РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 10.01.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и втори ноември две
хиляди и двадесет и първа година в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 6557/2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Производството
е образувано по искова молба с вх. № 66180/08.07.2020 г., уточнена с молба от
24.09.2020 г. (л. 32-37) и с молба от 26.01.2021 г. (л. 104-106), предявена от П.Г.М., с ЕГН: **********, с
адрес: *** и „О.П.М.“
ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление:***, представлявано от З.В. Г., против „Л.“ АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на управление ***, представлявано
от А.Г.Т..
Ищците твърдят, че на 30.10.2019 г. са сключили с
ответника договор за заем Бизнес кредит Клиентски № 6504/30.10.2019 г., по
силата на който „Л.“ АД се задължило да предостави заем в размер на 36 000
евро.
В исковата молба (уточнена с молба от 24.09.2020
г.) се твърди, че преди сключване на договора за заем, ищецът П.Г. П. се е
свързал с ответното дружество, което се рекламирало като финансова институция
предлагаща кредити на физически лица срещу ипотека. Ответникът, обаче,
„задължил“ първия ищец „да му
бъде отпуснат кредит само чрез търговско дружество и/или той да се регистрира
като търговец по смисъла на ТЗ и само след това да се отпусне кредита на
търговското дружество и/или физическото лице – търговец, за да се тълкува
договор като търговски“.
Поради това, П.Г. П. бил принуден да сключи
процесния договор за заем чрез юридическо лице - „О.П.М.“ ЕООД, но правата и
задълженията по договора възникнали за него като физическо лице, което било
обезпечено и с включването му в лично качеството на солидарен длъжник и
ипотекарен длъжник. Регистрирането на фирма и/или търговско дружество и
сключване на договори с фирми било задължителен елемент от кредитирането на
ответника, с цел избягване и заобикаляне на законите защитаващи потребителите
при кредитиране. Целта на регистрацията на фирма и/или търговско дружество била
сключеният договор да бъде привидно „търговски“ договор, т.е да се заобиколи
закона за кредитите на недвижими имоти на потребителите, закона за защита на
потребителите и закона за потребителския кредит, защитаващи физическите лица -
длъжниците от неравноправни клаузи в сключваните договори за кредит.
Така на 30.10.2019 г. бил сключен договор за заем
Бизнес кредит Клиентски № 6504. По силата на договора, ответникът е следвало да
предостави в заем сумата от 36 000 евро, равняващи се на 70 409.88 лева.
Ответникът, обаче, превел по банковата сметка на заемополучателя само сумата от
67 085.49 лева, равняващи се на 34 300,27 евро.
На 14.11.2019 г., ответникът издал удостоверение с
изх. № 725/14.11.2019 г., от което било видно, че претендира общо сумата от 46
088.21 евро, равняващи се на 90 141 лева, от които: главница – 36 000
евро; редовна лихва – 531.56 евро; заличаване на ипотека – 680 евро; други
дължими такси – 8 876.65 евро. На 15.11.2019 г., П.Г. П. превел в полза на ответника сумата от 90 141 лева.
Ищците твърдят, че сумите за такси, лихви и неустойки надхвърлят
размера на предоставените заемни суми в пъти, което правело „всички тези лихви,
неустойки и такси“ нищожни и в разрез с морала и добрите нрави. Кумулативното налагане на санкция едновременно под формата на законна
лихва и мораторна неустойка за забава за неизпълнение на едно и също парично задължение било недопустимо. Излагат съображения за нищожност на клаузата за
неустойка, като се позовават на задължителните разяснения, дадени с т. 3 на ТР
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Сочат,
че възнаградителната лихва съставлявала цена за
предоставеното ползване на заетата сума, а останалите т.нар. такси и неустойки,
визирани в текстовете и на трите
сключени договора за заем,
представлявали скрита лихва, тъй като не били налице каквито и да е
предоставяни от заемодателя услуги, за да се дължат такива неоснователни такси.
Тези скрити такси представлявали и заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, като с уговорката да се заплащат такси за допълнителни услуги се
нарушава изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена на ПМС №
426/14г. Била налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и
уговорената цена, с което се нарушавал отново принципът на добросъвестност при
участие в облигационните отношения.
Сключеният
договор за заем водел до несправедливо и неоснователно обогатяване на
заемодателя, поради накърняването на принципа
на „добри нрави“ по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД „от където се
достигало“ до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорните съглашения, до злепоставяне на интересите на ищците с цел извличане
на собствена изгода на кредитора. Насрещните
престации по договора за заем били в драстично нарушение на принципа на
справедливост и добросъвестност в търговските отношения между страните,
създаващи условия за несправедливо облагодетелстване и обогатяване на ответното
дружество, водещо до недопустимост, което прави самите сделки нищожни. Налице
било неравновесие на поетите от страните насрещни престации, същите били неадекватни
и водели само до едно несправедливо обогатяване на ответното дружество за
сметка на ищците в производството.
Предвид изложеното, ищците молят да бъде
постановено решение, с което:
1.
Да бъде прогласен за нищожен договор за заем Бизнес
кредит Клиентски № 6504/30.10.2019 г., поради противоречие на закона (уреждащ
потребителската защита на физическите лица), евентуално
2.
Да бъде прогласен за нищожен договор за заем Бизнес
кредит Клиентски № 6504/30.10.2019 г., като заобикалящ закона, евентуално
3.
Да бъде прогласен за нищожен договор за заем Бизнес
кредит Клиентски № 6504/30.10.2019 г., поради накърняване на добрите нрави,
както и
4.
Ответникът да бъде осъден да им заплати сумата от
11 788 евро, равняващи се на 23 055.51 лева, представляваща разлика
между „върната“ на ответника сума в размер на 90 141 лева и предоставената
в заем сума от 67 085.49 лева. Сумата се претендира ведно със законната
лихва, считано от предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
Ищците претендират и направените по делото
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Л.“ АД е
депозирало отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва сключването на
договора за кредит с посоченото в исковата молба съдържание. Оспорва исковете с
възражението, че са неоснователни.
Ответникът сочи, че със сключения на 30.10.2019 г.
Договор за Заем Бизнес кредит - Клиентски № 6504/30.10.2019 г., с нотариална
заверка на подписите, е
бил предоставен целеви заем с максимален размер до 36 000 евро, със срок на погасяване от 120 месеца и с уговорена цел - за оборотни
средства на търговеца. За обезпечаване на задължението по така сключения
договор за заем била учредена и договорна ипотека върху недвижим имот,
собственост на солидарния длъжник П.Г.М..
Страните изрично уговорили, че всички разходи и
разноски за изготвяне на всички необходими документи и учредяване на
уговорените обезпечения ще се дължат изцяло от заемополучателя. В чл. 2.1. (b) (i) от договора
било предвидено, че необходимата за тази цел сума от 1 699.74 евро ще бъде усвоена от
кредитополучателя целево по следния начин: 1629.18 евро (равняващи се на 3
186.39 лева) се удържат при подписване на договора за погасяване на такса за
юридическо и административно обслужване и 70.56 евро (равняващи се на 138 лева)
се превеждат по сметка на „А.Е.О.“ ООД, за извършване на експертна оценка на
имуществото на кредитополучателя.
Останалата част от заема в
размер на 67 085.49 лева била преведена по банковата сметка на заемополучателя
„О.П.М.“ ЕООД на 31.10.2019 г. След подадена молба от
ищците за издаване на удостоверение за дължимите суми от тях суми по кредита,
ответникът издал Удостоверение с изх. № 725/14.11.2019 г., с което е уведомил
заемополучателите, че към 20.11.2019 г. дължат следните суми:
-
Главница - 36 000 евро;
-
Договорна лихва - 531.56 евро;
-
Разноски по заличаване на учредени договорни
обезпечения, съгласно чл. 4.1. б. (f) от договора - 680.00 евро;
-
Начислена такса предсрочно погасяване,
съгласно чл. 2.4. (е) (ii) от договора, в размер на 8
876.55 евро.
На 18.11.2019 г. дължимите суми по процесния
договор били заплатени по банковата сметка на „Л.“ АД и на 20.11.2019 г.,
заемодателят предприел всички действия за заличаване и на учреденото в негова
полза обезпечение.
Ответникът оспорва твърденията на ищците, че сключеният
договор за заем няма търговски, а потребителски характер поради
обстоятелството, че солидарният длъжник искал да сключи договор за
потребителски кредит. Сочи, че несъстоятелни и неверни били твърденията, че П.Г.М.
бил задължен да сключи договора за кредит с юридическо лице. Сочи, че
заемодател и заемополучател по договора са две търговски дружество, което
определяло договора като субективна търговска сделка по смисъла Търговския
закон. П.Г.М. сключил договора в качеството си на солидарен длъжник.
Излага съображения, че искането за отпускане на
заем е било направено на 21.09.2019 г. от заемополучателят „О.П.М.“ ЕООД
(действащо чрез управителя си З.В. Г.), което било регистрирано в Търговския
регистър през 2017 година, т.е. две години преди сключването на договора за
заем и от тогава подавало редовно годишни финансови отчети за дейността си.
Поради това, абсолютно неверни били твърденията, че дружеството било
регистрирано с цел да бъдат заобиколени разпоредбите на Закона за
потребителските кредити. Освен това, страните изрично уговорили, че заемът се
предоставя за оборотни средства за осъществяването на дейността на
заемополучателят и че заемополучателят следва да разходва средствата само и
единствено за тази цел, както и да се грижи за делата си със завишената грижа
на добрия търговец.
Неоснователни били и оплакванията на ищците за
нарушаване на правата им като потребители по ЗЗП, тъй като те не притежавали
качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.
На първо място ответникът сочи, че след като според
твърденията на ищците, че П.Г.М. е сключил договор с финансова институция, за
да покрие задълженията на заемополучателя по процесния Договор за кредит, то е
налице функционална обвързаност между Заемополучателя и „Солидарният длъжник“ и
„Ипотекарен длъжник“. След като била налице функционални обвързаност между
Заемополучателя и „Солидарният длъжник“ и „Ипотекарен длъжник“ не можело да се
приеме, че последният имат качеството на „потребител“.
Ответникът сочи, че твърденията в исковата молба и
уточняващата молба са хаотични, непоследователни и несвързани. От една се
твърди, че Заемодателят е задължил П. В. М. да регистрира едноличен търговец, а
впоследствие бил „принуден “ да сключи договора чрез юридическо лице. Тези
твърдения не почивали на действителната фактическа обстановка. Опитът да бъде
наведен довод, че това било изискване на заемодателя, не променяло по никакъв
начин факта на изразеното доброволно и свободно желание от страна на ищеца „О.П.М.“
ЕООД да встъпи в заемното правоотношение, подавайки Искане на отпускане на
бизнес кредит. Това обаче по никакъв начин не можело да обоснове фактическия
състав на нищожност на договора за заем. „Л.“ АД предложило на своя клиент,
който е търговец по смисъла на Търговския закон, кредитен продукт „бизнес
кредит“, предназначен за обслужване на търговската му дейност. Дружеството
добросъвестно договаряло с търговеца, като му отпуснало целеви средства.
Твърденията на ищеца-търговец, че не е искал да сключи договора в това си
качество, означавали, че ищецът е действал недобросъвестно, а приемането за
релевантни на тези твърдения - злоупотреба с права.
Ответникът оспорва твърденията на ищците, че процесния
договор е привиден и нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД. Излага
съображения, че за да бъде налице симулация е необходимо и двете страни да
желаят да бъде прикрита действителната им воля чрез сключването на друга
сделка.
В случая ищецът твърдял, че е налице относителна
симулация, при която с подписаният Договор за Заем Бизнес кредит - Клиентски №
6504 от 30.10.2019 г. се целяло да се прикрие договор за потребителски заем,
което не отговаряло на фактите от действителността. С това твърдение, обаче,
ищецът влизал в пряко противоречие с изложените обстоятелства за незнание и
неразбиране на договорните съглашения, в които влиза. С процесния договор,
страните изрично се съгласили, че целите на отпуснатите заеми е използването на
сумите за оборотни средства. Налице били насрещни съвпадащи волеизявления на
страните по отношение настъпването на описаните в договора за кредит правни
последици, страните са желали настъпването именно на правните последици -
отпускането на бизнес кредит.
Евентуално, дори и да се
приемело, че сключеният договор между страните има потребителски характер, то
следвало да се има предвид, че от отпускането на заемната сума до нейното
връщане са изминали 18 дни, поради което и нормата на чл. 29 ал. 1 от Закона за
потребителския кредит била неприложима в настоящия случай.
Ответникът оспорва и
твърденията на ищците, че не е предоставил сумата по процесния договор. В
процесния договор изрично бил уговорен начинът на отпускане на средствата и
дължимите в тази връзка такси. Основанието за удържане на таксите било изрично
договорено, а твърденията на ищците, че същите не се дължали, били
несъстоятелни.
Неоснователни били и твърденията на ищците, че
клаузите, уреждащи уговорената възнаградителната лихва противоречат на добрите
нрави. В тази връзка ответникът сочи, че доколкото процесният договор е сключен
между двама търговци, то по отношение на него следва да се прилагат
разпоредбите на Търговския закон, които се явяват специални по отношение на
разпоредбите на Закона за задълженията и договорите и които не допускали
търговските договори да бъдат разваляни поради крайна нужда и явно неизгодни
условия.
Евентуално, дори и да се
приложели разпоредбите на ЗЗД, то съгласно чл. 9 ЗЗД страните свободно можели
да определят съдържанието им, а според чл. 20а ЗЗД - имали силата на закон за
тези, които са ги сключили.“ Със сключването на процесния договор, страните се
съгласили да се отпусне определена парична сума в заем срещу заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 30 %, изчислявана на годишна база върху
усвоената и непогасена част от главницата. Възнаградителната лихва
представлявала възнаграждението, което „Л.“ АД, като финансова институция
получава като насрещна престация срещу отпускането на конкретния заем и
представлява и печалбата, която търговското дружество реализира от рисковата
дейност, която извършва. Същата съгласно чл. 240, ал. 2 вр. чл. 9 ЗЗД при
условията на свобода на договаряне можела да бъде договаряна свободно, стига да
не противоречи на закона. При преценката за размера на договорната лихва,
следвало да бъде взето предвид и обстоятелството, че договорът е бил за срок от
120 месеца или 10 години. Освен това, размерът на договорната лихва не следвало
да се преценява в съотношение и с начислявани такси и неустойки, които се
дължали в случай на неизпълнение.
Неоснователни били и
твърденията за нищожност на клаузата на чл. 2.4.б. „е“ от договор относно
начисляването на такса за предсрочно погасяване. Ответникът сочи, че това
вземане за дължимост на комисионна за предсрочно погасяване на кредита по
своята същност има характера на отнапред уговорено обезщетение, което
кредитополучателят ще дължи на банката при погасяване на отпуснатия кредит
преди крайния падеж, което има за цел да обезщети вредите (пропуснатите ползи),
които кредиторът ще претърпи от загубата на дохода, който би получил за срока
на действие на договора за кредит, ако не беше прекратен, който е в размер на
дължимата за този период възнаградителна лихва, т. е. има характер на вземане
за неустойка. Ето защо и за да се породи задължение за заплащане на такава
комисионна, тя трябва да бъде определена по размер по общо съгласие на страните
в момента на сключване на договора. В настоящия случай размерът на вземането
бил уговорен изрично в договора и ставал дължим от момента на предсрочното
погасяване на заема. Същият се начислявал само върху предсрочно погасените
вноски, върху които нямало да се начислява договорна лихва и без да дублира
друго вземане по договора. Клаузата била валидно уговорена и не била нищожна.
Ответникът оспорва твърденията
на ищците, че е налице кумулативно налагане на санкция едновременно под формата
на законна лихва и мораторна неустойка за забава върху едно и също парично
задължение. Видно и от удостоверението от 14.11.2019 г., на Заемополучателя не
е била начислявана и съответно не е била заплащана неустойка за забава. Имало
начислена само и единствено неустойка за забава, съобразно уговореното в
договора, като законна лихва или друг вид мораторна лихва, не била начислявана.
Ответникът сочи, че
уговореното с чл. 2.3., б. „с“ от договора за заем задължение по своя характер
не било задължение за лихва (както се сочело в исковата молба), а задължение за
неустойка, което имало за цел да обезщети вредите, причинени на кредитора, от
забавеното изпълнение на парично задължение. Ето защо уговорката за дължимост
на неустойка не представлявала скрита възнаградителна лихва поради различния
характер на вземането и различния юридически факт, от който се поражда - а
именно неизпълнението от страна на Заемополучателя.
Неоснователно било
възражението, че така уговорената неустойка за забава била нищожна поради
противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.
Ответникът се позовава на задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение
№ 1/15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и решения на ВКС,
постановени по реда на чл. 290 ГПК и излага съображения, че в конкретния случай
уговорената неустойка цели да обезпечи и обезщети кредитора и да санкционира
длъжника, който сам се е поставил в условията на неизправна страна и носи
отговорност за това и не излиза извън присъщите й функции. В настоящия случай и
двете страни по договора били търговци, които изначално определили размера на
неустойката за неизпълнение, съобразявайки всички рискове, които биха
възникнали за страните вследствие на неизпълнение на заемополучателя. С оглед
това не можело да се приеме, че единствената цел, за която е уговорена
неустойката излиза извън присъщите й функции. Напротив - размерът ѝ бил
обоснован именно с оглед щетите от възможното неизпълнение.
Ответникът моли исковете да бъде отхвърлени.
Претендира разноски.
Съдът
приема за установено следното от
фактическа страна:
На 30.01.2019 г. ищецът „О.П.М.“ ЕООД е отправил към ответника „Л.“ АД искане за отпускане на бизнес кредит (л. 64-65).
На 30.10.2019 г. между страните е сключен договор за
Бизнес кредит, по който „Л.“ АД е заемодател, „О.П.М.“ ЕООД – заемополучател, а П.М. – солидарен длъжник и ипотекарен
длъжник.
Съгласно чл. 2.1 от договора, „Л.“
АД предоставя на „О.П.М.“ ЕООД заем с максимален размер на главницата до 36 000
евро.
Съгласно чл. 2.1, б. „b“, т. i от договора (л.7-гръб), при подписването му, сумата от 1
699,74 евро се усвоява целево, както следва: 1/ 3186,39 лв. /1629,18 евро
се удържат при подписване на договора за погасяване на такса за юридическо и
административно обслужване; 2/ 138,00 лв./70,56 евро се
превеждат по сметка на „А.Е.О.“ ООД за извършване на експертна оценка на
имуществото на кредитополучателя.
Страните са уговорили
възнаградителна лихва от 27 % на година върху усвоената и непогасена част от
главницата на предоставения заем (чл. 2.3, б. „а“ от договора).
В договора е посочено, че
усвояването на заема от Заемополучателя се извършва по банкова сметка *** „О.П.М.“
ЕООД.
Страните са уговорили, че
заемът следва да се изплати в срок от 120 месеца (чл. 2.4. от договора). Към
договора за кредит е съставен и погасителен план, съгласно който, броят на
дължимите вноски е 120, всяка с размер 870,26 евро, включващи главница и
възнаградителна лихва. Общият размер на дължимите месечни вноски, включващи
главница и възнаградителна лихва, е 104 431,20 лв., съгласно погасителния план
към договора за кредит (л. 12-14) и заключението на вещото лице (л. 131).
Уговорена е и възможност за
предсрочно погасяване, но след заплащане на такса в размер на 8,5% върху размера на всички вноски,
които заемополучателят би дължал, ако заемът не е бил изцяло или частично
погасен предсрочно (чл. 2.4., б е, т. ii).
Съгласно чл.4.4, б. h от
договора, при пълно изплащане или погасяване по друг начин на заема и на всички
дължими лихви, неустойки, такси и всякакви други разноски, заемодателят издава
нотариално заверена молба - съгласие за заличаване на учредените обезпечения.
За заличаването, заемополучателят заплаща на заемодателя такса в размер на 1 %
от размера на заема, посочен в чл.2.1 точка (а), но не по-малко от 680 евро.
Посочените обстоятелства относно сключването на
договора и неговото съдържание не са спорни между страните поради което са
отделени като ненуждаещи се от доказване (с определението от 07.12.2020 г., л.
92-гръб) и се установяват от представения договор за заем и приложението към
него (л. 7-14 и л. 66-73).
На 31.10.2019 г., по посочената в договора за заем
сметка на „О.П.М.“ ЕООД, е получена
сумата от 67 085,49 лева, в изпълнение на сключения договор за заем (видно
от платежно нареждане, л. 76 и от отговора на 1-ва задача от заключението по
ССчЕ, л. 131-132). Равностойността в евро на постъпилата сума (67 085,49 лв.)
по фиксинга на БНБ е 34 300,26 евро. Тази сума, заедно с удържаните суми на
основание чл. 2.1, б. „b“, т. i от договора (1 629,18 евро - такса за юридическо и
административно обслужване и 70,56 евро за извършване на експертна оценка на
имуществото на кредитополучателя) се равняват на уговорения размер на кредита
от 36 000 евро. (видно от фактурите на л. 77-78 и от отговора на 3-та задача от заключението по ССчЕ, л. 132-133 ).
Ищците са отправили искане до ответното дружество
да им издаде удостоверение за дължимите от тях суми по договора за заем към
20.11.2019 г. (молбата, л. 86). „Л.“ АД е издало поискания документ, в който е
посочено, че дължимите по договора за бизнес кредит суми са общо 46 088,21
евро, от които: 36 000 евро – главница; 531,56 евро редовна лихва; 680
евро такса за заличаване на ипотека и 8 876,65 евро такса за предсрочно
погасяване съгласно т. 2.4. (е) (ii) от договора за кредит (удостоверението, л.
87). Равностойността на тези задължения в лева е 90 141 лв. (видно от отговора
на 5-та задача от заключението по ССчЕ, л. 133).
Тази сума е била наредена на 15.11.2019 г. от Н.Ф.ООД по сметка на ответника с
основание – погасяване на кредит на П.М.. Сумата е постъпила по сметката на „Л.“
АД на 18.11.2019 г., с което кредитът е погасен изцяло (видно от платежното
нареждане на л. 15 и от отговора на 4-та задача от ССчЕ, л. 133).
По делото са събрани и гласни
доказателства чрез разпит на свидетеля К.А.(протокол, л. 151-152). Той е
заявил, че ищецът П.М. му е споделял, че е изтеглил кредит от ответното
дружество, за което е използвал друго дружество. Тези показания на свидетеля се
основават на данни които самият ищец е споделял със свидетеля. Те не са факти,
които К.А.лично е възприел. Т.е. свидетелят възпроизвежда твърдения на ищеца,
които подлежат на доказване в производството. Поради това, и съдът приема, че
сами по себе си показанията на свидетеля на установяват твърдените от ищеца
факти. Други доказателства, относими към спора, не са събрани.
При така установената фактическа обстановка
съдът приема от правна страна
следното:
По иска за
прогласяване нищожността на договор за заем Бизнес кредит Клиентски №
6504/30.10.2019 г., поради противоречие на закона (уреждащ потребителската
защита на физическите лица):
Съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД, нищожни са
договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите,
които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити
наследства.
Сделката противоречи на закона, когато нейният
резултат (приложението на правните й последици) противоречи на закона (Решение №
98/27.04.2017 г. по гр.д. № 60379 /2016 г. ВКС, IV ГО).
В случая ищците са обосновали искането си за
прогласяване нищожността на договора с твърденията, че сделката е била сключена
от дружеството като косвен представител на физическото лице. Така договорът за
кредит бил противоречал на разпоредбите, осигуряващи потребителска защита на
ищеца П.М.. Същевременно по делото не са събрани никакви доказателства в
подкрепа на това твърдение. То не се установява и от показанията на свидетеля –
по изложените по – горе съображения.
Поради това, искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска за
прогласяване нищожността на договор за заем Бизнес кредит Клиентски №
6504/30.10.2019 г., като заобикалящ закона:
Заобикалянето на закона е уредено като
самостоятелно основание за нищожност на договорите –чл. 26, ал. 1, пр. второ ЗЗД. То се отличава от уреденото в предложение първо на посочения текст
основание (противоречие със закона) по начина, по който се осъществява
забранения от закона резултат. Докато при противоречието със закона поведението
на страните по сделката е в пряко нарушение на повелителна правна норма, то, за
да се осъществи заобикаляне на закона,
участниците в сделката следва да съзнават, че целят постигането на забранен или
непозволен от закона резултат чрез извършването на една или повече сделки,
всяка от които сама по себе си не противоречи на повелителните правила на
закона. В този случай страните извършват тези сделки не за да получат
непосредствените, типични за тях правни резултати, а за да постигнат друга,
по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона.
При заобикалянето на закона участниците в сделката трябва да съзнават, че чрез
извършената сделка или поредица от сделки постигат цел, която законът не
позволява. Изследването и установяването на субективния елемент от фактическия
състав на нищожност на договор поради заобикаляне на закона за всеки конкретен
случай зависи от фактите по делото (Тълкувателно решение No 5/2012 г. от
28.11.2012 г.
по тълк. дело No 5 по описа за 2012 г. на ОСГК на ВКС).
В случая, искът
се основава на твърденията, че договорът за кредит е сключен чрез
юридическо лице, но правата и задълженията по него са възникнали за ищеца П.М.,
като по този начин за сделката се прилагат правилата на търговския закон, а не
тези за потребителските кредити. Както се посочи при разглеждането на първия
иск, доказателства в подкрепа на това твърдение не са събрани. Ето защо, искът
е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска за
прогласяване нищожността на договор за заем Бизнес кредит Клиентски №
6504/30.10.2019 г., поради накърняване на добрите нрави:
Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал.1 ЗЗД).
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.
Един от тези принципи е принципът на справедливостта,
който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес (Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС).
Искането на ищците се основава на твърдението,
че престациите не са еквивалентни, тъй като възнаградителната лихва и
неустойката за предсрочно погасяване са прекомерни и поради това противоречат
на добрите нрави.
Съдебната практика приема, че значителната липса
на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се
приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница
на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. Свободата на договарянето
пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона. Така при преценка
действителността на двустранните възмездни договори относно това дали са
накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля на
страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на
договорите да установява действителната обща воля на страните, формирана от
всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора (Решение
№ 288 от 29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС).
Не всяко разминаване, нееквивалентност на
престациите изпълва хипотезата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД - нарушаване на
добрите нрави - следва да се съблюдава и свободата на договаряне на страните,
които са властни да определят вида и размера на насрещните престации, при които
волеизявленията им съвпадат. Нарушаване на добрите нрави има само при
прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност, при
която не може да се предположи, че договор би бил сключен - при пренебрежимо
малка, почти нулева насрещна престация. Така при договори за продажба на
имоти, съдебната практика се е ориентирала към разлика над десет, двадесет и
повече пъти между договорената цена и действителната пазарна или данъчна оценка
на имота, за да се приеме нарушаване на добрите нрави. Преценката се прави при
сравняване на престациите, които страните си разменят по договора (Решение №
241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., г. к., ІV г. о. на ВКС).
Само наличието на нееквивалентност на насрещните
престации не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна
поради противоречие с добрите нрави. Известна
обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне
предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от
страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на
престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и
ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл.
33 от ЗЗД. При най-високата степен на
нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях
е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна
като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави
(Решение № 24 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 2419/2015 г., г. к., ііі г. о. на
ВКС).
По делото се установи, че договорът за бизнес
кредит е сключен между две търговски дружества. Заявеното от ищците, че
кредитополучателят е действал от името и за сметка на физическо лице, остана
недоказано. Поради това в отношенията между страните следва да намерят
приложение правилата за търговските сделки. За тях са приложими разпоредбите на
чл. 297 и 309 ТЗ, съгласно които търговска сделка, сключена между търговци, не
може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия, а
неустойката, дължима по търговска сделка, не може да се намалява поради
прекомерност. Тези разпоредби са израз на по-високите изисквания към дължимата
грижа, която търговците следва да полагат за своите работи.
В настоящият случай възнаградителната лихва от
27 % годишно не може да се приеме, че е до такава степен нееквивалентна на
насрещната престация на „Л.“ АД, че да обоснове извод за нищожност на сделката.
Също така и неустойката от 8,5 % върху размера на всички вноски, които
заемополучателят би дължал, ако заемът не е бил изцяло или частично погасен
предсрочно, не може да се приеме, че излиза извън присъщите ѝ функции и
затова да противоречи на правилата на добрите нрави.
Една от основните функции на неустойката е да
обезщети кредитора за вредите от неизпълнение на договора, като размерът на
тези вреди не е нужно да се доказва. Когато неустойката надвишава вредите тя
има и санкционна функция, но този й характер не я прави a priori противоречаща
на добрите нрави, като съвкупност от морални правила и принципи, вкл. принципа
на справедливост в търговските и гражданските правоотношения (Решение № 144 от
28.02.2020 г. по т. д. № 167/2019 г., т. к., І т. о. на ВКС).
С оглед на изложено, искът
е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска по чл. 55,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно
чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.
Първият
фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване
на нещо при начална липса на основание, т.е. когато още при самото получаване
липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго-напр.когато е получено нещо въз основа на нищожен акт. Ищецът
следва да докаже само предаването на вещта, съответно плащането на съответната
парична сума. Задължението да докаже, че е налице правно основание за даването
или плащането е на ответника.
По
делото се установи, че на ищците е бил отпуснат кредит от 36 000 евро, от
които 34 300,26 евро са били преведени по посочената сметка за усвояване, а до
пълния размер от 36 000 евро са удържани следните суми: 1 629,18 евро -
такса за юридическо и административно обслужване и 70,56 евро за извършване на
експертна оценка на имуществото на кредитополучателя. Установи се, че ищците са
погасили целия размер на кредита, включително и неустойката за предсрочно
погасяване. В погасената сума са включени и сумите, за които ищците твърдят, че
не са им били реално предоставени. Възражението им, че тези суми не са им били
преведени обаче не е основателно. Действително те не са получени по банковата
сметка на кредитополучателя, но са били удържани за погасяване на вземания,
възникнали на основание на договора за кредит. По делото се установи, че в
договора страните са уговорили, че част от таксите, които кредитополучателят
дължи, ще бъдат удържани от общия размер на кредита при отпускането му. Ето
защо тези суми всъщност са били предоставени на кредитополучателя и затова с
оглед уговореното между него и „Л.“ АД същите се дължат от него. Така
ответникът е доказал основанието на което сумите са получени от него.
С
оглед пълнота съдът намира, че следва да се посочи, че искът не може да се
уважи и ако е основан на твърдения, че даденото е в изпълнение на нищожен
договор, тъй като се прие, че сделката не страда от пороци.
Предвид
всичко изложено и този иск не е основателен и следва да се отхвърли.
Относно
разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право на разноски има
ответникът, който е направил искане за присъждане на разноски и е представил
доказателства за извършени такива.
„Л.“
АД е заплатил 250 лева -депозит за ССчЕ (л. 101-102) и 4 455,89 лева за
адокатко възнаграждение (л. 147-150). В открито съдебно заседание на 22.11.2021
г., процесуалният представител на ищците е направил възражение за прекомерност
на адвокатското възнаграждение, претендирано от ищеца и е поискал същото да бъде
намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно
чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да
присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата предвижда, че размерът
на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован и да не бъде по - нисък
от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид
работа.
Съдът,
след като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, броя на
проведените открити съдебни заседания, вида о обема на доказателствата и
доказателствените средства, както и след като съобрази разпоредбата на чл. 7,
ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г., приема, че възнаграждението следва да
се намали до минималното съгласно посочената наредба. Предявените от ищците искове за нищожност на
договора за заем са с цена от 36 000 евро, към които следва да се прибавят
и тези 11 788 евро, чието връщане е претендирано. Общо цената на
предявените искове е 47 788 евро или 93 465,20 лева. Ето защо,
адвокатското възнаграждение следва да се определи на 3 434 лева
(93 465,20-10000*0,03+830+100).
На
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника, следва да се присъди сумата от 3 684 лева – разноски по делото.
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от П.Г.М.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „О.П.М.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, представлявано
от З.В. Г., против „Л.“
АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление ***, представлявано от А.Г.Т., искове по чл. 26,
ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за
заем Бизнес кредит Клиентски № 6504/30.10.2019 г., поради противоречие на
закона (уреждащ потребителската защита на физическите лица), евентуално, като
заобикалящ закона, евентуално, поради накърняване на добрите нрави, както и иска
по чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД за връщане на сумата от 11 788 евро,
като неоснователни.
ОСЪЖДА П.Г.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, и „О.П.М.“ ЕООД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплатят на „Л.“
АД, ЕИК: ********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 3 684 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: