№ 20330
гр. София, 08.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря ВЕРА С. Д.
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20221110166587 по описа за 2022 година
Предявени са от ищеца „Е.М.“ ЕООД искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от
ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 99 от
ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване спрямо Ц. Н. Н. съществуването на вземане в размер
на сумата от 1045,86 евро, представляваща главница по Договор за банков кредит
Номер: 025LD-R-******/04.02.2013 г. сключен с "П.и.б." АД, ведно със законна лихва
за период от 19.04.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 1 503,64 евро,
представляваща мораторна лихва за период от 25.02.2013 г. до 25.05.2022 г , за които
суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от
05.07.2022 г. по ч. гр. д. № 27041/2022 г. по описа на СРС, 166 състав.
Ищецът „Е.М.“ ЕООД твърди, че на 04.03.2013 г. е сключен Договор за банков
кредит Номер: 025LD-R-******/04.02.2013 г. между "П.и.б." АД и ответника Ц. Н. Н.,
по силата на който на последния е предоставена сумата в размер на 1050 евро за
погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта. Поддържа, че
договорът е сключен при базов лихвен процент на банката за евро плюс надбавка от
10,01 пункта, като към датата на сключване на договора БЛП на банката за евро е
7,99%, а ГПР е 21,28%. Общата дължима сума по договора е 1890,94 евро с краен срок
на плащане 25.01.2020 г. Навежда твърдения, че ответникът не заплатил пълното
задължение по договора за главница, поради което била начислена мораторна лихва.
Поддържа, че задълженията по Договор за банков кредит Номер: 025LD-
R******/04.02.2013 г. сключен с "П.и.б." АД са прехвърлени на "С.Г. Г." ЕАД с Рамков
договор за цесия от 07.12.2018 г., което дружество от своя страна ги прехвърля на
заявителя "Е.М." ЕООД с Рамков договор за цесия от 19.12.2019 г. и Договор за цесия
№ 2 от 19.12.2019 г. към него, за което длъжникът е надлежно уведомен. Моли съда да
уважи предявените искове. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът Ц. Н. Н. подава отговор на исковата молба в срока по чл. 131 ГПК, с
който оспорва исковете като недопустими и неоснователни. Оспорва да е била
уведомена за настъпилите цесии, прехвърлянията на вземането да са надлежно
1
извършени. Релевира възражение за нищожност на договорната клауза за
възнаградителна лихва поради прекомерност и противоречие на добрите нрави. Моли
съда да отхвърли исковете. Претендира присъждане на разноски.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
По иска, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК с правно основание по чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 99 от ЗЗД в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване, че между неговия
праводател и ответника е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит,
по което праводателят му е предоставил на ответника посочената сума, а последният
се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва в
уговорения размер, както и че длъжникът е изпаднал в забава и размера на
обезщетението за забава, валидно извършване на цесиите и съобщаването им на
ответника. При доказване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
изпълнение на задълженията по договора в срок. По исковете с правно основание чл.
86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже възникването на главен дълг и изпадането на
длъжника в забава.
„Е.М.“ ООД твърди, че е кредитор на вземанията, предмет на договор за кредит,
сключен между „ПИБ“ АД и Ц. Н., по силата на договора за цесия сключен между
„ПИБ“ АД и „С.Г.Г.“ ООД, сключен на 07.12.2018 г. и 19.12.2019 г. и последващ
договор от 11.12.2020 г., сключен между „С.Г.Г.“ ЕАД и „Е.М.“ ЕООД. Предмет на
договора за цесия е прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към
момента на сключване на договора и да е прехвърлимо (каквито по принцип са
имуществените права). Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие,
вземането преминава от цедента върху цесионера. За да премине вземането върху
цесионера е достатъчно единствено постигнатото съгласие между него и досегашния
носител на вземането и съответно със самото прехвърляне, договорът се счита за
изпълнен поради изчерпване на предмета му.
За да породи действие спрямо длъжника обаче цесията следва да му бъде
съобщена от цедента съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Този извод произтича
от факта, че длъжникът не участва в цесионния договор и съответно не е обвързан от
него, поради което преди уведомяването, той може да изпълни на цедента напълно
валидно и да се освободи от задължението, като сделките на длъжника с цедента могат
да бъдат успешно противопоставени на цесионера.
С решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., е
прието, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по който
длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за извършената цесия, цесията следва
да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с
оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Аналогично становище е
застъпено и в решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., с което е
прието, че изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
В разглеждания случай обаче към исковата молба е приложено уведомление без
2
да е посочено лице, от което е отправено уведомлението и е подписано от адв. А. К..
Установява се, че същата е преупълномощена от адвокатско дружество – Иванов и
Денев, което от своя страна е упълномощено от „Е.М.“ ЕООД. Не се установява „Е.М.“
ООД да е упълномощен от цедента „С.Г.Г.“ ЕООД за уведомяване по чл. 99 ЗЗД. От
представените към исковата молба пълномощни се установява, че „П.и.б.“ АД е
упълномощила С.Г.Г. ЕАД да уведоми длъжниците по всички вземания, които
дружеството е цедирало съгласно рамковия договор от 19.12.2019 г. и договор за цесия
№ 2 от 19.12.2019 г., както и че „П.и.б.“ АД е упълномощило „С.Г. Г.“ ООД за
уведомяване на всички длъжници по вземания, които дружеството е цедирало с
договор за цесия от 07.12.2018 г.
По делото обаче не се доказва цедентът „С.Г.Г.“ ООД да е уведомил длъжника за
нито една от цесиите, нито пък да е упълномощил „Е.М.“ ООД или адв. К. да извърши
тези действия. Уведомлението, приложено към исковата молба може да бъде зачетен
като факт с правно значение, когато е направено от цедента или от упълномощено от
цедента лице, какъвто обаче не е случая с оглед липсата на пълномощия в полза на
Е.М. ООД. Следователно по делото не е доказано нито съобщаване на длъжника за
цесията, сключена между „С.Г.Г. „ЕООД, нито съобщаване на цесията , сключена
между „П.и.б.“ АД и „С.Г.Г.“ ЕООД и същите не са породили действие спрямо
длъжника.
За пълнота на изложението, уведомление по чл. 99 ЗЗД не доказва валидно
прехвърляне на вземанията, предмет на договора за кредит. Доказателствената тежест е
право и задължение на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто
юридически факт не е доказан. Изходът от това задължение при недоказване е да се
приеме, че недоказаното не се е осъществило. /БГПП, 1978 г., Ж.Сталев/.
По изложените съображения съдът намира, че главният иск по чл. 422 ГПК, вр. с
чл. 99 ЗЗД е неоснователен. Неоснователността на главният иск води до
неоснователност и на акцесорният спрямо него иск за установяване на задължения за
лихви за забава по чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По разноски:
С оглед изхода на спора, ответникът има право на разноски. Претендира 960
лева за адвокатско възнаграждение за исковото производство. С исковата молба е
направено възражение за прекомерност, което е неоснователно. Адвокатският хонорар
е на минимума, като сумата е с вкл . ДДС, което съгласно § 2 от ДР на НМРАВ се
начислява над минималния размер на възнаграждението.
За заповедното производство, ответникът претендира 300 лева, съгласно договор
за праван защита от 01.08.2022 г.. Настоящият състав приема, че Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения не предвижда ред за
определяне размера на адвокатското възнаграждение, платимо от длъжник в заповедно
производство за подаване на възражение по чл.41 ГПК. Размерът на възнаграждението
следва да се определи като се съобразят общите критерии, посочени в чл. 36, ал. 2, изр.
2 ЗА - размерът му да бъде справедлив и обоснован. Предвид едностранния характер
на заповедното производство, съдът намира, че фактическата и правна сложност на
процесуалните действия, извършени от заявителя и от длъжника не са еднакви. Това е
така, защото подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение е
необходимо действие от страна на кредитора, предполага предварителна подготовка,
проучване и посочване на фактите, от които произтича претендираното вземане, които
подробно се описват в заявлението. Същевременно, възражението по чл. 414 ГПК е по
образец, който не изисква излагане на обосновка от длъжника. Достатъчно е
възражението да се подаде в срок и съгласно попълнен образец. Въз основа на горното,
настоящият състав намира, че за размера на адвокатското възнаграждение за
3
действията по подаване на възражение по чл. 414 ГПК следва да намери приложение
разпоредбата на чл. 6, т. 5 от Наредбата / Изм. - ДВ, бр. 68 от 2020 г./ в редакцията към
момента на сключване на договора за правна защита 01.08.2022 г. а именно: за
изготвянето на книжа и молби, минималният размер на възнаграждението е 50 лева,
който е справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********** искове по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, вр. чл.
9 от ЗПК вр. чл. 99 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД да бъде признато за установено спрямо Ц. Н. Н.,
ЕГН ********** съществуването на вземане в размер на сумата от 1045,86 евро,
представляваща главница по Договор за банков кредит Номер: 025LD-R-
******/04.02.2013 г. сключен с "П.и.б." АД, ведно със законна лихва за период от
19.04.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 1 503,64 евро, представляваща
мораторна лихва за период от 25.02.2013 г. до 25.05.2022 г , за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 05.07.2022 г. по ч. гр.
д. № 27041/2022 г. по описа на СРС, 166 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********** да заплати на Ц. Н. Н., ЕГН **********
сумата в размер на 960 лева с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение за исковото
производство и 50 лева за заповедното производство.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред СГС в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4