РЕШЕНИЕ
№ 54
гр. Пловдив, 01.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
девети декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария П. Шишкова
Членове:Миглена Р. Маркова
Силвия Люб. Алексова
при участието на секретаря Христина В. Христова
в присъствието на прокурора Георги Гешев Гешев
като разгледа докладваното от Силвия Люб. Алексова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20215300602284 по описа за 2021 година
С Присъда № 260028/04.10.2021 г., постановена по НОХД № 893/2020 г.
по описа на Асеновградския районен съд, подсъдимият А.А.М., е признат за
виновен в извършване на престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК, за това, че на
23.06.2018 г., в гр. Асеновград, обл. Пловдив, чрез използване на неистински
частен документ – пълномощно от името на „***“ ЕООД, с управител А.В.Б.,
с което е упълномощен Ю.С.Д. да управлява и стопанисва в страната и в
чужбина лек автомобил марка „БМВ“, с регистрационен номер № ***, е
получил без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 10 000
/десет/ хиляди лева, собственост на Ю.С.Д., с намерение да го присвои, като
на основание чл. 54, ал. 1 от НК, му е наложено наказание „Лишаване от
свобода“ в размер на две години и четири месеца.
На основание чл. 66, ал. 1 от НК, изтърпяването на наложеното
наказание е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане в
сила на Присъдата.
Подсъдимият М. е осъден да заплати на гражданския ищец и частен
обвинител Ю.С.Д., сумата от 10 000 /десет/ хиляди лева, представляваща
обезщетение за причинени имуществени вреди вследствие на деянието, ведно
със законната лихва върху сумата, считано от датата на деликта – 23.06.2018
г., до окончателното й изплащане.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, подсъдимият е осъден да заплати: в
полза на Държавата, по бюджета на МВР, Бюджетна сметка на ОДМВР – гр.
1
Пловдив, сумата от 80 лв.; по бюджета на Съдебната власт, бюджетна сметка
на Районен съд – гр. Асеновград, сумата от 75 лв., представляваща разноски
по делото.
Срещу така постановения съдебен акт, е постъпила въззивна жалба от
адв. М.П., защитник на подсъдимия М., с която се твърдят допуснати от
страна на първия съд процесуални нарушения, както и нарушение на
материалния закон. Иска се Присъдата да бъде отменена и делото да бъде
върнато за ново разглеждане на първоинстанционния съд, алтернативно –
въззивният съд да отмени Присъдата и да постанови нова, оправдателна.
Към въззивната жалба е постъпило и допълнение, в което са развити
подробни съображения в подкрепа на направените искания. Сочи се, че при
постановяването на обжалвания съдебен акт, първостепенният съд е допуснал
съществено нарушение на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 3,
т. 2 от НПК. Твърди се, че релевираните от защитата възражения не са
обсъдени в цялост. Излагат се аргументи, че използваният от подсъдимия
документ /пълномощно/, сам по себе си не съдържа основание за
разпореждане с чуждо имущество, като според защитата, действията на
подсъдимия, е възможно да бъдат елементи от състава на престъплението по
чл. 209 от НК, а не по чл. 212 от НК. По отношение на направеното искане –
за отмяна на Присъдата и постановяване на нова – оправдателна, се акцентира
върху липсата на елементи от обективна страна на деянието, като се твърди и
несъставомерност от субективна страна.
Постъпила е и частна жалба, срещу постановеното по реда на чл. 306, ал.
1, т. 4 от НПК Определение № 260180/21.10.2021 г., с което подсъдимият М. е
осъден да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт,
сумата от 400 лв., представляваща държавна такса върху уважения размер на
гражданския иск. С жалбата се иска Определението на районния съд да бъде
отменено, доколкото според защитата, произнасянето е преждевременно,
лишено от правно основание и извън правомощията на съда.
В съдебно заседание на 09.12.2021 г., подсъдимият и неговият защитник
– адв. П., се явяват, като поддържат направените с въззивната жалба и с
допълнението към нея искания.
Частният обвинител и граждански ищец – Ю.Д., не се явява, като се
явява повереникът му, представлявал го в хода на първоинстанционното
производство – адв. А., който моли съда атакуваната Присъда да бъде
потвърдена в гражданската й част.
Прокурорът от Окръжна прокуратура – Пловдив, намира въззивната
жалба за частично основателна. Според представителя на държавното
обвинение, извършеното от подсъдимия следва да се квалифицира по
основния състав на престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК. Акцентира върху
използвания от подс. М. документ /пълномощно/, в който не се съдържа
макар и привидно правно основание за разпореждане с парични средства от
страна на пострадалия. Иска Присъдата да бъде изменена, а въззивният съд –
да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, като признае
подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК.
2
В останалата част, по отношение на наложеното наказание и уважения размер
на предявения граждански иск – пледира Присъдата да бъде потвърдена.
Пловдивският окръжен съд, след като обсъди приложените по
делото доказателства, съобрази изложените от страните доводи и
служебно провери правилността на Присъдата, съобразно изискванията
на чл. 313 и чл. 314 от НПК, прие за установено следното:
Настоящият съдебен състав намира, че в хода на първоинстанционното
производство не е допуснато съществено нарушение на процесуалните
правила, обосноваващо отмяна на постановения акт и връщане делото за ново
разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Изложените
твърдения във въззивната жалба и в допълнението към нея в тази насока,
съдът намира за неоснователни. Мотивите към Присъдата отговарят на
изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК, доколкото в тях са посочени
установените обстоятелства по делото, както и въз основа на кои
доказателствени материали са приети същите.
Постановявайки Присъдата си, Асеновградският районен съд е
възприел за установена по несъмнен и категоричен начин следната
фактическа обстановка:
Подсъдимият А.А.М. е роден на *** г. в гр. ***, живущ в гр. ***, на ул.
„***“, б., български гражданин, със средно образование, безработен, неженен,
осъждан – реабилитиран, с ЕГН **********.
Лек автомобил, марка „БМВ Х 5“ с регистрационен номер РВ 1001 МС,
бил собственост на фирма „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление – гр. П., ул. „***“ № ***, видно от свидетелство за регистрация
част I на автомобила. Автомобилът бил надлежно регистриран от
собственика, с дата на първата регистрация – 20.09.2006 г. След това, и до
настоящия момент, автомобилът не е бил прехвърлян на друг субект по
надлежния ред – чрез писмен договор за покупко-продажба с нотариална
заверка на подписите на продавача и купувача, съответно е продължил да
бъде притежание на същия собственик – „***“ ЕООД. Законен представител
на това дружество е свидетелят А.Б.. През 2016 г., той предоставил
автомобила за ползване на свидетеля И.Ш., като с писмено пълномощно го
упълномощил да управлява автомобила, но без да го преотстъпва на трети
лица и без да го продава. В тази връзка, било съставено пълномощно с
нотариална заверка на подписа, като заедно с пълномощното, свид. Б. предал
на свид. Ш. и всички документи на лекия автомобил. Уговорката била, свид.
Ш. да го използва, като в течение на времето заплати на собственика сумата
от 8 000 лв. на вноски, след което правото на собственост върху вещта да му
бъде прехвърлено. Между Ш. и Б. съществували различни сложни
облигационни отношения, като двамата си дължали парични суми на
различни основания и в крайна сметка, въпреки твърденията на Ш., че е
изплатил сумата, собствеността върху автомобила не му била прехвърлена.
Свид. Б. уведомил Ш., че върху лекия автомобил е наложен запор, тъй като
дружеството-собственик има неизпълнени задължения към трети лица.
Обещал му под условие, че след заплащане на задълженията и вдигането на
3
запора, евентуално ще прехвърли собствеността върху лекия автомобил. Тъй
като това не се случило, свид. Ш. обявил пред свид. Б. намерението си да
продаде автомобила. Последният не се съгласил, като категорично заявил на
Ш., че автомобила не може да се продава, тъй като е обременен със запор и че
в този случай – ще си го вземе обратно. Б. казал на Ш. да закара автомобила в
гр. Пловдив, където трети лица щели да му платят сумата от 10 000 лв. за
него. Тъй като свид. Ш. отказал да направи това, свид. Б. депозирал жалба в
Районна прокуратура – Първомай. С Постановление от 30.01.2017 г. е
отказано да се образува наказателно производство срещу свид. Ш. за
извършено престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК и образуваната преписка по
описа на Районна прокуратура – Първомай, била прекратена.
Междувременно, пет-шест месеца преди това, свид. Ш. ударил автомобила,
поради което свалил табелите с регистрационните номера и го оставил пред
сервиза, в който работел в гр. П..
Свид. Ш.Ч. живее в гр. Кърджали и извършва транспортни услуги със
специализиран автомобил за пътна помощ. През пролетта на 2018 г., той
закарал този автомобил в сервиза на свид. Ш. в гр. П., за да бъде ремонтиран
и така двамата се запознали. Докато бил там, свид. Чокой видял оставения
пред сградата лек автомобил „БМВ Х 5“, който бил със счупена предна броня,
ударен преден капак и липсващ ляв фар. Свид. Ч. попитал свид. Ш. какво
смята да прави с него и му предложил да закара автомобила в гр. Кърджали,
където да бъде извършен евтин ремонт на същия. Освен това, го попитал и
дали той е собственик на вещта. Свид. Ш. му отговорил, че не е собственик,
че го управлява с пълномощно, както и че собствеността не може да се
прехвърля, тъй като има наложен запор. Той предал автомобила на свид. Ч.,
за да бъде ремонтиран, но категорично му казал, че същият не може да бъде
прехвърлян. Свид. Ч. закарал автомобила пред дома си в гр. Кърджали.
Два дни след това, подс. М. го посетил в гр. Кърджали, за да види какви
автомобили има за продан там. Видял лекия автомобил, марка „БМВ Х 5“ и
попитал на кого е. Свид. Ч. отговорил, че автомобилът е на свид. Ш. от гр. П..
Подсъдимият поискал да разговаря с него и му предложил да замени този
автомобил за друг, като според свид. Ч., това предложение било прието.
Впоследствие, свид. Ч. се обадил по телефона на свид. Ш., за да му каже, че
има трето лице, което предлага замяна, по силата на която да придобие
собствеността върху автомобила срещу друг лек автомобил – марка
„Мерцедес“ и сумата от 2 000 лв. тогава свид. Ш. отново казал на свид. Ч., че
правото на собственост не подлежи на прехвърляне и тази информация
достигнала и до подс. М.. След това, свид. Ч. закарал лекия автомобил марка
„БМВ Х 5“ отново в Асеновград, на бензиностанция „Лукойл“, която се
намира на пътя за гр. Садово. Там натоварил лекия автомобил „Мерцедес“,
закарал го в гр. П. и го предал на свид. Ш..
През месец май 2018 г. св. Ч. и подс. М. отишли при свид. Ш.. Тогава
свид. Ш. за пръв път видял подсъдимия, когото наричали „Д.“ и за пръв път
говорил с него. Свид. Ш. няколко пъти казал на подсъдимия, че автомобилът
не може да се прехвърля. Подсъдимият го попитал с какви документи
разполага, като свид. Ш. му показал пълномощното и постановлението от
4
Районна прокуратура – Първомай. Тогава, свид. Ш. предал на подс. М.
големия и малкия талон на лекия автомобил, марка „БМВ Х 5“ с рег. № ***,
като бил наясно, че той не е негов собственик и не може да го прехвърля на
трети лица, още повече, че регистрационните документи на автомобила –
Свидетелство за регистрация – част I и част II били в негово владение и на тях
ясно пишело, че собственик е именно дружеството „***“ ЕООД, от което на
М. не били предоставяни никакви права по отношение на автомобила – нито
за ползване, а още по-малко за разпореждане с вещта.
Независимо от това, подс. М. извършил ремонт на автомобила и през
лятото на 2018 г. го закарал при свой познат – свид. Р.Т., който бил
собственик и управител на автосалон „***“, находящ се в гр. Асеновград, ***.
Уговорката между двамата била, че подсъдимият оставя лекия автомобил
„БМВ Х 5“ да се продава в неговия автосалон, за което ще му заплати
комисионна. Казал на свид. Т., че колата не е негова и че собственикът й е в
чужбина, а когато се върне – ще може да я прехвърли, въпреки че знаел много
добре, че това не отговаря на истината. Свид. Т. снимал колата и публикувал
обява за продажбата й в интернет.
Свидетелите Ю.Д. и А.К. живеели на съпружески начала в гр. Варна. В
интернет сайт „Мобиле.бг“ видели обява, че се продава лек автомобил марка
„БМВ Х 5“ от автосалон „***“ гр. Асеновград. Решили да я видят. Това
станало около един месец след като автомобилът бил оставен от подсъдимия
в този автосалон. Свидетелите отишли в автосалона и харесали автомобила.
Свидетелят Т. им обяснил, че той не продава автомобила, а е само посредник,
като им обяснил и казаното от подс. М. – че собственикът е в чужбина, но
автомобилът се продава от негов близък, с когото трябва да уговорят
сделката. Тъй като клиентите /свидетелите Д. и К./ желаели да закупят
автомобила, свид. Т. ги свързал с лицето, което се представяло като продавач,
а именно подсъдимия. В разговор по телефона, подс. М. им обяснил, че
цената е същата – 10 000 лв., а също така излъгал свид. Д., че собственикът на
автомобила е негов братовчед, който е заминал в Германия, което обаче не
отговаряло на истината. Подсъдимият казал още, че ако свидетелят Д. реши
да купи колата, ще му даде двата талона, както и пълномощно от
собственика, за да я управлява. Подс. М. обяснил на свид. Д., че ако плати
сумата от 10 000 лв., може да вземе колата, а когато се върне братовчед му –
обещал да я прехвърлят чрез надлежен договор, нещо, за което подсъдимият
изначално бил наясно, че няма как да се случи. Свид. Д., мотивиран от
казаното от подсъдимия и неразбирайки, че е заблуден, пристъпил към
реализация на сделката, като заплатил 200 лв. капаро, които оставил на свид.
Т.. След това, заедно със свид. К., заминали за гр. Варна, откъдето свид. К.
изпратила снимка на личната карта на свид. Д., за да бъде изготвено
пълномощното. Изпращането на снимката на личната карта станало на
телефона на свид. Т., чрез приложението „Вайбър“, тъй като подс М. заявил,
че не ползва телефон с интернет връзка.
На 23.06.2018 г. свидетелите Д. и К., както и братът на свид. Д. – свид.
Д.Д., отново посетили автосалон „***“. Там отново ги посрещнал свид. Т.,
който извикал на място и подсъдимия. Когато той дошъл, четиримата влезли
5
в офиса на автосалона. За продажбата на автомобила, подс. М. предал на
купувача – свид. Д., двата талона за автомобила – голям и малък, два ключа и
пълномощно за управлението му, както и за напускане на страната, като
пълномощното било на български и на английски език. Същото било от името
на „***“ ЕООД, гр. П. и било привидно подписано от управителя на
дружеството – свид. Б.. Подсъдимият продължавал да твърди, че това е
неговият братовчед, който е извън страната и като се върне – ще прехвърли
колата. Именно получаването на въпросното пълномощно от свид. Д., и то от
лицето, за което мислел, че е собственик на автомобила, тъй като бил посочен
като такъв в талона за регистрация, убедило свид. Д., че в сделката няма нищо
нередно и нищо няма да попречи на бъдещото прехвърляне на собствеността
върху колата. Това и мотивирало свид. Д. да заплати на подсъдимия сумата от
10 000 лв. за цената на автомобила. След това, свид. Д. поискал да му се
издаде разписка за платената сума. Тогава подс. М. му казал, че личната карта
не е в него и изчакали жена му да изпрати снимка на същото чрез мобилното
приложение „Вайбър“. След като сравнили данните, ги вписали в разписката
и я подписали, а подсъдимият получил парите. След това купувачите си
тръгнали с колата, а подс. М. заплатил на свид. Т. уговорената комисионна от
10 %.
Впоследствие, на 19.09.2018 г., лекият автомобил бил принудително
отнет от свид. Д. в гр. Варна с протокол от същата дата по изп. д. №
20188080400593 по описа на ЧСИ З.Д., образувано въз основа на
изпълнителен лист, издаден на основание Заповед за незабавно изпълнение по
ч.гр.д. № 247/2018 г. по описа на РС – Първомай. Това мотивирало свид. Д. да
сезира РП – Асеновград за извършената спрямо него измама, като сумата от
10 000 лв., заплатена на подсъдимия, така и не му била възстановена, не била
изпълнена и уговорката за прехвърляне на собствеността върху лекия
автомобил.
От заключението на назначената и изготвена съдебно-почеркова
експертиза, се установява, че така използваното от подс. М. пълномощно, не е
подписано от лицето, посочено като негов автор – свид. Б., както и че
положеният подпис е несравним с подписите на лицата М., Ч. и Ш..
Настоящият съдебен състав се солидаризира с направения от
първостепенния съд анализ на доказателствената съвкупност по делото.
Законосъобразно са ценени показанията на свидетелите, писмените
доказателства, заключението на назначената и изготвена съдебно-почеркова
експертиза. Анализът обаче, следва да бъде допълнен, доколкото първият съд
е пропуснал да обсъди обясненията на подсъдимия, дадени в хода на
проведеното съдебно следствие. Въззивният съд намира, че обясненията на
подс. М. не следва да бъдат кредитирани с доверие в цялост, доколкото
изложената от него фактология на събитията, според настоящия съдебен
състав, е израз на защитната му позиция. Отделно от това, заявеното от
подсъдимия не кореспондира с показанията на разпитаните в хода на
съдебното производство свидетели.
С оглед възприетата фактическа обстановка и извършвайки цялостна
служебна проверка на Присъдата, въззивният съд счете, че първостепенният
6
такъв е достигнал до неправилни изводи относно приложението на
материалния закон.
За да е осъществен съставът на престъплението по чл. 212, ал. 1 от НК, е
необходимо да е използван документ с невярно съдържание, неистински или
преправен документ, вследствие на което да се получи без правно основание
чуждо движимо или недвижимо имущество с намерение да се присвои. За
съставомерността на деянието по чл. 212, ал. 1 от НК обаче, е необходимо не
само използването на документ, който е неистински, преправен или с невярно
съдържание, но и същият да доказва основание за плащане /разпореждане/,
респ. за получаване на имущество. При документната измама порочният
документ е средство за въвеждане на заблуждение на лицето, което има
разпоредителна власт върху имуществото. Тоест, документът има двойствено
предназначение – да служи като основание, макар и привидно, за получаване
на имуществото и да заблуждава съответното лице да извърши акт на
разпореждане. Ако инкриминираният документ не съчетава тези два белега,
то същият не би бил годно средство за документна измама. Разбира се, ако
документът не изпълнява посочената функция в механизма на
престъплението, открит остава въпросът за обикновена измама по смисъла на
чл. 209, ал. 1 от НК.
В настоящия случай, е безспорно, че подсъдимият е използвал
неистински частен документ – пълномощно от името на „***“ ЕООД, с което
частният обвинител и граждански ищец Д. е упълномощен да управлява и
стопанисва в страната и в чужбина лекия автомобил марка „БМВ Х 5“. В хода
на проведеното пред първостепенния съд съдебно следствие не е установено
кое е лицето, изготвило въпросното пълномощно Безспорно е също, че
пострадалият Д. е заплатил на подсъдимия сумата от 10 000 лв., видно от
разписка, находяща се на л. 112 от ДП, като този факт не се оспорва и от
подс. М.. Пълномощното обаче, макар и да представлява неистински частен
документ, не съдържа в себе си дори и привидно правно основание за
прехвърляне правото на собственост върху лекия автомобил. Съгласно чл.
144 от ЗДвП, собствеността на регистрирани моторни превозни средства се
прехвърля с писмен договор с нотариална заверка на подписите.
Следователно, използваното от подс. М. пълномощно не представлява правно
основание, по силата на което да се прехвърли правото на собственост върху
автомобила, срещу насрещната престация от 10 000 лв. Поради това и
становището на представителя на държавното обвинение – че материалният
закон е приложен неправилно от страна на първостепенния съд, е
основателно.
Установените фактически обстоятелства по делото, не дават основание
ползването на неистински частен документ да се квалифицира като
документна измама по смисъла на чл. 212, ал. 1 от НК, доколкото, както бе
посочено по-горе, използваният документ не представлява основание за
прехвърляне правото на собственост върху лекия автомобил. Безспорно е
обаче, че в случая постр. Д. е бил мотивиран да плати сумата от 10 000 лв. на
подсъдимия /за което е оформена и приложената в ДП разписка – л. 112/,
поради създадената му невярна представа, че автомобилът е собственост на
7
братовчед на М., който се намира в чужбина и след завръщането му,
собствеността върху лекия автомобил ще му бъде прехвърлена по
предвидения ред. Тези фактически положения са установени от събраните в
хода на досъдебното и съдебното производство доказателства и са част от
обвинителната теза, изложена във внесения пред РС – Асеновград
обвинителен акт. Срещу тези фактически положения, подсъдимият се е
защитавал в хода на първоинстанционното производство, поради което,
настоящият съдебен състав счита, че допуснатото нарушение на материалния
закон, което поначало е от категорията на абсолютните основания за отмяна
на съдебния акт, може да бъде санирано от въззивния съд, чрез прилагане на
закон за по-леко наказуемо престъпление – такова по чл. 209, ал. 1 от НК.
От обективна страна, подсъдимият несъмнено е действал с користна цел
– за да набави за себе си имотна облага и въпреки че е знаел, че не е
собственик на процесната вещ и няма право да се разпорежда с нея, на
неустановена дата през лятото на 2018 г., е осъществил контакт с постр. Д. и
го е уверил, че собственик на автомобила е негов братовчед, който в момента
е в Германия и когато се върне, собствеността върху колата ще бъде
прехвърлена чрез надлежен договор. По този начин, подсъдимият е създал
невярна представа у пострадалия не само относно това кое е лицето,
легитимирано да се разпорежда с въпросната вещ, но и относно собствените
си права да се разпорежда с нея от чуждо име. С тези си действия, подс. М. е
въвел в заблуждение постр. Д., което заблуждение е поддържал до 26.06.2018
г., на която дата Д. му е заплатил сумата от 10 000 лв., вследствие на което и е
претърпял имотна вреда отново в размер на 10 000 лв.
С активните си действия, подсъдимият е реализирал и двете
изпълнителни деяния на престъпния състав на чл. 209, ал. 1 от НК, като
именно тези действия по въвеждане и поддържане на заблуждение от страна
на подс. М., са мотивирали пострадалия да му заплати сумата от 10 000 лв. –
обявената цена за продажба на автомобила. Безспорно е, че постр. Д. не би
предал сумата от 10 000 лв., ако подсъдимият не бе твърдял, че собствеността
върху лекия автомобил ще бъде прехвърлена след завръщането на братовчед
му от Германия.
От субективна страна деянието е извършено при форма на вина „пряк
умисъл“ – деецът е съзнавал общественоопасния характер на извършеното,
предвиждал е настъпването на общественоопасните последици и пряко го е
желаел. Още при започването на изпълнителното деяние, подсъдимият е имал
ясна представа, че твърденията му досежно собственика на автомобила и
последващото прехвърляне на собствеността върху същия са неверни, като по
този начин, преследвайки изискуемата от закона специална /користна/ цел, е
мотивирал пострадалия да се разпореди със сумата от 10 000 лв. в негова
полза.
Предвид всички гореизложено, настоящият съдебен състав намира, че в
случая са налице основанията на чл. 334, т. 3, вр. чл. 337, ал. 1, т. 2, предл. 3
от НПК, поради което обжалваната Присъда следва да бъде изменена, като се
приложи закон за по-леко наказуемо престъпление и извършеното от
подсъдимия се преквалифицира в деяние по чл. 209, ал. 1 от НК.
8
При правилно посочени от страна на първостепенния съд смекчаващи и
отегчаващи вината обстоятелства, с оглед основанията за прилагане на закон
за по-леко наказуемо престъпление, при превес на смекчаващите
отговорността обстоятелства, следва да бъде намален размерът на наложеното
на подсъдимия А.М. наказание „лишаване от свобода“, а именно на 1 година
и шест месеца. Определеният от районния съд размер на изпитателния срок, е
минимално предвидения в разпоредбата на чл. 66 от НК, поради което не са
налице основания същият да бъде променян.
Приетият за съвместно разглеждане граждански иск, правилно е уважен
от районния съд, доколкото с виновно извършеното си деяние, подсъдимият е
причинил на гражданския ищец Д. имуществени вреди в размер на 10 000 лв.,
представляващи пряка и непосредствена последица от престъплението.
Поради това, Присъдата в гражданскоправната й част, не следва да търпи
корекция.
РС – Асеновград се е произнесъл правилно по отношение на
направените в хода на досъдебното и съдебното производство разноски.
С оглед резултата от извършената въззивна проверка, следва да бъде
потвърдено и постановеното по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК
Определение, с което подсъдимият е осъден да заплати в полза на Държавата,
по бюджета на съдебната власт, сумата от 400 лв., представляваща държавна
такса върху уважения размер на предявения граждански иск.
Воден от горните съображения и на основание чл. 334, т. 3 от НПК, вр.
чл. 337, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК, съдът
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 260028/04.10.2021 г., постановена по НОХД №
893/2020 г. по описа на Районен съд – Асеновград, като ПРИЛАГА закон за
по-леко наказуемо престъпление и:
ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия А.А.М. в
престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, за това, че на неустановена дата през
лятото на 2018 г., в гр. Асеновград, в разговор по телефона с пострадалия
Ю.С.Д., го е въвел в заблуждение, че собственик на лек автомобил, марка
„БМВ“, с регистрационен номер № ***, е негов братовчед, който е в
Германия и когато се върне – собствеността върху автомобила ще му бъде
прехвърлена чрез надлежен договор и е поддържал заблуждението до
23.06.2018 г., вследствие на което е причинил имотна вреда на пострадалия
Ю.С.Д. в размер на 10 000 лв., като го ОПРАВДАВА по първоначално
повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 212, ал. 1 от НК,
извършено чрез използване на неистински частен документ – пълномощно от
името на „***“ ЕООД, с управител А.В.Б., с което е упълномощен Ю.С.Д. да
управлява и стопанисва в страната и в чужбина лек автомобил марка „БМВ“,
с регистрационен номер № ***, е получил без правно основание чуждо
движимо имущество – сумата от 10 000 /десет/ хиляди лева, собственост на
9
Ю.С.Д., с намерение да го присвои.
НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия А.М., на
основание чл. 54 от НК, наказание „лишаване от свобода“, от ДВЕ ГОДИНИ
И ЧЕТИРИ МЕСЕЦА на ЕДНА ГОДИНА И ШЕСТ МЕСЕЦА.
ПОТВЪРЖДАВА Присъдата в останалата й част.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 260180/21.10.2021 г., постановено
по реда на чл. 306, ал. 1, т. 4 от НПК.
Решението е окончателно.
Да се съобщи на страните за постановеното Решение.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10