РЕШЕНИЕ
№ 83
гр. Монтана, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Съдия:Елизабета Кралева
при участието на секретаря Петранка Ал. Петрова
като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело
№ 20211600500186 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба подадена от М.С. от гр.*чрез адв.И.П.от
гр.*срещу Решение от 29.03.2021година постановено по гр.д.
№575/2018година по описа на Районен съд Берковица с което е прекратено
като недопустимо производството по иска с правно основание чл. 59, ал.3 ЗС
по отношение на втория етаж от двуетажна двуфамилна жилищна сграда-
близнак, с идентификатор *, разположена в поземлен имот с идентификатор
*, с площ 727 кв. м., с номер по предходен план- парцел *- *, кв. *по плана на
*,ОТХВЪРЛЕН е предявения от М.Н. иск срещу Н.М. Г.П. иск с правно
основание чл.59, ал.3, предл.2 от ЗС по отношение на първия етаж, заедно с
прилежащи тавански помещения- западния близнак от
двуетажна двуфамилна жилищна сграда- близнак, с идентификатор *,
състоящо се от два етажа и за 1/ 2 идеална част от поземлен имот с
идентификатор *, с площ 727 кв. м., с номер по предходен план- парцел *- *,
кв. *по плана на *като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
1
Със същото решение е отхвърлен и предявения при условията на
евентуалност иск между страните с правно основание чл.61 от ЗС по
отношение на първия етаж, заедно с прилежащи тавански
помещения- западния близнак от двуетажна двуфамилна жилищна сграда-
близнак, с идентификатор *, състоящо се от два етажа и за 1/ 2 идеална част
от поземлен имот с идентификатор *, с площ 727 кв. м., с номер по предходен
план- парцел *- *, кв. *по плана на *като НЕОСНОВАТЕЛЕН и е прекратено
като недопустимо по отношение на втория етаж.
Жалбата е подробно мотивирана.Изложени са доводи за неправилност,
незаконосъобразност и нарушение на материалния и процесуалния
закон.Моли съда да отмени атакуваното решение и реши спора по същество
като уважи изцяло исковата претенция така както е предявена.
В съдебно заседание пред възивната инстанция жалбоподателката чрез
процесуалния си представител подържа жалбата и моли съда да я уважи
изцяло..
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от Н.А. и
Г.А. чрез адв.К.Б. от АК *с изложени доводи за нейната
неоснователност.Това становище подържат и в съдебно заседание.
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства .
Настоящият съдебен състав,като прецени направените в жалбата
оплаквания, доводите на страните и събраните по делото
доказателства,намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от надлежна в производството страна
в срока по чл.259,ал.1 ГПК и е процесуално допустима.Разгледана по
същество е неоснователна.Съображенията на МОС за това са следните:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението и по допустимостта му в обжалваната част.
Правилността на решението се проверява с оглед наведените във въззивната
жалба доводи. Обжалваното решение е валидно и допустимо, а разгледано по
същество е правилно
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание
основание по чл.59, ал.3, предл.2 от ЗС и при условията на евентуалност иск
с правно основание чл.61 ЗС.Първоинстанционния съд е прекратил
2
производството по отношение на втория етаж от жилищната сграда и е
отхвърлил в останалата част както главния, така и предявения при условията
на евентуално обективно съдиняване иск изцяло като неоснователни, като е
приел ,че не е преустановено правото на ползване от страна на ответниците
върху спорния имот, нито пък че са налице условията на за неговото
прекратяване по реда на чл.61 от ЗС.Така направените изводи по същество
напълно се споделят и от настоящата инстнция.
От събраните пред първоинстанционния съд писмени доказателства се
установява, че ответникът е баща на ищцата, а ответницата негова
последваща съпруга. С НА№*, н.д.*/08.04.1994 година въззиваемите са
дарили на ищцата-жалбоподател в настоящето производство процесния
недвижим имот – югозападната половина от дворното място с построената в
него югозападна част на къща – близнак на два етажа , като си запазили
пожизнено правото на ползване. До 2014/2015 година дарителите не живеели
постоянно в имота, но след това се установили на втория жилищен етаж.
Поради противопоставяне от страна на жалбоподателката, въззиваемите
предявили ревандикационен иск, чрез който да бъде установено правото им
на ползването върху дарения имот ,както и да им бъде възстановено
ползването само върху втория етаж от жилищната сграда предмет на
разглеждане в гр.д.№344/2016година по описа на БРС . С влязло в сила
решение на 30.01.2018година по отношение на жалбоподателката в
настоящото производство е признато претендираното от тях право на
ползване.
С исковата молба жалбоподателката е претендирала и да се установи,
че правото на ползване на ответниците е погасено, тъй като не е упражнявано
повече от пет години, като е посочен периода от 1994година до 2015година.
Упражняване на вещното право на ползване от ползвателя не се различава
от това на собственика на имота, учредил правото и следва да се разбира не
само като постоянно обитаване на жилището (недвижимия имот), а като всяка
форма на фактическо и правно използване на имота като: постоянно или
временно пребиваване, място за съхранение на лични вещи, за извършване на
дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и др. Правото на
ползване включва всички права, които един собственик може да упражнява,
освен правото на разпореждане с имота. Както собственикът на един имот
3
може да не живее в него с години, но няма да загуби правото на собственост,
така и ползвателят на имот по реда на чл.56, ал.1 ЗС не е длъжен да живее
постоянно в имота, но пък може по всяко време да се завърне в него или да го
ползва чрез трето лице. Ползвателят може да предостави ползването на имота
на друго лице под формата на наем, както и да упражнява правото си чрез
другиго, както е в настоящият случай.
От събраните в първоинстанционното производство гласни
доказателства се установява, че макар въззиваемите да не са живели
постоянно в имота, същите са упражнявали правото си на ползване: редовно
са посещавали имота, поддържали са го и са го подобрявали през годините до
степен, че да стане годен за живеене имали са ключ от сградата и са държали
в жилищната сграда свое обзавеждане. Заплащали са и данъци за
имота.Поддържайки и подобрявайки имота през всички години от
построяването му и до момента, ответниците са упражнявали правото си на
ползване. Законът не поставя изискване имотът да се ползва постоянно и
непрекъснато.Достатъчно е ползвателят да го посещава периодично и да го
използва, независимо за колко време.
Съдебна практика приема, че това право може да се осъществява и чрез
трето лице, в конкретния случай от дъщерята на ищеца (жалбоподателката по
делото). В този смисъл са: Р-14-20.03.2015 г. на ІІ т.о. на ВКС, Р-201от
19.02.2016 г. на ОС-Варна, Р-1044 от 21.05.2015 г. на САС и др. Разпитаните
по делото свидетели са категорични, че извършваните години наред
подобрения от въззиваемите са били с цел имотът да бъде предоставен за
живеене на жалбоподателката, безвъзмездно, като дъщеря на първия ищец от
предходния му брак. Придобивайки само „голата собственост“, същата е
имала съзнанието, че не тя, а ищците са негови ползватели и само поради
изричното им желание е допусната да живее в имота със семевъззиваемите са
упражнявали правото си на ползване освен лично (когато са пребивавали в
имота), включително и чрез нея като трето лице. А от тук следва изводът, че
правото им на ползване не се е погасило по давност.
Този факт е установен и с влязлото в сила Решение по гр.д.
№344/2018година по описа на БРС.
С настоящата искова молба жалбоподателката не е претендирала
последващ период на неупражнено право на полване, а е посочила период за
4
който е вече със сила на присъдено нещо е установено съществуването на
правото на ползване върху дарения имот от въззиваемите страни.Ето защо по
изложените съображения в мотивите на първоинстанционното решение към
които МОС препраща, предявения иск с правно основание е
неоснователен и в тази част следва да бъде потвърден.
По делото е предявени при условията на обективно съединяване и
евентуален иск с правно основание чл.61 от ЗС. Евентуално обективно
съединяване на искове е налице, когато единия иск спрямо другия има
положението на главен, като положението на евентуалния иск се обуславя от
изхода на делото по главния.
Отхвърляйки главния иск съдът следва да се произнесе по евентуалния
иск.Съгласно чл.61 от ЗС Собственикът може да иска от съда да прекрати
правото на ползуване, ако ползувателят, въпреки отправеното му
предупреждение, продължава да си служи с вещта по начин, който застрашава
същата с разрушаване или със значително повреждане, ако нарушава своите
съществени задължения или ако съществено променя вещта. Основните
задължения на ползвателя са посочени в разпоредбата на чл.57 ЗС. Според
въведеното от закона, ползувателят е длъжен да заплаща разноските,
свързани с ползването, включително данъците и другите такси, както и да
застрахова вещта в полза на собственика и да плаща премиите за
застраховката, ако не е уговорено друго. За да бъде прекратено правото на
ползване от съда, следва да установено ползване на вещта по начин, който
застрашава същата с разрушаване или със значително повреждане
В настоящото производство от доказателствата по делото е установено,
че от прехвърляне на собствеността в полза на жалбоподателката до момента,
дължимите данъци и такси за имота са заплащани (с малки изключения)
.Действително не е установено за имота да е заплащана застраховка.
Установено е също така, че в периода слде 2014/2015 година,
въззиваемите са извършили редица СМР в жилищната сграда и дворното
място като са подменили съществуващ парапет на терасата, подменили
дограмата и подновили съществуваща ограда вътре в дворното място.
Извършили и довършителни дейности като поставяне на замазка и ламинат на
втория жилищен етаж, който ползват. Тези дейности следва да се разбират не
като разрушаващи, а като насочени към поддържане на вещта. Обособяването
5
на баня и тоалетна, каквото е извършено не е довело до конструктивно
изменение на сградата и не нарушава нейната цялост. С действията си
ответниците са допринесли втория етаж от жилищната сграда да бъде
използвана по предназначение, а именно като жилище. Ето защо МОС също
намира, че не са налице условията на чл.61 от ЗС за прекратяване на
запазеното право на позване от въззиваемия и еевентуалния иск също следва
да бъде отхвърлен като неоснователен, както е стори и първоинстанционния
съд.
При този анализ на доказателствата по делото МОС намира жалбата за
неоснователна и като такава я оставя без уважение и потвърждава изцяло
атакуваното съдебно решение.
С оглед изхода на делото жалбоподателката следва да възстанови на
въззиваемите страни направените разноски вв производството в размер на
1200.00лева заплатени за адвокатско възнаграждение.
Водим от гореизложеното МОС
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Р ешението от 29.03.2021година постановено по
гр.д.№575/2018година по описа на Районен съд гр.Берковица.
ОСЪЖДА М. С. от гр.*с ЕГН *да заплати на Н. А. И НА Г. А. и
двамата от гр.*, ул.*, №*сумата от 1200.00лева разноски за въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Член-съдия:
1._______________________
6