РЕШЕНИЕ
№ 818
гр. Пловдив, 15.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330116012 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД,
вр. чл. 11 от ЗПК.
Ищецът М. Ж. М., ЕГН: **********, от ************************, чрез пълномощник
адв. Е.И., е предявил против „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: град София, ул. „Зографски манастир” № 15, вх. Г, ет. 6,
представлявано от ********** ****** З. Я. и Л.Т., иск за прогласяване нищожността на
договор № ********** от 22.09.2018 г. за потребителски кредит тип кредитна линия, като
противоречащ на императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК.
При условията на евентуалност, при отхвърляне на главния иск, е предявен иск за
прогласяване на нищожността на клаузата на чл. 1 ал. 2 от договора, касаеща поръчителство,
като неравноправна и противоречаща на добрите нрави.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор № ********** от
22.09.2018 г. за потребителски кредит тип кредитна линия, за предоставяне на в заем на
сумата от 2 000 лева, при фиксиран лихвен процент- 36 % и ГПР- 50 %. По силата на чл. 1
ал. 2 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство на две физически лица или банкова
гаранция, или чрез дружество, одобрено от кредитора. Именно в тази връзка бил сключен и
друг договор с „Кредит Гаранция“ ЕООД за поръчителство, по който се дължало
възнаграждение за услугата в размер на 1 012, 05 лева. Кредитът бил усвоен, но се твърди,
че по него били недължими плащанията за лихва и възнаграждението за поръчител, защото
договорът бил нищожен. В него липсвала разписана методика на формиране на ГПР, не
било ясно и какви такси се събирали по кредита. Принципно в ГПР следвало да се включва
1
само лихвата, но за разликата от размера й до този на общия размер на разходите реално се
претендирали неравноправно други необявени разходи по кредита. Това било заблуждаваща
търговска практика, която била забранена по закон и така клаузата за ГПР била нищожна, а
оттук на основание чл. 22 от ЗПК недействително се явявало цялото заемно
правоотношение. В ГПР не се включвало и възнаграждението за поръчителство, а това било
реално оскъпяване по кредита и при евентуалното му включване в ГПР размерът им би
надвишил посочения в договора 50 %, а оттук имало нарушение на нормата на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК. Договорът за кредит бил в нарушение и на нормите на чл. 11 ал. 1 т. 11 от ЗПК и чл. 11
ал. 1 т. 20 от ЗПК. Размерът на възнаградителната лихва също бил прекомерен, надвишаващ
два пъти законната лихва при обезпечени кредити. Твърди се още, че и клаузата за
обезпечение била неравноправна, защото поставяла високи изисквания към поръчителите
или банкова гаранция, за която пък изискванията били още по- засилени. Поръчителството с
третото лице, одобрено от кредитора, пък представлявало сделка, лишена от правно
основание, защото длъжникът бил трето за правоотношението кредитор- поръчител лице,
който нямал интерес от това съглашение и не получавал насрещна престация, но дължал
възнаграждение за услугата. Задължение на заемодателя било да направи предварителна
оценка на кредитоспособността на потребителя, за да го предпази от евентуална
свръхзадлъжнялост. Предявява се иск за прогласяване на нищожността на договора за
кредит, а при евентуалност- и на клаузата за поръчителство. Претендират се и разноските в
процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който на
първо място се излагат твърдения за недопустимост на иска, поради липса на правен
интерес, в която връзка се иска прекратяване на производството и присъждане на разноски.
По същество, искът се оспорва като неоснователен, като се излагат твърдения за
съответствие на ГПР с нормативните изисквания. Отделно от това, договорът за кредит
съдържал всички необходими реквизити на чл. 11 ал. 1 от ЗПК, в която връзка били
неправилни съображенията на ищеца. Размерът на ГЛП от 36 % не бил в нарушение на
добрите нрави. Във връзка с обезпечението се посочва, че се касаело за „бърз кредит“, който
принципно бил високо рисков и в тази връзка кредиторът поставял изисквания за
обезпеченост. По договора не били събирани такси или други разходи, а основанията за
прекратяване били в съответствие с нормативната уредба. Моли за отхвърляне на иска. На
свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, не се представлява и не
взема становище по спора.
С допълнителна молба ищецът посочва, че имал правен интерес от установителен иск,
като мотивира съображенията си в тази връзка.
С допълнително писмено становище ответникът посочва, че ищецът не бил мотивирал
правен интерес, а цитираната от него съдебна практика била неотносима към случая.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор № ********** от 22.09.2018 г. за потребителски кредит тип кредитна линия, на
ищеца е предоставен кредит в размер на сумата от 2 000 лева, при фиксиран лихвен
2
процент- 36 % и ГПР- 50 %. По договора е предвидено поръчителство, в която връзка е
сключен договор с трето лице- „Кредит гаранция“ ЕООД, срещу възнаграждение за услугата
от 1 012, 05 лева.
Като писмено доказателство е представено и копие от договора за кредит и погасителния
план към него.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която размерът на ГПР е
50 %, а при включване на разхода за поръчителство- „кредит гаранция“ ставал 88, 12 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 50 %, а ГЛП- 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво
представлява разликата от около 14 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от
него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит не е посочен общият размер на дължимата сума,
3
като в случая това не е само сборът от стойността на главницата и лихвата, доколкото
заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за делото лице, по който се
дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 1 012, 05 лева. Именно в тази
връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за
гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита).
Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият
договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и
оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва
се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за
кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от условията на договора за
кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява
част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план.
Действително според договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си
осигури поръчители или пък да използва гаранция, одобрена от кредитора, за което обаче ще
дължи допълнително възнаграждение. Това въобще не означава, че таксата за обезпечение
не се дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като разходи по
него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя това са допълнителни
разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат
спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Според договора за кредит ГПР е 50 %, но това не е размерът на действителните разходи
за длъжника, защото сумата е без тази за таксата за поръчителство, като според
заключението на вещото лице с включването и на това допълнително възнаграждение
4
кредитът ще се оскъпи допълнително и ГПР ще е 88, 12 %. Затова и тази клауза за
обезпечение е нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на
кредита, регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за
допълнителни услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по
естеството си следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл.
21 ал. 1 от ЗПК, която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат
заобикаляне на императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в
посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко
точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е
недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова договорът не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като
липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до нейната
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка
с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер на повече от половината от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с
добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за
потребителя, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане
на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява
основателен, като следва да се признае за установено, че и клаузата за обезпечението, която
е предвидена в противоречие със специалния закон, е нищожна.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 141 лева,
както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150, които суми следва да му се
5
възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в
която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв. Е.И., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на главния иск следва да бъде изчислено
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 403, 25 лева. Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Зографски манастир” №
15, вх. Г, ет. 6, представлявано от ********** ****** З. Я. и Л.Т., от една страна и М. Ж. М.,
ЕГН: **********, от ************************, от друга, че е нищожен договор №
********** от 22.09.2018 г. за потребителски кредит тип кредитна линия, като
противоречащ на императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Зографски манастир” № 15, вх. Г, ет. 6, представлявано от
********** ****** З. Я. и Л.Т., да заплати на М. Ж. М., ЕГН: **********, от
************************, направените разноски по делото: внесена държавна такса в
размер на 141 (сто четиридесет и един) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна
експертиза в размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Кеш Кредит Мобайл” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Зографски манастир” № 15, вх. Г, ет. 6, представлявано от
********** ****** З. Я. и Л.Т., да заплати на адвокат Е.Г. И., ЕГН: **********, със съдебен
адрес: ************************1, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца
М. Ж. М., ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер
на 403, 25 (четиристотин и три лева и двадесет и пет стотинки) лева, определено от съда по
реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _____________/п/__________
6