№ 1249
гр. София, 20.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
М. Райкинска
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от М. Райкинска Въззивно гражданско дело №
20221000501573 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 70/15.10.2022 г. по гр.д. № 361/2021 г. на СОС е признато за
установено по реда на чл. 422 ГПК, че И. А. И. и С. И. С. дължат солидарно на
основание договор за спогодба от 16.08.2018 г. на М. К. Н. следните суми, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.
417 ГПК от 11.02.2019 г. по ч.гр.д. № 828/2018 г.: сумата 27 000 лева главница; сумата
6 280 лева договорна лихва за периода от 01.05.2016 г. до 1608.2018 г.; законната лихва
върху главницата, считано от 15.10.2018 г. до изплащане на вземането; 665.60 лева
държавна такса и 1029 лева адвокатско възнаграждение по заповедното производство.
И. А. И. и С. И. са осъдени да заплатят на М. К. Н. разноските, направени в
исковото производство, а на адв. М. Ц. Ж. е присъдено адвокатско възнаграждение,
определено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
С решение № 109/30.03.2022 г. по гр.д. № 361/2011 г. на СОС е оставено без
уважение искане на И. А. И. и С. И. за допълване на основното решение с произнасяне
по направено възражение за прихващане.
Ответниците И. А. И. и С. И. са депозирали въззивна жалба против
първоинстанционното решение, с искане същото да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени. Поддържа се, че спогодбата, въз основа на която е издадена заповедта за
изпълнение е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 предл. първо, второ и трето ЗЗД, чл.
26, предл. първо, второ, трето, четвърто и пето. Нямало никакви правоотношения
между страните и спогодбата била без основание и предмет. Съдът изобщо не
обсъждал възраженията на ответниците. Обжалваното решение е постановено в
нарушение на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния
закон и е необосновано. Не бил направен доклад и не били дадени съответни указания
1
до страните, а дадената правна квалификация на иска била неправилна.
Съдът неправилно не допуснал четирима свидетели на ответниците, а ако бил
счел, че това искане е неконкретизирано, следвало да даде съответни указания.
Съдът не обсъдил твърденията и възраженията на ответниците и представените
във връзка с тях доказателства.
Съдът не уважил направеното възражение за прихващане без да изложи мотиви
защо. Изобщо цялото решение не било мотивирано. Било нарушено и равенството
между страните.
Съдът уважил иска без да бил доказан договор за СМР между страните и така
нарушил материалния закон.
Ищецът не доказал, че е изправна страна, както и че ответникът е извършил
некачествени СМР.
Нарушени били редица права по КЗПЧОС.
Ищцата М. К. Н. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага
доводи за нейната неоснователност. Моли същата да бъде оставена без уважение.
Ответниците И. А. И. и С. И. са депозирали въззивна жалба и против решението
по чл. 250 ГПК, с искане същото да бъде отменено и да бъде уважено възражението им
за прихващане.
Ищцата М. К. Н. е депозирала отговор на въззивната жалба, в който излага
доводи за нейната неоснователност. Моли същата да бъде оставена без уважение.
По въззивната жалба срещу решението по чл. 250 ГПК
Настоящият съдебен състав намира същата за неоснователна. По реда на чл. 250
ГПК страната може да иска съдът да се произнесе, ако е пропуснал да стори това в
основното си решение, досежно част от спорното право, предявено с първоначалния
иск, насрещен иск или инцидентен установителен иск. По този ред ответникът не може
да иска съдът да се произнесе по направено от него възражение за прихващане, защото
същото не определя спорния предмет, а представлява процесуално средство за защита
срещу иска. Същото съдържа защитно възражение и ако съдът е пропуснал да го вземе
предвид, този пропуск може да бъде отстранен само по реда на обжалването, защото
става въпрос не за непълно, а за неправилно решение. Да се приеме противното би
означавало да се допусне по пътя на допълването съдът да измени първоначалното си
решение и да се достигне до пререшаване на спора, ако възражението за прихващане
бъде прието за основателно. Ето защо, като е оставил молбата по чл. 250 ГПК без
уважение, първоинстанционният съд е постановил като краен резултат правилно
решение.
По въззивната жалба срещу основното решение.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да
се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва
служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби,
приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на
ВКС, ОСГТК).
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно. Във
връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира
за установено следното от фактическа и правна страна:
2
Пред Районен съд – Сливница е било образувано ч.гр.д. № 828/2018 г. по
депозирано от М. К. Н. против И. А. И. и С. И. С. заявление по чл. 417 ГПК въз основа
на нотариално заверен договор за спогодба от 16.08.2018 г., с което е искала
длъжниците да бъдат осъдени да й заплатят главница в размер на 27 000 лева; лихва за
периода 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г. в размер на 6 280 лева и неустойка в размер на
законната лихва върху главницата от 27 000 лева от 15.10.2018 г. до изплащане на
главницата, от които първите две вземания според договора за спогодба следвало да се
изплатят от И. И. на вноски, но тъй като той не платил нито една вноска, на основание
чл. 7 от спогодбата целият дълг станал незабавно изискуем и възникнало задължение
за заплащане на неустойка от датата на падежа на първата вноска 15.10.2018 г.
Посочено е още, че С. С. е поела да отговаря за задълженията на И. И. по спогодбата
като поръчител.
На 11.02.2019 г. със заповед за незабавно изпълнение заявлението е изцяло
уважено. Същата е връчена на длъжниците на 18.11.2020 г. по изп.д. №
201986404400052 на ЧСИ В. Н.. На 21.12.2020 г. са постъпили възражения по чл. 414,
ал. 1 ГПК. Заявителят е уведомен от съда на 23.04.2021 г., че може да предяви иск за
установяване на вземанията си в едномесечен срок, като такъв иск е предявен на
21.05.2021 г., включително относно разноските в заповедното производство.
По така предявения иск е образувано гр.д. № 361/2021 г. на Окръжен съд –
София. В исковата си молба М. К. Н. поискала съдът да признае за установено, че
ответниците И. А. И. и С. И. С. й дължат солидарно главница по договор за спогодба
от 16.08.2018 г. и лихва за периода 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г. в размер на 6 280 лева,
както и законна лихва от датата на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. №
828/2018 г. на РС – Сливница, както и сторените по това дело разноски.
Ответниците И. А. И. и С. И. С. са депозирали отговор на исковата молба, в
който са поддържали, че не дължат претендираните суми. Твърдели са, че процесната
спогодба не е породила правно действие, защото била нищожна на основание чл. 26,
ал. 1 предл. първо, второ и трето ЗЗД, чл. 26, предл. първо, второ, трето, четвърто и
пето. М. Н. на никакво основание не била заплащала суми на И. И. и той не й дължал
никакви суми. По делото не били представени договор за строителство, нито
строителни книжа, нито доказателства за плащане на суми от заявителя на И. И.. Тъй
като нямало главно задължение, задължение нямал и поръчителят М. С.. На следващо
място са твърдели, че са заплатили вместо М. К. нейни задължения по стокови
разписки, касови бележки, такси за ел. енергия и местни данъци, подробно описани,
като задълженията на ищцата към ответниците възлизали общо на 4085.47 лева.
Правят евентуално възражение за прихващане с тази сума.
Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства.
Видно от представената Спогодба от 16.08.2018 г. с нотариална заверка на
подписите, същата е сключена между М. К. Н., И. А. Н. и С. И. С.. Посочено е, че
същата се сключва за разрешаване на възникнал между страните спор относно
сключването на неформален договор за строителство на къща в собствения на М. Н.
недвижим имот – поземлен имот № 042140 с площ 988 дка, находящ се в землището на
с. Пролеша, община Божурище, по силата на който И. И. се е задължил да извърши
строителство на къщата на М. К. съгласно архитектурен проект и издадено Разрешение
за строеж № 135/07.11.2016 г. Посочено е още, че И. И. е получил плащане от М. Н. в
размер на 121 550 лева, но към момента на сключване на спогодбата къщата е
завършена само на „груб строеж“. М. Н. и И. И. са се съгласили, че стойността на
построеното до момента, както и извършването на някои допълнителни работи,
подробно описани, е на стойност 94 550 лева, което е с 27 000 лева по-малко от вече
платеното от М. Н..
3
Във връзка с приетото за установено и след направа на взаимни отстъпки
страните са се споразумели за сроковете, в които И. И. ще извърши описаните
допълнителни видове работи, включени в цената 94 550 лева, както и че И. И. ще върне
на М. К. 27 000 лева и лихва за периода 01.05.2016 г. до 16.08.2018 г. в размер на 6 280
лева, на девет вноски, последната на 15.06.2019 г. В т. 7 от спогодбата страните са се
споразумели, че в случай че И. И. не извърши на падежа която и да е от вноските,
всички дължими суми стават незабавно изискуеми, като за И. И. възниква и
задължение за неустойка в размер на законната лихва, считано от датата на
неплатената вноска до окончателното плащане на главницата.
С. И. С. се е задължила да отговаря за задълженията на И. И. за плащане на
всички суми по спогодбата в качеството си на поръчител.
По делото е представена разписка от 03.07.2020 г. за платени на „Чез Електро
България“ АД 1 206.78 лева по две фактури, като за наредител е посочена С. И. С., като
плащането е за имот в с. Пролеша, ул. Христо Ботев 88. Представени са стокови
разписки и касови бележки и касови бонове за предадени и/или платени различни
строителни материали.
При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира
следното от правна страна:
Производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК е предназначено да
стабилизира ефекта на издадена заповед за изпълнение, същата да влезе в сила и
издаденият в производството по чл. 417 ГПК изпълнителен лист (при допуснато
незабавно изпълнение) да запази действието си на изпълнителен титул – арг. 416 ГПК
и чл. 422, ал. 3 ГПК. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на
която е подадено заявлението по чл. 417 ГПК. Ето защо, предмет на това исково
производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното
производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното
производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и
размер. В противен случай искът ще бъде недопустим.
Предмет на настоящото производство са парични вземания на ищеца М. К. Н.
против И. А. И. и С. И. С., произтичащи от Спогодба с нотариална заверка на
подписите от 16.08.2018 г., за които именно е издадена заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 417, т. 3 ГПК по ч.гр.д. № 828/2018 г. на РС - Сливница. В
същото време възражения са постъпили в срока по чл. 414 ГПК, а предявеният от М.
Н. установителен иск е предявен в срока и при условията на по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ето
защо искът е допустим, поради което и постановеното по него решение съответно е
допустимо, с изключение на частта му, с която е постановен установителен диспозитив
по отношение разноските в заповедното производство. Според т. 10 „в“ от
тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК
процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото
на иск, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, не са налице в случаите,
когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските,
направени в заповедното производство. Съответно, постановеното по такъв иск
решение е недопустимо, като постановено по недопустим иск относно вземане, което
не се включва в предмета на спора, а разноските представляват законна последиците от
уважаването, респективно отхвърлянето на иска. Съгласно т. 12 от същото
тълкувателно решение, относно вземането за разноски в заповедното производство
исковият съд се произнася с осъдителен диспозитив. Ето защо първоинстанционното
решение следва да бъде обезсилено в частта, с която съдът се е произнесъл по искане за
установяване вземане за разноски в заповедното производство и е признал за
установено задължение на ответниците за тези разноски.
4
По основателността на предявените искове настоящият съдебен състав намира
следното:
Съгласно чл. 365 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си,
кредиторът има право да иска изпълнението заедно с обезщетение за забавата или да
иска обезщетение за неизпълнение.
Според чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава
спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение.
При посочената правна уредба, настоящият съдебен състав намира следното от
правна страна:
Предявен е иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 415, ал.
1 ГПК – ищцата претендира реално изпълнение на задълженията на ответниците по
процесната спогодба.
Ответниците са твърдели, че процесната спогодба не е породила правни
последици, понеже е нищожна на всички основания по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, която
нищожност е обоснована само с твърдението, че М. Н. не е плащала никакви суми на
И. И. и съответно той нищо не й дължи.
Приема се в съдебната практика на ВКС, че разпоредбата на чл.26 ЗЗД определя
основания за нищожност на сделките, като съществуването на някой от пороците
изключва или поглъща останалите. Следва да се има предвид и, че излагането на едни
и същи факти, обуславящи порок на сделката, може да бъде свързано от страната с
различни основания за нищожност, като в този случай, подвеждането на конкретните
факти под някое от основанията по чл.26 ЗЗД е въпрос на правната квалификация на
иска. Същото важи и за възражението за нищожност, направено от ответника при
посочване на едно фактическо основание, което той свързва с повече от едно правно
основание за нищожност. В случая според настоящия състав твърдението на
ответниците, че М. Н. не е плащала никакви суми на И. И. и съответно той нищо не й
дължи, което твърдение противоречи на установеното от тях в Спогодбата относно
отношенията им, може да бъде квалифицирано правно като твърдение за привидност
на Спогодбата по чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Твърденията не попадат в нито една от
останалите хипотези на нищожност по чл. 26 ЗЗД. За тази привидност обаче не са
събрани никакви доказателства, като следва да се посочи, че твърдението за
привидност в изявленията е всъщност такова за оспорване съдържанието на частен
документ и за установяването му следва да е налице или обратно писмо или начало на
писмено доказателство, което да направи допустими свидетелски показания – чл. 165,
ал. 2 ГПК, като ответниците не са ангажирали нито обратно писмо, нито начало на
писмено доказателство, въз основа на което да бъдат допуснати свидетели, а и такива
не са поискани (страните изрично са се отказали от поискани с въззивната жалба
свидетели в откритото съдебно заседание пред въззивния състав).
Едва във въззивната си жалба ответниците са заявили твърдение, че липсват
каквито и да е отношения между страните по спогодбата преди сключването й, поради
което тя е сключена при липса на основание - основание за нищожност по чл. 26, ал. 2,
предл. 4 ЗЗД. Основанието е определена цел, която е типичната непосредствена
причина за сключване на сделката. Спогодбата има установително действие между
страните, като в същото време с нея могат да се изменят, прекратяват или пораждат
правоотношения между тях, в което се изразява и нейното преобразуващо действие. От
нея става ясно, че с волеизявленията си страните целят постигането именно на
типичната за спогодбата цел – преустановяване на един правен спор във връзка със
5
съществуващи техни правоотношения – неформален договор за строителство на къща,
по който са платени 121 550 лева, но изработеното е на по-ниска стойност в размер на
94 550 лева. Освен това, в частта, в която страните установяват какви техни отношения
са породили спор, спогодбата има установително действие и съдържа признание на
страните, че към момента на спогодбата отношенията им са такива, каквито са
посочени. За да го обори, страната или трябва да твърди, че спогодбата е
неавтентична, или че е бил налице порок във волята й при подписването, или че
изявленията са привидни. В случая ответниците са твърдели само, че никакви пари не е
давала М. Н. на И. Н. и съответно той не й дължи никакви пари, а по-късно и че между
тях не са налице никакви правоотношения. Доколкото обаче не се оспорва
автентичността на спогодбата, нито се твърди порок във волята на подписалите
ответници, следва да се приеме или, че се твърди неистинност (невярност) в
установителните им изявления или привидност на тези изявления. И в двата случая
ответниците са тези, които следва да докажат твърдяната невярност или привидност на
изявленията. По делото както вече бе посочено, не са събрани никакви доказателства в
тази насока.
Предвид изложеното, в установителната си част спогодбата е годно
доказателство за наличието на предхождащо спогодбата правоотношение, свързано със
строителство на къща, както и за изпълнението, съотв. неизпълнението на страните по
него. Ето защо е неоснователно възражението на ответниците, че ищцата не е доказала
наличието на такова правоотношение и наличието на задължение на И. И. във връзка с
него. В останалата си част спогодбата има преобразуващо действие и правата и
задълженията на страните по преобразуваното правоотношение се считат такива
каквито са уговорени в спогодбата. Ето защо и твърдението за нищожност на
спогодбата поради липса на основание е неоснователно.
Предвид изложеното, следва да бъде прието, че между страните М. Н. и И. И. е
сключен действителен договор за спогодба, като съдът е длъжен да приеме, че
отношенията им са такива, каквито са установени и уговорени в спогодбата. От
процесната спогодба за И. И. е възникнало валидно задължение да заплати на М. К.
посочените в него суми – 27 000 лева главница и 6 280 лева – лихва за периода
01.05.2016 г. – 16.08.2018 г. в уговорените срокове, както и законна лихва върху
главницата, считано от 15.10.2018 г. до окончателното погасяване на главницата. И. И.
нито е твърдял, нито е ангажирал доказателства да е заплатил цялото или част от
задължението по Спогодбата.
Ответницата С. С. валидно се е задължила да заплати задълженията на И. И. по
спогодбата в качеството си на поръчител, като на основание чл. 141, ал. 1 ЗЗД тя
отговаря солидарно с главния длъжник. Доколкото неговото задължение е валидно
възникнало и все още съществува, съществува и солидарното задължение на
поръчителя.
Следва да бъде посочено за пълнота, че задължението за неустойка, дължима за
периода преди датата на заявлението по чл. 417 ГПК, представлява по принцип
самостоятелно вземане, предмет на отделен иск и е с конкретен размер. В случая
обаче, предвид равенството на неустойката със законната лихва, която е
законоустановена, поради което лесно определяема, не прави присъждането на
вземането за посочения период с посочване само, че се дължи законната лихва,
недопустимо или неправилно.
Тъй като настоящият съдебен състав приема, че искът е изцяло основателен, то
следва да бъде разгледано направеното от ответниците евентуално възражение за
прихващане с техни вземания срещу ищцата, произтичащи от нейно неоснователно
обогатяване, предвид това, че ответниците са заплатили нейни задължения за
6
заплащане на ток, данъци и строителни материали на обща стойност 4085.47 лева (чл.
59 ЗЗД). Настоящият съдебен състав намира, че представените писмени доказателства
– разписка за платен ток, данъци, касови бонове, касови бележки и стокови разписки за
строителни материали, не установяват посочените в тях суми да съставляват
задължения на М. Н.. С повечето от тях не се и установява кой е платил съответното
задължение. Ето защо не се установява и задължение на М. Н. към ответниците в
претендирания размер, произтичащо от твърдяното нейно неоснователно обогатяване
(предвид направено от ответниците плащане на чуждо задължение). Направеното
възражение за прихващане е неоснователно.
Предвид достигане от въззивния съд до краен резултат, идентичен с този,
достигнат от първата инстанция, първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По разноските: При този изход на спора пред въззивната инстанция право на
разноски има въззиваемата. Тя е направила такива в общ размер на 895 лева за
адвокатско възнаграждение, които й се дължат изцяло.
Доколкото за направените и претендирани разноски в заповедното производство
също се дължи произнасяне с осъдителен диспозитив, ответниците следва да бъдат
осъдени да платят на ищцата 665.60 лева - държавна такса и 1029 лева - адвокатско
възнаграждение по заповедното производство по ч.гр.д. № 828/2018 г. на РС -
Сливница.
Воден от изложеното Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 109/30.03.2022 г. по гр.д. № 361/2011 г. на СОС.
ОБЕЗСИЛВА решение № 70/15.10.2022 г. по гр.д. № 361/2021 г. на СОС в
частта му, с която е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И. А. И. и С. И.
С. дължат солидарно на основание договор за спогодба от 16.08.2018 г. на М. К. Н.
665.60 лева - държавна такса и 1029 - лева адвокатско възнаграждение по заповедното
производство по ч.гр.д. № 828/2018 г. на РС – Сливница и ПРЕКРАТЯВА
производството в тази му част.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 70/15.10.2022 г. по гр.д. № 361/2021 г. на СОС в
останалата част.
ОСЪЖДА И. А. И. и С. И. С. да заплатят на М. К. Н. сумата 895 лева –
адвокатско възнаграждение пред САС.
ОСЪЖДА И. А. И. и С. И. С. да заплатят на М. К. Н. 665.60 лева - държавна
такса и 1029 лева - адвокатско възнаграждение по заповедното производство по ч.гр.д.
№ 828/2018 г. на РС - Сливница.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8