№ 245
гр. Ямбол, 25.05.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, I ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Росица Ст. Стоева
Членове:Калина Г. Пейчева
Анита Хр. Велева
като разгледа докладваното от Анита Хр. Велева Въззивно частно
гражданско дело № 20222300500153 по описа за 2022 година
Образувано е по подадена от „ПРОФИ КРЕДИТ България"ЕООД гр.София, с
ЕИК175074752, частна жалба срещу Разпореждане №871/31.10.2021 г.по ч.гр.д.№79/2021
г.по описа на ЕРС, в частта му с която, е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, против длъжника И.В.Г. с ЕГН -
**********, с пост. и настоящ адрес в гр.*********, ул.*********, в качеството му на
солидарен съдлъжник, за сумата от общо 13799.96 лева, включващо: неплатена главница в
размер на 7148.02 лева и неплатено договорно възнаграждение в размер на 6651.94 лева,
дължимо за периода от 15.08.2014 г. до 15.08.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението -09.02.2021г. до окончателното плащане, дължими по Договор за
потребителски кредит № ********** от 29.04.2013г., сключен между заявителя, в
качеството на кредитор, К.Д.П. в качеството й клиент - кредитополучател и И.В.Г. в
качеството на солидарен длъжник, и в частта му с която, е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, срещу всеки един от
длъжниците: П.Е.Д.., ЕГН -**********, М.Е.М. с ЕГН - ********** и Г.Е.М. с ЕГН -
**********, за присъждане на сумата 4988.94 лева -неплатено договорно възнаграждение,
дължимо за периода 15.08.2014 г. до 15.08.2017 г. - от всеки по 1662.98 лева.
Частният жалбоподател излага защитни съображения, че извън пределите на прaвомощията
на заповедния съд по чл.411, ал.2, т.3 ГПК, който преценява, дали искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това, е да изразява становище по валидността на сделката, от която заявителят черпи
права, като произнасяйки се по тези въпроси, съдът е излязъл извън обхвата на
дискреционната си власт и е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените
правила. Противопоставя на формираните съдебни изводи относно недействителността на
договорното възнаграждение по договора за револвиращ заем поредица от тезисни
съображения и защитни възражения, които в синтезен план включват: 1. договорната клауза
е действителна, т.к. на преддоговорния етап и към момента на сключване на договора за
кредит наследодателят К.Д.П. и солидарният длъжник И.В.Г. са се съгласили с предвидените
в него условия /46, 77%- годишен лихвен процент и 56, 32 % -годишен процент на
разходите/ , предвид което и с оглед действието на принципа на автономия на волята следва
да се приеме, че не е налице липса на съгласие, липса на информирано съгласие или
нарушение на изискванията на ЗПК; 2. в случая приложение намира общата норма на чл. 10,
ал.2 ЗЗД, като към момента на сключване на договора не е регламентирана максималната
горна граница на договорната лихва, т.к. към момента действие произвежда единствено
ПМС №72/08.04.1994 г. в тесните предметни рамки за установяване размера на законната
1
лихва по просрочени парични задължения по см.чл.86,ал.1 ЗЗД, предвид което
единственото легално ограничение на договорната лихва е петкратния размер на законната
лихва по просрочени задължения, определена с ПМС. 3. договора за потребителски кредит
има характеристиките на търговска сделка за кредитора, което обосновава приложимостта
на разпоредбите за търговските сделки и за другата страна; Изложена е и противостояща
аргументация на извода на ЕРС, че съдлъжникът И.Г. има качеството на поръчител по
процесния договор, в подкрепа на тезата,че същият е солидарно отговорен съдлъжник със
съответстваща интерпретация на клаузите в общите условия на договора за потребителски
кредит.
ЯОС намира, че частната жалба е процесуално допустима, като подадена от легитимирана
страна, в срок и срещу подлежащ на контрол съдебен акт, поради което следва да я разгледа
по същество.
За да се произнесе, въззивният съд съобрази събраните доказателства и приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по ч.гр.д. №79/2021 г. на Районен съд -Елхово е било образувано по
заявление на „ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД против длъжниците П.Е.Д.., М.Е.М., С.Е.
и Г.Е.М., в качеството им на наследници на починалата, за издаване на заповед за
изпълнение при условията на разделна отговорност на парично вземане по чл.410 от ГПК в
общ размер 13799, 96 лв., като всеки един от длъжниците заплати съобразно наследствения
си дял част от сумата, включваща: неплатена главница в общ размер на 7148, 02 лв. и
неплатено договорно възнаграждение в общ размер на 6651, 94 лв., дължимо за периода от
15.08.2014 г. до 15.08.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането. Със заявлението е поискано и издаване на заповед
за изпълнение против солидарния длъжник И.В.Г. при условията на солидарна отговорност
на парично вземане по чл.410 от ГПК в общ размер 13799, 96 лв /неплатена главница в
размер на 7148, 02 лв. и неплатено договорно възнаграждение в размер на 6651, 94 лв./,
дължимо за периода от 15.08.2014 г. до 15.08.2017 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението до изплащане на вземането, дължими по Договор за потребителски
кредит № 50003963809 от 29.04.2013 г., сключен между заявителя от една страна, в
качеството на кредитор и от друга- наследодателя на длъжниците К.Д.П., в качеството й
кредитополучател и И.В.Г. в качеството му на солидарен длъжник.
В първата от атакуваните части на разпореждането на ЕРС е отхвърлено искането по
заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу действително установените
законни наследници /П.Е.Д.., М.Е.М., Г.Е.М./ на починалия длъжник в частта му за
неплатеното договорно възнаграждение в размер на 4988, 94 лева, дължимо за периода от
15.08.2014 г. до 15.08.2017 г., както и в частта за разноските за разликата над 126, 64 лв.,
присъдени в тежест на всеки от наследниците, до претендирания размер от 426 лв.
Изложените мотиви са, че посоченият в абсолютни стойности годишен процент на
разходите 46, 77% противоречи на императивното предписание на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
доколкото не отразява изискваната от закона ясна конкретизация относно това , как е
формиран ГПР и какви компоненти включва,което по недопустим начин поставя длъжника
пред необходимост да тълкува всяка от клаузите в Общите условия и да преценява, дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, с което значително се затруднява
разбирането на действителния размер на годишния процент на разходите. Изложените са и
аргументи, че размерът на възнаградителната лихва в договора надвишава трикратния
размер на законната лихва за периода на отпускане на кредита и поради това противоречи
на добрите нрави и води до нищожност на договора. Съгласно чл.146, ал.5 от ЗПП
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.
В обособената съобразно предмета на жалбата втора оспорена част от разпореждането на
ЕРС е отхвърлено изцяло искането по заявлението за издаване на заповед за изпълнение
срещу солидарния длъжник И.В.Г. в качеството му на солидарен длъжник за сумата от
13799, 96 лв. /неплатена главница в размер на 7148, 02 лв. и неплатено договорно
възнаграждение в размер на 6651, 94 лв.,/, дължимо за периода от 15.08.2014 г. до
2
15.08.2017 г.,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
окончателното плащане. Прието е на база проведено тълкуване на договорните клаузи, че
уговорената пасивна солидарност за задълженията по договора спрямо този длъжник е във
форма на акцесорно задължение по договор за поръчителство по чл.141, ал.1 ЗЗД.
Обжалваното разпореждане в атакуваните му части е правилно.
На първо място, в договора е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна
процентна стойност - 56.32%. В т.4.1 на договора за револвиращ кредит е отбелязано, че
общият размер на договорното възнаграждение по заема е предварително определен на база
лихвения процент по договора за револвиращ заем. В следващите относими 4.2 и 4.3 се
регламентира дължимостта на договорно възнаграждение при предоставяне на всеки
револвинг, и се съдържа допълнителна регулация относно разсроченото погасяване на
задължението за плащане на договорно възнаграждение, респ. договорно възнаграждение по
всеки револвинг в рамките на приложения погасителен план. В разпоредбата на чл.19, ал.1
ЗПК са регламентирани образуващите Годишният процент на разходите по кредита
компоненти, които включват общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1 ЗПК).
При липсата на данни за наличие на други разходи по кредита, може да се направи извод, че
единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва и при
това положение, не става ясно как е формиран ГПР от 56.32%. т.е. какво друго е включено в
ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент – 46, 77%. Неясното определяне на ГПР е
самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК. В този смисъл
правилна е оценката на ЕРС, в словесно изразените мотиви, че е нарушен императива на
чл.10, ал.1 ЗПК за яснота и разбираемост на договора за потребителски кредит, предвид
което е налице особената хипотеза на чл.22 ЗПК на нищожност на договора, обуславяща
правните последици на чл.23 ЗПК за кредитора -заявител. Кредитополучателят връща само
чистата стойност на кредита, като не дължи лихва и други разходи по него. Доводите на
жалбоподателя за несъмнена установеност на информираното съгласие на
кредитополучателя К.П. и поръчителя И.Г., изразяват съждения в собствената благоприятна
на кредитора перспектива, но в същността си не могат да се конкурират, още по-малко да
доминират над обсъдената императивна система от правила в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10,
чл.22 и чл.23 ЗПК, приложими към правните характеристики и естеството на разглеждания
договор за потребителски кредит. Освен това налице е нарушение на императивното
предписание на чл.19, ал.4 ЗПК, установяващо , че: "Годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България." , за което настоящата инстанция е призвана да следи служебно. С оглед
фиксирания ГПР от 56.32% в договора за револвиращ заем е налице надвишение на
петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения съгл. с ПМС № 72 от
8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., изм., бр. 74 от 22.08.1995 г.) от 10, 01%. Само
на това основание е налице нищожност на договора, съгласно чл.19, ал.5 ЗПК.
По отношение на възнаградителната лихва:
По делото е установено, че задължението за връщане на заема е обезпечено чрез
поръчителство, а уговорената възнаградителна лихва надвишава повече от три пъти и
половина размера на законната лихва.
Трайната съдебна практика приема, че при обезпечени кредити, какъвто е и настоящият,
може с цел печалба да се уговаря възнаградителна лихва в двукратния размер на законната
лихва, а при необезпечени кредити - до трикратния размер на законната лихва. Лихви,
уговорени над този размер, накърняват добрите нрави, като това важи както за договорната
лихва, така и за наказателната лихва. В този случай се дължи само размерът на законната
3
лихва. В Определение № 901/10.07.2015г. по д. № 6295/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о. конкретно
е посочено: "Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е
уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е
да се уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва." В
Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о; е даден следният
обвързващ настоящата инстанция пояснителен ориентир, който в една своя част съвпада с
принципните аргументи в жалбата, а именно, че максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Изведените по общозадължителен за съдилищата
тълкувателен път критерии за единно и непротиворечиво определяне размера на
договорната лихва с цел придържане към действащия социален мироглед за добрите нрави
се основават именно на прокарано разграничение между компенсаторната лихва /за забава/
и възнаградителната лихва, чиито фундаментален компонент се съотнася със законната
лихва. В цит. решение се приема категорично и недвусмислено, че: "Противно на добрите
нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща двукратния
размер на законната лихва." В Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005
г., II г. о се приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера
на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.
10, ал. 2 ЗЗД, както се твърди и в жалбата. Но в противовес на отстояваната в нея позиция в
решението се посочва, че с ПМС № 72 от 8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., изм.,
бр. 74 от 22.08.1995 г.) е определен размерът на законната лихва, който е приложим и
относим при преценката за противоречие на договарянето с добрите нрави , както по
отношение размера на възнаградителната лихва, така и по отношение размера на
компенсаторната лихва. Следователно, неоснователно поради противоречие с устойчивите
изходни критерии в цит.съдебна практика е защитното възражение, че ПМС № 72 от
8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., изм., бр. 74 от 22.08.1995 г.) има по-тясно
приложение, обусловено от разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД относно законната лихва само за
просрочени парични задължения. Посоченият проблем е получил еднозначно и напълно
идентично третиране и в Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II
г. о. "Уговорената в случая лихва е възнаграждение за ползуване на известен капитал -
парична сума. Но волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия
размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, какъвто в момента не е
регламентиран в нашето законодателство. Критерий за извършване преценка за това следва
да бъде законната лихва" Следователно, независимо от наименованието на действащото към
процесните отношения ПМС № 72 от 8.04.1994 г., при съблюдаване императивното указание
на закона, договарянето между страните не следва да накърнява добрите нрави, което
изискване е въздигнато в условие за действителност на съглашението. Предвид това следва
да се приеме, че установеният в това ПМС размер на законната лихва, е определящата и
генерална величина, към която следва да се съотнася преценката за допустимия максимален
размер на уговорката за плащане на възнаградителна лихва. Следва да се вземе предвид и
обстоятелството, че револвиращият заем е обезпечен и с пасивната солидарност на
поръчителя, която като лично обезпечение за едно лихвоносно задължение, обезпечава и
вземането на лихвите, при което с оглед съхраняване на добрите нрави в публичен интерес
като неморална следва да се приеме възнаградителна лихва, която надвишава двукратния
размер на законната такава. В случая изразеният като абсолютна стойност годишен лихвен
процент е 46, 77%, което надхвърля двукратния размер на законната лихва, към момента на
сключване на договора за револвиращ заем -10.01%. Или, клаузата, с която е договорен ГЛП
от 46, 77%, е нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Добрите нрави са морални
норми, на които законодателят е придал правно значение, доколкото с тях се ограничава
приетата от чл.9 от ЗЗД свобода на договарянето и накърняването им винаги има за
последица прогласяването на такива клаузи за нищожни. Целта е да се защити
икономически по-слабия субект в облигационната връзка, за което са въведени и
съответните защитни механизми от ЗЗП и ЗПК.
По отношение на характера на произтичащата от договора за револивращ кредит
4
отговорност на длъжника И.В.Г.:
Действително, съобразно употребената в договора терминология /чл.6.1 и чл.6.2 от ОУ/ на
осн.чл.121- чл.127 ЗЗД И.Г. в качеството му на солидарен длъжник се задължава да отговаря
за задължението на клиента по договора, / погасяване на заема, в т.ч. всички отпуснати
револвинги, евентуални договорни санкции и следващи евентуално задължения,
произтичащи от ДРЗ и във вр. с него/, както и че задълженията на солидарните длъжници,
произтичащи от договора за револивращ заем или от общите условия са поети при условия
на солидарност. Същевременно в договорната регламентация на чл.7.1 е заложено
едностранно регулиране на задължението за връщане на отпуснатия заем и погасяване на
всички задължения във вр. с договора за револвиращ заем чрез конкретизиране на неговия
първостепенен носител /клинета- кредитополучател/. По същия начин в чл.2.1 от договора е
уредено задължението на кредитора, да отпусне на кредитополучателя, обозначен в
договора като клиент - К.П. парични средства според искания размер според т. V на ДРЗ или
до размера на заема, одобрен от кредитора, т.VI на ДРЗ. Цитираните разпоредби от договора
за револивращ заем следва да бъдат дискутирани в тясна корелация с генерираната съдебна
практика на върховната инстанция, съдържаща обвързващата по задължителен начин
концепция по въпроса, следва ли за възникване на солидарната отговорност да е налице
определено правно основание или е достатъчно в договора да е записано, че едно лице
отговаря солидарно. В мотивите на Решение № 213/06.01.2017г. по гр.дело № 5864/2015.
Решение № 24/03.04.2013 г. по т.д. № 998/2011 г. на I т.о. на ВКС е прието, че солидарна
отговорност може да възникне, когато длъжниците са съдлъжници, а също и при договор за
поръчителство /например при договор за заем/, но двете хипотези са различни. Като
ръководен ориентир при преценката, дали е налице солидарна отговорност в условията на
солидарна съзадлъжненост в посочените решения се изтъква, че при солидарна
съзадлъжненост отговарят лицата, които са получили паричната сума общо, без
разграничение каква част поема всяко едно от тях и независимо от това на кое от тези лица е
предадена фактически, като кредиторът може да претендира пълния размер на
предоставения заем от всеки един от длъжниците. Предвид ключовото съдържание в това
отношение на цит. чл.2. 1 от договора за револивращ заем, предвиждащ конкретно и
индивидуално предоставяне сумата по заема на наследодателя К.П., и по арг. на чл.7.1
определящ еднозначно същата като главен и първостепенен длъжник по задължението за
връщане на отпуснатия заем, в контекста на цитираните практически разяснения следва
изводът, че пасивната солидарност на И.В. е от категорията на поръчителството по чл.141,
ал.1 ЗЗД. Според посочената норма едно лице отговоря пред кредитора за изпълнение на
задължението на длъжника, или в случая на договор за заем, поръчителят отговаря пред
кредитора за връщане на паричната сума, без да е получил същата в собственост.
Формулировката на чл.7.1 от Договора се възприема и съобр. чл.20 ЗЗД следва да се тълкува
като дефиниране в условията на акцесорност и функционална зависимост на отговорността
на И.В., който не е кредитополучател, а отговаря за изпълнението на задължението от
главния длъжник, респ. съществуването на задължението му на поръчител за връщане на
паричната сума по заема зависи от съществуването на главното задължение. В Решение №
213/06.01.2017г. по гр.дело № 5864/2015 ВКС е посочено още, че солидарна отговорност
„по принцип“ не съществува и страната, която се позовава на такава, следва да я установи и
докаже основанието за възникването й, както и че разликите /между поръчителството и
солидарната съзадлъжненост/ се следват, както от изрично съдържащите се в този смисъл
уговорки, така и от основанието за възникване на солидарността. Следователно в основата
на положителната преценка за наличие на солидарна отговорност стои изясняването на
неразривната й връзка с конкретното основание за нейното възникване, каквото в случая би
било общото получаване на паричната сума от солидарните длъжници, което се явява
изключено по арг.чл.2.1 от Договора. Съдът, като анализира съдържанието на уговорените в
писмения договор права и задължения на страните по него, намира,че подписването на
договора за револвиращ заем от И.Г. в качеството на поръчител, поначало не противоречи
на обозначаването му в титулната част като „солидарен длъжник“ и на съществените
уговорки в договора,доколкото съдът изследва реалното предаване и преминаване на парите
в патримониума на кредитополучателя К.П., както и цитираната договорна регулация,
отразяваща очакването именно тя да погаси дълга. Законните наследници на
кредитополучателя не са съзадължени със „солидарният длъжник“ И.Г., всеки до обема на
5
цялото задължение по ДРЗ, към кредитрора "Профи Кредит България" ЕООД, т.к.
задължението на кредитополучателя е предпоставка за съществуването на задължението на
И.Г. към кредитора. Поръчителят, съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД, не отговаря за главното
задължение, ако кредиторът не е предявил иска си в шестмесечен срок от падежа.
Шестмесечният срок е преклузивен, за който съдът е длъжен да следи и служебно, както е
изяснено в т. 4в на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС. Не са спорни по делото
констатираните от ЕРС конкретни факти, че падежът на главното задължение по кредита е
настъпил на 15.08.2017 г. , когато изтича срокът на действие на договора, а кредиторът е
подал заявление по чл.410 ГПК едва на 09.02.2021 г., далеч след изтичане срока по чл.147,
ал.1 ЗЗД. По тези съображения разпореждането на ЕРС в частта, с която е отхвърлено
заявлението против И.В.Г. е правилно и следва да се потвърди.
По отношение на вързражението, че сключеният договор за потребителски кредит има
характеристиките на търговска сделка спрямо длъжниците по него в съотв. с разпоредбата
на чл.287 ТЗ, обосноваваща претенцията за основателност на заложения в договора размер
на възнаградителна лихва, както и приложимостта на чл.304 ТЗ относно възникването
солидарната отговорност:
Съгласно правната теория револвиращият кредит /заем/ е възобновяем банков кредит
в рамките на предварително уговорена кредитна линия, т.е. като вид банков кредит следва
да бъде съотнесен към категорията банкови сделки, които по силата на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ
са абсолютни търговски сделки. В случая предвид обстоятелството, че жалбоподателят не е
банкова институция, то и договорът не представлява същински по характеристиките си
договор за револвиращ кредит. Относимата регламентация на договора за кредит е
поместена в Търговския закон, в Закона за кредитните институции /ЗКИ/ и в специалния
Закон за потребителския кредит /ЗПК/, но по отношение на длъжника по този договор за
револвиращ заем същият представлява предоставяне на "финансова услуга" по смисъла на §
13, т. 12 от ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ и длъжникът, респ. неговите
наследници имат качеството потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на този закон,
според който потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност.
Следователно легитимен отговор на възражението относно характера на сделката спрямо
длъжниците по договора за револвиращ заем предоставя правилото на чл. 9, ал.1 ЗПК.
Използваната в посочената разпоредба терминология въвежда като конститутивен белег на
договора за потребителски кредит участието на потребителя в договорната връзка, на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане с посочените
изключения. Нормативното правило на чл. 24 ЗПК относно договора за потребителски
кредит препраща към система от разпоредби, въвеждащи на императивно равнище защитни
механизми в полза на потребителя срещу разнородни проявни форми на недобросъвестност
на търговеца или доставчика. / чл. 143 - 148 от Закона за защита на потребителите/, които
следва да бъдат задължително съблюдавани в контекста на процесните отношения.
Що се отнася до тезисните възражения в жалбата, които прокламират разбирането,че
заповедният съд не следва да извършва преценка на валидността на договора за
потребителски кредит или на отделни негови клаузи, същите стоят извън контекста на всяка
разумна преценка и нормативно обоснован аргумент относно пределите,в които заповедният
съд следва да извърши проверката по чл.411, ал.2, т.3 ГПК на заявлението. Макар и същите
по същество да пресъздават възражение за съществено процесуално нарушение, допуснато
от ЕРС, по предназначението си те подпомагат единствено ресурсно обема на подадената
жалба. Все пак ЯОС е длъжен да даде мотивиран отговор: На първо място, в ТР 1/ 27.04.2022
г. по т.д. 1/2020 на ОСГТК, ВКС, извън обхвата на произнасяне по конкретното
тълкувателно дело са изброени примерно, съществуващите до момента на постановяването
му произтичащи от закона задължения на съда да следи служебно за нищожността, сред
които недвусмислено е посочено правомощието му да прояви активност свързана с
констатирането на нищожността: "С новелата на чл.7, ал.3 ГПК /ДВ бр.100/2019г./ се
предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.1 от
Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител. Изрично задължение да следи за неравноправни клаузи в
6
потребителските договори съдът има и в заповедното производство. При установяването на
такава клауза, на основание чл.411 ал.2 т.3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за
изпълнение. По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за
нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. " Не на последно
място, законодателят е конструирал правомощията на заповедния съд в нормата на чл.411,
ал.2, т.3 ГПК като интегрално цяло между преценката за наличие на неравноправен характер
на клаузите в договора с потребител и произтичащото от тази преценка задължително
правоприлагане на законово уредените юридически последици на недействителността
/напр.чл.23 ЗПК/.
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане №871/31.10.2021 г. постановено по ч.гр.д. №79/2021 г. по
описа на ЕРС, в частта му, с което е отхвърлено заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ"ЕООД гр.София, за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу
длъжниците: П.Е.Д.., М.Е.М. и Г.Е.М., в качеството им на наследници на починалата К.Д.П.,
за сумата 4988.94 лв. - неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода 15.08.2014
г. до 15.08.2017 г., както и в частта му, с което е отхвърлено заявлението на "ПРОФИ
КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ"ЕООД гр.София, за издаване на Заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК срещу длъжника И.В.Г. в качеството му на солидарен длъжник за сумата от общо 13
799, 96 лв., включваща неплатена главница в размер на 7 148, 02 лв. и неплатено договорно
възнаграждение в размер на 6651, 94 лв., дължимо за периода 15.08.2014 г.-15.08.2017
г.ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението -09.02.2021г. до
окончателното плащане, дължими по Договор за потребителски кредит № ********** от
29.04.2013г., сключен между заявителя, в качеството на кредитор, К.Д.П. в качеството й
клиент - кредитополучател и И.В.Г. в качеството на солидарен длъжник
Определението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7