№ 304
гр. София, 14.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Величка Борилова
Членове:Зорница Гладилова
Мария Райкинска
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно търговско дело
№ 20241001000214 по описа за 2024 година
взе предвид следното:
Въззивното производство по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
„Снабдяване и търговия - МО“ЕООД, чрез адв.А. М. от САК насочена против Решение №
1624/29.12.2023 г., постановено по т.д. № 1687/2022 г. по описа на СГС, ТО, с което
въззивното дружество е осъдено да заплати на „Уотър стоун“ЕООД на основание чл.86 от
ЗЗД сумата от 44 864,52 лв., представляваща лихва за забава за периода от 14.09.2019 г. до
19.08.2022 г., както и сторените по делото разноски.
Във въззивната жалба се правят оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон – ЗЗД, както и за
необоснованост.
Поддържа се обжалваното решение да е несъответно на нормите на чл.111, б.“в“ и
чл.115, б.“ж“ ЗЗД, предвид че давността започвала да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо, т.е. - в случая - от момента на настъпването на изискуемостта на
главното вземане. И т.к. според чл.111, б.“в“ ЗЗД за вземанията за лихви същата е винаги 3-
години, като прекъсване на този срок е допустимо от чл.115, б.“ж“ ЗЗД само докато трае
процесът относно вземането, в случая прекъсване не е имало, т.к. претенция за лихва не е
била предявена в хода на приключилото между страните производство по т.д. № 486/2019 г.
по описа на СГС, ТО.
Следователно и в случая претенцията на ищеца-въззиваем по чл.86, ал.1 ЗЗД била
преклудирана, защото датата на депозиране на насрещната искова молба касателно главното
вземане била 22.04.2019 г., поради което и се погасила по давност до 22.04.2022 г. В случая
процесния иск е предявен с искова молба с вх.номер от 15.09.2022 г. - т.е. след изтичане на
тригодишния срок.
На отделно основание се поддържа давността на акцесорното вземане да е започната да
тече на 20.12.2016 г./датата на сключване на договора за покупко-продажба между страните
1
по делото/, а не както неправилно приел първоинстанционния съд - на 31.07.2018 г. /датата
на формалното прекратяване на договора/. Дори и в случай на споделяне на този неправилен
извод на СГС обаче и при съобразяване на факта на прекъсване на давността с предявяване
на иска за главното вземане с депозирането на насрещната искова молба на 22.04.2019 г.
ищецът по този иск следвало да заведе претенцията си до 22.04.2022 г., след която дата
последната се явявала погасена по давност.
По подробно изложени оплаквания в подкрепа на всяко едно от изтъкнатите основания
за неправилност на обжалваното решение се иска неговата пълна отмяна и по същество
отхвърляне на предявения иск.
В отговора по въззивната жалба насрещната страна оспорва развитите в нея доводи и
поддържа правилност на първоинстанционния съдебен акт.
Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети състав, като съобрази данните
по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД от
„Уотър стоун“ЕООД против „Снабдяване и търговия - МО“ЕООД.
В обстоятелствената част на исковата молба са въведени твърдения, че страните са
били обвързани от договор за покупко-продажба № 64/12/2016 г., според клаузите на който
въззивното дружество е следвало да достави, а въззиваемият - да заплати и получи стоката,
съобразно посочените вид, количество и цена в Приложение № 1 от договора. Цената била
уточнена между страните в размер на 150 933.96 лв. с ДДС, а плащането й от страна на
купувача било извършено авансово. Ищецът-въззимаем не изпълнил задължението си по
този договор да изтегли закупените стоки, поради което и последният бил развален от
ответника-въззивник. Спорът за дължимостта на обезщетенията на страните по разваления
договор бил разрешен с влязлото в сила на 04.04.2020 г. Решение № 1496/28.10.2020 г. по
в.т.д. № 2240/2020 г. по описа на САС, с което частично било отменено постановеното
решение № 472/10.03.2020 г. по т.д. № 486/2019 г., СГС. По присъдените с решението
парични суми страните направили взаимно прихващане на насрещните задължения с
писмено споразумение от 19.08.2022 г.
Твърдяло се е ищецът да не е претендирал законна лихва за забава върху главното си
вземане от 150 933,96 лв. в хода на проведеното исково производство, поради което и сочи,
че основание да се претендира обезщетение за забава върху посочената главница е
обстоятелството, че с депозирането на насрещната искова молба вземането е станало
изискуемо и изпълняемо, тъй като последната сама по себе си представлява имплицитна
покана за изпълнение на претендираното със същата изпълнение.
Твърдял е за периода от датата на упражняване на претенцията за връщане на
платената сума - т.е. за главното задължение - 22.04.2019 г., до датата на погасяването му -
19.08.2022 г., чрез прихващане, размерът на лихвата за забава възлизала на сумата от 54
940,20 лева, която е поискано да бъде присъдена от съда. В хода на производството в
единственото проведено открито с.з. пред първоинстанционния съд на 29.11.2023 г. искът е
оттеглен частично, като е поддържан за сумата от 44 864,52 лв. за периода от 14.09.2019 г.
до погасяване на задължението за главница – 19.08.2022 г.
В отговора по исковата молба ответното дружество, чрез процесуалния си
представител, е оспорило предявения иск по основание и размер, като погасен по давност.
Не е оспорил фактическите твърдения на ищеца относно предходната договорна
обвързаност на страните по делото по договор за покупко-продажба, развалянето му и
разрешаването на спорните между страните въпроси относно вида и размера на дължимите
се обезщетения във връзка с последния факт с влязло в сила съдебно решение /това,
постановено по т.д. № 2240/2020 г. по описа на САС/.
Именно във връзка с последното между страните било постигнато извънсъдебно
споразумение за прихващане на двете насрещни задължения така, както са установени по
основание и размер предмет в хода на съдебния спор. Това споразумение не съдържало
каквито и да е клаузи относно дължими лихви, вкл. от страна на ищеца-въззиваем.
Претендираната от него такава в хода на настоящето производство била погасена по давност
- същата трябвало да се претендира от момента на прекратяване на договора, респ. - на
2
отпадане на основанието за плащане главницата. Поддържа предвид обстоятелството, че
продавачът е развалил договора през 2018 г., то именно от този период с обратна сила са
отпаднали последиците от него, поради което и претенцията се явявала погасена по давност
през септември 2021 година. В условието на евентуалност поддържа дори да се приеме за
начален момент на дължимост на главницата депозирането на насрещната искова молба на
22.04.2019 г., то претенцията за лихва върху последната следвало да се заведе до 22.04.2022
г., а към 15.09.2022 г., когато е предявен настоящият иск вече била погасена по давност.
Последното, поради приложимостта на кратката тригодишна погасителна давност по чл.
111,б, „в“ ЗЗД.
В допълнителната искова молба ищецът е оспорил доводите на ответника за погасяване
на претенцията му по давност с аргумент, че приложимостта на кратката тригодишна
давност не влияе върху начина на изчисляване на лихвата върху необслуженото главно
вземане за всеки ден, изминал след настъпване на забавата - в случая 22.04.2019 г. Когато
искът за тяхното присъждане е предявен след изтичане на три години от възникване на това
акцесорно вземане, не се погасяват всички лихви, а само тези, които са били дължими преди
тригодишния срок от предявяване на иска. Затова и ответникът дължал лихва върху сумата
по главницата - 150 933,96 лв. за три години назад, считано от датата на предявяване на
насрещната искова молба или от 15.09.2019 г. до 15.09.2022 г.
Пояснено е изрично, че със сключеното споразумение между страните ищецът не е
заявил отказ от права, в т.ч. и изтекли лихви върху главното вземане, които и не са били
предмет на т.д. 486/2019 г. по описа на СГС.
В допълнителния отговор ответникът поддържа възражението си за погасяване на
претенцията по давност, както и че непретендирането на лихвите в хода на развилото се
между страните предходно съдебно производство е погасило правата на страните върху
акцесорните вземания, непредявени до момента на подписване на споразумението от
19.08.2022 г.
Софийският апелативен съд, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на първоинстанционното
решение и прецени доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства,
съобразявайки основанията за неправилност, посочени във въззивната жалба, приема
следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирана страна, имаща правен интерес от това – въззивникът, ответник в
първоинстанционното производство, е останал недоволен от атакуваното решение в
неговата цялост.
Обжалваното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на
правораздавателната му власт, по редовно предявени искове, в съответната писмена форма и
е подписано.
При преценка оплакванията за неговата неправилност, решаващият състав, съобрази от
фактическа и правна страна следното:.
Страните не са спорили помежду си и първоинстанционният съд е приел за безспорни и
ненуждаещи се от доказване релеватните факти: 1/ че са били обвързани помежду си от
договор за покупко-продажба № 64/12/2016 от 20.12.2016 г.; 2/ че покупната цена по
последния е била договорена в размер на 150 933,96 лв. с ДДС; 3/ че помежду им е било
водено предходно съдебно производство по т.д. № 486/2019 г. по описа на СГС, по което
„Уотър стоун“ЕООД предявило насрещна искова молба за връщане на платената от него
цена по договора на 22.04.2019 г.; 4/ че производството по горепосоченото дело
приключило с влязло в сила Решение № 1496/28.10.2020 г. по в.т.д. № 2240/2020 г. по описа
на САС на 04.04.2022 г., с което както главната, така и насрещната претенции са били
уважени; 5/ че предметът на това производство не е включвал акцесорна претенция за
заплащане на лихва за забава върху присъдената главница от 150 933,96 лв. в полза на
„Уотър стоун“ЕООД; 6/ за уреждане на отношенията между страните по повод плащанията,
дължими въз основа на горепосоченото решение е било сключено извънсъдебно
споразумение на 19.08.2022 г. /л.32 от първоинстанционното дело/.
3
Няма спор между страните и е установимо от приобщените пред първоинстанционния
съд писмени доказателства, че с отговора по искова молба по образуваното т.д. № 486/2019
г. по описа на СГС, ТО, настоящият въззиваем е предявил насрещен иск с правно основание
чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на платената от него по разваления договор за покупко-
продажба цена в размер на 150 933,96 лв. Искът е уважен изцяло, а в мотивите си съдът е
приел договорната връзка за отпаднала с обратна сила, считано от 31.07.2018 г. Присъдената
сума, съответстваща на пълния й претендиран размер, е предмет на споразумението за
прихващане от 19.08.2022 г. и респ. - изцяло погасена.
Настоящият въззивен състав изцяло споделя извода на първоинстанционния съд, че
анализа на всички приобщени по делото доказателства, вкл. и най-вече систематичното и
логическо тълкуване на клаузите на споразумението от 19.08.2022 г. обосновават извод
предмет на последното да са само установените със сила на присъдено нещо изискуеми и
ликвидни задължения на страните по делото, предмет на приключилото съдебно
производство по т.д. № 486/2019 г. по описа на СГС.
Този извод в най-пълна степен съответства както данните за предмета на посоченото
производство /приложени са постановените съдебни актове на трите инстанции/, който не
включва акцесорен иск за присъждане на лихва за забава върху търсената главница от
150 933,96 лв., така и от клаузите на самото споразумение от 19.08.2022 г. Същите изрично
сочат като уреждащи се от споразумението единствено насрещно дължими, изискуеми и
ликвидни задължения, произтичащи от воденото на три инстанции съдебно производство по
т.д. № 486/2019 г. по описа на СГС /преамбюлната част/, а чл.1 изброява самите задължения
по основание и размер. Сред тях безсъмнено иск за заплащане на лихва за забава върху
главницата по предявения от „Уотър стоун“ЕООД иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД не фигурира.
Освен това в чл.3 от споразумението страните са изразили ясна воля с осъществяване на
прихващането и изпълнение на задължението по чл.2 да са уредени изцяло претенциите им,
произтичащи от описаните обстоятелства, както и че занапред няма да имат и няма да
предявяват същите - т.е. вече уредените с влязло в сила съдебно решение, пред съд за
удовлетворяване по принудителен ред.
Предвид изложеното несъстоятелни се явяват доводите във въззивната жалба, че
подписаното споразумение, погасяващо изцяло главното вземане, водело и до погасяване на
акцесорното такова /за лихва/, след като то не е било предендирано преди сключването на
споразумението.
Както вече се посочи подобно съглашение страните не са обективирали в
споразумението изрично, а тълкуването на нормите му изключват да произтича от смисъла
на уговорките му.
Ето защо и безсъмнено акцесорният иск за заплащане на лихва за забава върху
присъденото с влязло в сила съдебно решение парично вземане по уважения кондикционен
иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД в полза на „Уотър стоун“ЕООД не е предмет на споразумението
от 19.08.2022 г.
Поради същата причина нормата на чл.115, ал.1, б.“ж“ ЗЗД е неприложима в казуса,
доколкото предмет на съдебния процес, по арг. от чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД, е въведеното от
страните в предмета на спора, като фактическо основание - предмет на първоначален,
насрещен, обратен иск или възражение срещу предявен иск.
Възприето е в съдебната практика /Решение № 153/09.10.2015 г. по т.д. № 2304/2014 г.
на ВКС, I т.о./ и решаващият състав изцяло споделя и се присъединява към това разбиране,
че когато процесът се развива само по отношение на главното парично вземане, а претенция
за обезщетение за забава, както за периода преди завеждане на иска, така и за следващ
предявяването му период, не е заявена, то вземането за обезщетение за забавено изпълнение
е извън предмета на спора и е необхванато от процеса.
Разрешението, възприето от първоинстанционния съд в обжалваното решение не дава
друг отговор на гореобсъдения правен въпрос.
Вярно е, че същото не съдържа изрични мотиви досежно последния, но това е така,
защото между страните не е бил спорен фактът, че претенцията за лихва върху главното
вземане по кондикционния иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД не е била предмет на приключилото
4
съдебно производство.
Въззивникът-ответник е страната, която е въвела в производството твърдения тази
претенция да е обхваната от сключеното извънсъдебно споразумение, които обаче, както
вече се посочи, са несъответни на установените по делото факти.
След като иск за заплащане на обезщетение за неточно изпълнение на паричното
задължение по главницата, в размер на дължимата се законна лихва, не е предявен и
разгледан в приключилия с влязло в сила решение съдебен спор между страните, няма
процесуална пречка такъв да бъде заявен в самостоятелен исков процес, какъвто е
настоящия.
В него основателността на акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва върху
присъденото парично вземане произтича от основателността на главния иск, доколкото се
възприема еднозначно от съдебната практика, че вземането за лихви възниква от момента на
изискуемост на главното вземане и се погасява с погасяване на последното /арг. от чл. 119
ЗЗД/.
Това вземане възниква /давността започва да тече/ от деня, в който вземането е станало
изискуемо /арг. от чл. 114, ал. 1 ЗЗД/.
В случая присъденото главно парично вземане почива на плоскостта на
неоснователното обогатяване, но предмет на настоящето производство е обезщетението за
забава, което се търси върху това вземане, а нормата на чл.86, ал.1 ЗЗД установява по
безсъмнен начин, че при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Следователно правилно и
изцяло споделимо е разбирането на първоинстанционния съд в случая длъжникът да е
изпаднал в забава за връщане на получената на отпаднало основание парична сума след
поканата му от кредитора да върне даденото по разваления договор, което е станало с
насрещната искова молба по т.д. № 486/2019 г. по описа на СГС, постъпила в съда на
22.04.2019 г. Именно това е моментът, в който вземането за лихва за забава е станало
изискуемо по смисъла на чл.114, ал.1 и чл.119, ал.1 ЗЗД и длъжникът по него - настоящия
въззивник, е изпаднал в забава.
Размерът на процесното вземане е установен от приложимия материал закон - чл.86,
ал.2 ЗЗД/, а конкретната му стойност - от представената справка от ищеца за изчислението
му, която не е оспорена от насрещната страна /съдът също установи обективността на
последната посредством Апис лихвен калкулатор/.
Несъстоятелно е оплакването на въззивника за неправилност на пъровинстанционното
решение поради неточното приложение на материалния закон в нормата му на чл.115, б.“в“
ЗЗД, т.к. според императива на последната процесното вземане се явявало погасено по
давност.
По въпроса относно погасяването по давност на лихви за забава върху парично
вземане е налице трайна, последователна и безпротиворечива съдебна практика / Решение №
24/17.02.2009 г. по т. д. № 547/2008 г., І т. о., Решение № 20/30.06.2010 г. по т. д. № 484/2009
г., ІІ т. о., Решение № 46/25.06.2020 г. по т. д. № 1328/2019 г., І т. о., Решение №
50112/22.11.2022 г. по т.д. № 1628/2021 г. на ВКС, I т.о. и др./, според която лихвите се
дължат за всеки изминал ден след изпадане на длъжника в забава и когато искът е предявен
след изтичането на три години от възникване на вземането, не се погасяват всички лихви, а
само тези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска.
В случая искът за заплащане на претендираната лихва за забава е предявен пред СГС
на 15.09.2022 г. /искова молба вх.№ 58239/, поради което и правилно първоинстанционният
съд е приел, че същата е дължима за периода от 15.09.2019 г. /преди нея вземането за лихва е
погасено по давност/ до датата на погасяване на главното вземане чрез прихващане -
19.08.2022 г., а по размер - до претендирания такъв от 44 864,52 лв.
Затова като правилно, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло.
При този изход от спора пред настоящата инстанция и по правилото на чл.78, ал.3 ГПК
в полза на въззиваемия следва да се присъдят сторените от него разноски за заплащане на
адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител, в размер на 4 200 лв.,
5
съобразно представения списък по чл.80 ГПК и доказателствата към същия за действително
заплащане на претендираните разноски.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, търговско отделение, пети
състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1624/29.12.2023 г., постановено по т.д. № 1687/2022 г.
по описа на СГС, ТО.
ОСЪЖДА „Снабдяване и търговия МО“ЕООД, ЕИК *********, с адрес гр.София, р-н
Оборище, ул.“Искър“ № 8 да заплати на „Уотър стоун“ЕООД, ЕИК ********* с адрес
гр.София, пл. Народно събрание № 11 сумата от 4 200 лв. разноски по делото, сторени пред
въззивната инстанция за адвокатско възнаграждение за процесуалния му представител.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните, пред ВКС на РБългария, при наличие на предпоставките по
чл.280, ал.1, и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6