Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 03.04.2023г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО 7-ми състав
На двадесет и осми февруари година 2023
В открито съдебно заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Гергана Христова- Коюмджиева
Секретар: Йоана Петрова
Прокурор: Цветослав Вергов
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 8985 по описа за 2015 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявни
са искове с правно основание чл.2в от ЗОДОВ във
вр. чл. 4, § 3 ДЕС, при условията на субективно пасивно съединяване.
С искова молба
от 13.11.2014г. депозирана в Окръжен съд Варна ищцовото „Х.Б.“ АД, ЕИК ********,
представлявано от управителя Б.Й., чрез пълномощника адв.К.Б. е предявило срещу
Върховен административен съд и Национална агенция за приходите, субективно
съединени искове с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, за осъждане на двамата ответници да му заплатят солидарно следните
суми:
- сумата от 843 663.60 лв., представляваща обезщетение за претърпени от
дружеството ищец имуществени вреди от непризнат данъчен кредит /стойност на
платен ДДС по шест фактури, описани в исковата молба/, съгласно ревизионен акт
РА №
03251100148/25.10.2011г., потвърден с Решение №5434 от 22.04.2014 г. по
адм.дело №10824/2013г. по описа на ВАС, ведно със законна лихва от предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане;
- обезщетение за забава в размер на 287 208, 91лв. представляващо законната лихва върху главницата от 843 663.60
лв., считано от 14.06.2011г. - момента когато ДДС е следвало да бъде възстановено
до 11.11.2014г. - датата на подаване на исковата молба./съгласно
уточнение вх.№107921 от 07.09.2015г., на л.13 от делото/
Твърди се, че ищцовото „Х.Б.“ АД е
дружество регистрирано в Република България, като основния му предмет на
дейност е внос и износ на варива, семена и подправки. Сочи се, че ищцовото
дружество е установило практика по изкупуване на слънчоглед и подправки местно
производство и последващ износ на продукцията през пристанище Варна – Запад,
където държи магазия №6.
В
исковата молба се твърди, че през м.април и м.май 2011 г., търговско дружество
"М." ЕООД доставило на „Х.Б.“ АД слънчоглед от общо 4 980 тона, за което били
съставени шест фактури: Фактура № **********
/ 14.04.2011 г. с данъчна основа 581 000лв. и ДДС от 116 200лв., фактура №
**********/20.04.2011 г. с данъчна основа 830 000лв. и ДДС от 166 000лв., фактура
№ ********** / 26.04.2011 г. с данъчна основа 830000лв. и ДДС от 166 000лв.,
фактура № ********** / 29.04.2011 г. за с данъчна основа 830000лв. и ДДС от 166
000лв., фактура № ********** / 05.05.2011 г. с данъчна основа 830 000лв. и ДДС
от 166 000лв., и фактура № *********/
12.05.2011 г. с данъчна основа 232 400
лв. и ДДС 46 480лв. с издател "М." ЕООД. Слънчогледовото семе било изнесено от ищеца
през пристанище Варна за Република Турция.
Въз основа на издадените фактури
ищецът упражнил право на данъчен кредит за сумата от 826 680 лева.
Сочи се, че през 2011г. срещу ищцовото дружество била образувана данъчна
ревизия за задълженията на дружеството за ДДС за периода 01.04.2011 -
31.05.2011. Твърди се, че в хода на ревизията, данъчните власти не открили
представители на доставчика "М." ЕООД на посочения от дружеството
адрес на регистрация. Твърди се, че с Ревизионен акт № 03251100148 от
25.10.2011 г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна, на ищеца
е отказано признаване на право на данъчен кредит за сумата от 826 680 лева -
стойността на заплатеното ДДС по шестте фактури, тъй като шестте фактури не
отразявали реални доставки. Заявява още, че след подадена от него жалба с
решение № 1185 от 14.05.2013 г. постановено по адм.дело № 568/2012, по описа на
АдмС Варна ревизионният акт е отменен. С Решение № 5434 от 22.04.2014 г.,
Върховния административен съд отменил решението на ВАдмС и потвърдил
ревизионния акт.
Излага подробни доводи за наличие на основания за ангажиране на
солидарната отговорност на двамата ответници поради неспазване на върховенството
на правото на ЕС и на задължителната практика на СЕС по тълкуването и
прилагането му.
В
законоустановения срок по чл.131 ГПК ответникът ТД на НАП – гр. Варна е
депозирал писмен отговор, в който е изложено становище за недопустимост на
исковата претенция, в условията на евентуалност – неоснователност. Поддържа довод, че издадения срещу ищеца
ревизионен акт № 03251100148 от 25.10.2011г. на ТД на НАП Варна не само, че не
е отменен, но напротив потвърден е с влязло в сила съдебно решение, т.е. и
действиятта на органите на държавна власт обективирани в него. Счита, че да се
повдига въпросът за законосъобразността на този РА означава да се ревизира вече
постановено съдебно решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо. Според
ответника в самата искова молба не се съдържат аргументи доказващи наличието на
доставка на слънчоглед от „М.“ ЕООД на „Х.Б.“
АД, а се цитират актове на СЕС, че данъчната администрация не може да изисква
от данъчно задълженото лице, че издадетеля на фактурите във връзка с които се
иска да се упражни правото на приспадане на ДДС е разполагал със стоките
предмет на доставката и е бил в състояние да ги достави. Счита, че нищо от
цитираните в исковата молба актове не опровергава изводите на данъчните органи,
че не е налице доставка. Поддържа довод, че хода на административното
производство, а в последствие и в съдебното произвводство пред административен
съд са събрани достатъчно доказателства, че „М.“ ЕООД е в невъзможност да
съхрани, превози и продаде въпросните количесттва слънчоглед, поради което
липсва реална доствка на 4 980 тона
слънчоглед.
С определение №100 от 12.01.2015г. е
прекратено производството образуваното по искова молба на „Х.Б.“ АД, ЕИК ******** гр.д.№2656/2014г.
по описа на Варненски окръжен съд, като исковата молба и отговора са изпратени
по посъдност на СГС.
След изпращане на делото по подсъдност е образувано настоящото гр.дело №
8985 /2015г. по описа на СГС, ГО, І – 7 състав.
С определение от 23.03.2017г. по
ч.гр.д. № 8985/2015г. на СГС, I ГО, I -7 състав, на основание чл.129, ал.3 ГПК е
върната исковата молба на „Х.Б.“ ООД.
С Определение № 213 от
26.05.2021г., постановено по ч.гр.д. № 3519 от 2017г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ
г.о. е отменено определение № 2403 от 24.07.2017г., постановено по ч.гр.д. №
2328/2017г. по описа на САС, с което е потвърдено определение от 23.03.2017г.
по ч.гр.д. № 8985/2015г. на СГС, I ГО, I -7 състав, с което е върната исковата
молба на „Х.Б.“ ООД и е прекратено производството по делото, поради невнасяне
на държавна такса в размер на 4% от цената на иска, и делото е върнато на
първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът
Върховен административен съд, в срока по чл.131 ГПК е депозирал отговор на
исковата молба, в който е изложено становище за неоснователност на исковата
претенция. Твърди се, че не се установява нарушение на ПЕС, изразяващо се в
несъобразяване с практиката на Съда на ЕС в областта на данъчното облагане,
както и не се установява нарушение на ПЕС, изразяващо се в неотправяне на
преюдициално запитване, когато това е било задължително. Оспорва твърденията на
ищеца за наличие на претърпяна вреда, както и пряка причинно-следствена връзка
между твърдяното нарушение и претърпяната вреда.
След преценка на събраните по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните, по реда на чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК вр. чл.12 ГПК, съдът прие за установено от фактическа
страна следното:
По делото е установено и не съществува спор
между страните, че с Ревизионен акт РА № 03251100148/25.10.2011г., издаден от
органи по приходите при ТД на НАП гр.Варна, потвърден с Решение № 868
/13.01.2012г. на директора на дирекция „Обжалване и управление *** при ЦУ на
НАП, на ищеца „Х.Б.“ ООД с ЕИК*********, с адрес ***, представлявано от Б.Й.,
са установени задължения по ЗДДС в резултат на непризнато право на приспадане
на данъчен кредит по данъчни фактури издадени от „М.” ЕООД за данъчен период
м.04.2011 година и м.05.2011 година в размер на 826 680 лв. Установено е, че „Х.Б.“ ООД е упражнило
право на данъчен кредит по следните фактури издадени от „М.“ ЕООД през данъчен период м.04.2011 г. и м.05.2011г.,
както следва:
- фактура №
********** /14.04.2011 г. с предмет покупка на стоки, данъчна основа 581 000лв.
и ползван ДДС от 116 200лв.,
- фактура №
********** /20.04.2011 г. с предмет покупка на стоки, данъчна основа 830 000лв.
и ползван ДДС от 166 000лв.,
- фактура № ********** / 26.04.2011 г., с
предмет покупка на стоки с данъчна основа 830000лв. и ползван ДДС от 166 000лв.,
- фактура № ********** / 29.04.2011 г. с
предмет покупка на стоки с данъчна основа 830000лв. и ползван ДДС от 166
000лв.,
- фактура №
********** / 05.05.2011 г. с предмет покупка на стоки с
данъчна основа 830 000лв. и ДДС от 166 000лв.,
- фактура № *********/ 12.05.2011 г. с предмет покупка на стоки с данъчна основа
232 400 лв. и ползван ДДС 46 480лв.
Въз основа на събраните в хода на ревизионното производство доказателства
органите на приходната администрация са приели, че не е установено действително
извършване от ревизираното дружество на реална доставка от „М.” ЕООД към ревизираното
дружество „Х.Б.“ ООД. На основание чл.70, ал.5 във връзка с чл.68, ал.1, т. от ЗДДС ревизиращият орган, въз основа на насрещна проверка на „М.“ ЕООД и
събраните служебно доказателства отказал приспадане на данъчен кредит на
ревизираното лице. Прието е, че съгласно представен от „Х.Б.“ ООД договор от 14.04.2011г. „М.“ ЕООД
в качеството си на продавач прехвърля на купувача „Х.Б.“ ООД собствеността
върху черен маслодаен слънчоглед реколта 2010г., доставен до пристанище Варна –
Запад, като за „М.“ ЕООД договорът е подписан от И.И.В.– лице без
представителна власт. Прието е още, че слънчогледа следва да е съхраняван в подходяща
зърнобаза, а продавачът „М.“ ЕООД не е декларирал собствен или нает склад, като
липсват доказателства в кой обект е съхраняван слънчогледа – общо 4 980 тона,
като не е установено как е прехвърлена собствеността на съответните количества
слънчоглед реколта 2010 г., както и кой и с какъв транспорт е превозил същата. На
следващо място органа по приходите приел, че не е налице право на приспадане на
данъчен кредит в размер на 826 680 лв. по издадени от "М." ЕООД шест фактура с предмет на доставка на
слънчоглед, по съображения, че липсват доказателства стоката по процесните
фактури реано да е била в патримониума "М." ЕООД, т.е. прекият доставчик да е притежавал
собствеността върху стоката, с която да се разпореди в полза на „Х.Б.“ ООД.
Счетено е, че не е установено фактическо предаване на стоките, не бил ясен
произхода на стоката, като липсвали доказателства къде е съхранявана стоката.
Органът по приходите не е кредитирал приложените декларации от „М.” ЕООД за
закупуване на слънчогледа от търговец на зърно за произход и добра земеделска
практика, тъй като в тях не е посочено за кой търговец или производител става
дума.
Ищцовото „Х.Б.“ ООД ЕООД е
обжалвало РА № 03251100148/25.10.2011г., издаден от органи по приходите при ТД
на НАП гр.Варна по съдебен ред, като с Решение №1185/14.05.2013г., постановено
по адм.д.№ 568/2012г. по описа на Варненски административен съд, първо
отделение, 24 състав, ревизионният акт е отменен като незаконосъобразен. За да
постанови този резултат съдът е приел, че установяването на произход на стоката
не е предвидено като предпоставка за признаване право на данъчен кредит, а
невъзможността да бъде установен произхода на стоката не обуславя извода, че
въпросната стока въобще не съществува и не може да бъде предмет на доставки и
съответно, че не са осъществени реални доставки на тази стока. Варненски
административен съд този смисъл се позовал на решението на Съда в Люксембург по
обединени дела С-80 и С-142/2011 г.
За да отмени ревизионния акт в частта на
отказано право на данъчен кредит Варненският административен съд е приел, че са
налице предпоставките на закона за признаване право на данъчен кредит,
кредитирайки заключение на изслушана съдебно-счетоводна експертиза.
Видно от приложеното адм.д.№10824
/2013г. по описа на ВАС, Решение Решение №1185/14.05.2013г. на Административен
съд – Варна е било обжалвано от Директора на Дирекция ОДОП Варна към ЦУ на НАП
пред Върховния административен съд. С Решение №5434 /22.04.20114г., постановено
по адм. д. № 10824/2013 г. по описа на ВАС, е отменено Решение №1185/14.05.2013г.,
постановено по адм. д. № 568/2012г. по описа на Варненски административен и е
отхвърлена жалбата на "Х.Б.“ ЕООД срещу Ревизионен акт №
03251100148/25.10.2011г., издаден от главен инспектор приходите при ТД на НАП
гр.Варна. По отношение на първия спорен въпрос - извършването на доставка от
"М." ЕООД към дружество „Х.Б.“, Върховен административен съд е приел
за неправилен извода на първоинстанционния съд, че в случая изискването за
доказване на доставка е изпълнено. Изводът на Административен съд Варна е приет за необоснован и направен при допуснато
съществено процесуално нарушение на чл.236 ал.2 ГПК и чл.202 ГПК, изискващ
съдът да преценява заключението на вещото лице като го обсъжда наред с
останалите доказателства по делото. Прието е, че изводите на вещото лице в ССчЕ са
необосновани, поради противоречие с доказателствената стойност на кантарните
бележки и неправилно са възприети от съда. Представените товарителници от трите
транспортни фирми не съдържат подпис на получател и не установяват
приемо-предаване на тоновете слънчоглед от „М.“ ЕООД на ревизираното лице. Констатирано е, че в значителна част от тях
като получател е посочено „Пристанище Варна”, в не малък брой като изпращач и
получател е посочена „М.“ ЕООД. В товарителниците е посочено като място на
натоварване: Алфатар, Бяла Слатина, Кнежа, Тервел. В договора за доставка на
5000т слънчоглед между „М.“ ЕООД и ЕТ„Б.
–К. М. М.“ е посочено, че слънчогледът ще се натоварва от склад на едноличния
търговец във Вълчи дол, като по делото няма нито една товарителница с посочено
място на натоварване Вълчи дол. Прието е, че в приложените кантарни бележки на
„Пристанище Варна Запад” са посочени номера на автомобилите, съвпадащи с
посочените в товарителниците на тримата превозвачи, но като товародател и
получател е посочено ревизираното лице „Х.Б.“ ЕООД. Прието е още, че така
съставените кантарни бележки установяват получаване в склада на пристанището на
слънчоглед, собствен на ревизираното лице, като липсват доказателства за
осъществена доставка от „М.“ ЕООД на „Х.Б.“ ООД на същия този слънчоглед, след
като приемо-предаване на стоката между тези фирми не е извършено. Обоснован е
извод, че доставчикът не е разполагал с фактурираните количества слънчоглед
след като липсват доказателства за извършени покупки на слънчоглед във
фактурираните обеми от земеделски складодържатели предвид периода на доставките
- м.4 и 5.2011г. от реколта 2010г. и не е прехвърлил собствеността върху тях на
ревизираното лице, както правилно са приели органите по приходите. От посочването в кантарните бележки на
ревизираното лице като товародател и получател следва също, че при съставяне на
кантарните бележки са представени превозни документи с посочен в тях
товародател „Х.Б.“, а не представените по делото товарителници с изпращач „М.“
ЕООД. Съставът на ВАС е приел, че в случая кантарните бележки не установяват
премо-предаване на тоновете слънчоглед от доставчика на ревизираното лице, без
което предвид чл.24 ал.2 ЗЗД не настъпва преминаване на собствеността от
доставчика в патримониума на получателя. С Решение №5434 /22.04.2014г.,
постановено по адм. д. № 10824/2013 г. по описа на ВАС “Х.Б.“ООД е осъденда заплати на НАП-ЦУ-Дирекция
"ОДОП"-Варна сумата 16 983,60лв юрисконсултско възнаграждение по
делото.
В хода на съдебното дирене в
настоящото производство е допусната, назначена и изпълнена съдебно-счетоводна
експертиза с вещо лице П.Д., заключението по която, неоспорено от страните, съдът
възприема като компетентно и обосновано. Съгласно приетото заключение, фактури
с № ********** / 14.04.2011 г., № ********** / 20.04.2011 г., № ********** /
26.04.2011 г„ № ********** / 29.04.2011 г„ № ********** / 05.05.2011 г. и №
********** / 14.04.2011 г. с издател "М." ЕООД са заведени по
счетоводните регистри и дневниците по ЗДДС на „Х.Б.“ ООД като е ползван общ
данъчен кредит в размер на 826 680,00 лева, в т.ч. за м.04 / 2011 г. - 614
200,00 лева, за м.05 / 2011 г. - 212 480,00 лева. При извършена проверка на
счетоводните записвания по търговските книги и банковите извлечения от
обслужващите банки вещото лице е констатирало, че фактурите издадени от "М."
ЕООД са заплатени от „Х.Б.“ ООД по банков път. Сумата от 826 680,00 лева,
представляваща ДДС по фактурите издадени от "М." ЕООД за извършени
доставки към „Х.Б.“ ООД, е заведена по счетоводна сметка отразяваща вземания от
НАП по разчети за ДДС. За съответния период, а именно м. 04 / 2011 г. общият
резултат съгласно месечната декларация по ДДС е сума за възстановяване в размер
на 914 603,17 лева, а за м. 05 / 2011 г. е сума за възстановяване в размер на
730 325,52 лева. Съгласно
извършени проверки и анализ на документи НАП съгласно чл. 70, ал. 5 от ЗДДС
(действащ към момента на ревизията) отказва право на приспадане на данъчен
кредит общ данъчен кредит в размер на 826 680,00 лева, в г.ч. за м.04 / 2011 г.
- 614 200,00 лева, за м.05 / 2011 г. - 212 480,00 лева ползван от „Х.Б.“ ООД
във връзка с получени доставки от
"М.“ ЕООД. В резултат на направените констатации органите по приходите
извършват следните корекции по ДДС декларациите на „Х.Б.“ м. 04 / 2011 г. ддс
за възстановяване е намален от 914 603,17 лева на 300 403,17 лева. За месец 05
/ 2011 г. ДДС за възстановяване е
намален от 730 325,52 лв. на 517 845,52лв. Обосновано е, че общо за двата
периода ДДС за възстановяване е намален със сумата 826 680,00лв.
Така приетото за установено от фактическа
страна, сочи на следните правни изводи:
По
допустимостта:
Към момента на предявяване на иска – 13.11.2014г. във вътрешното ни
право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира
извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на
общностното право. Нормата на чл. 2в ЗОДОВ (обн. бр. 94/2019 г.), уреждаща
отговорността на държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз
(ЕС), е приета след подаване на исковата молба, като според § 6, ал. 1 от ПЗР
на ЗИДЗОДОВ обн. ДВ бр. 94/2019 г. тези разпоредби се прилагат за предявените
искови молби, подадени след влизането му в сила, а според ал. 2 неприключилите
до влизането в сила на този закон производства се довършват от съдилищата, пред
които са висящи, включително при последвало въззивно и касационно обжалване. Решаващият
състав на СГС намира, че така предявените искове са допустими. Съгласно
мотивите в определение от 10.12.2020 г. по тълкувателно дело № 2/2015 г. на
Общото събрание на съдиите от Гражданската и Търговската колегия на ВКС и от
Първа и Втора колегия на ВАС, както и на установената практика на ВКС
/определение № 496/29.12.2020 г. по ч. гр. д. № 4049/2020 г., ІІІ г. о.,
определение № 129/08.04.2021 г. по ч. гр. д. № 4171/2019 г., IV г. о.,
определение № 507/30.12.2020 г. по ч. гр. д. № 3079/2020 г., IV г. о. и др./,
която настоящият състав споделя реализирането на извъндоговорната отговорност
на държавата за вреди, произтекли от неспазване на правото на ЕС и по исковете,
заведени преди влизането в сила на ЗИД на ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94/2019 г.,
следва да се осъществява по реда на ЗОДОВ . Исковете са предявени с редовна
искова молба. /в този см. указанията дадени с Определение № 213 от
26.05.2021г., постановено по ч.гр.д. № 3519 от 2017г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ
г.о./
По същество:
Отговорността на държавата за вредите,
настъпили от нарушаване на правото на ЕС, не е изрично уредена нито в
Договорите, нито във вторичното право на ЕС, а е изцяло достояние на съдебната
практика. В станалото нарицателно решение в делото Francovich Съдът на ЕС
заключава, че "принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени
на частноправните субекти вследствие на нарушения на общностното право, за които
носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договора". Като правно основание на принципа за
отговорността на държавата за причинените от нея вреди вследствие на извършено
нарушение на правото на ЕС се сочи чл. 4, §3 ДЕС. Съгласно тази разпоредба държавите
членки са длъжни да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за
да осигурят изпълнението на задълженията си, произтичащи от Договорите или от
актовете на институциите на Съюза. Ако не е изпълнила задълженията си,
държавата членка трябва a fortiori да предприеме всички необходими мерки да
преустанови неизпълнението и да поправи последиците от това неизпълнение. Това
включва и задължението за обезщетяване на вредите, настъпили вследствие от това
неизпълнение.
Условия за ангажиране на
отговорността на държавата:
В решението си в делото
Francovich Съдът извежда условията, при наличието на които отговорността на
държавата може да бъде ангажирана, а именно:
• нарушената правна норма от
правото на ЕС да предоставя права на частноправните субекти; и
• съдържанието на тези права
трябва да може да бъде установено въз основа на разпоредбите на директивата; и
• наличието на пряка
причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилите вреди.
Член 19 § 2 от ДЕС задължава държавите-членки
да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна
правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. Поради липса на
регламентация в правото на Общността, националният правов ред на отделните
държави-членки следва да определи компетентните съдилища и да уреди исковите
производства, по реда на които може да бъде реализирана нейната отговорност за
нарушаване на правото на ЕС. Във връзка с установения в първичното право на
Европейския съюз и развит в практиката на СЕС принцип за отговорността на
държавата за вредите, причинени вследствие на нарушаване на правото на ЕС, с
разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94 от 2019 г. ) е регламентиран
реда за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото
на Европейския съюз.
В случая, с предявените от
"Х.Б." ООД деликтни искове против Върховен административен съд и
Национална агенция за приходите, се претендира солидарното осъждане на
ответниците да заплатят на ищеца обезщетение за претърпени имуществени вреди,
причинени му от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз,
като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и
изведени от практиката на СЕС основни принципи. Доколкото с предявените искове
с правно основание чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, се претендира ангажиране на
солидарната отговорност на ВАС /за правораздавателна дейност като последна
съдебна инстанция - Решение № 5434 /22.04.20114г., постановено по адм. д. №
10824/2013 г. по описа на ВАС и на НАП /за постановен при осъществяване на
административна дейност Ревизионен акт № 03251100148/25.10.2011г. /, исковете
за обезщетения за имуществени вреди, сочени като претърпени от допуснато
достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, съгласно § 6,
ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗОДОВ обн. ДВ бр. 94/2019 г. по предявените искови молби,
подадени след влизането му в сила, производствата се довършват от съдилищата,
пред които са висящи, в случая СГС.
Разгледани по същество,
предявените от "Х.Б." ООД искове с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ
срещу Върховен административен съд и Национална агенция за приходите, за
присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди, вследствие на
допуснато достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, са неоснователни, по следните съображения:
Както бе посочено по-горе, отговорността
на държавата за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3
от ДЕС, респ. по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, е специална деликтна отговорност,
която може да бъде ангажирана по съдебен ред при наличието на определени
материалноправни предпоставки, установени в практиката на Съда на ЕС. Съгласно
т. 51 от Решение на СЕС по съединени дела С 46/93 и С 48/93 (Brasserie du
pеcheur SA и Bundesrepublik Deutschland), правото на обезщетяване е признато от
общностното право, при положение, че са изпълнени три условия, а именно: 1. че
нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на
частноправните субекти, 2. че нарушението е достатъчно съществено и 3.
съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението на задължението,
за което носи отговорност държавата, и вредата, претърпяна от увредените лица.
В Тълкувателно решение от 19.11.1991 г. по съединени дела C-6/90 и C-9/90 - Francovich
и Bonifaci, Съдът на ЕС също установява три условия за ангажиране на
отговорността на държавата в лицето на нейните органи за вреди от нарушение на
правото на ЕС: (1) нарушените норми от общностното право да предоставят права
на частноправни субекти; (2) да бъде възможно установяването на съдържанието на
тези права въз основа на разпоредбите на съответния акт; (3) да е налице
причинно-следствена връзка между неизпълнението на задължението на държавата и
вредата, претърпяна от засегнатите лица. Въз основа на определените от
практиката на СЕС условия за ангажиране отговорността държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3 от ДЕС, и съотв. въз
основа на регламентацията по чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, могат да бъдат изведени следните
елементи на фактическия състав, обуславящ отговорност на държавата, а именно:
1. Нарушена правна норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от
правото на съюза; 2. Нарушените правни норми на общностното право да
предоставят права на частноправни субекти; 3. Нарушението да е достатъчно
съществено и 4. Нарушението, респ. неизпълнението на задължението на държавата,
да е в причинно-следствена връзка с настъпилия за засегнатото лице вредоносен
резултат /имуществени и/или неимуществени вреди/. Посочените материалноправни
предпоставки трябва да са налице
кумулативно - липсата на който и да е от елементите от правопораждащия
фактически състав за възникване правото на обезщетение, възпрепятства
възможността да се реализира отговорността на държавата по чл. 2в от ЗОДОВ. От
практиката на СЕС могат да бъдат изведени стандартите, въз основа на които се
извършва преценката дали едно нарушение на правото на ЕС представлява
достатъчно съществено нарушение. Съгласно Решения на СЕС от 28.06.2015 г. по
дело С-168/15 и Решение от 30.09.2003 г. по дело С-224/01, за да се определи
дали е налице достатъчно съществено нарушение, следва да се отчитат всички
фактори, характеризиращи положението, представено пред националния съд.
Елементите, които следва да съобразят при преценката за характера на
нарушението, са: степента на яснота и прецизност на нарушеното правило;
обхватът и степента на свобода на преценка, която нарушената норма оставя на
националните органи; съзнателният характер при извършването на нарушението или
при причиняването на вредата; извинимият или неизвиним характер на евентуална
грешка при прилагане на правото; обстоятелството, че действия на институция на
Съюза може да са допринесли за приемане или запазване на национални мерки или
практики, нарушаващи правото на Съюза. Според СЕС, при всички положения
нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено
при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област /Решение от
30 септември 2003 г., Kоbler, C-224/01 и Решение по дело Milena Tomasova,
С-168/15/, както и при неизпълнението от националната юрисдикция, чието решение
не подлежи на обжалване, на задължението й за отправяне на преюдициално
запитване по относим за главния спор въпрос относно тълкуване правото на ЕС, за
да предотврати установяването на национална съдебна практика, която не е в
съответствие с разпоредбите на правото на ЕС.
В настоящия казус предявените
искове с правно основание чл.4 §3 от ДЕС вр. чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ се
основават на поддържаното от ищеца нарушение на приложимото в областта на ДДС
право на Европейския съюз - Директива 2006/112/ ЕО и на произтичащите от
Директивата принципи на данъчен неутралитет, правна сигурност, в т.ч. оправдани
правни очаквания и на пропорционалността, изведени от практиката на СЕС.
Доколкото исковата претенция се основава на нарушени норми на Директива
2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на
данъка върху добавената стойност, и на установени от тази Директива принципи на
общностното право, във връзка с преценката досежно наличието на първите два
елемента от фактическия състав за възникване отговорността държавата за вреди
от нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3 от ДЕС, съотв. по чл.
2в, ал. 1 от ЗОДОВ /наличието на нарушена правна норма от правото на ЕС или
нарушен принцип, установен от правото на съюза, предоставящи права на
частноправни субекти/, следва да се отбележи следното: Директивите са
нормативни актове, които не се прилагат пряко в националното законодателство,
но с Тълкувателно решение по съединени дела С-6/1990 и С-9/1990, СЕС е признал
възможността на частноправните субекти да се позовават на права, пряко
произтичащи от Директива. Постановено е, че в случаите, когато страна - членка
не е изпълнила задължението си по параграф 3, чл. 189 от Договора за ЕС да
вземе всички мерки, необходими за постигане на резултатите, предвидени от
директива, за да се изпълни ефективно целта на предвиденото в тази директива,
Общностното право изисква наличието на начин за поправяне на това неизпълнение
при три условия: първо - резултатът, предвиден от директивата, трябва да
създава права; второ - следва тези права да могат ясно да се идентифицират от
текста на директивата и трето - трябва да има пряка връзка между нарушението на
задължението на държавата и загубите или вредите, понесени от страната. В
контекста на принципа на предимство на правото на Европейския съюз, в т. 64 от
Решение на СЕС по дело C - 573/17, се пояснява, че за да се признае директен
ефект на разпоредба от Директива, е необходимо разпоредбата да бъде достатъчно
ясна, точна и безусловна. Исковата претенция се основава на нарушени разпоредби
от директивата, които ясно уреждат права на частноправни субекти /право на
освобождаване от облагане на вътреобщностни доставки - чл. 137 и право на данъчен
кредит - чл. 167 и сл./, поради което съдът приема, че в случая са налице
първите две предпоставки за възникване отговорността държавата за вреди от
нарушение на правото на Европейския съюз по чл. 4, § 3 от ДЕС - нарушена правна
норма от правото на ЕС или нарушен принцип, установен от правото на съюза,
предоставящи права на частноправни субекти.
Твърдяното от ищеца нарушение на приложимото
в областта на ДДС право на Европейския съюз, конкретно се свързва с нарушаване
на следните норми от Директива 2006/112/ ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година
относно общата система на данъка върху добавената стойност: чл. 20, с който е
дадена дефиниция на "Вътреобщностно придобиване на стоки"; чл. 138,
регламентиращ условията за освобождаването на вътреобщностната доставка на
стоки; чл. 167, чл. 168 и чл. 178, регламентиращи материалноправните
предпоставки за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит и
правилата за неговото упражняване; чл. 220, т. 1 и чл. 226, въвежда и
задължение за фактуриране на доставките и изисквания към съдържанието на
фактурата, както и на практиката на СЕС по тълкуването и прилагането на част от
сочените за нарушени норми - решение от 13.02.2014 г. по дело С-18/13, решение
от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11; решение от 06.09.2012 г.
по дело С-324/11; решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/11; решение от
31.01.2013 г. по дело С-642/11; решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11;
решение от 13.05.2013 г. по дело С-18/13; решение от 15.07.2015 г. по дело
С-123/14 и решение от 27.09.2007 г. по дело С-409/04.
При преценка налице ли е
твърдяното от ищеца очевидно нарушение на сочените норми от правото и
практиката на ЕС, като основание за ангажиране на ответниците, съдът съобрази
следното:
Съгласно
чл. 63 от Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г. данъчното събитие настъпва
и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени, и чл. 168,
буква ,,а)“ от същата директива регламентират правото на приспадане на ДДС,
което възниква при настъпване на изискуемостта на подлежащия на приспадане
данък при две условия :
1/ на приспадане подлежи
дължимия или платен ДДС по отношение на доставка на стоки ли услуги, извършена
или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице и
2/ стоките и услугите се
използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице упражняващо правото
на приспадане.
Според чл. 178, буква ,,а)“ от
тази директива за целите на това приспадане, по отношение на доставката на стоки или услуги, данъчнозадълженото
лице трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с членове 220 - 236
и членове 238, 239 и 240 от същата Директива.
Цитираните разпоредби от
Директива 2006/112/ЕО от 28 ноември 2006 г., на които е направено позоваване в исковата
молба, са точно транспонирани в националния закон –чл. 25, ал. 6, т. 1 ЗДДС,
чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, чл. 71, т.1 ЗДДС. Те
предоставят определено право на частноправните субекти, с оглед на което е
налице първото от изброените по-горе условия, изведени в практиката на СЕС –
норма на ПЕС, която предоставя права на частноправния субект, предявил
претенцията пред съд.
В настоящия казус не са налице
останалите две кумулативни предпоставки, за ангажииране отговорността на
ответниците.
Спорът, както в хода на
ревизионното производство, така и в съдебното производство по обжалване на
издадения ревизионен акт е относно наличието на реална доставка по смисъла на
чл.6 ЗДДС, като условие за възникване правото на данъчен кредит.
В случая доставката на общо
4980 тона слъчоглед от „М. “ ЕООД на ищцовото дружество предмет на фактури с № ********** / 14.04.2011 г., №
********** / 20.04.2011 г., № ********** / 26.04.2011 г„ № ********** /
29.04.2011 г„ № ********** / 05.05.2011 г. и № ********** / 14.04.2011 г. с издател
„М.“ ЕООД и получател ищцовот дружество, е приета от органите по приходите за
неосъществена, поради липсата на годни доказателства, че прекият доставчик „М.“
ЕООД е собственик на съответните количества слънчоглед реколта 2010г. Прието е
неустановяване на реалния доставчик по смисъла на ДДС. Приходният орган е
приел, че наличието на реална доставка
по смисъла на чл.6 от ЗДДС е един от елементите по определението за
данъчен кредиит в чл.68 ЗДДС, Както и че липсата на реална доставка е основание
да не се признае правото на приспадане на данъчен кредит. Въз основа на това е прието за недоказано от страна на
ревизираното лице наличието на доставка на конкретното количество слъчоглед от
сочения доставчик – „М.“ ЕООД. ВАС, като касационна съдебна инстанция е приел
за законосъобразен този извод на данъчните органи по съображения, че липсват
доказателства за осъществена доставка от „М.“ ЕООД на „Х.Б.“ ООД на същия този
слънчоглед, след като приемо-предаване на стоката между тези фирми не е
извършено. Направен е извод, че доставчикът не е разполагал с фактурираните
количества слънчоглед след като липсват доказателства за извършени покупки на
слънчоглед във фактурираните обеми от земеделски складодържатели предвид
периода на доставките - м.4 и 5.2011г. от реколта 2010г. и не е прехвърлил
собствеността върху тях на ревизираното лице, както правилно са приели органите
по приходите. Съставът на ВАС е приел, че в събраните в производството частни документи - кантарни бележки не установяват приемо-предаване
на тоновете слънчоглед от доставчика на ревизираното лице, без което предвид
чл.24, ал.2 от ЗЗД не настъпва
преминаване на собствеността от доставчика в патримониума на получателя.
В случая дрежеството ищец
твърди, че в нарушение на чл. 63, чл. 167, чл. 168, чл. 177, чл. 220, т. 1 и
чл. 226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, така както са тълкувани в
посочените в исковата молба решения на СЕС, е отказано да му бъде признато право
на данъчен кредит в качеството му на получател на стоки по фактури №№
********** / 14.04.2011 г., № ********** / 20.04.2011 г., № ********** /
26.04.2011 г„ № ********** / 29.04.2011 г„ № ********** / 05.05.2011 г. и №
********** / 14.04.2011г., издадени от "М." ЕООД. Подържа се, че отказът да се признае право на данъчен
кредит трябва да има за цел избягване на злоупотреби във вреда на бюджета,
които представляват опити за данъчна измама и заобикаляне на данъчните закони,
като в тежест на националните органи е да установят участието в злоупотреба или
недобросъвестност /знание за нея/.
Според закона и съдебната
практика на ЕС възникването на правото на данъчен кредит се обуславя от
изискуемостта на данъка. Съгласно чл. 167 от Директивата, правото на приспадане
възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем,
респективно когато стоките и услугите са доставени /чл. 167 вр. чл. 63 от
Директива 2006/112/ЕО/. Тези разпоредби са транспонирани в чл. 25, ал. 2 и, ал.
6 и чл. 68, ал. 2 от ЗДДС, видно от които данъчното събитие и изискуемостта на
данъка настъпват, когато правото на собственост върху стоките бъде прехвърлено.
Съгласно нормите на чл. 68, ал. 1 и чл. 69, ал. 1 от ЗДДС, възникването на
правото на данъчен кредит е обвързано с наличието на получена стока или услуга
по облагаема доставка, която да се използва за целите на извършваните от
регистрираното лице облагаеми доставки - чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС.
Доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на
данъчнозадължено лице, същото има правото, в държава членка, в която извършва
тези сделки, да приспадне от дължимия ДДС, който то е задължено да плати,
дължимия или платен ДДС в тази държава членка по отношение на доставката за него
на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго
данъчнозадължено лице /чл. 168, б. "а" от Директивата/. Съгласно
текста на чл. 178, б. "а" от същата, за да може да упражни правото си
на приспадане, за целите на приспадане в съответствие с член 168, б.
"а", по отношение на доставката на стоки или услуги,
данъчнозадълженото лице трябва да притежава фактура, съставена в съответствие с
членове 220-236 и членове 238, 239 и 240. Посочените норми от Директивата по
недвусмислен начин обвързват възникването на правото на приспадане с реалното
осъществяване на доставката на стоките или услугите. В такава насока е и
наличната към постановяване на съдебното решение на ВАС практика на СЕС,
включително цитираната от ищеца. Въз основа на нея ищецът счита, че издаването
на фактура за доставката е достатъчно условие за възникване на правото на
приспадане и такова може да бъде отказано само ако данъчните власти установят в
ревизионното производство и пред съда в производството по обжалване на отказа,
въз основа на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е участвало в измама
или злоупотреба или е знаело или трябвало да знае, че сделката е част от
данъчна измама, извършена нагоре или надолу по веригата на доставки, каквото
безспорно в случая не е основанието за постановения и потвърден по съдебен ред
отказ.
С Решение от 21.10.2010 г. по
дело С-385/09 и Решение от 01.03.2012 г. по дело С-280/10 се приема, че
формално условие за упражняване на правото на приспадане е притежаването на
фактура, издадена в съответствие с чл. 200, но основният принцип на неутралитет
на ДДС налага да се предостави приспадането му по получени доставки, ако са
изпълнени изискванията по същество, дори и ако данъчнозадължените лица са
пропуснали някои формални изисквания, с което се дава приоритет на
материалноправните изисквания.
С Решение от 06.12.2012 г. по дело
С-285/11 е прието, че за установяване на правото на приспадане е необходимо да
се установят материалноправните изисквания - дали доставките на стоки са били
реално осъществени и дали са използвани за извършването на облагаеми сделки,
като националната юрисдикция извърши в съответствие с установените в
националното право правила глобална преценка на всички елементи и фактически
обстоятелства, и ако в резултат на тази преценка се установи, че доставките на
стоки са реално осъществени и впоследствие тези стоки са били използвани от
лицето за целите на неговите облагаеми сделки, по принцип правото на приспадане
не би могло да му бъде отказано, а то може да бъде отказано само ако бъдат
установени обективни данни, въз основа на които да се заключи, че
данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която
обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от
доставчика или от друг стопански субект нагоре или надолу по веригата от
доставки.
С Решение от 13.02.2014 г. по
дело С-18/13 на въпросите дали Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не
допуска данъчнозадълженото лице да извърши приспадане на ДДС, начислен в
издадените от доставчик фактури, когато, въпреки, че услугата е била доставена,
се установява, че тя не е била действително извършена от този доставчик или от
негов подизпълнител, тъй като последните не са разполагали с необходимите
персонал, материали и активи, разходите за тяхната услуга не са били оправдани
в счетоводната им документация и се е оказало, че някои документи не са били
подписани от посочените в тях като доставчици лица, е прието, че правото на
приспадане се упражнява незабавно по отношение на целия данък, начислен по
получени доставки /т. 24/, т.е. по реално осъществени такива в полза на
данъчнозадълженото лице, и от текста на чл. 168, б. "а" от
Директивата следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо,
от една страна заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице, и от друга
страна - стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват
впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми
сделки, а нагоре по веригата тези стоки и услуги трябва да бъдат доставяни от
друго данъчнозадължено лице, следователно, ако тези условия са изпълнени,
приспадането по принцип не може да бъде отказано /т. 25/, и само по изключение
при условие, че в този случай компетентният орган по приходите въз основа на
обективни данни установи, че данъчнозадълженото лице, което е получило стоките
и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да
знае, че с придобиването им е участвало в сделка, която е част от измама с ДДС,
извършена от доставчика или друг стопански субект, действащ нагоре или надолу
по веригата от доставки на стоки или услуги, правото на приспадане може да бъде
отказано /т. 26-29/, като съдът е задължен в съответствие с установените в
националното право правила за доказване да извърши глобална преценка на всички
обстоятелства по делото /т. 30/.
С Решение от 06.09.2012 г. по
дело С-324/11, по което извършването чрез подизпълнители на строителните работи
за данъчнозадълженото лице е било установено, е прието, че в този случай
правото на приспадане на ДДС за предоставените му услуги не може да бъде
отказано поради това, че лицензът за индивидуален предприемач на издателя на
фактурата е отнет преди последният да е предоставил въпросните услуги или да е
издал съответната фактура, когато тя съдържа информацията, необходима за
идентифициране на лицето-издател и на естеството на предоставяните услуги,
както и поради това, че издателят на фактурата не е декларирал наетите от него
работници, без данъчният орган да доказва въз основа на обективни данни, че
данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която
обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от
посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки,
като фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на
строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или
дали този издател е декларирал посочените работници, не представлява такова
обективно обстоятелство.
С Решение от 31.01.2013 г. по
дело С-642/11 и с Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11 е прието, че
издателят на фактура дължи начисления в нея ДДС дори и при липса на облагаема
сделка, но упражняването на правото на приспадане на начислен ДДС от получателя
на фактурата е свързано с действителното извършване на облагаема сделка, като
чл. 167 и чл. 168 от Директивата и принципите на данъчен неутралитет, на правна
сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право
на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва
действително извършена облагаема сделка, независимо, че в съставен на издателя
на същата фактура ревизионен акт не е направена корекция на декларирания от
последния ДДС, като в този случай данъчната администрация е стигнала до извод
за липса на облагаема сделка от факта, че доставчикът не е представил
изисканите му в хода на ревизията документи, и с оглед оспорване на този извод
от страна на жалбоподателя, националната юрисдикция следва да го провери, като
в съответствие с правилата за доказване по националното право извърши обща
преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства и ако все пак
поради данъчни измами или извършени от издателя на фактурата или от доставчиците
нагоре по веригата и посочени като основание за правото на приспадане
нередности се приеме, че сделката не е действително извършена, трябва да се
установи въз основа на обективни данни и без да се изисква от получателя на
фактурата да извършва проверки, каквито не е длъжен да прави /че издателят на
фактурата има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките,
предмет на доставката и е бил в състояние да ги достави и е изпълнил
задълженията си за деклариране и внасяне на ДДС/, че е знаел или е трябвало да
знае, че сделката е част от измама с ДДС, следва да откаже правото на
приспадане.
В Решение от 21.06.2012 г. по
съединени дела С-80/11 и С-142/11, поставените въпроси се основават на
констатации, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е
извършена и фактурата за нея съдържа необходимите данни, поради което са
изпълнени условията на Директивата за възникването и упражняването на правото
на приспадане, и в този случай то може да бъде отказано само ако въз основа на
обективни данни се установи, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало
да знае, че сделката е част от данъчна измама, извършена от издателя на
фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки, като не
се допуска отказ поради това, че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че
издателят на фактурата има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е
със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е
изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, или поради това,
че данъчнозадълженото лице не притежава други документи, освен фактурата, от
които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са
изпълнени условията за упражняването на правото на приспадане и
данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или
измама от страна на въпросния издател.
С Решение от 18.07.2013 г. по
дело С-78/12 е прието, с оглед отказа на българските данъчни органи да признаят
на "Е.-К" право на приспадане на ДДС по процесните доставки на стоки
по съображението, че не е доказано действителното осъществяване на тези
доставки, и доколкото "Е.-К" оспорва констатацията за липса на
осъществени доставки, че лицето, което иска да си приспадне ДДС, следва да
докаже, че отговаря на предвидените условия за това и от друга страна, че
запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за
доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически
обстоятелства, за да определи дали "Е.-К" може да упражни правото на
приспадане по посочените доставки на стоки, като за целите на общата преценка
могат да бъдат взети предвид данни относно доставки, предхождащи или следващи
разглежданите, както и свързани с тях документи като сертификати и
свидетелства, издадени за транспортирането или за износа на съответните стоки,
във връзка с което националните административни и съдебни органи следва да
откажат да признаят право на приспадане, ако въз основа на обективни данни се
установи, че това право се претендира с измамна цел или с цел злоупотреба. В
тази връзка на поставените въпроси дали разпоредбите на Директивата трябва да
се тълкуват в смисъл, че във връзка с упражняването на правото на приспадане на
ДДС понятието "доставка на стоки" и доказването на действителното осъществяване
на такава доставка предполагат да е налице формално учредено право на
собственост на доставчика на съответните стоки върху същите или за целта е
достатъчно да е придобито право на собственост върху тези стоки чрез
добросъвестно владение, е отговорено, че във връзка с упражняването на правото
на приспадане на ДДС понятието "доставка на стоки" по смисъла на
Директивата и доказването на действителното осъществяване на такава доставка не
са свързани с формата на придобиване на правото на собственост върху
съответните стоки, а запитващата юрисдикция следва в съответствие с
националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички
доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до нея спор, за да
определи дали разглежданите в главното производство доставки на стоки са
действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право
на приспадане.
В т.64 от решение от 31
януари 2013 г. по дело С-643/11 („JIBK - 56“ ЕООД срещу на дирекция ОДОП -
Варна при ЦУ на НАП) се посочва, че „правото на Съюза трябва да се тълкува в
смисъл, че член 167 и член 168, буква а) от Директива 2006/122/ЕО, както и
принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на тиране допускат на
получател на фактура да се откаже право на приспадане на данък върху добавената
стойност, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително
извършена облагаема сделка“.
В обобщение цитираната
тълкувателна практика на СЕС на разпоредбите от Директивата, при различни
фактически обстоятелства и поставени за тълкуване въпроси, приема, че правото
на приспадане на данъка възниква за данъчнозадълженото лице, в полза на което е
реално осъществена доставка на стоки или услуги от друго данъчнозадължено лице,
използвани впоследствие за целите на неговите облагаеми сделки, при наличието
на които материалноправни условия то не може да му бъде отказано, освен ако при
проверката от страна на административните и съдебните органи въз основа на
обективни данни се установи, че сделката, с която е обосновано правото на
приспадане, е част от данъчна измама, извършена от доставчика или от друг
стопански субект нагоре или надолу по веригата от доставки, и то само ако
данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае за измамата, без от
него да се изисква да се е уверило, че издателят на фактурата има качеството на
данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в
състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за
внасяне на ДДС.
В този смисъл действителното извършване на доставката е
елемент от фактическия състав, пораждащ правото на приспадане, и
установяването му е предпоставка за неговото признаване, при наличието на която отказ може да бъде постановен само по изключение в
посочените случаи, доколкото правото на приспадане е неразделна част от
механизма на ДДС и по принцип не може да бъде ограничавано, като режимът на
приспадане цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия
или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност, по който начин
общата система на ДДС цели да гарантира пълен неутралитет на данъчната тежест
върху всички икономически дейности, независимо от техните цели и резултати, при
условие, че съответните дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС.
Наличието на фактура е формално изискване за упражняването на правото на
приспадане, приоритет пред което имат материалноправните изисквания относно
неговото възникване и при спор за тяхното настъпване в доказателствена тежест
на претендиращото правото на приспадане лице е да ги установи, съобразно
разпределението й с нормите на националното законодателство /чл. 154, ал. 1 от ГПК във връзка с §2 от ДР на ДОПК/, като националната юрисдикция следва да
извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства, и в
доказателствена тежест на органа по приходите е да установи наличието на
обективни данни за измама, злоупотреба или недобросъвестност на
данъчнозадълженото лице, а националната юрисдикция е длъжна и служебно да
провери дали такива обективни данни са установени, с оглед признатата от
Директивата цел за борба срещу данъчните измами, избягването на данъци и
евентуални злоупотреби. Пра спор за реалност на доставки на стоки, какъвто е
случаят в ревизионното производство, ревизираният данъчен субект е този, който
трябва да докаже по пътя на пълното доказване, че доставките по фактурите са
реално извършени.
В конкретния случай органите
по приходите са отказали правото на приспадане на ищеца поради липсата на реална доставка по издадените от "М.“ ЕООД фактури
№№ ********** / 14.04.2011 г., № ********** / 20.04.2011 г., № ********** /
26.04.2011 г„ № ********** / 29.04.2011 г„ № ********** / 05.05.2011 г. и №
********** / 14.04.2011г., а не поради наличието на обективни данни за измама,
на което основание отказът е потвърден и с решението на ВАС като последна
инстанция. Този извод е формиран въз основа на съвкупната преценка на събраните
доказателства. Ишцовото дружество, като ревизирано лице очевидно не е взело
всички мерки да се снабди с документи, доказващи фактурираната от "М."
ЕООД към него доставка, съгласно възложената му тежест. От търговеца се изисква завишена грижа към собствените му дела, тъй
като се предполага, при това необоримо, че извършва търговски сделки като
основен предмет на дейност, поради което съзнаването на съдържанието на
тази товарителница освен че изключва справяне с тежест на доказване, сочи и на
недобросъвестност. Цитираните в исковата молба решения на СЕС не отричат
съдържанието на правните норми, така като е приложено от ответниците. От лицето, заявяващо право на данъчен
кредит се изисква да докаже реалността на доставката по арг. от определението
на чл. 168 от Директивата, а по силата на чл. 178 от същата е длъжно да спази
формалностите, така както са поставени от всяка държава членка, а именно да
представи документи с вярно съдържание, от които да се установява кога, къде и
от кого са получени стоките - предмет на доставка, които впоследствие са
използвани за целите на облагаеми доставки. В случая при правилно разпределение
на доказателствената тежест и съвкупната преценка на доказателствата не е
установено по несъмнен начин транспортирането и фактическото предаване на
стоката по процесните фактури, както и последващата й реализация от жалбоподателя,
за да се приеме наличието на реално извършени доставки.
При тези обстоятелства не се
установява отказът на органите по приходите да признаят правото на приспадане
на ДДС, окончателно потвърден с решението на ВАС, да е в нарушение на приложимите
разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и тълкувателната практика на СЕС относно
тях.
При липса на доказано
нарушение, респективно на очевидно /достатъчно сериозно/ нарушение на сочените
от ищеца норми от Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС, при издаване на
ревзионен акт РА № 03251100148/25.10.2011г. от органи по приходите при ТД на
НАП Варна и при постановяване на Решение №5434 от 22.04.2014 г. по адм.дело
№10824/2013г. по описа на Върховния административен съд, ненужно е да се
обсъжда наличето на причинно-следствена връзка между релевираните нарушения и
твърдените вреди, както и размера на последните.
С оглед на гореизложеното съдът
намира, че не е доказано наличието на кумулативно изискуемите се елементи по
чл. 2в, ал. 1 от ЗОДОВ, за ангажиране отговорността на Върховен административен
съд и Национална агенция за приходите, за претърпени от ищеца "Х.Б."
ЕООД имуществени вреди, намиращи се в причинно-следствена връзка с допуснато
достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, поради което предявените
искове се явяват недоказани и неоснователни и като такива, следва да бъдат
отхвърлени.
По разноските:
Предвид изхода на спора, ищецът няма право на
разноски.
При прилагането на правилото на чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ
и с оглед изхода на делото, следва да бъде уважено искането на ответниците за
присъждане на възнаграждение за осъществената от юристи правна защита,
определено в размер на 200лв. за всеки един от ответниците, съгласно чл. 24,
ал. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от ЗПП.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд, I ГО, 7- ми състав
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, предявените от „Х.Б.“ ООД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление *** представлявано от управителя Б.Й., чрез пълномощника
адв.К.Б., искове с правно основание чл.4,
§3 от ДЕС във вр. чл. 2в от ЗОДОВ срещу Върховен административен съд и Национална агенция за приходите - за
солидарно осъждане на ответниците да заплатят на „Х.Б.“ ООД сума в размер на 843 663.60 лева имуществени вреди,
причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз
изразяващо се в непризнат данъчен кредит /стойност на платен ДДС по шест
фактури, описани в исковата молба/, съгласно ревизионен акт РА №
03251100148/25.10.2011г. на главен инспектор по приходите при ТД на НАП - Варна,
потвърден с Решение №5434 от 22.04.2014 г. по адм.дело №10824/2013г. по описа
на ВАС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, до
окончателното изплащане на сумата, както и иск за солидарно осъждане на
ответниците да заплатят на "Х.Б." ООД обезщетение за забава върху главницата
за периода от 14.06.2011г. до датата на предявяване на исковата молба 13.11.2014г.,
в размер на 287 208, 91 лв., КАТО недоказани и неоснователни.
ОСЪЖДА „Х.Б.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, на
основание чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, да
заплати на Върховен административен съд, гр. София, бул. "********,
сумата от 200 лева - юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Х.Б.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Национална агенция за
приходите, гр. София, бул. "********, сумата от 200 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: