Р Е Ш Е Н И Е
№ ………./27.02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на дeветнадесети февруари
през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при
секретар АЛБЕНА ЯНАКИЕВА,
като
разгледа докладваното от съдията Павлова
въззивно
търговско дело № 69 по описа за 2020 г.,
за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба
на „Дженерали Застраховане“ АД срещу
решение № 3170/10.07.2019 год. на ВРС – 33 състав, постановено по гр.д. №
420/2019 год., с което въззивникът, на основание чл.405, ал.1 във вр. с
чл.386, ал.2 от КЗ, е осъден ДА ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА В.В.М. ЕГН **********, с
постоянен адрес: ***, сумата в размер на 1431,55 лв., представляваща
неизплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Каско” на
МПС", полица №0312160780015835, сключен между страните по делото, на дата
24.10.2016г., със срок на действие от 25.10.2016г. до 24.10.2017г., във връзка
с настъпилото застрахователно събитие - паднала градушка на 05.07.2017г. и
нанесени от нея повреди на собствения на ищеца на лек автомобил марка „***"
с регистрационен номер ***, шаси № ***, за което е образувана щета под №
*********/10.07.2017 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница,
считано от датата на завеждане на исковата молба – 15.01.2019г. до
окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 220,70 лв., представляваща
мораторна лихва, считано от датата на завеждане на щетата 10.07.2017 год. до
датата на завеждане на исковата претенция -15.01.2019 г., както и за разноски.
В жалбата се излага, че решението на ВРС е
необосновано, неправилно и незаканосъобразно, постановено при нарушение на
материалния и процесуалния закон. Твърди се от въззивника, от една страна, постановяването
му в нарушение на процесуалните правила доколкото на първо място съдът е
допуснал изменение на иска без да съобрази становището на ответната страна. На
следващо място, въпреки оспорването на САТЕ, обективирано в писмена молба,
съдът не е отчел това оспорване, нито е изпълнил задължението си да потърси
обективната истина като изясни и поставените от ответника въпроси. Оспорва се
извода на съда относно размера на определеното обезщетение, формиран без да се
отчита прихванатата четвърта вноска по договора за каско. Оспорват се и
изводите относно дължимостта на обезщетение в присъдения размер като се
позовават на задължителната сила на сключения между страните договор,
доброволният характер на сключената имуществена застраховка и принципа на свободата
на договаряне. Твърди се и недоказаност на размера на обезщетението предвид
липса на представени доказателства за стойността на осъществения ремонт.
Настоява се за отмяна на постановеното решение и отхвърляне на предявения иск.
В срока по чл.263 ГПК, въззиваемата страна
депозира писмен отговор, с който оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на
първоинстанционния съдебен акт, ведно с присъждане на разноски.
Постъпила е и частна жалба от „Дженерали
Застраховане“ АД срещу определение № 14031/25.10.2019 год., постановено по
делото, с което е оставена без уважение молбата му за намаляване на
адвокатското възнаграждение като се настоява за неговата отмяна.
Насрещната страна, депозира писмен отговор на
частната жалба, с която оспорва същата.
В с.з. по същество,
въззивникът, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмена
молба моли за отмяна на решението
В с.з. по същество,
въззиваемата, чрез пълномощника си, моли за потвърждаване на съдебното решение.
Настоящият
състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за установено
от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Действително,
искането за изменение на предявения иск чрез
увеличение на неговия размер е направено в отсъствие на страната, без
обективиращата искането молба, да е администрирана от съда. Доколкото обаче
положителното произнасяне на съда по исканото увеличение не подлежи на
инстанционен контрол, пропускът на първоинстанционният съд да стори това не
обуславя недопустимост на постановения съдебен акт.
По отношение
на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането
на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. Релевираните от въззивника такива се свеждат до
неправилност на извода на съда относно начина на определяне на размера на
дължимото обезщетение.
Не е
налице спор между страните относно наличието на застрахователно правоотношение между
тях по силата на договор за автомобилна застраховка „Каско“ за л.а. „***", рег. № ***, обективирана
в застрахователна полица № 0312160780015835, както и не се спори
относно вида и броя на настъпилите вследствие на застрахователното събитие
увреждания.
Видно е
и от представените пред първа инстанция доказателства, че по заведена от
застрахованото лице щета, застрахователят е определил обезщетение в размер на
1 036.72 лева, като след приспадане на сумата от 952.86 лева,
представляваща четвърта вноска по договора, е изплатил на ищеца сумата от
943.88 лева.
Застрахователното обезщетение, което се дължи от застрахователя по
имуществена застраховка, подлежи на уговаряне от страните в застрахователния
договор. При настъпване на покрито от договора застрахователно събитие за
застрахователя възниква задължение, съгласно чл. 386, ал. 1 КЗ, да заплати на
застрахования уговореното застрахователно обезщетение в размер, определен по
правилото на чл. 386,
ал. 2 КЗ. Разпоредбата на чл. 386,
ал.2 КЗ предвижда, че обезщетението трябва да бъде равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието като доказването на
вредата е в тежест на застрахования. Обезщетението не може да надвишава
действителната /при пълна увреда/ или възстановителната /при частична увреда/
стойност на застрахованото имущество, т.е. стойността, срещу която вместо
застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество /чл. 400,
ал. 2 КЗ/, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в
същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство,
монтаж и други, без прилагане на обезценка /чл. 400, ал. 2 КЗ/.
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 52/08.07.2010 г. по т. д. № 652/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 109/14.11.2011 г. по т. д. № 870/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 153 от 22.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 896/2010 г., I т. о., както и в решение № 209 от 30.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 1069/2010 г., II т. о., решение № 165 от 24.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 469/2012 г., II т. о. и решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1586/2013 г., II т. о., приложимиа и при сега действащия КЗ,
Методиката
за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени на МПС, въведена с чл.
1, ал. 3 от Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН, се прилага като минимална
долна граница в случаите, когато не са представени надлежни доказателства за
извършен ремонт на МПС в сервиз и за случаите, когато застрахователното
обезщетение се определя по експертна оценка. Прието с цитираните решения на ВКС
е и че Методиката за уреждане на претенции за обезщетение на вреди, причинени
на МПС по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" по Наредба
№ 24 от 8.03.2006 г. на КФН, съгласно чл. 4
от нея, представлява указание за изчисляване на размера на щетата на МПС в
случаите, когато обезщетението се определя от застрахователя, на когото не са
представени фактури за извършен ремонт в сервиз.
При
съдебно предявена претенция обаче определеното застрахователно обезщетение чрез
вещо лице може да надвишава минималната долна граница по чл. 4, когато не са представени фактури за
извършен ремонт на МПС в сервиз, а размерът на обезщетението е определен от
застрахователя в съответствие с Наредба № 24 от 8.03.2008 г. на КФН. С цитираните по-горе решения е прието
също така, че методиката не дерогира приложението на чл. 273, ал. 2 пр. първо КЗ, доколкото
обезщетението не надхвърля размера на застрахователната сума по договора - чл. 267, ал. 3 КЗ.
Гореизложеното
налага извод за неоснователност на развитите във въззивната жалба доводи
относно кредитирането на заключението на вещото лице. Същевременно, макар и
оспорено по същество от ответника с писмена молба, същият не е обективирал
искане за провеждане на повторна такава за установяване на нов, различен
размер. Въззивният съд отчита също така, че независимо от неправилно в мотивите
на първоинстанционния съд стойност на определеното застрахователно обезщетение
размерът на дължимото обезщетение, след приспадане на платеното, според
икономически най-изгодния вариант от 2 468.27 лева е правилно определен.
И
след като не се установи и нарушение на императивни материалноправни
разпоредби, за които съгласно ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк.д. № 1/2013
год. на ВКС, ОСГТК, въззивният съд следи дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване, се налага извод за правилност на
обжалвания съдебен акт.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд,
обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода от спора и направеното от въззиваемия искане, в
тежест на въззивника следва да се присъдят направените пред настоящата
инстанция разноски, които съобразно представените доказателства възлизат в
размер на 600 лева – платено адвокатско възнаграждение. В депозираната молба -становище,
въззивникът е релевирал възражение за прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение, което съдът намира за основателно предвид предмета на спора и
реално осъществените процесуални действия. Поради горното и същото следва да
бъде намалено до предвидения в чл.7, ал.2 т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимум,
възлизащ на 330.21 лева, която сума следва да се присъди на въззиваемия.
По частната жалба на „Дженерали Застраховане“ АД срещу определение
№ 14031/25.10.2019 год., постановено по делото, с което е оставена без уважение
молбата му за намаляване на адвокатското възнаграждение на ищеца пред първа
инстанция: Видно от постановеното решение, първостепенният съд е присъдил в
полза на ищеца разноски, включващо адвокатско възнаграждение в размер на 600
лева, като е преценил възражението на ответника за неговата прекомерност за
неоснователно. С атакуваното определение съдът е оставил без уважение молбата
за изменение на постановеното решение по реда на чл.248 ГПК, като е препратил
към вече формираните мотиви. Въззивният съд не споделя общо изложените мотиви
за по-високата правна сложност на делото, обуславяща и по-висок размер на възнаграждението.
По приложението на материалния закон е налице установена константна практика, а
разглеждането на самото дело е приключило в едно съдебно заседание. Поради
горното и определението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено като
се постанови ново, с което се измени постановеното решение в частта относно
присъденото адвокатско възнаграждение като същото се намали до минималния
предвиден в Наредбата размер от 330.21 лв.
Воден от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3170/10.07.2019 год. на ВРС – 33 състав,
постановено по гр.д. № 420/2019 год.
ОСЪЖДА „ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ“АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.„Княз Ал.Дондуков" № 68 да заплати на В.В.М. ЕГН
**********, с постоянен адрес: *** сумата от 330.21 лева, представляваща извършени във въззивното производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОТМЕНЯВА определение №
14031/25.10.2019 год., по гр.д. № 420/2019
год.,
с което е оставена без уважение молбата му за намаляване на адвокатското
възнаграждение на ищеца пред първа инстанция И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯВА решение № 3170/10.07.2019 год. на ВРС – 33 състав,
постановено по гр.д. № 420/2019 год., В ЧАСТТА за присъдените
разноски, като намалява размера на
дължимото адвокатско възнаграждение пред първа инстанция от 600 лева на 330.21
лева и определя общ размер на
дължимите пред първа инстанция разноски в размер
на 537.47 лева, представляваща сбор д.т. в размер на 107,26лв., депозит за
САТЕ 100.00лв. и адв.възнаграждение 330.21 лв.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕПИС от решението да се обяви в
регистъра по чл. 235 ал.5 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: