Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 08.02.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV–„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети ноември през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с. МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при
участието на секретаря Светлана Влахова, като разгледа докладваното от съдия Ташева
гр. д. № 13119 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 159389 от 05.07.2019 г., постановено по гр. д. № 17831/2018 г. по
описа на СРС, ІІ ГО, 77 с-в е признато за установено по предявения положителен
установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1
от ЗЗД, че Д.Л.К. с ЕГН ********** дължи на „Т.Б.“ ЕАД с ЕИК *******сумата от 455,30 лева, представляваща общ сбор на неплатени лизингови вноски за
периода от 01.01.2015 г. - 09.07.2015 г. по Договор за лизинг на устройство към
номер +*******от 11.02.2013г.; Договор за лизинг на устройство към номер +*******от
23.05.2013 г.; Договор за лизинг на устройство към номер +*******от 24.04.2014г.;
Договор за лизинг на устройство към номер +*******от 11.06.2014г., ведно със
законна лихва върху главниците от подаване на заявлението - 01.06.2017 г. до
плащането, за които е издадена Заповед за изпълнение от 08.06.2017г. по ч.гр.д.
№ 35809/2017г. на СРС, 77 с-в, като е ОТХВЪРЛЕН
иска над уважения размер до предявения от 537.97 лв.
С
решението съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявените от „Т.Б.“ ЕАД с ЕИК *******против Д.Л.К.
с ЕГН ********** положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 92 ЗЗД за установяване вземания на ищеца, както
следва: в размер на сумата от 137.60 лв.,
представляваща главница за неплатени месечни абонаментни такси за периода
01.01.2015 г. - 28.02.2015 г. по Договор за мобилни услуги с предпочетен номер
+*******, сключен между страните на 11.02.2013г. за срок от 24 месеца; Договор
за мобилни услуги с предпочетен номер +*******, сключен между страните на
23.05.2013 г. за срок от 24 месеца; Договор за мобилни услуги с предпочетен
номер +*******, сключен между страните на 23.12.2011 г. за срок от 24 месеца; Договор
за мобилни услуги с предпочетен номер +*******сключен между страните на
05.04.2012г. за срок от 24 месеца; Договор за мобилни услуги е предпочетен
номер +*******сключен между страните на 11.06.2014г. за срок от 24 месеца; Договор
за фиксирани услуги с предпочетен номер +*******сключен между страните на
22.10.2014 г. за срок от 24 месеца; Договор за мобилни услуги е предпочетен
номер +*******сключен между страните на 25.09.2013 г. за срок от 24 месеца и сключените
Допълнителни споразумения, както и Сертификати за пакетни услуги, с които
действията на горните съглашения се удължава по следния начин: Допълнително
споразумение между страните за предпочетен номер +******* от 29.01.2014г., е
нов първоначален срок на действие от 12 месеца; Допълнително споразумение между
страните за предпочетен номер +*******от 24.04.2014 г. с нов първоначален срок
на действие от 12 месеца; Допълнително споразумение между страните за
предпочетен номер +*******от 28.01.2015 г., със срок на действие от 24 месеца; Сертификат
за пакетна услуга сключен между страните на 25.09.2013 г., с който срокът за
ползване на предоставяните услуги за номера +*******, +*******, +*******продължава
до 25.09.2015г.; Сертификат за пакетна услуга сключен между страните на
25.09.2013г., с който срокът за ползване на предоставяните услуги за номера +*******,
+*******, +*******, +*******се продължава до 25.09.2015 г., както и за сумата в
размер на общо 1 105.87 лв.,
представляваща общ сбор от неустойки за неизпълнение на договорите, ведно
със законна лихва върху главниците от подаване на заявлението - 01.06.2017 г.
до изплащането, за които е издадена Заповед за изпълнение от 08.06.2017г. по
ч.гр.д. № 35809/2017г. по описа на СРС, 77 с-в, и е ОСЪДИЛ Д.Л.К. да заплати на „Т.Б.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 169 лв. - разноски в исковото производство и сумата от 101.12 лв.
- разноски в заповедното производство, както и на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „Т.Б.“
ЕАД да заплати на адв. К.Б.адвокатско възнаграждение в размер на 264,05 лв.
Срещу
постановеното решение е депозирана въззивна жалба от „Т.Б.“ ЕАД /ищец по делото/, чрез пълномощника адв. В.Н.,
в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение, в частта, в
която са отхвърлени изцяло исковете за абонаментни такси и мобилни услуги в общ
размер на 137,60 лв., както и в частта, в която частично са отхвърлени исковете
за лизингови вноски в общ размер на 82,69 лв. В тази връзка от се иска да бъде
отменено постановеното решение като неправилно и да бъде постановено друго, с
което съдът да признае за установено, че ответницата дължи на ищеца
горепосочените суми, както и да бъде осъдена да заплати на ищеца разноските по
първоинстанционното и заповедното производство. Претендира разноски във въззивното производство, на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
В
жалбата се поддържа, че в обжалваното решение липсват мотиви на съда относно
отхвърлянето на исковете за абонаментни такси по процесните договори за мобилни
услуги. Излага се, че изводът на първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал
изпълнение на договорното си задължение да достави на ответницата мобилни
услуги и да й осигури достъп до мобилната мрежа противоречи на фактическия и
доказателствен материал по делото, като неправилно е била определена
доказателствената сила на приложените към исковата молба фактури.
По
отношение на частично отхвърлените искове за лизингови вноски в общ размер на
82,69 лв. се излага, че съдът погрешно е възприел данните от заключението на
изготвената съдебно – счетоводна експертиза. В тази връзка се сочи, че в заключението
вещото лице е потвърдил общият размер на претендираните суми по всяка фактура,
които са в размер на 537,99 лв., а не 455,30 лв., както е приел съда, като разликата
до горницата от 82,69 лв. също следва да бъде присъдена.
Въззиваемата
страна Д.Л.К. /ответник по иска/ е депозирала становище по въззивната жалба, в
което същата се оспорва като неоснователна и недоказана. Счита, че
първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и постановено в
съответствие с материалния и процесуалния закон и следва да бъде потвърдено
изцяло. В тази връзка се сочи, че съдебно-счетоводната експертиза е изготвена
единствено на база материалите по делото, т.е. въз основа на фактурите,
изготвени и представени от ищеца, а същите като частен свидетелстващ документ
при липса на подпис за получател не представляват годно доказателство за
извършени фактически действия по получаване и приемане на стоките, нито като
доказателство за облигационна обвързаност между страните по силата на
неформални договори за търговски продажби. В тази връзка счита, че правилно е
било прието от първоинстанционния съд, че ищецът не е доказал насрещната си
престация по договора за мобилни услуги, а именно че е предоставил договорените
услуги по вид, качество, количество и обем. Поради изложеното, моли
постановеното от СРС решение да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно. Претендира разноски за въззивното производство.
Съдът,
след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 от ГПК събраните по делото
доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата,
с която е сезиран настоящият съд е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е
процесуално допустима, а разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани
изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността
на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният
състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към
мотивите на СРС. Във връзка с доводите в жалбата за неправилност на решението,
следва да се добави и следното:
Фактическите
и правни констатации на СРС по отношение отхвърлената претенция за заплащане на
мобилни услуги и абонаметни такси са правилни и съдът препраща към тях на
основание чл. 272 ГПК. С оглед правилно разпределената доказателствена тежест,
ищецът не е доказал при пълно и главно доказване, че услугата реално е
предоставена. Едностранно подписаните от
ищеца фактури нямат доказателствената сила да установят обстоятелството, че ответницата реално е ползвала
мобилните услуги и дължи да заплати потребление или абонаментен план.
Не
представляват годно доказателство за обосноваване претенциите на ищеца приложените
по делото фактури за сумата от 137,60 лв., включващи стойността на доставени
мобилни услуги. Фактурата е частен свидетелстващ документ и като такъв се
ползва с формална доказателствена сила единствено досежно обстоятелството, че
нейният издател е направил отразените в нея изявления. Фактурите – като частни
документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила и
следва да бъдат преценени с оглед на всички други доказателства по делото.
Процесните фактури са едностранно съставени, не са подписани от ответницата и в
този смисъл са й непротивопоставими. Поради това и посочените фактури не
удостоверяват, както сключването на процесните договори, така и ползването на
предоставените услуги по тях – по вид, обем, стойност, количество и качество и
не установяват начина на начисляване на сумите.
Настоящият
съдебен състав намира за неоснователни доводите във въззивната жалба, че страните
по договора, в пределите на договорната свобода (чл. 9 ЗЗД) са уговорили особена
доказателствена сила на фактурата, което води и до разместване на
доказателствената тежест, респ., че ищцовото дружество предоставя фактура за
определена сума, потребителят я заплаща, а ако последният има възражения е
негова тежестта да докаже, каква е реалната стойност на ползваните услуги било.
В тази връзка, при изготвяне на доклада
по чл. 140 ГПК, съдът правилно е разпределил доказателствената тежест. На
ищеца са дадени изрични указания, че дължи доказване на твърдяните облигационни
отношения с предмет: доставка на далекосъобщителни услуги, като с оглед
заявеното от ответницата оспорване на приложените фактури, че като частни
свидетелстващи документи не представляват годно доказателство за извършени
фактически действия по получаване и приемане на стоките, нито за облигационна
обвързаност между страните, съдът е указал на ищеца изрично, че не сочи
доказателства, че той е изправна страна и че е изпълнил произтичащите от
договора задължения, като е предоставил в посочените периоди договорените
услуги и стоки. По повод на дадените указания, обаче от ищеца не са представени
други доказателства, освен процесните фактури. Така, при отнасяне
неблагоприятните последици от неровеждане на дължимото от ищеца доказване в
процеса, в негова вреда се налага приемането на извод, че по делото не са ангажирани
доказателства относно изпълнението от негова страна на задължението му за
предоставяне на уговорените услуги на ответницата. В тази връзка, следва да се
посочи, че тежестта на доказване не е задължение да се представят
доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от
недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на
съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е
доказан.
Общото правило за разпределение на доказателствената
тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест
относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които
именно за това претендира като настъпили - чл. 154 ГПК. В случая, ищцовата
страна твърди, че е изправна страна по договора и като такава е предоставила на
ответницата посочените услуги, а същата, от своя страна не е изпълнила
задължението си да ги заплати, поради което в патримониума на ищеца е
възникнало правото да претендира от ответницата заплащането на посочените
услуги по процесните фактури – в посочения обем и стойност. Следователно, тъй
като ищцовата страна извлича изгодни за себе си правни последици от претендираните
като настъпили факти, а именно ползването от ответницата на посочените мобилни
услуги, то правилно е било определено от съда, че в тежест на ищеца е да
установи, освен, че ответникът е абонат на услуги от GSM и
фиксираната мрежа и предоставянето и ползването на услуги от последния, индинидуализирането
им вид, количество и стойност. За разпределението на доказателствената тежест е
без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква
правна последица страната претендира като настъпила, което следва
непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните
факти, така и спрямо кои лица възникват техните правни последици.
С оглед на изложеното, съдът намира, че от ищеца „Т.Б.“
ЕАД – като страна по сочените договори за мобилни услуги не е било установено
изпълнението на задължението да престира договорените услуги, получаването им
от ответницата, техните обем и стойност. В тази връзка, въззивният съд напълно
споделя извода на СРС, че по делото не е доказано, че през процесния период
предоставените СИМ карти по цитираните договори са били активни, че на
ответницата е предоставена реална възможност да ползва услугите на оператора,
нито обема на преодставените услуги. Следователно съдът приема, че правилно е
било прието от първоинстанционния съд, че исковете за заплащане на сумата от
общо 137,60 лв. – представляваща главница за неплатени месечни абонаментни
такси за периода 01.01.2015 г. – 28.02.2015 г. по посочените Договори за
мобилни услуги и Допълнителни споразумения към тях са неоснователни и следва да
бъдат отхвърлени. Поради изложеното, настоящият състав намира, че въззивната
жалба, в тази част се явява неоснователна и следва да се остави без уважение.
По отношение на въззивната жалба, в частта, в която се
оспорва първоинстанционното решение, досежно частичното отхвърляне на исковете
за лизингови вноски в общ размер на 82,69 лв., съдът намира следното:
Фактическите и правни констатации на СРС по отношение на
частично отхвърлената претенция за заплащане на лизингови вноски за периода от
01.01.2015 г. до 09.07.2015 г. над уважения размер от 455,30 лв. до предявения
размер от 537,97 лв. са правилни и съдът препраща към тях на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза
по делото е установено, че задължението по процесните 4 броя фактури е в общ
размер на 455,30 лв., а конкретно по отношение на фактура № ********** е
посочено, че е в размер на 25,76 лв., а не както се твърди от ищеца в размер на
62,56 лв.
Въззивният съд намира, че правно обосновано СРС е
кредитирал заключението на приетата по делото ССчЕ във връзка с чл. 182 ГПК и е
приел за доказано, че стойността на
остатъка от дължимите лизингови вноски е в размер на 455,30 лв. В тази
връзка, експертизата е била допуснати в съответствие с изискванията на чл. 195,
ал. 1 ГПК, поради необходимост от специални знания в съответните области на
науката. Заключението на експертизата е компетентно и обективно дадено, като
наред с това следва да бъде взето предвид и обстоятелството, че същото не е било
оспорено от страните по делото.
Предвид изложеното, решението в частта, с която се
отхвърля претенцията за признаване за установено, че ответницата дължи
заплащане на лизингови вноски за разликата над уважения размер от 455,30 лв. до
предявения размер от 537,97 лв. следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, а подадената въззивна жалба, в тази част като неоснователна
следва да се остави без уважение.
При тези съображения и поради съвпадане изводите на
двете съдебни инстанции по съществото на спора решението, в обжалваните му
части като правилно, следва да бъде потвърдено.
По
разноските:
С
оглед изхода от настоящото съдебно производство на основание чл. 273 вр. чл. 78,
ал. 3 ГПК, въззивникът дължи на въззиваемата страна разноски по делото, която претендира
разноски на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. В тази връзка, на адв. Н.И.следва
да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално
представителство на въззиваемата страна по реда на чл. 38, ал. 1 от ЗА в размер
на 350 лева.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 159389 от
05.07.2019 г., постановено по гр. д. № 17831/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 77
състав, в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ ЕАД с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:*** *, Бизнес Парк София, сграда *, със съдебен
адрес:*** на основание чл. 38, ал. 1 от Закона за адвокатурата да заплати на
адв. Н.И.сумата от 300 /триста/ лева - адвокатско възнаграждение за настоящата
инстанция.
РЕШЕНИЕТО в останалата, необжалвана част
е влязло в законна сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, съгласно
чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.