Р Е
Ш Е Н
И Е № 260380
гр.Пловдив, 16. 11. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският окръжен съд, въззивно
гражданско отделение – V с., в публичното заседание на четиринадесети
септември през две хиляди и двадесета
година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ : Радостина
Стефанова
Силвия
Алексова
Секретар Петя Цонкова
като разгледа Докладваното от съдия Радостина Стефанова
възз.гр.д.№ 2058/2019г.
И за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК във вр.
чл. 33 ал.2 и ал.3 от ЗС.
Образувано е по подадени две въззивни жалби -
съответно от
В.Н.П., ЕГН – **********, чрез назначения особен представител адв.
М.Х.,
съответно от Д.Г.Д., ЕГН – **********, и В.Д.Д., ЕГН – **********, чрез адв. Г.Д.,
както и от Д.Н.П., ЕГН – ********** /присъединила
се като жалбоподател при условията на осн. чл.265 от ГПК/
против Решение № 1391/12.04.2019г.
на Районен съд – Пловдив, III гр.с., постановено по гр.д.№ 1792/2018г.,
поправено на осн. чл.247 от ГПК с Решение № 2580/19.06.2019г., на
Районен съд – Пловдив, III гр.с., по гр.д.№ 1792/2018г., с което е допуснато
на основание чл.33,
ал.2 от ЗС по иска, предявен от Д.В.К., ЕГН- ********** и Н.И.К., ЕГН-
**********, против В.Н.П., ЕГН- **********, Д.Н.П., ЕГН- **********, Д.Г.Д.,
ЕГН- ********** и В.Д.Д., ЕГН- **********, изкупуване от страна на Д.В.К., и
Н.И.К. на ½ ид.
част от следните недвижими имоти, а именно: Поземлен
имот с ИД № 56784.512.30, по
КККР, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, находящ се в град Пловдив, ул. „Пробуда“ № 11, с площ 712 кв.м., трайно предназначение на
територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10
метра/, стар идентификатор: няма, номер по предходен план 30, квартал 3 – нов,
54 – стар по плана на кв. Прослав, парцел VI-30 нов,
IV-30 стар, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 56784.273.124, №
56784.512.31, № 56784.512.9502, № 56784.512.29, № 56784.512.1051, №
56784.273.72, ведно с построените в него: Сграда № 1 с
идентификатор №56784.512.30.1, със
застроена площ 71 кв.м., брой етажи:
2 /два/, предназначение: жилищна сграда - многофамилна,
ведно с намиращите се в сградата Самостоятелен обект с ИД № 56784.512.30.1.1, намиращ се на
посочения по-горе адрес на първия етаж от сграда № 1, с предназначение на
самостоятелен обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: едно, с площ 67
кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: няма, над
обекта: 56784.512.30.1.2, стар идентификатор: няма, и Самостоятелен обект с
ИД № 56784.512.30.1.2, намиращ се
посочения по-горе адрес на втория етаж от сграда № 1, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент,
брой нива на обекта: едно, с площ 67 кв.м., при съседни самостоятелни имоти в
сградата: на същия етаж: няма, под обекта:
56784.512.30.1.1, над обекта: няма, стар идентификатор: няма; Сграда
№ 2 с ИД № 56784.512.30.2 със
застроена площ 14 кв.м., брой етажи: 1 /един/, предназначение: хангар, депо,
гараж; Сграда № 3 с ИД №
56784.512.30.3, със застроена площ 11 кв.м., брой етажи: 1 /един/,
предназначение: складова база, склад, ведно с всички подобрения и приращения в гореописания недвижими имот, който по
предходен документ за собственост представлява: дворно място, цялото
застроено и незастроено, с площ 715 кв.м. по скица, а по нотариален акт
съответно с площ 835 кв.м., находящо се в град
Пловдив, кв. ***, съставляващо имот пл. № 30, за който е отреден парцел IV от
кв. 3 по плана на кв. „Прослав“, одобрен със заповед
№ РД-02-14-2279/2000 г. на МРБ, идентичен с парцел VI от 54 кв. по плана в сила
към 1958 г., при граници на дворното място: ул. „***“, парцел V-31 и парцел
III-29, ведно с построената в описания имот ДВУЕТАЖНА МАСИВНА СГРАДА със
застроена площ 67 кв.м., МАСИВЕН ГАРАЖ със застроена площ 14 кв.м.,
второстепенна постройка с площ от 10 кв.м. и всички подобрения в него, при условията, договорени на 28.12.2015
г. между Д.В.К., ЕГН- ********** и Н.И.К., ЕГН- **********, от една страна и
Д.Г.Д., ЕГН- **********, от друга страна, и обективирани
в нотариален акт за прехвърляне на идеална част от право на собственост върху
недвижим имот вместо плащане № 20, том III, рег. № 5718, дело № 376/ 28.12.2015
г., вписан в СВ Пловдив под акт № 40, том 118, вх.рег. № 42476/ 29.12.2015 г., ПРИ УСЛОВИЕ, че в едномесечен срок от
влизане в сила на решението Д.В.К., и Н.И.К., заплатят на Д.Г.Д., сумата от общо 19 108,31 лв., както и са осъдени на осн.
чл.78, ал.1 от ГПК В.Н.П., Д.Н.П., Д.Г.Д. и В.Д.Д.,
да заплатят на Д.В. К. Н.И.К., сумата вразмер на 1 859,36
лв.– разноски пред първата
инстанция, както и е осъден на осн. чл.78, ал.1 от ГПК В.Н.П. да заплати на Д.В.К. и
Н.И.К. сумата от 600 лв.– разноски
за допуснат му особен представител пред Районния съд, както и е осъдена на осн.
чл.78, ал.1 от ГПК Д.Н.П. да заплати на Д.В.К. и Н.И.К. сумата от 1 000 лв. – разноски за допуснат особен
представител пред Районния съд.
Молят да бе отменено изцяло решението и вместо това да се постанови друго,
с което да се отхвърлят изцяло
заведените искове, ведно със законните последици за присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Въззиваемите страни Д.В.К., ЕГН-
**********, и Н.И.К., ЕГН- **********, депозират писмен отговор само по въззивната жалба на В.П., но в открито съдебно заседание
техният пълномощник адв.Г.К. взима становище, че и другата жалба е
неоснователна изцяло.
Пловдивският окръжен съд – V възз. гр. с., след преценка на процесуалните предпоставки за допустимост на жалбата и събраните доказателства по делото във връзка
с доводите на страните, прие за установено следното:
Пред Районен съд – Пловдив Д.В.К. и Н.И.К. е заведена искова молба, с която са предявени субективно
съединени искове с правна квалификация чл. 33, ал. 2 от ЗС против В.Н.П.,
Д.Н.П., Д.Г.Д. и В.Д.Д.. Искането е за постановяване
на конститутивно съдебно решение за признаване
правото на ищците да изкупят прехвърлените с договор за прехвърляне на идеални
части от правото на собственост на недвижими имоти вместо плащане от 28.12.2015
г. от първите двама ответници на ответника Д.Д. ½ ид. ч. от правото на
собственост върху гореописаните недвижими имоти на цената, на която са
прехвърлени, а именно за сумата в размер на от 19 108,31 лв. Посочват, че
ищците и първите двама ответници В.Н.П. и Д.Н.П. били
съсобственици на гореописаните недвижими имоти. Ищците поддържат, че от така
описаните недвижими имоти, ищецът Д.В.К. притежавал 2/6 ид.
ч., а ищцата Н.И.К. – 1/6 ид. ч., придобити чрез дарение. Останалите ½ ид. ч. от процесия недвижим имот
притежавали първите двама ответници, придобити чрез дарение. Твърди се, че на 28.12.2015 г.
първите трима ответници сключили договор за
прехвърляне на идеална част от правото на собственост на недвижими имоти вместо
плащане, обективиран в Нотариален акт № 20, том III,
рег. № 5718, дело № 376 на Нотариус
Недялка Хаджиставрева-Стойкова, с рег. № 229 на НК, с
който прехвърлили на третия ответник – Д.Г.Д. притежаваните от тях общо ½ ид. ч. от процесните
имоти. Ответникът Д.Д. придобил собствеността в режим
на СИО със съпругата си – В.Д.Д.. Изтъкват, че с
горепосоченият нотариален акт, страните по него били приели за установено, че
съгласно договор от 23.10.2013 г. за прехвърляне на вземане /цесия/, Д.Д. в качеството си на цесионер
придобил възмездно от цедента „ПроКредит
Банк България“ АД парично вземане срещу длъжниците – В.П. и Д.П., и встъпил като взискател в образуваното от цедента срещу длъжниците
изпълнително дело № 400/2013 г. по описа на ЧСИ Людмила Мурджанова.
Паричното задължение, предмет на посоченото изпълнително дело било в общ размер
от 19 108,31 лв.. Така първите двама ответници
погасили задължението си към взискателя – ответникът
Д.Д., като вместо плащане на дължимата парична сума, на основание чл.
65, ал. 2 от ЗЗД, прехвърлили своята ½ ид. ч. от процесия имот. Считат, че
този вид договор се доближавал по правната си характеристика до договора за
покупко-продажба, поради което била приложима разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от
ЗС. В тази връзка излагат твърдения, че сделката била осъществена в нарушение
на чл. 33, ал. 2 от ЗС – съсобствениците - ответници
били прехвърлили притежаваните от тях идеални части от имотите в
съсобствеността, без да са ги предложили на съсобствениците – ищци за
изкупуването им при същите условия и цена. За извършеното прехвърляне на процесните имоти ищците научили на 04.12.2017 г., след
получена Нотариална покана с рег. № 9715, то, 3, акт 157 от 30.11.2017 г. на
Нотариус Мариана Пиперкова-Атанасова, с рег. № 483 на
НК, с район на действие РС Пловдив. Поддържат, че исковата молба била
депозирана в законоустановения двумесечен срок.
Предвид изложеното са направили искане за уважаване на иска. Претендирали са и
разноски.
Към исковата молба прилагат като писмени доказателства описаните в исковата
молба 4 бр. нотариални актове, нотариална покана с рег.№ 9715, том 3, акт 157
от 30.11.2017г. на Нотариус Мариана Пиперкова –Атанасова, скица на ПИ, 5 бр. копия от
кадастрални карти, удостоверение за данъчна оценка на имота.
Ответниците Д.Д.
и В.Д., чрез адв. Г.Д., депозират Писмен отговор по чл.131 от ГПК, с който
оспорват основателността на иска за изкупуване на идеални части, като навеждат
доводи, че бил несвоевременно предявен - след изтичане на 2 месеца от сключване
на сделката. Не оспорват обстоятелствата изложени в исковата молба, а именно,
че срещу първите двама ответници било образувано
изпълнително дело № 400/2013 г. по описа на ЧСИ Л. Мурджанова,
с взискател – „ПроКредит Банк България“ ЕАД. За обезпечение на вземането в полза на взискателя била вписана възбрана върху притежаваните от В.
и Д. П. недвижими имоти. Изтъкват, че тъй като длъжниците
не могли да обслужват задължението си към взискателя,
по настояване на последния по изпълнителното дело се пристъпило към
организиране на публична продан на възбранения имот.
За да предотвратят извършването на публичната продан, длъжниците
се обърнали към съсобствениците на имота – ищците, като им предложили да
прехвърлят своите идеални части от имота, а ищците да покрият задълженията към
банката. Ищците отхвърлили предложението. Така на 23.10.2013 г. бил сключен
договор за цесия между ответника и третото неучастващо лице – „ПроКредит Банк България“ ЕАД. Длъжниците не успели да обслужат задължението си към Д.Д., поради което сключили процесния
договор за прехвърляне на идеална част от правото на собственост на недвижими
имоти вместо плащане от 28.12.2015 г. На
следващо място се твърди, че се оспорва ищците да са узнали за сделката едва
след получаването на нотариалната покана на 04.12.2017 г. Посочват, че
ответникът Д. ги бил уведомил лично през пролетта на 2016 г. Застъпват, че
правото по чл. 33, ал.2 от ЗС се пораждало само при сключването на действителен
договор за продажба на идеална част от недвижим имот в режим на обикновена
съсобственост и не се отнасяло до други видове разпоредителни сделки. Молят
искът да се отхвърли като изцяло неоснователен.
Прилагат като писмени доказателства нот. акт за
учредяване на договорна ипотека с вх.рег. № 26548/2013г., договори от
25.09.2013г. и от 20.07.2014г. за предоставяне на ипотечен кредит и
споразумения към тях.
Ответникът В.Н.П., чрез назначения му за особен представител адв. М.Х.,
депозира Писмен отговор по чл.131 от ГПК, че искът е неоснователен изцяло.
Възразява, че не бил предявен в срока по чл. 33, ал. 2 от ЗС. Поддържа, че била
неприложима разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от ЗС и ищците нямали търсеното потестативно право на изкупуване, тъй като собствеността
върху ½ ид. ч. от процесния недвижим имот била прехвърлена на Д.Д. срещу заплащане на цена в изпълнение на задължение,
която сделка не можела да се приравни на договор за покупко-продажба. Направено
е искане за отхвърляне на иска.
В хода на производството по искане на страните са допуснати по един
свидетел. В съдебно заседание на 14.03.2019г.
/протокол на л.155/ са разпитани св.Б. П. /за ищците/ и св. З. Д. /за ответниците/.
Районният
съд, за да уважи иска, излага основни съображения, че за основателността на предявения иск следва да са се проявили в обективната
действителност следните материалноправни
предпоставки, а именно- наличие на съсобственост между ищците и прехвърлителите по процесната
сделка; извършване на прехвърляне на идеална част от имота чрез покупко-продажба
или друга приравнена на нея сделка, съсобственикът прехвърлител
да не е предложил идеалната част, която притежава на другите съсобственици при
условията, при които е извършил прехвърлителната
сделка, искът да е предявен в законовия преклузивен
2-месечен срок. Съгласно разпоредбата на чл.33, ал.1 от ЗС съсобственикът може
да продаде своята част от недвижимия имот на трето лице само след като
представи пред нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите
съсобственици да купят тази част при същите условия и декларира писмено пред
него, че никой от тях не е приел това предложение. При неизпълнение на
посочените законови изисквания за съсобствениците възниква потестативното
право да искат изкупуване на идеалната част на техния съсобственик при
действително уговорените условия. Целта на разпоредбата е да не се позволява
„навлизането” на трето за съсобствеността лице, респективно при двама
съсобственици – да се ликвидира същата. Районният съд аргументира, че в
конкретния случай, между страните не е спорно, че ищците и първите двама ответници са били съсобственици на процесния
имот, при квоти по ½ идеални части за всяка от групите страни. По делото
няма спор, че с процесния договор, обективиран в нотариален акт за прехвърляне на идеална част
от правото на собственост вместо плащане от 28.12.2015 г., първите двама ответници на прехвърлили на Д.Д.
притежаваната от тях общо ½ идеална част от имота,
вместо плащане – погасяване на задълженията на П. към Д..
Посочва се, че са налице спорни
въпроси между страните упражнено ли е правото на иск в двумесечния преклузивен срок и допустимо ли е право на изкупуване в
случай на сделки, различни от покупко-продажба, в случая даване вместо
изпълнение.
По отношение на
двумесечния преклузивен срок се изтъква, че за надлежното упражняване на потестативното
право на съсобственика искът по чл.33, ал.2 от ЗС следва да се предяви в
двумесечен срок от продажбата. Посочва, че практиката на ВКС е последователна,
че този срок, макар да е преклузивен, не е по
допустимост на иска, а по неговата основателност. За неговото спазване, при
спор между страните, следва съдът да се произнесе с решението, с което да
признае или да отрече потестативното право, предмет
на иска по чл.33, ал.2 ЗС. Позовава се на
Определение №68 /18.02.2011 г., ч.гр.д. № 48/2011 г., ВКС, II г.о.,
Определение № 309/ 04.07.2011 г., по ч.гр.д. № 291/2011 г., ВКС, II г.о.,
Определение № 519/31.10.2011 г., по ч.гр.д. № 354/2011 г., ВКС, I г.о.,
Определение № 329/06.10.2008 г., по ч.гр.д. № 1543/2008 г., ВКС, IV г.о.,
Определение от 08.07.2016 г., ч.гр.д. № 7089/2013 г., ВКС, I г.о. и др.
Районният съд посочва също, че съдебната практика на ВКС е, че когато
идеална част от недвижим имот е била продадена на трето за съсобствеността
лице, без изобщо другият
съсобственик да е бил поканен да я купи, срокът по чл.33, ал.2 ЗС започва да
тече от момента на узнаване за
продажбата. Само при наличие на отправена покана, този срок започва да тече
от момента на извършване на продажбата. Позовава се на Решение № 197/ 03.08.2012 г., постановено
по гр.д. № 1430/2010 г., I г.о., ВКС и цитираните в него съдебни актове.
Аргументира, че конкретния случай попада в хипотезата – липса на покана до
ищците за придобиване на процесната идеална част от
страна на съсобствениците им. Затова релевантен за случая е моментът на
узнаване за процесната сделка. Констатира, че на
ищците е връчена нотариална покана от ответника Д. на дата 04.12.2017 г.,
съгласно която от съсобствениците се претендира обезщетение за лишаване от
ползване на придобитата от Д. идеална част по отношение на имота. Макар в
поканата да е упоменато, че на ищците им било известно, че са съсобственици с
Д. по отношение на процесния имот, при квоти по ½ ид.ч. за всеки, по делото не са налице данни
това знание всъщност да е налице. Тезата на ответниците
Д., че ищците били уведомени още през пролетта на 2016 г. за извършената
разпоредителна сделка, остана недоказана. Разпитаният свидетел З. Й. Д. дава
сведения, че с ответника Д. посетили къща в кв. *** и там видели възрастна
жена, на която Д. показал нотариалния си акт. Тези показания обаче не
установяват по категоричен начин на първо място, че къщата е именно процесният имот, и на второ място, че възрастната жена е
именно ищцата Н.К.. С оглед на тези показания, Районният съд налага правен
извод, че ищците са узнали за процесния договор едва
на 04.12.2017 г. с получаването на нотариалната покана, а предявеният иск на
02.02.2018 г. е в двумесечния преклузивен
срок. Акцентира се отново, че релевантен за случая е моментът на узнаване за
сделката, като по никакъв начин не следва да се възложи в тежест на
съсобственика да следи за извършено вписване на договора в имотния регистър,
който макар да е публичен, не доказва знание. Поради това, макар да е изтекъл
продължителен период от време от прехвърлянето през 2015 г. до предявяване на
иска през 2018 г., след като ищците за узнали за сделката до два месеца преди
подаване на исковата молба, то потестативното им
право е заявено в срок. Доводите на ответниците Д., че на ищците било предложено още през 2013 г. да
заплатят дълговете на ответниците П., са останали
недоказани, а и са неотносими към спора. Без значение
е дали П. са предложили на ищците да погасят дълговите към един предхождащ процесния договор момент – 2013 г., преди извършване на
цесията. Релевантно е на тях да е било предложено да изкупят идеалната част на
съсобствениците си преди сключване на сделката – 2015 г., което не е било
сторено в случая.
По отношение на въпроса допустимо ли
е право на изкупуване при даване вместо изпълнение, Районният съд мотивира,
че съдебната практика по приложение на разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗС е
константна, че тя следва да се прилага ограничително и сделката, която
предполага приложението й е покупко-продажба в нейния чист вид. Приема също, че
хипотезата е мислима и в случай на договор за замяна срещу родово определени
вещи, тъй като само в тези случаи прехвърлянето на собствеността е свързано с
насрещна заместима
престация – плащане на уговорената цена в пари или заместими вещи, които могат да се престират
от всекиго. Позовава се на Решение №
413/ 26.05.2010 г., по гр.д. № 2636 /2008 г. на ВКС, III г.о. Досежно въпроса намира ли приложение разпоредбата на чл.33,
ал.2 от ЗС, когато разпореждането с притежаваните от съсобственика идеални
части от съсобствените имоти в полза на трето за
съсобствеността лице е по договор за даване вместо изпълнение или в изпълнение
на извънсъдебно споразумение за погасяване на парично задължение, е постановено
Решение №111/ 30.10.2018 г. по гр.д. № 3807 /2017 г. на ВКС, I г.о., по реда на
чл.290 от ГПК. В решението е прието, че разпоредбата на чл.33 от ЗС може да се
приложи и по отношение на други сделки, които по своята същност приличат на (се
доближават) до продажбата, но при следните условия:
-
Ако сделката предвижда
прехвърляне на идеална част от съсобствен недвижим
имот срещу пари или други родово определени вещи, които могат да бъдат оценени
в пари;
-
Ако за съсобственика - прехвърлител по тази сделка е без правно значение кой ще е приобретателят на притежаваната от него идеална част от съсобствения недвижим имот (другият съсобственик или трето
лице) и
-
Ако от самата сделка може да се
определи цената, срещу която се прехвърля идеалната част от съсобствения
недвижим имот, защото само в този случай изкупвачът
по чл.33 ЗС може да предложи за изкупуване при „действително уговорените
условия”, както изисква законът.
В решението на ВКС е прието, че даването вместо изпълнение е уредено в
чл.65 от ЗЗД като самостоятелен вид договор между кредитор и длъжник, чиято цел
е погасяването на едно облигационно задължение. Когато този договор предвижда
вместо изпълнение на паричен дълг длъжникът да прехвърли на кредитора правото
на собственост върху определена движима вещ или недвижим имот, този договор до
голяма степен се доближава, прилича на договора за покупко-продажба. Разликата между тях е само основанието
на двата вида договори: докато продажбата се сключва с acquirendi
causa, то даването вместо изпълнение има погасителен
цел. Въпреки тези различия обаче, когато се касае за даване – прехвърляне на
недвижима вещ вместо изпълнение на паричен дълг, договорът за даване вместо
изпълнение до голяма степен е сходен с
покупко-продажбата. За този договор разпоредбата на чл.33, ал.2 от ЗС намира приложение, ако са спазени другите две посочени по-горе условия:
ако за съсобственика - прехвърлител по тази сделка е
без правно значение кой ще е приобретателят на
притежаваната от него идеална част от съсобствения
недвижим имот /другият съсобственик или третото лице/ и ако от самата сделка
може да се определи цената, срещу която се прехвърля идеалната част от съсобствения недвижим имот.
Предвид на тези разяснения в цитираното решение на ВКС, Районният съд
приема, че в конкретния случай на прехвърляне на процесната
½ ид. ч. от съсобствения имот срещу погасяване на вземането на
ответника Д.Д. е
допустимо изкупуване от страна на съсобствениците – ищци, тъй като за прехвърлителите – съсобственици, не е от значение кой ще
придобие процесната идеална част. От значение е каузата за сключване на договора за
даване вместо изпълнение, а именно – погасяване
на задължението към кредитора Д..
Затова за ответниците П. е безразлично по кой от
двата възможни начина ще погасят паричното си задължение към ответника Д., а
именно: 1/. чрез даване вместо изпълнение като в погашение на паричния си дълг
прехвърлят на Д. процесния имот или 2/. като продадат
на ищците процесния имот за сума равна на дълга им
към Д. и с получената продажна цена погасят задължението си към Д..
Предвид на изложеното, Районният съд налага правен извод, че съсобствениците – прехвърлители
са били длъжни съгласно чл.33, ал.1
от ЗС да предложат на своите съсобственици – ищците, процесната
½ ид. ч. на цена, равна на задължението им към
кредитора – сумата от 19 108,31 лв., която да покрие същото, доколкото именно
при тези условия са сключили процесния договор.
Неспазването на законовите разпоредби дава право на съсобствениците – ищци са
заявят по съдебен път потестативното си право на
изкупуване.
Районният съд посочва, че по делото е доказана и последната, визирана в
цитираното решение на ВКС, предпоставка – да е ясна цената, срещу която се
прехвърля идеалната част от имота. В Решение №111/ 30.10.2018 г. по гр.д. №
3807 / 2017 г. на ВКС, I г.о, разгледан по същество, искът с правно основание
чл. 33, ал.2 ЗС е бил отхвърлен, доколкото негов предмет са били 8 недвижими имота, които са били
прехвърлени като дадено вместо изпълнение за
една обща цена заедно с още седем недвижими имота, чието изкупуване по
реда на чл. 33 ЗС не се е претендирало. Решаващото съображение на
ВКС да отхвърли иска е било, че 15-те
имота са прехвърлени срещу една обща цена
/равняваща се на размера на дълга, който прехвърлителят
е имал спрямо приобретателя/, което не е позволявало определянето на припадаща се част от цената
на осемте имота предмет на иска и в този
смисъл не е могло да се определи каква цена е следвало да заплати ищеца при
уважаване на иска по чл. 33, ал.2 от ЗС. Районният съд аргументира, че такива
затруднения в конкретния случай не са
налице, като даване вместо изпълнение са прехвърлени няколко имота -
поземлен имот, сгради и самостоятелни обекти.
Предмет на иска по чл. 33, ал.2 ЗС по казуса на това дело, за
разлика от казуса разгледан от ВКС, са всички прехвърлени като даване вместо
изпълнение имоти. Поради това и не съществува пречка да се определи цената,
която ищецът трябва да заплати при уважаване на иска и тя ще се равнява на
целия размер на погасения дълг на Павлови към Д., или това е сумата в размер на
19 108,31 лв.
С оглед на изложените съображения Районният съд приема, че предявеният иск
е основателен, поради което следва да се допусне на основание чл.33, ал.2 от ЗС
изкупуване на процесната ½ ид. ч. от ищците, при условията на
договора за прехвърляне на недвижим имот вместо плащане. На основание чл.33,
ал.3 от ЗС е постановено съсобствениците - ищци да заплатят на кредитора - приобретател по сделката сумата в размер на 19 108,31 лв.,
равняваща се на дълга на П. към него, в едномесечен срок от влизане в сила на
настоящото решение.
С подадените
въззивни жалби се възразява срещу направените правни
изводи с атакуваното решение и затова считат същото за
неправилно.
В хода на въззивното
производство в съдебно заседание на 20.01.2020г. /протокол на л.65 и сл./ адв.
Б. уведоми съда, че с него се е свързал Н. В. П. - син на страните по делото В. и Д. П.. В тази насока адв. Б.
аргументира при условията на чл.266 от ГПК искане за допускане до разпит като
свидетел лицето Н. В. П. относно обстоятелствата за казаните пред него лично
твърдения, че бил срещнал случайно жалбоподателя Д. и бил разбрал, че има
такова дело, както и че твърдял, че той лично заедно със своята майка преди
сделката е отишъл да уведоми ищците, че смятат да продадат имота. Също така
веднага след сделката, отишъл да ги уведоми, че сделката била реализирана.
Адв. К. като
пълномощник на насрещните страни, взе становище, че искането е неоснователно, а
в случай, че съдът го уважи, заяви искане за допускане на един свидетел и в
тяхна полза за равнопоставеност.
Въззивната инстанция прие
аргументите на адв.Б. за налични условия
по чл.266 ал.2 т.1 от ГПК и допусна до разпит Н. В. П. - син на страните по
делото В. и Д. П., относно твърденията, че едва „миналата седмица“ /преди
датата на съдебното заседание на 20.01.2020г./
се е срещнал с адв.Б., както относно фактите при какви обстоятелства е била
срещата, както и относно уведомяването на родителите му. Направено е уточнение от съда, че след
изслушване на тези показания, при направена съответна преценка, свидетелят
евентуално ще бъде допуснат до разпит и за другите заявени обстоятелства – че
насрещните страни били уведомени за искането за изкупуване на идеалната част,
както и че им е било предложена определена цена и аналогични условия на
сделката. Съдът уважи и направеното
искане на адв. К. за допускане на един свидетел за равнопоставеност.
Същевременно, във въззивния
процес във второто съдебно заседание на 24.02.2020г. встъпи адв. Ю. Р., с
представени 3 бр. пълномощни /на л.71 – 73/
за Д.Г.Д., В.Н.П. и Д.Н.П.. В същото заседание адв.Х., назначена за
особен представител на В.П., уведоми съда, че й е станало известно, че лицето
вече има пълномощник по делото. Отделно, адв.Б. също представи 2 бр. пълномощни
/на л.74 и л.75/ за упълномощаване за процесуално представителство на Д.Н.П..
Съдът, като съобрази направените изявления от адв.Б.,
адв.Р. и адв.Х., подкрепени с представяне на пълномощни за упълномощаване на
договорно основание, за настъпилите промени в процесуалното представителство, с
протоколно определение от 24.02.2020г. прекрати процесуалното представителство
на адв. Х. и на адв.Б., назначени особени представители на лицата В.Н.П. и
Д.Н.П., като ги освободи занапред от участие по възз.гр.д.№
2058/2019г. в това им конкретно качество.
В съдебно заседание на 24.02.2020г. бяха разпитани
двамата допуснати при режим на довеждане свидетели Н. В. П. и Б.И. П. /за други
обстоятелства от тези, за които е била разпитана пред Районния съд/ .
След изслушване на показанията на св. Н.В. П., за целите
на опровергаване на казаното от него, че нямал бил изобщо каквато и да било
връзка с родителите си и сестра си, нито по телефона и нито по Фейсбук, от страна на адв.К., бяха представени снимки от Фейсбук, както и диск с флашка, и постъпи искане за допускане на СТЕ относно
тяхната достоверност, като след приемане на заключението, евентуално, ако бъдат
преценени като допустими, да се приемат по делото.
От страна на адв.Р. постъпи искане за прилагане на
писмени доказателства също за опровергаване на показанията на св. Б. И. П..
Въззивната инстанция уважи
всички направени доказателствени искания, тъй като ги
намери за допустими с оглед нормата на чл.266 ал.2 т.1 от ГПК и относими към спора.
В съд. заседание на 14.09.2020г. бе приета СТЕ, изготвена
от в.л. А.К.. С оглед на направените констатации със заключението, съдът
приложи по делото външен оптичен носител
/диск/ и флаш-памет, представени от адв.К. и които са
били обследвани от вещото лице К. съобразно поставените му задачи за целите на
експертизата. От адв.Р. бяха представени писмени доказателства, а именно
трудови договори от 20.11.2015г., 26.02.2018г. и от 01.05.2018г., както и
заповеди за прекратяване на трудови договори, за опровергаване на показанията
на св.Б.П., затова че В.Д. била работила на „***“ в Пловдив на щанд за цветя.
В същото съд. заседание от
14.09.2020г. с протоколно определение съдът се произнесе, че следва да се приемат представените писмени доказателства. Не следва да се открива и не се налага
откриване на производство по оспорване съдържанието на същите затова,
защото вторият свидетел е бил допуснат за равнопоставеност
на първия разпитан свидетел - синът на страните, който е разпитан в предходното
съдебно заседание, а именно Н. П., предвид на постановеното в първото съдебно
заседание, че свидетелят следва да бъде
разпитан само затова: кога се е срещнал с адв. Б. и при какви
обстоятелства, както и предвид неговите
твърдения, че не е могъл да уведоми родителите си за предходно първо съдебно
заседание по делото, тъй като е нямал връзка с тях. Съдът постанови, че не следва да кредитира показанията и на двамата
свидетели по различни причини. Свидетелят Н. П. е дал показания, които не
са категорични и не са уверени за това,
че е нямал изобщо никаква връзка нито с родителите си, нито със сестра си,
които 10 дни били във Великобритания и неговите твърдения, че на мястото,
където те се намирали нямало въобще интернет връзка и не е имал телефонна
връзка с тези лица, съдът не ги кредитира. Отделно от това, че същите показания
се преценяват в контекста на това, че Н. П. е в пряка роднинска връзка, а
именно син на страните по делото. Втората свидетелка П. е дала показания, които
също не са уверени и категорични и още повече са разколебани от представените
писмени доказателства, а именно това, че тя е казала в предходно съдебно
заседание на 24.02.2020г., че В.Д. е работила на пазара, че често ходила там и
е виждала, че тя продавала цветя. От представените писмени доказателства не се
налага такъв извод тя да е работила в този период на „Четвъртък пазара“, а
именно нейни работодатели се установява да са били други дружества, нямащи нищо
общо с търговската дейност с цветя на „Четвъртък пазара“ –общински пазар.
ПдОС – V гр.с., въззивна
инстанция, на осн. чл.269 от ГПК, след
взимане предвид на гореизложените процесуални действия, дължи
произнасяне служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
С въззивната
жалба на В.Н.П. и подадена чрез назначения особен представител адв.Х., се възразява основно, че разпоредбата на
чл.33 от ЗС няма приложение в конкретния случай и ищците Д.В.К. и Н.И.К. не
разполагат с търсеното потестативно право на
изкупуване, тъй като собствеността по отношение на ½ ид.ч. от процесния имот е
прехвърлена на третия ответник Д.Г.Д. не срещу заплащане на цена по сделка за
покупко-продажба, а е прехвърлена в изпълнение на задължение, което не е
сделка, която може да се приравни с покупко-продажба. Възразява, че е изтекъл преклузивния срок по чл.33 ал.2 от ЗС, а именно двумесечния
срок от продажбата. Поддържа, че изводите в решението на Районния съд са
неправилни, тъй като в случая не е налице и няма как да е изпълнено второто
условие – за съсобственика не може да бъде безразлично кой ще е приобретателя по сделката - договор за даване вместо
изпълнение. Въпросният договор е сключен предвид наличието на неизпълнено
задължение и с оглед личността на кредитора. Не би могло друго лице вместо
кредитора да придобие, за да погаси задължението по изпълнителното дело.
Към тази въззивната жалба на В.Н.П. като жалбоподател се е
присъединила при условията на осн. чл.265 от ГПК с
писмена молба и Д.Н.П., което обстоятелство вече бе отбелязано.
С въззивната
жалба на Д.Г.Д. и В.Д.Д. са направени основни
възражения, че неправилни са изводите на Районния съд относно това, че е
недоказана тяхната теза, че ищците били уведомени още през пролетта на 2016г.
за извършената разпоредителна сделка. В тази насока неправилно не са били
кредитирани показанията на разпитания
свидетел З. Д.. Наред с това, посочва, че Районният съд е допуснал грубо
нарушение на основополагащи принципи на граждански я процес, въведени с чл.7 и
чл.10 от ГПК. Единствено съставът на Районният съд не бил разбрал за коя къща и
за коя жена говорил в показанията си свидетелят Дамянов и в тази връзка
трябвало да му постави въпроси, за да си изясни това, което не му е станало
ясно. Вместо това Районния съд
постановил едно странно решение. На следващо място, възразява се,
че това решение е неправилно и поради
неправилно прилагане на разпоредбата на чл.33 ал.2 от ЗС, тъй като в конкретния
случай не е налице покупко-продажба, а ненаименована сделка, обективирана
в двустранен договор, като волята на страните е да погасят едно съществуващо
между тях задължение чрез прехвърляне собствеността на имот от длъжника в полза
на кредитора, тоест тази сделка се разграничава то покупко-продажбата в един от
съществените елементи, а именно основанието на сделката. Продажбата се сключва
с acquirendi causa, а даването вместо изпълнение има погасителна цел.
Въззивната инстанция намира, че
всички гореописаните възражения са неоснователни.
Разпоредбата на чл.33 ал.1 от
ЗС - Съсобственикът може да продаде
своята част от недвижимия имот на трето лице само след като представи пред
нотариуса писмени доказателства, че е предложил на другите съсобственици да
купят тази част при същите условия и декларира писмено пред него, че никой от
тях не е приел това предложение. Съобразно алинея 2 от чл.33 от ЗС – Ако
декларацията по предходната алинея е неистинска или ако третото лице купи
частта на съсобственика при условия, уговорени привидно във вреда на останалите
съсобственици заинтересованият съсобственик може да изкупи тази част при
действително уговорените условия. Искът трябва да се предяви в двумесечен срок
от продажбата.
По делото няма спор между страните, а това се установява и от приложените
нотариални актове, че ги легитимират като съсобственици при определени размери
на идеални части, които също са безспорни като права.
Спорът между страните е концентриран във връзка с това дали ответниците – прехвърлители В. и
Д. П. са имали право да отчуждят тяхната идеална част в полза на приобретателите съпрузите Д. и В. Д.; дали са уведомили
надлежно ищците, тоест другите съсобственици от недвижимия имот, както и дали е
налице право на изкупуване и на каква цена предвид на това, че отчуждителната сделка, обективирана
в Нот. акт от 28.12.2015г., рег. вх. №
42476/29.12.2015г., по нот.д.№ 376/2015г. по описа на
Нотариус Н. Хаджиставрева - Стойкова /на л.9 по
делото/ е прехвърляне на идеална част от право на собственост вместо плащане.
Установено е по делото, че в случая не е била отправена покана до другите
съсобственици, поради което Районният съд правилно е приел в атакуваното
решение, че срокът по чл.33 ал.2 от ЗС не започва да тече от датата на
продажбата, тъй като трайната, многобройна, постоянна и непротиворечива съдебна
практика е в тъкмо обратната насока, че срокът започва да тече от момента на
узнаването, тоест от фактическото узнаване на продажбата, като тежестта на
доказване е за ищеца. Освен съдебната практика, цитирана от Районния съд,
настоящият съдебен състав посочва и друга в същия смисъл /Решение №
209/21.04.2009г. на ВКС – II гр.о. по гр.д.№ 6472/2007г., Решение
№ 2212 на САС по в.гр.д.№ 1619/2016г., а също и Решение № 280/28.10.2016г. на
РС –Велинград по гр.д.№ 304/2016г., Решение № 251/06.07.2012г. на ОС –Стара
Загора по в.гр.д.№ 231/2012г.Решение от 28.06.2010г. на РС – Перник по гр.д.№
5175/2008г., Решение № 220/30.10.2009г. на РС –Свищов по гр.д.№ 611/2008г.,
Решение № 391/15.12.2016г. на РС – Горна Оряховица по гр.д.№ 1832/2015г./.
От разпитания свидетел З.Д. /доведен
от ответниците/ не се налагат изводи, че
ищците били уведомени още през пролетта на 2016г. Поводът да пътува с колата на
приобретателя Д.Д. била
тази, че били колеги и последният казал, че имало вероятност да купи къща и го
завел да я види. Изрично подчертава обаче в показанието, че не е влизал в
къщата. Относно разговора, който били провели пред него Д. и „една жена, която
метеше на двора“ не е достатъчно
достоверен, тъй като самият свидетел е външно и непознато лице за всички
съсобственици /ищци и ответници/, не ги познава, не
им знае имената, не живее в квартала и няма как съдът да кредитира показанието,
че приобретателят Д.
е извършил надлежно уведомяване по смисъл на чл.33 от ЗС на ищцата. Още
повече, че свидетелят допълнил, че не знае подробности, но доколкото разбрал,
Д. му споменал, че тези хора, от които е купил имота са му дължали пари и той
ги е притиснал за парите и така те са му прехвърли собствеността.
Законосъобразен е изводът на Районния съд, че ищците са узнали за процесния договор едва на 04.12.2017г. с получаването на
нотариалната покана /отправена на осн. чл.31 ал.1 от ЗС за заплащане по 60 лв. месечно за
обезщетение за неползване на идеална част от процесния
имот и за предоставяне на реално ползване/, а предявеният иск е на датата 02.02.2018г., тоест в двумесечния преклузивен
срок. Без уважение следва да се остави възражението на жалбоподателите с въззивната жалба, че всички били разбрали, коя е тази жена
на двора и коя е тази къща, а само Районният съд – не. Отделно, че освен „тази
жена“ има и друг съсобственик – ищец Д.К., който е следвало да бъде уведомен надлежно.
По отношение на въпроса дали е допустимо право на изкупуване при даване
вместо изпълнение. В тази насока следва да се съобразят постановените Решение № 413/ 26.05.2010 г.,
по гр.д. № 2636 /2008 г. на ВКС, III г.о.
и Решение №111/ 30.10.2018 г. по гр.д. № 3807 /2017 г. на ВКС, I г.о.,
по реда на чл.290 от ГПК относно въпроса - намира ли приложение разпоредбата на
чл.33, ал.2 от ЗС, когато разпореждането с притежаваните от съсобственика
идеални части от съсобствените имоти в полза на трето
за съсобствеността лице е по договор за даване вместо изпълнение или в
изпълнение на извънсъдебно споразумение за погасяване на парично задължение. В
решението е даден положителен отговор, че разпоредбата на чл.33 от ЗС може да се
приложи и по отношение на други сделки, които по своята същност приличат /се
доближават/ до продажбата, но при следните условия, които са анализирани от
Районния съд, а именно - ако сделката
предвижда прехвърляне на идеална част от съсобствен
недвижим имот срещу пари или други родово определени вещи, които могат да бъдат
оценени в пари; ако за съсобственика
- прехвърлител по тази сделка е без правно значение
кой ще е приобретателят на притежаваната от него
идеална част от съсобствения недвижим имот /другият
съсобственик или трето лице/ и ако от самата сделка може да се определи
цената, срещу която се прехвърля идеалната част от съсобствения
недвижим имот, защото само в този случай изкупвачът
по чл.33 от ЗС може да предложи за изкупуване при „действително уговорените
условия”, както изисква законът. Въззивната инстанция
намира, че са изпълнени тези предпоставки. Това е така, защото процесната сделка /квалифицирана по чл.65 от ЗЗД като
сходна на покупко-продажбата/ има за предмет прехвърляне на права на
собственост, а за прехвърлителите е безразлично кой
по-конкретно ще закупи вещта - дали
кредиторът или което да било трето лице- купувач. За тях, като длъжници, от съществено значение е важно единствено и само
да получат необходимата сума, с която да погасят паричните си задължения, и
съответно кредиторът им да няма повече претенции към тях, както и се е случило
на практика.
Въззивната инстанция намира, че е
налице право на изкупуване за съсобствениците – ищци на цената, която е тази,
на която се равнява дълга 19 108,31лв. /за размера на паричното задължение
няма спор по делото/, тъй като това са „действително уговорените условия“,
които трябва да са известни на осн. чл.33 от ЗС, за
да се допусне изкупуването.
Обжалваното
решение се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено изцяло.
Разноски. Съобразно правния резултат
жалбоподателите В.Н.П., Д.Г.Д., В.Д.Д., и Д.Н.П., да заплатят на Д.В.К., и Н.И.К., за
направени разноски по възз.гр.д.№ 2058/2019г. по описа на Окръжен съд –Пловдив, V възз.гр.с. общо сумата в размер на
2 100 лв., от които 1 500 лв. за адвокатско възнаграждение, 300лв. –
заплатена сума за депозит за особен представител за адв. Х. и 300лв. –
заплатена сума за депозит за особен представител за адв. Б..
По мотивите, Пловдивският окръжен съд - V възз.гр.с.
Р Е
Ш И:
Потвърждава Решение № 1391/12.04.2019г. на Районен съд – Пловдив, III гр.с., постановено по гр.д.№ 1792/2018г., поправено на осн. чл.247 от ГПК с Решение № 2580/19.06.2019г., на Районен съд – Пловдив, III гр.с., по гр.д.№ 1792/2018г.
Осъжда В.Н.П., ЕГН – **********, Д.Г.Д., ЕГН –
**********, В.Д.Д., ЕГН – **********, и Д.Н.П., ЕГН –
**********, да заплатят на Д.В.К., ЕГН- ********** и Н.И.К.,
ЕГН- **********, общо сумата в
размер на 2 100 лв. за направени разноски по възз.гр.д.№ 2058/2019г.
по описа на Окръжен съд –Пловдив, V възз.гр.с.
Решението може да се обжалва с касационна
жалба пред ВКС в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :