
оставен без уважение, като неоснователен и необоснован. Ангажира становище, че
първоинстанционният съд в мотивите си правилно е извел фактическите и правни
изводи, че подс. Т. не е осъществил от обективна и субективна страна
престъплението, в което е обвинен – вещно укривателство. Моли постановената
оправдателна присъда да бъде потвърдена, като правилна и законосъобразна.
Подсъдимият
Т. моли съда да потвърди постановената оправдателна присъда.
ВЪЗЗИВНИЯТ
СЪД, като прецени наведените от страните доводи и след като провери изцяло
правилността на атакувания съдебен акт, в съответствие с изискванията на чл.
313 НПК, намира за установено следното:
За
да постанови присъдата си, първоинстанционният съдебен състав е събрал и
обсъдил детайлно и задълбочено, в качеството им на гласни и писмени
доказателствени средства, обясненията на подс. М., депозирани пред СРС в о.с.з.
на 12.12.2016 г. и тези, снети хода на
досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда
на чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК (л. 32 от досъд. п-во), обясненията
на подс. Т., снети в о.с.з. на 14.10.2016 г. и на 12.12.2016 г.; показанията на
св. В.Н., снети в о.с.з. на 14.10.2016 г. и тези, депозирани в хода на
досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по реда
на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 36 от досъд. п-во),
показанията на св. И.Н.а и Н.Н., депозирани в о.с.з. на 14.10.2016 г.,
показанията на св. П.Т., снети в о.с.з. на 14.10.2016 г. и тези, депозирани в
хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност
по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (л. 40 от досъд.
п-во), показанията на св. Р.Т., снети в о.с.з. на 12.12.2016 г. и тези,
депозирани в хода на досъдебното производство и приобщени към доказателствената
съвкупност по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 2 от НПК (л. 38 от досъд.
п-во); протокол за доброволно предаване от 20.05.2013 г. (л. 8 от досъд. п-во);
фактура от 09.11.2010 г. (л. 34 от досъд. п-во); протоколи за разпознаване на
лица и предмети (л. 42 – 44, л. 45 – 47, л. 49 – 51, л. 53 – 55 от досъд. п-во);
протокол за оглед на веществени доказателства (л. 91 – 92 от досъд. п-во);
свидетелство за съдимост и характеристика на подс. М. (л. 26 и л. 28 от досъд.
п-во и л. 31 и л. 267 от съд. п-во); свидетелство за съдимост и характеристика
на подс. Т. (л. 14 – 18 и л. 20 от досъд. п-во и л. 251 – 266 от съд. п-во),
както и заключенията на назначените и приети като доказателство по делото съдебно-оценителна
експертиза (л. 57 – 58 от досъд. п-во), съдебно-психиатрична експертиза по
отношение на св. П.Т. (л. 61 – 64 от досъд. п-во), съдебно-психиатрична и
психологична експертиза по отношение на св. В.Н.(л. 74 – 79 от досъд. п-во),
съдебно-психиатрична експертиза по отношение на подс. М. (л. 67 – 71 от досъд.
п-во), съдебно-психиатрична експертиза по отношение на подс. Т. (л. 83 – 87 от
досъд. п-во), и разясненията на изготвилите ги вещи лица в съдебно заседание.
Въз основа на така
събрания доказателствен материал, съдът е приел от фактическа страна, че на
09.05.2013 г., около 17,00 ч., св. В.Н.и св. П.Т. седели на пейка пред
Националния дворец на културата. Свидетелят Н.държал в ръцете си мобилния се
телефон марка „АйФон 4“, който му бил купен от неговата майка – св. И.Н.а.
Подсъдимите се приближили към двамата свидетели. Подсъдимият Т. (с прякор „К.“)
казал на подс. М. да вземе телефона на св. Н.. Подсъдимият М. се приближил и
попитал свидетеля дали може да разговаря по неговия мобилен телефон, тъй като
нямал пари в сметката си. Свидетелят Н.дал телефона си на подсъдимия М. с
уговорката, че свидетелят също не разполагал с голяма сума за разговори.
Подсъдимият М. се отдалечил с телефона, като след известно време се върнал и го
предал обратно на св. Н.. Малко след това подс. Т. отново накарал подс. М. да
вземе телефона на св. Н.. М. поискал отново телефона на св. Н., за да проведе
телефонен разговор. И М., и Т. уверили св. Н., че след това ще му върнат
телефона. Свидетелят Н.дал мобилния си телефон на подс. М., който отново се
отдалечил. В това време св. Т. станал от пейката и си тръгнал. На пейката
останали подс. Т. и св. Н.. Т. казал на св. Н., че ще изчака подс. М. заедно с
него. Двамата разговаряли известно време, след което подс. Т. станал и си
тръгнал. Свидетелят Н.попитал подс. Т. кога ще му върнат телефона, но
подсъдимият не му отговорил и се отдалечил.
СРС
е приел за установено, че по-късно същия ден подс. Т. и подс. М. отново се
срещнали и подс. М. предал телефона на Т.. Около 20,00 – 20,30 ч., в района на
баня „Мадара“, подс. Т. се срещнал със св. Р.Т. и предложил да му продаде
телефона на св. Н.. Свидетелят Т.разгледал телефона, харесал го и дал на подс. Т.
сумата от около 60 – 70 лева. С протокол за доброволно предаване от 20.05.2013
г., св. Т.предал телефона на служител на 06 РУ – СДВР.
Въз
основа на заключението на назначената и изготвена съдебно-оценителна експертиза,
първостепенният съд е приел за установено, че стойността на инкриминирания мобилен
телефон към датата на деянието, е 407,60 лева.
Въз
основа на заключението на назначената и изготвена съдебно-психиатрична
експертиза, първоинстанционният съд е преценил, че макар и непълнолетен към
датата на извършване на деянието, подс. М. е могъл да разбира свойството и
значението на извършеното, и да ръководи постъпките си. Приел е, че М. е
извършил деянието по „своеобразен детски механизъм“, за да бъде харесан,
одобрен, неунижаван, действайки в условията на лекомислие и увлечение.
Въз
основа на заключението на назначената и изготвена съдебно-психиатрична
експертиза, първоинстанционният съд е преценил, че макар и непълнолетен към
датата на извършване на деянието, подс. Т. е могъл да разбира свойството и
значението на извършеното, и да ръководи постъпките си, като не е действал в
състояние на лекомислие или увлечение.
За
да формира изводите си от фактическа страна, съдът е дал вяра на обясненията на
подсъдимия и на свидетелите В.Н.и П.Т., депозирани в хода на съдебното
следствие, като не е кредитирал с доверие показанията на тези свидетели, снети
в хода на досъдебното производство относно механизма на извършване на
инкриминираното деяние. Съдът не е дал вяра и на показанията на св. В.Н., снети
в хода на съдебното следствие в частта им, относно двукратното предаване на
телефона на подс. Т.. Показанията на св. Т.съдът е кредитирал в основни линии,
като не е дал вяра на онези от тях, касаещи присъствието на лице с прякор „М.“
при предаване на процесния телефон. Обясненията на подсъдимия М. и Т. съдът е
кредитирал частично, като е посочил изчерпателно в мотивите си кои от
твърденията, изнесени от същите, не кредитира с доверие. Останалите, събрани по
делото писмени доказателствени средства и способи на доказване – експертизи,
съдът е кредитирал, като е приел, че същите са единни, непротиворечиви, взаимно
допълващи се и относими към предмета на доказване в производството.
При
така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че подс. М. не е
осъществил от обективна страна състава на престъплението по чл. 198, ал. 1 НК,
тъй като не е упражнил принуда по отношение на владелеца на инкриминираната
вещ. Приел е, че деянието на този подсъдим се субсумира под състава на
престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК, но съдът не разполага с възможност да
го осъди за престъпление с посочената правна квалификация, при липсата на
изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК. Ето защо е признал
подсъдимият за невиновен и изцяло го е оправдал по повдигнатото му обвинение за
извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК.
Решаващият
първоинстанционен съд е приел, от правна страна, че следва да оправдае и подс. Т.
по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, вр. ал.
1, вр. чл. 28, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, като е преценил, че същият
се явява подбудител и помагач в извършването на предикатното престъпление от
страна на М., което изключва самостоятелната му отговорност за вещно
укривателство. И по отношение на този подсъдим е приел, че не разполага с
възможност да го осъди за съучастие в престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, при
липсата на изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК.
Настоящата инстанция изцяло споделя
както фактическите, така и правните изводи на СРС, изложени в мотивната част на
постановената първоинстанционна присъда, като намира, че същите почиват на
подробен и задълбочен анализ на събраните в хода на съдебното следствие
многобройни гласни и писмени доказателствени средства.
Така,
фактите и обстоятелствата относно личността на подсъдимия М., липсата на
предходна съдимост и познанството му с подс. Т., се установяват по нужния
несъмнен и категоричен начин от обясненията на подсъдимите, приложените по
делото свидетелство за съдимост и характеристика на М., и заключението на
назначената и изготвена съдебно-психиатрична експертиза по отношение на този
подсъдим, които настоящия състав намира, че следва да кредитира напълно като
единни, еднопосочни, взаимнодопълващи се, непротиворечиви и относими към
предмета на доказване, а заключението на СПЕ – и като ясно, пълно, изчерпателно
и компетентно изготвено. По идентични съображения съдът кредитира изцяло и
събраните по делото доказателствени източници касателно личността на подсъдимия
Т. и познанството му с подс. М., а именно – съобщеното от подсъдимите лица,
отразеното в свидетелството за съдимост и характеристиката на Т., и заключението на назначената и изготвена
съдебно-психиатрична експертиза по отношение на този подсъдим.
Местонахождението
на подсъдимите и св. В.Н.и П.Т. на инкриминираните по делото дата и час – на
09.05.2013 г., около 17,00 ч., а именно в района на Националния дворец на
културата, съдът установи по несъмнен начин въз основа на обясненията на подсъдимите
М. и Т., и показанията на свидетелите, които прецени за напълно еднопосочни и
непротиворечиви, поради което и съобрази, че няма пречка да бъдат кредитирани.
Обстоятелството, че при срещата между
подсъдимите и свидетелите, Н.двукратно дал телефона си именно на подс. М.,
съдът прецени въз основа на показанията на този свидетел, депозирани в хода на
досъдебното производство и приобщени към доказателствената съвкупност по
надлежния процесуален ред, и на обясненията на подсъдимия М., които образуват
несъмнено единство и позволяват на съда да формира еднозначни изводи по
фактите. В тази насока настоящият съдебен състав дължи да отбележи, че изцяло
кредитира съобщеното от подс. М. в тази им част, като съобрази, че същите
кореспондират по несъмнен начин освен с обясненията на подс. Т., които са в
същия смисъл, още и с показанията на св. Н.и Т., а и съдържат неизгодни за
подсъдимия факти и обстоятелства, което е още едно основание да се приеме, че
са депозирани обективно и добросъвестно от този подсъдим. Въз основа на тази
доказателствена съвкупност и отразеното в протоколите за разпознаване на лица,
съдът формира изводите си по отношение на авторството на подсъдимия М. по
отношение на двукратното вземане на телефона на пострадалия.
Правилно,
СРС не е дал вяра на показанията на св. В.Н., снети в хода на съдебното
следствие, в смисъл, че този свидетел е дал телефона си на подс. Т., като е
преценил, от една страна, че същите не намират опора в другите доказателствени
източници, а от друга – че са колебливи и несигурни, поради което и не могат да
съставляват сигурна доказателствена опора за формиране изводите на съда по
фактите.
Обосновани са и изводите на решаващия
първоинстанционен съд, в смисъл, че подс. М. на два пъти е поискал телефона на
св. В.Н.именно под давлението на подс. Т.. В тази насока са не само обясненията
на подсъдимия, снети в хода на досъдебното производство и приобщени към
доказателствената съвкупност по надлежния процесуален ред, които настоящият
съдебен състав намери, че следва да кредитира като правдиви, житейски
убедителни и логични, но и заключението на вещото лице, изготвило СПЕ по отношение
на този подсъдим досежно механизма на вземане на решение за извършване на
деянието, а именно – по „своеобразен детски механизъм“, за да бъде харесан,
одобрен, неунижаван, действайки в условията на лекомислие и увлечение, от което
недвусмислено се установява, че върху психиката на подсъдимия М. е оказано
въздействие, в насока мотивирането му да извърши инкриминираното деяние. Вярно
е, че пред съда нито подс. М., нито подс. Т. признават за подобно въздействие,
но това им процесуално поведение добре се обяснява, от една страна, със
стремежа на подс. Т. да не се самоинкриминира, а от друга – с притеснението на
подс. М. да не съобщава негативни за съпроцесника му факти и обстоятелства.
Въз
основа на така събраната доказателствена съвкупност безпротиворечиво се
установява, че св. В.Н.е дал телефона си доброволно на подс. М., като нито
последният, нито подс. Т. са упражнявали принуда, под формата на сила или
заплашване спрямо същия. В тази насока са не само показанията на свидетелите,
снети в хода на съдебното следствие, които категорично отричат на Н.да е
оказвана принуда, така и обясненията на подсъдимите, които са напълно единни и
еднопосочни в тази им част. Правилни и обосновани са изводите на СРС, в смисъл,
че показанията на св. Н.и Т., снети в хода на досъдебното производство, в
насока оказана по отношение на първия принуда, изразяваща се в издърпване на
телефона от ръцете му, не следва да бъдат кредитирани, като неподкрепени от
твърденията им в следващата фаза на процеса. Безспорно, показанията на тези
свидетели, както правилно отбелязва представителя на държавното обвинение в
протеста си, са снети кратко време след като свидетелите са възприели
интересуващите производството факти и обстоятелства; това, обаче, не е
достатъчно за пълната им кредитируемост. При положение, че свидетелите не
срещат съществени затруднения да пресъздадат пред съда фактите и
обстоятелствата, относими към предмета на доказване, при безспорно установена
тяхна свидетелска годност, същите биха могли да възпроизведат и факта на
упражнената спрямо Н.принуда, в случай, че действително е имало такава. Пред
съда, обаче, и двамата свидетели – при все, че Н.е и пострадал от
престъплението, изнасят твърдения, че спрямо последния не е била упражнена
принуда, а и показанията им в този смисъл кореспондират по безпротиворечив
начин с обясненията на подсъдимите. При това именно въззивният съд съобрази, че
следва да даде вяра именно на показанията на свидетелите, снети пред съда и на съобщеното
от подсъдимите в същия смисъл, като съобрази, че същите са единни,
непротиворечиви и допълващи се. Правилно СРС е отчел като причина за
констатираното несъответствие в показанията на свидетелите, притеснението у Н.да
не бъде упрекнат за поведението си от своите родители, както и това, че същият
е бил ядосан както на подсъдимите, така и на себе си за проявеното лекомислие и
предоверяване на М.. В тази връзка съдът прецени, че не може да ползва
показанията на св. И.Н.а и Н.Н., досежно описаният от тях механизъм на
деянието, тъй като същите пресъздават съобщеното им от техния син – св. В.Н.,
което, както вече се посочи, не може да бъде възприето с доверие. Иначе, за
съда не възникна съмнение, че св. И.Н.а и Н.Н.депозират пред съда обективно,
безпристрастно и добросъвестно собствените си възприятия и съобщеното от сина
им относно механизма на деянието.
Обосновани,
като съответни на доказателствената съвкупност, са изводите на решаващия
първоинстанционен съд в смисъл, че след като подсъдимият М. за втори път
получил от пострадалия мобилния му телефон, се отдалечил, под предлог да
разговаря, а на пейката останали св. Н.и подсъдимия Т., тъй като междувременно
св. Т. си бил тръгнал. В тази насока са показанията на св. Н.и Т., които в тази
им част са единни и взаимнодопълващи се, поради което и няма пречка да бъдат
кредитирани. Въз основа на показанията на св. Н.и съобщеното от подс. Т. се
установява и това, че няколко минути по-късно, докато свидетелят очаквал
завръщането на подс. М. с телефона му, под. Т. също си тръгнал. Изводите на
първия съд в тази насока кореспондират по несъмнен начин със събраната по
делото доказателствена съвкупност, поради което настоящата инстанция изцяло се
солидаризира с тях и не намира за необходимо да ги преповтаря в мотивите си.
Правилни
и обосновани са изводите на решаващия първоинстанционен съд в насока, че не
могат да бъдат кредитирани с доверие
обясненията на подс. М., съдържащи твърдения за възприятията му след връщането
му в район на пейката, където бил св. Н.. Така, на първо място, твърденията на
подсъдимия в този смисъл са вътрешнопротиворечиви, тъй като в хода на
досъдебното производство същият твърди, че на пейката заварил само подс. Т. –
твърдение, което е в остра противоречие както с показанията на св. Н., така и
със съобщеното от св. Т., че си е тръгнал преди свидетеля; а в хода на
съдебното следствие твърди, че на място не е заварил нито свидетеля, нито съподсъдимото
му лице; на второ място, твърденията на подс. М. се намират в противоречие със
съобщеното от св. Н., че продължително време е стоял на пейката и е очаквал
завръщането на М., за да получи обратно телефона си. При това, настоящата инстанция
споделя изводите на СРС за некредитируемост на обясненията на подс. М. в този им
смисъл, като прецени, че по делото не е доказано този подсъдим въобще да се е
завръщал в района, където се е намирал св. Н.. Обясненията на подсъдимия в този
смисъл са предназначени да формират защитната му версия по повдигнатото
обвинение, което е израз на признатото му от закона право на защита, но същите
не допринасят за изясняване на обективната истина.
Фактите
и обстоятелствата, свързани с осъщественото разпореждане с предмета на
посегателство от страна на подс. Т. в полза на св. Т., съдът установи въз
основа на обясненията на този подсъдим и показанията на св. В.Н.и Р.Т., както и
въз основа на отразеното в протокола за доброволно предаване от 20.05.2013 г.
СГС в този си състав, не кредитира показанията на св. Т.относно присъствието на
друго лице по време на срещата му с подсъдимия, като в тази насока се
солидаризира изцяло с изводите на първия съд и относно обстоятелството, че
предал телефона на друго лице, което го използвало няколко седмици, тъй като
видно от събраните по делото гласни и писмени доказателствени средства, между
датата на продажба на вещта и датата на доброволното й предаване от Т., са
изминали единадесет дни.
Предметът на престъпно посегателство – мобилен
телефон „АйФон 4“ с ИМЕИ 012534005248152, на стойност 407,60 лева (четиристотин
и седем лева и шестдесет стотинки), съдът установи въз основа на показанията на
св. В.Н.и И.Н.а, както и въз основа на отразеното във фактура от 09.11.2010 г.
(л. 34 от досъд. п-во), а неговата стойност към датата на извършване на
инкриминираното деяние – въз основа на заключението на назначената и приета
като доказателство по делото съдебно-оценителна експертиза, което намери за
обективно, компетентно, пълно и ясно, и относимо към предмета на доказване.
Въззивният
съд няма основание да ревизира изводите на СРС относно пълната кредитиуемост на
събраните по делото писмени доказателствени средства и заключенията на
назначените и приети по делото експертизи.
При така установеното от фактическа
страна, въззивната инстанция изцяло споделя и правните изводи на решаващия
първоинстанционен съд. Съображенията в тази насока са следните.
І. По отношение на обвинението срещу
подс. М.:
На
базата на така установените фактически положения, които се споделят и от
настоящата инстанция, първоинстанционният съд правилно е заключил, че с
деянието си подс. М. не е осъществил от обективна страна състава на престъплението
„грабеж”, по смисъла на чл. 198, ал. 1 НК.
За
съставомерността на деянието от обективна страна по този законов текст, е
необходимо престъпният деец да прекъсне фактическата власт на досегашния
владелец върху движима вещ и да установи своя собствена такава, като последната
е необходимо да се характеризира с известна трайност и със създадената за дееца
реална възможност да се разпореди с така отнетата вещ.
Предметът
на посегателство – чуждата движима вещ, престъпният деец следва да отнеме
използвайки принуда – сила или заплашване, по отношение на владелеца на вещта.
Между използването на физическата принуда и отнемането на движимите вещи, е
необходимо да е налице функционална връзка, като първата следва да е използвана
с цел създаване на условия за отнемане на предмета на посегателство, сломяване
съпротивата на пострадалия или улесняване прекъсването на фактическата му власт
върху вещта. Използването на принуда следва непосредствено да предхожда или да
съпътства по време отнемане на вещта.
Необходимо
е деянието да е извършено умишлено, с форма на вината пряк умисъл, по смисъла
на чл. 11, ал. 2, пр. 1 НК – деецът да съзнава обществената опасност на
деянието, да предвижда обществено-опасните му последици и пряко да цели
настъпването им, както и да действа със специалната съставомерна цел – да
присвои предмета на престъпно посегателство.
В
конкретния по делото случай, не се установява подс. М. да е упражнил принуда,
под формата на сила или заплашване, по отношение на св. Н., която да е била насочена
към сломяване на съпротивата на последния и улесняване достъпа на подсъдимия
към носената от свидетеля движима вещ. Напротив, св. В.Н.е предал доброволно на
подсъдимия инкриминирания мобилен телефон, тъй като е бил уверен – от думите на
подсъдимите, че ще му бъде върнат, както се е случило след първото предаване на
телефона на подс. М.. При това следва да се приеме, че разпореждането на св. Н.с
предмета на посегателство – предаването му на подсъдимия М., за да проведен
последния разговор, не е извършено въз основа на употребена психическа или
физическа принуда, а доброволно. Подсъдимият не е осъществил отнемане на вещта,
по смисъла на чл. 198, ал. 1 НК, представляващо прекъсване на фактическата
власт на св. Н.върху инкриминираната движима вещ и установяването на своя
собствена такава.
Предвид
горното съдът намери, че подсъдимият не е осъществил нито един от двата акта на
изпълнителното деяние на престъплението „грабеж“. А от липсата на който и да е
признак от обективна страна на деянието, инкриминирано по чл. 198, ал. 1 НК, в
случая – неговото изпълнително деяние, следва и несъставомерността на деянието
от обективна страна по този законов текст.
Доколкото
за съставомерността на деянието е необходимо същото да съответства пълно и
точно с всички обективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в
тяхната съвкупност, то по аргумент на противното, неосъществяването на който и
да е от признаците – в случая неговото изпълнително деяние, означава, че не е
извършено престъпление по този законов текст.
Поради
това съдът намери, че се явява безпредметно и обсъждането на това дали с
деянието си подсъдимият е осъществил от субективна страна престъпния състав с
горепосочената правна квалификация.
Ето
защо и като е оправдал подсъдимия М. по обвинението да е осъществил състав на
престъпление по чл. 198, ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 от НК, СРС, НО, 94-ти
състав е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден. Съображенията на представителя на държавното обвинение в
противния смисъл се преценяват от настоящия съдебен състав като неоснователни.
Верни
са изводите на СРС, че деянието, осъществено от подсъдимия и изразяващо се в
невръщане на инкриминираната вещ на свидетеля, осъществява от обективна страна
състава на престъплението обсебване, по смисъла на чл. 206, ал. 1, вр. чл. 20,
ал. 2 от НК, но доколкото срещу подсъдимия М. не е повдигнато обвинение за
осъществен състав на престъпление по този законов текст, съдът не разполага с възможност
да се произнесе в този смисъл.
ІІ. По отношение на обвинението
срещу подс. Т.:
На
базата на така установените фактически положения, които се споделят и от
настоящата инстанция, първоинстанционният съд правилно е заключил, че с
деянието си подс. Т. не е осъществил от обективна страна състава на
престъплението „вещно укривателство”, по смисъла на чл. 215, ал. 1 НК.
За
съставомерността на деянието от обективна страна по този законов текст, е
необходимо престъпният деец, с цел да набави за себе си или за другиго имотна
облага, да укрие, придобие или спомогне да бъдат отчуждени чужди движими вещи,
за които знае или предполага, че са придобити от другиго чрез престъпление или
чрез друго обществено-опасно деяние. Отговорността за вещно укривателство се
изключва от тази за предикатното престъпление, въз основа на което вещта е била
противозаконно придобита от другиго.
В
конкретния по делото случай, безспорно е, че подс. Т. се е явил подбудител и
помагач спрямо подс. М. в обсебването на инкриминираната по делото движима вещ
– същият го е мотивирал да поиска на два пъти телефона на свидетеля и го е
улеснил при установяване на фактическата власт върху вещта, като е убеждавал
пострадалия, че телефонът ще му бъде върнат и е останал известно време с
пострадалия под предлог, че изчаква завръщането на подс. М.. Предвид участието
в наказателно – правно – релевантно качество на подс. Т. в осъществяване на
обсебването, същият не следва да отговаря за вещно укривателство, като
вторична, субсидиарна престъпна дейност, както правилно е приел и първият съд.
Предвид
горното съдът намери, че подсъдимият Т. не е осъществил от обективна страна
нито една от формите на изпълнителното деяние на престъплението „вещно
укривателство. А от липсата на който и да е признак от обективна страна на
деянието, инкриминирано по чл. 215, ал. 1 НК, в случая – неговото изпълнително
деяние, следва и несъставомерността на деянието от обективна страна по този
законов текст.
Доколкото
за съставомерността на деянието е необходимо същото да съответства пълно и
точно с всички обективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в
тяхната съвкупност, то, по аргумент на противното, неосъществяването на който и
да е от признаците – в случая неговото изпълнително деяние, означава, че не е
извършено престъпление по този законов текст.
Поради
това съдът намери, че се явява безпредметно и обсъждането на това дали с
деянието си подсъдимият Т. е осъществил от субективна страна престъпния състав
с горепосочената правна квалификация, както и някой от квалифицираните признаци
на същото.
Ето
защо и като е оправдал подсъдимия по обвинението да е осъществил състав на
престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3, вр.
чл. 28, ал. 1 от НК, СРС, НО, 94-ти състав е постановил правилен и
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Съображенията на
представителя на държавното обвинение в противния смисъл се преценяват от
настоящия съдебен състав като неоснователни.
Верни
са изводите на СРС, че деянието, осъществено от подсъдимия Т., осъществява от
обективна страна състава на престъплението по чл. 206, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3
и ал. 4 от НК, но доколкото срещу подсъдимия не е повдигнато обвинение за
осъществен състав на престъпление по този законов текст, съдът не разполага с
възможност да се произнесе в този смисъл.
Тъй
като при цялостната служебна проверка на присъдата, въззивният съд не
констатира допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила,
неправилно приложение на материалния закон, необоснованост или непълнота на
доказателствата, които да налагат отмяната или изменението на атакувания
съдебен акт, то счете, че същият следва да бъде потвърден.
Така
мотивиран и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 НПК, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
присъда № 10904 от 12.12.2016 г., постановена от Софийския районен съд,
Наказателно отделение, 94-ти състав по НОХД № 13630/2013 г. по описа на същия
съд.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/