Р Е Ш Е Н И Е
№ ............
гр. София, 08.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
ПЕТЯ ПОПОВА
при секретаря Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Попова в.гр.дело № 13733 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 160830
от 08.07.2019 г., по гр.д. № 65913/2017 г. по описа на СРС, 70-ти състав, е
признато за установено, по предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН, че Л.В.К.
дължи на Р.Л.И., като процесуален субституент по чл. 226, ал. 1 ГПК на
цесионера по договор за цесия от 25.03.2016г. В. Л.Д., сумата от 5 000 лева, представляваща
главница по договор за заем с нотариална заверка на подписите peг. № 11697/24.08.2012 г. на С.С.- помощник-нотариус при Д.С.-
нотариус с район СРС, per. № 267 на НК, сключен между Р.Л.И.
като заемодател и А.Л.Д.като заемател, ведно със законната лихва от
23.06.2015г. до окончателното погасяване, и на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
сумата 1 180.32 лева обезщетение
за забава за плащането на главницата за периода от 26.02.2013г. до
22.06.2015г., вкл., за които суми по ч.гр.д. № 35439/2015г. по описа на СРС,
70-и състав, на 15.09.2015г. е издадена заповед по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист.
С Решението районният съд е разпределил отговорността за разноски.
Срещу така постановеното решение
е постъпила въззивна жалба от ответника по иска Л.К. чрез процесуален
представител. Излагат се съображения за
неправилност на първоинстанционното съдебно решение. Поддържа се, че
задължението по процесния договор за заем не е изискуемо, тъй като ответницата
не е поканена за плащане. Посочва се, че претендираните суми не са дължими от
ответницата, тъй като ищцата няма активна материална легитимация, доколкото от
представения по делото договор за цесия от 25.03.2016 г. се установява, че ищцата е продала на В.Д.
вземането, което претендира в настоящото производство, като се твърди, че тази
цесия не съобщена на ответницата. Поддържа се също, че по делото не е доказано
от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване възникването на
облигационно правоотношение между него и наследодателката на ответника. В тази
връзка се посочва, че от страна на ищеца не е доказано в производството, че
паричната сума, предмет на процесния договор за заем, е предадена на
заемополучателя. Поддържа се още, че не е налице съгласие, от страна на
заемателя, за връщане на сумата, предмет да процесния договор за заем. Посочва
се, че видно от представеното от НАП-София, офис „Красно село“ удостоверение,
ищцата не е декларирала пред НАП процесния договор за заем, каквото е нейното
задължение. Излагат се твърдения, че първоинстанционният съд не е обсъдил
възраженията на ответника свързани с нищожността на процесния договор за заем.
Поддържа се направеното с отговора на исковата молба възражение за унищожаемост
на договора за заем. По отношение на иска с правно основание чл. 422 ГПК вр.
чл. 86 ЗЗД се поддържа, че ищецът не е доказал датата, на която е поканил ответника
да изпълни задължението си, съответно не е доказана датата на изпадане на
ответника в забава. Предвид горното, въззивникът счита, че искът за лихва за
забава върху главницата е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Отделно
поддържа, че в чл. 6 от договора за заем страните по него са уговорили, че не
се дължи лихва по преведените средства. Отправя искане за отмяна на решението и
за отхвърляне на исковите претенции. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната от ищеца Р.И. чрез процесуален представител. Оспорват доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба, като излага подробни съображения за правилност на атакувания съдебен акт. Поддържат, че районният съд е обсъдил подробно всички относими към предмета на доказване факти и обстоятелства с оглед правната квалификация на иска. Отправя искане за оставяне без уважение на въззивната жалба и за потвърждаване на решението на районния съд. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Софийски районен съд е сезиран с искова молба, с
която са предявени са обективно съединени искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 5, ал. 1 и
чл. 9, ал. 1 ЗН, и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Р.Л.И. твърди, че по
силата на писмен договор с нотариална заверка на подписите на 24.08.2012г.
предоставила на наследодателя на ответника А.Л.Д.заем в размер на 10 000 лева.
Впоследствие заемателят починала, оставяйки за свои законни наследници
ответникът Л.В.К. – дъщеря, и В. Л.Д. - съпруг на починалата. Ищецът моли съдът
да признае за установено, че ответникът Л.В.К. ѝ дължи сума в размер на 5
000 лева, представляваща припадащата ѝ се в качеството на наследник на
починалата част от задължението, както и сумата 1 180.32 лева - обезщетение за
забава върху просрочената главница за периода 26.02.2013г. - 23.06.2015г., за
които суми по ч.гр.д. № 35439/2015г. по описа на СРС, 70-и състав на
15.09.2015г. била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Претендира
разноски.
Ответникът Л.В.К. в срока по
чл. 131 ГПК е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва исковете.
Оспорва сключването на договор за заем - сумата не била предадена на
наследодателя ѝ. В условията на евентуалност възразява за нищожност на
договора поради противоречие на добрите нрави, поради заобикаляне на закона и
поради невъзможен предмет - сключен бил фиктивно 4 дни преди смъртта на
заемателя. Релевира възражение за унищожаемост на договора за заем, тъй като
към сключването му поради заболяване заемателят не могла да разбира действията
си и да ги ръководи - чл. 31 ЗЗД, като доказателството за недееспособността на
починалата А.Д. произтичало от самия договор (уточнителна молба вх. № 5160455/10.10.2018г.).
Оспорва задължението за обезщетение за забава - не била поканена да плати.
По делото е приет препис
извлечение от акта за смърт на А.Л. Д., от който се установява, че А.Л.Д.с ЕГН **********
е починала на 28.08.2012 г..
По делото е приет договор за
заем от 24.08.2012 г., сключен между Р.Л.И.
като заемодател и А.Л.Д.като заемател, по силата на който заемодателят се
съгласява да предостави на заемателя заем в размер на 10 000 лева.
Съгласно чл. 2 е уговорен срок с начална дата 24.08.2012 г. и крайна дата
25.02.2013 г., като в чл. 7 е уговорено заемателят да изплати изцяло целия заем
до крайната дата. В чл. 5 от договора е обективирано, че средствата по заема са
преведени в деня на подписване на договора. С чл. 6 страните са се споразумели,
че не се дължат лихви върху преведените суми. Договор за заем е с нотариална
заверка на подписите peг. № 11697/24.08.2012 г. на С.С.-
помощник-нотариус при Д.С.- нотариус с район CPC, peг.
№ 267 на НК. Нотариалното удостоверяване е извършено
извън нотариалната кантора.
По делото е приет договор за
цесия, сключен на 25.03.2016 г. между Р.Л.И. като цедент и В. Л.Д. като
цесионер, като цедентът прехвърля на цесионера срещу заплащане на сума в размер
на 4000 лева свое вземане срещу Л.В.К. като наследник на А.Д., произтичащо от
сключен на 24.08.2012 г. между Р.Л.И. и А.Л.Д.договор за заем в размерна 5000
лева.
По делото е приложена цялата
медицинска документация от „Аджибадем Сити клиник многопрофилна болница за
активно лечение“ ЕАД касаеща А.Л. Д., от която се установява следното:
А.Л. Д.
е постъпвала неколкократно за лечение, както следва:
Постъпила
на 29.06.2011 г. и изписана на 06.07.2011 г. с окончателна диагноза
„множествени чернодробни метастази. Карциноза на перитонеума. Карцином на колон
сигмоудеум.“ В епикриза на Първа хирургична клиника към „Токуда Болница София“
във графа физикален статус е записано: „жена на видима възраст, отговаряща на
календарната, контактен, адекватен, ориентиран, в добро общо състояние“. В
графа обективно състояние след изписването е обективирано „добро общо
състояние, съответстващ на срока на следоперативния период“.
Постъпила
на 02.08.2012 г. и изписана на 06.08.2012 г.. В епикриза на Клиника по вътрешни
болести „Пулмологично отелени“ към „Токуда Болница София“ във графа соматичен
статус е записано: „жена на видима възраст около действителната, в
задоволително общо състояние. Ясно съзнание“. Поставена е окончателна диагноза
„Бронхиална астма – лош контрол. Остра дихателна недостатъчност. Плеврален
излив в дясна голяма плеврална кухина.
С-ние след операция Са на к. сигмоидеум. М.в черен дроб.“
Постъпила
на 06.08.2012 г. и изписана на 10.08.2012 г.. В епикриза Отделение по гръдна
хирургия към „Токуда Болница София“ във графа статус е записано: „жена на
видима възраст, отговаряща на действителната, в увредено общо състояние. Ауто-
и алолпсхически ориентирана. Трудно подвижна.“. Поставена е окончателна
диагноза „Състояние след видео-асистирана торакоскопия в дясно с биопсия и
скарификация на дебелото черво – М1 стадии.“
Постъпила
на 16.08.2012 г. и изписана на 23.08.2012 г.. В епикриза на Първа хирургична
клиника към „Токуда Болница София“ във графа физикален статус е записано: „жена
на видима възраст, отговаряща на календарната, контактна, адекватна, ориентирана,
в силно увредено общо състояние“. В графа оплаквания и обективно състояние след
изписването е обективирано „слаба болка в оперативната рана. Оскъдно чревно отделимо от раната.
Силно увредено общо състояние, съответстващо на стадия на заболяването и
наличните усложнения“. В графа препоръки за медикаменти е посочено
„обезполяващи“. Поставена е окончателна, изписана на латински език.
По
делото са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Т.Б. (личен
лекар на касаеща А.Л. Д.) и Т.Б.К. (свекърва на Л.К.), чийто показания
въззивният съд ще обсъди подробно по-долу.
По
делото е прието заключение на съдебнопсихиатрична експертиза, неоспорена от страните.
Експертът е дал заключение, че въз основа на доказателствата, събрани по
делото, може да се приеме, че към момента на подписване на процесния договор за
заем, 24.08.2012 година, А.Л.Д.не е страдала от психично разстройство в тесния
смисъл на думата психоза или от деменция, които да ѝ пречат да разбира
свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Употребата
на силни болкоуспокояващи и упойващи средства в последните дни от живота
ѝ, съгласно заключението, са повлиявали яснотата на съзнанието ѝ и
при липсата на ясна и психологически разбираема мотивация на извършения правен
акт, може да се приеме и хипотезата за недооценъчност и поддаване на чуждо
влияние, т.е. за липса на „свободно и критично волеизявление“. Вещото лице дава
заключение, че здравословното състояние на А.Л.Д.е било влошено, особено през
последната година от живота ѝ, което е налагало чести хоспитализации и
операции. На самата нея и на нейните близки е било известно, че заболяването е
тежко и е с лоша прогноза, но едва ли някой би могъл да прогнозира кога точно
ще настъпи фаталния край.
При
изслушване на заключението вещото лице конкретизира, че при самото изписване на
А.Д. от болница на 23.08.2012 г., е
отбелязано, че тя е в много тежко общо
състояние. Посочва, че няма данни от медицинската документация покойната Д.
да е имала метастази и в мозъка, поради което не може да се приеме, че има
някакви психични промени във връзка с метастази в мозъка, тоест тя не е имала
психично разстройство от органичен характер. Експертът посочва, че състоянието
ѝ следва да се обсъжда от гледна точка на това, дали би могло да бъде
повлияно в резултат на поставените инжекции с упойващ характер. Вещото лице
посочва, че ако се кредитират показанията на разпитаните свидетели, то се
следва извод, че в резултат на
поставените болкоуспокояващи средства, Д. е била лишена от способността за
свободно и критично волеизявление. Същевременно вещото лице посочва, че ефектът
на болкоуспокояващите средства е предизвикване на сънливост, което е
количествена промяна в съзнанието и не се отразява върху способността да разбира свойството и значението на
действията си. Твърди, че са налице две хипотези. Според първата Д. не е
страдала от никакво психично разстройство и е била дееспособна. Според втората
– би могло да се приеме, че в резултата на поставените инжекции тя е била с
променено съзнание, което ако се разгледа съвкупно със състоянието на резигнация и ако се предположи, че тя е
била и депресивна във връзка с очакваната прогноза на заболяването, вероятно тя
е била склонна да подпише каквото и да е. Посочва, че липсата на мотивация за
сключване на процесния договор изключително много затруднява категоричната
преценка.
При така установеното от фактическа страна въззивният съд от правна страна намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.
В процесня случай предмет на въззивна проверка е
решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното
решението е валидно и допустимо.
Неоснователни с доводите на въззивника за
недопустимост на производството. Районният съд е бил сезиран със заявление по
чл. 417 ГПК на 23.06.2015 г.. Договорът за цесия между Р.И. и В.Д., по силата
на който И. е прехвърлила вземането в размер на 5000 лева срещу Л.К. в
качеството и на наследник на А.Д., произтичащо от сключения договор за заем
между И. и А.Д., е сключен на 25.03.2016 г.. Следователно частното
правоприемство е настъпило в хода на производството, поради което съгласно чл.
226, ал. 1 от ГПК делото продължава своя ход между първоначалните страни.
Приобретателят, в случая В.Д., може да встъпи по реда на чл. 226, ал. 2 ГПК,
каквато хипотеза не е налице в случая.
По отношение правилността съдът намира следното:
Предявен е иск с
правно основание с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1, вр. чл. 240 ЗЗД, чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН
За основателността
на иска в тежест на въззиваемия ищец е да докаже елементите от фактическия
състав на договора за заем съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – съгласие на
страните за предаване на заемодателя в собственост на заемателя на парична сума
със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа и предаване на
тази сума от заемодателя на заемателя. /В този смисъл Решение № 837 от
13.12.2010 г. по гр. д. № 1727/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 142
от 07.10.2016 г. по т. д. № 1601/2015 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/.
В тежест на
въззиваемия ищец е да докаже и че ответникът е наследник на заемателя и при
какви квоти.
По делото безспорно се установява, че А.Д. е починала на 28.08.2012 г.,
наследници по закон са В. Л.Д. – съпруг, и Л.В.К. – дъщеря, при квоти ½.
В хода на производството е настъпила смъртта на Л.В.К., чийто наследници са В.Д.К.
и В.В.К. с квоти ¼, които са конституирани като страни в производството.
Договорът за
заем е реален, поради което се счита за сключен, когато заемодателят предаде в
собственост на заемателя пари, а заемателят се задължи да върне сумата.
Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на
задължението „да върне“, а не „да даде“ нещо. Съдържанието на договора за заем
следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за
връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на
договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. /В този смисъл Решение
№ 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС; Решение
№ 50080 от 10.05.2023 г. по гр. д. № 2288/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение
№ 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/.
Съобразявайки
горецитираната практика въззивният съд приема, че от представения договор за
заем с нотариална заверка на подписите установява, че между въззиваемия И. и А.Д.
е налице заемно правоотношение. Безспорно, както се твърди във въззивната
жалба, договора за заем е реален и като такъв се счита за сключен от дата на
предаване на заемната сума на заемателя. В случая, правилно районният съд се е
позовал на съдържанието на договора, от който се извежда, че сумата в размер на
10 000 лева е била предадена на А.Д.. В чл. 5 от договора страните по договора
са посочили, че средствата са били предадени на заемателя в деня на подписване
на договора. В тази част договорът има свидетелстващ характер и обвързва
страните, подписали го. Поради което неоснователно се твърди, че сумата не е
била предадена. Този извод не се променя и от различното изписване на
предадените в заем суми в чл.6 от договора, съгласно който лихви не се дължат
върху преведените суми. Това е така, тъй като използваните изрази са синоними,
а въззиваемият ищец не е твърдял сумата да е преведена по банков път. По-нататък съгласно чл.
2 е уговорен срок с начална дата 24.08.2012 г. и крайна дата 25.02.2013 г.,
като в чл. 7 е уговорено заемателят да изплати изцяло целия заем до крайната
дата. С оглед горното съдържание на договора се налага извод, че страните са
договорили заемателят да върне предадената му сума в размер на 10 000 лева до
25.02.2013 г.. Следователно са налице всички елементи от фактическия състав на
чл. 240 ЗЗД – сумата в размер на 10 000 лева е предадена в деня на подписване
на договора на А.Д., същата се е задължила да я върне до 25.02.2013 г..
Договорът е писмен, с нотариална заверка на подписите, т.е. при извършване на
нотариалното удостоверяване нотариусът се е уверил в самоличността на страните
по договора, които са положили своите подписи под неговото съдържание. По
изложените съображения въззивният съд приема, че е налице реално предаване на
сумата в размер на 10 000 лева на А.Д., както и същата се е съгласила да я
върне до 25.02.2013 г., като доводите на въззивника в противната насока са
неоснователни.
Горните изводи не се променят и с оглед липсата на деклариран доход пред
Националната агенция за приходите. Декларирането не е част от фактическия
състав на сделката. Неизпълнение на посоченото задължение води до ангажиране на
административно-наказателната отговорност на съответното лице, но не се
отразява на валидността на възникналото правоотношение.
По възраженията
за нищожност на договора:
Неоснователно е
възражението на въззивника, че договорът за заем е нищожен поради противоречие
със закона - чл. 3, ал. 1, т. 1 от
Закона за ограничаване плащанията в брой. Съгласно действащата разпоредба към
2012 г. законът е предвиждал плащанията да се извършват чрез превод или внасяне
по платежна сметка, когато са на стойност, равна на или надвишаваща 15 000 лв.,
а не 10 000 лева, каквато е действащата към настоящия момент регламентация.
Поради това предаването на сумата в размер на 10 000 лева в брой не противоречи
на закона. Дори е да беше нарушена посочената разпоредба, то предаването на
сумата в разрез с установените правила на чл. 3, ал. 1 от ЗОПБ не влече след
себе си нищожност на договора, а ангажиране на съответната
административно-наказателна отговорност. За валидността на заемните
правоотношение е от значение факта на предаване на сумата, а не по какъв начин
е предадена.
Заобикаляне на закона
е налице тогава, когато с позволени средства се цели постигането на един
забранен от закона резултат. Подобна хипотеза не е налице по делото.
Не е налице невъзможен предмет, обуславящ нищожност на сделката. Подобна
хипотеза би била налице, ако към момента на постигне на съгласието, предметът е
фактически или правно невъзможен, какъвто не е процесният случай.
Съгласно чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. В
практиката на ВКС са дадени разяснения относно понятието „добри нрави“, като
същите са характеризирани като морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани
и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от
тях. Съдържанието на понятието „добри нрави“ следва да се търси в обективните
морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон и основно са свързани със
забраната да се вреди другиму, възползвайки се от неговото неравностойно
възрастово, социално, здравословно или материално положение. Един от тези
принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските
правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват
в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си
убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Когато се преценява дали една
сделка противоречи на добрите нрави, съдът не може да се ограничи само до
нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения порок, следва да
съобрази дали начина на сключване, последиците, крайният резултат на сделката,
са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
Тогава, когато сделката и съпътстващите я други обстоятелства, преценени
комплексно, са довели до неоправдано разместване на имуществени права, при
което едно лице очевидно търпи значителна загуба, която то не е желало и
очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на недобросъвестност
и накърнява добрите нрави. (В този смисъл в Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, Определение № 898
от 21.08.2009 г. по гр. д. № 4277/08 г., І ГО, решение № 1291 от 03.02.2009 г.
по гр. д. № 5477/2007 г., Г. К., V Г. О. на ВКС, Решение № 105 от 13.06.2022 г. по гр. д. № 2944/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О.
на ВКС и други)
В процесния
случай от събраните доказателства се установява, че заемателят по договора А.Д.
е била онкологично болна. По делото е приобщена медицинската документация, от
която се установява, че Д. е диагностицирана на
06.07.2011 г. с диагноза „множествени чернодробни метастази. Карциноза на
перитонеума. Карцином на колон сигмоудеум.“ Заболяването е прогресирало в рамките
на една година, като преди кончината си е постъпила два пъти за лечение в „Токуда
Болница“-София. Вторият път е била приета на 16.08.2012 г. и изписана на 23.08.2012 г. в силно увредено
общо състояние, съответстващо на стадия на заболяването и наличните усложнения,
с препоръки за прием на обезболяващи. От събраните гласни доказателства пред
въззивния съд чрез разпита на свидетелите Б. и К. се установява, че през
последните дни преди смъртта на Д. тя е била на легло, не е могла да се движи,
като за нея са полагали грижи вторият ѝ съпруг, майка ѝ – ищца по
делото, както ѝ дъщеря ѝ. Въззивният съд кредитира показанията на
свидетелката Б., която е била личен лекар на А.Д. и през последните дни от
житейския ѝ път тя е поставяла на болната инжекции с болкоуспокояващи –
морфиноподобни, фентанил, за които споделя, че са силни медикаменти, влияещи не
само на болката, но и на физиологичното състояние на болната – действат
приспивно. Свидетелката е категорична, че през последните дни пациентката
ѝ е била на легло, като предприеманите мерки са целели не оздравяването
ѝ, а облекчаване на болката. Въззивният съд не кредитира единствено
твърденията ѝ за метастази в мозъка, доколкото такива не се установяват
от медицинската документация. Последното не разколебава изводите за
достоверност на гласните доказателства, доколкото свидетелката е разпитвана
близо десет години след събитията, за които разказва, поради което неточностите
са житейски оправдани, а и те не касаят останалата информация споделена от
свидетелката. Напротив заявеното от нея намира подкрепа в медицинската
документация, като видно от епикризата на Първа хирургична клиника към „Токуда
Болница София“ Д. е изписана на 23.08.2012 г. в силно увредено здравословно
състояние, а единственото предписано лечение е „обезболяващи“. Въззивният съд
кредитира и показанията на свидетелката К. в по-голямата им част, макар и да са
с производен характер доколкото те кореспондират на заявеното от другата
свидетелка. Свидетелката споделя, че състоянието на Д. се е влошавало, за което
получавала информация от Л.К. – дъщеря на Д.. Макар и производни съдът ги
кредитира, тъй като свидетелката споделя за психо-емоционалното състояние на Л.К.
след посещение на майка си, което се изразявало в притеснение, плач, тревога.
Показанията ѝ в частта, че Д. е била на легло, получавала е обезболяващи,
не е излизала от вкъщи съответстват на заявеното от Б.. Съдът кредитира и
твърденията ѝ, че Д. е говорела несвързано, тъй като подобна информация
се споделя и от св. Б..
Приема на болкоуспокояващи с оглед гореизложеното се доказва по категоричен
начин, което от своя страна, кредитирайки заключението на изготвената СПЕ, води
до извод, че медикаментите са повлияли яснотата на съзнанието на Д. и са довели
до недооценъчност и подаване на чуждо влияние. Експертът, изготвил
съдебнопсихиатричната експертиза, разяснява, че в зала – за ефектът на болкоуспокояващите
средства е предизвикване на сънливост, което е количествена промяна в
съзнанието. Посочва различни хипотези с оглед кредитиране или е на
свидетелските показания, като в случай че те бъдат приети за достоверни
експертът заявява, че би могло да се приеме, че в резултата на поставените
инжекции Д. е била с променено съзнание, което ако се разгледа съвкупно със
състоянието на резигнация и ако се предположи, че тя е била и депресивна във
връзка с очакваната прогноза на заболяването, вероятно тя е била склонна да
подпише каквото и да е. Посочва, че липсата на мотивация за сключване на
процесния договор изключително много затруднява категоричната преценка.
Въззивният съд кредитира така даденото заключение на вещото лице, което кореспондира
с кредитираните свидетелски показания.
Въззивният съд намира, че с оглед наведеното възражение за нищожност на
договора поради противоречие с добрите нрави, е необходимо да обсъди и
мотивацията за сключване на договора. В същия е посочено, че сумата е
предназначена за лични нужди на заемателя, но към момента на сключване на
договора – 24.08.2012 г. се установява, че Д. не е могла да полага
самостоятелно ежедневни грижи за себе си – да се обслужва, да се храни. В тази
насока са показанията на свидетелката К., която споделя, че грижи са били
полагани за Д. от нейната майка, дъщеря и от съпруга ѝ, а от показанията на
двете свидетелки категорично се установява, че Д. не е била способна да се
придвижва, т.е. тя е била на легло. Същевременно видно от направленията за
прием (л.185 от въззивнито производство) средствата за лечението са били
покривани от Националната здравна каса. Предвид обстоятелството, че грижите за Д.
са били поети от нейните близки роднини, лечението е било поето от Националната
здравна каса, а здравословното ѝ състояние е било силно влошено с лоша
прогноза, то не е ясна причината за сключване на договора за заем.
Същевременно обстоятелствата и подробностите около здравословното състояние на Д., фактът,
че то се е влошавало, както и обстоятелството, че след последния прием в
болница тя е изписана единствено с предписание „обезболяващи“, без друга
терапия за лечение, е било известно на въззиваемата ищца. Този извод съдът
прави въз основа на показанията на К., която е категорична, че грижи за Д. е
полагала и майка ѝ. По делото се установява, че заболяването е тежко и е
с лоша прогноза, макар и без яснота кога ще настъпи фаталния край, което е било
известно на нейните близки. В тази насока е и заключението на СПЕ.
Установява се по делото, че договорът за заем е сключен между Д. и
въззиваемата ищца на 24.08.2012 г., като нотариалното удостоверяване на
подписите е извършено извън кантората, а смъртта на Д. е настъпила на
28.08.2012 г..
При така установеното
настоящият съдебен състав намира, че действията на въззиваемата противоречат на
добрите нрави. При преценката си съдът е длъжен да вземе предвид твърденията на
страните и да анализира установените по делото факти в тяхната съвкупност и
хронологична последователност. Отделно взети действия и бездействие на страните
могат сами по себе си да не са осъдителни от морална гледна точка, но в
съчетание да сочат наличие на неетично поведение при сключване на договора,
както е в настоящия случай. Д. е била онкологично болна, като здравословното
ѝ положение се е влошило в рамките на една година, но по-интензивно няколко
седмици преди смъртта ѝ. Тя е била приета за лечение и оперативни
интервенции в болнично заведение в периода 02.08.2012 г.-23.08.2012 г.. Д. е
била изписана на 23.08.2012 г. в силно увредено здравословно състояние. По делото се установява, че заболяването е тежко и е с лоша прогноза,
макар и без яснота кога ще настъпи фаталния край, което е било известно на
нейните близки, включително на въззиваемата ищца. Веднага на деня следващ изписването от
болницата – 24.08.2012 г., е подписан процесния договор, който е с нотариално
удостоверяване на подписа, извършено от нотариус извън кантората. Договорът за
заем по принцип е неформална сделка, като няма пречка да бъде сключен и писмено
с нотариална заверка на подписка, което обаче изисква предварителна подготовка,
още повече когато се налага удостоверяването да бъде извършено извън кантората.
В случая Д. не е била подвижна, била е на легло, поради което обоснован се
явява изводът, че договорът е подписан в дома ѝ и там е извършено
удостоверяването. С оглед състоянието на Д. се налага изводът, че всички
подготвителни действие касателно договора са извършвани от въззиваемата. Въззивният
съд отчете и фактът, че Д. с оглед влошеното здравословно състояние не е била в
състояние да се обслужва самостоятелно, да се грижи за себе си, да се храни, а
с оглед с оглед приема на обезболяващи медикаменти е била в състояние с
намалена възможност да разбира свойството и значението на извършваните от нея и
околните действия, което от своя страна са поставили Д. в условия на зависимост
от нейните близки, грижещи се за нея. Всички тези обстоятелства са били
известни на въззиваемата, която също е полагала непосредствени грижи за дъщеря
си. Състоянието на зависимост от околните – в случая от най-близките ѝ
роднини, в което се е намирала Д., с оглед липсата на конкретна причина за
поемане на задължение за връщане на сума от 10 000 лева, за която липса
по-горе са изложени съображения, е повлияло върху нейната критичност, преценка
и взимане на решение. Четири дена след подписване на договора – на 28.08.2012
г. е настъпила нейната смърт, през които
дни се установява от показанията на свидетелите, че и психично-емоционалното
състояние на Д. се е влошило значително. Така описаните действия на
въззиваемата по сключване на договора, разгледани в контекста на влошеното
здравословно състояние на Д. и нейната зависимост от близките ѝ роднини,
полагащи грижи за нея, както и предвид близките роднински връзки между страните
по договора – майка и дъщеря, предполагащи, че непосредствено след изписването
от болница ответницата би следвало да полага засилени грижи за здравето на дъщеря
си и поне да ѝ осигури спокойствие и почивка, сочат на неетично,
обществено неприемливо поведение. Вместо това тя е извикала нотариус, с цел да
сключи договора за заем, когато Д. е била зависима, уязвима и с понижена
критичност. В резултат от тези действия, предприети при условията на
зависимост, в която се е намирала Д., въззивният съд приема, че договорът за
заем противоречи на принципите на добросъвестността и забраната да се вреди
другиму, възползвайки се от здравословното състояние на Д., което обуславя
извод за накърняване на добрите нрави.
По изложените
съображения въззивният съд намира възражението за нищожност на договора за заем
поради противоречие с добрите нрави за
основателно.
С оглед изводите за
нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави не следва да бъдат
обсъждани възраженията за неговата унищожаемост.
Като взема предвид
изложеното съдът намира, че процесният договор за заем
е нищожен, тъй като по своята цел, мотиви и начин на извършване накърнява
добрите нрави. Предвид нищожността на договора неоснователен се явява искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
240 ЗЗД, както и акцесорният такъв по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По изложените съображения въззивният съд намира въззивната жалба за основателна, поради което решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено, а исковете да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на делото, право на разноски има въззивникът
ответник, както пред районния съд, така за въззивната инстанция.
Пред районния съд са претендирани разноски за
адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ. Представен е договор за
правна защита и съдействие, сключен между Л.К. и адв. Д., като страните са
договорили оказване на безплатна правна защита по първоинстанционното
производство с оглед материалната затрудненост на клиента. Договорът е сключен
на 10.06.2019 г.. Въззивният съд определя дължимото възнаграждения по реда на
чл. 38, ал. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 от НМАВ /изм. ДВ. бр.41 от 23 Май
2017г./ в размер на 640 лева, като ищцата следва да бъде осъдена да заплати на
адв. Д. посочената сума/
Пред въззивата инстанция въззивниците са направили
разноски в общ размер на 1381 лева /за адвокатско възнаграждение 500 лева,
депозит за вещо лице 711 лева, депозит за свидетел 30 лева, държавна такса 125
лева, разноски за съдебно удостоверение 15 лева/. За така направените разходи
са представени доказателства за действителното им разходване /договор за правна
защита и съдействие с характер на разписка в частта на уговореното и заплатено
възнаграждение, както и съответни платежни нареждания/, поради което следва да
се възложат в тежест на въззиваемата ищца.
Предвид изложеното на отмяна подлежи и решението в
частта за разноските.
Предвид на изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло Решение №
160830 от 08.07.2019 г., по гр.д. № 65913/2017 г. по описа на СРС, 70-ти състав,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р.Л.И.,
ЕГН **********, като процесуален субституент по чл. 226, ал. 1 ГПК на цесионера
по договор за цесия от 25.03.2016г. В. Л.Д., срещу В.Д.К., ЕГН ********** и В.В.К.,
ЕГН **********, конституирани в качеството им наследници по реда на чл. 227 ГПК
на мястото на починалия в хода на въззивното производство ответник Л.В.К., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл.
240 ЗЗД, чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че В.Д.К., ЕГН **********
и В.В.К., ЕГН **********, конституирани в качеството им наследници по реда на
чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на въззивното производство ответник Л.В.К.,
ЕГН **********, дължат на Р.Л.И., ЕГН **********, като процесуален субституент
по чл. 226, ал. 1 ГПК на цесионера по договор за цесия от 25.03.2016 г. В. Л.Д.,
сумата 5 000 лева, представляваща главница по договор за заем с нотариална
заверка на подписите peг. № 11697/24.08.2012 г. на С.С.- помощник-нотариус при Д.С.-
нотариус с район СРС, peг. № 267 на НК, сключен между Р.Л.И. като заемодател и А.Л.Д.като
заемател, както и лихва в размер на 1 180,32 лева обезщетение за забава за
плащането на главницата за периода от 26.02.2013г. до 22.06.2015г., вкл., като
неоснователен.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК Р.Л.И., ЕГН ********** да заплати на адв. А.К.Д. от САК, с
адрес *** сумата в размер на 640 /шестстотин и четиридесет/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство пред първоинстанционния съд.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК Р.Л.И., ЕГН ********** да заплати на В.Д.К., ЕГН **********
сума в размер на 690,50 /шестстотин и деветдесет лева и петдесет стотинки/
лева, представляващи разноски пред въззивната инстанция.
ОСЪЖДА, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК Р.Л.И., ЕГН ********** да заплати на В.В.К., ЕГН **********
сума в размер на 690,50 /шестотин и деветдесет лева и петдесет стотинки/ лева,
представляващи разноски пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.