Р Е Ш
Е Н И Е
№ ………/ 06.02.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти
декември през 2019 година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 2994 по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 518279 от 29.10.2019г.,
поправено с решение по чл.247 от ГПК № 23405 от
26.01.2019 г., двете постановени
по гр.д. № 7914/2018 г. на СРС, 61 състав, е признато за установено по отношение на "С." ЕООД съществуването
на вземането на "В.2." ЕООД сумата 15000лв., представляваща възнаграждение по
договор за изработка- озеленяване на обект- НГДЕК гр. София, за което е
издадена фактура № 825/ 28.5.2014г., ведно със законната лихва, считано от
датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение-
24.10.2017г., до окончателното плащане на сумата, за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.11.2017г. по ч.гр.д. № 75706 по
описа за 2017г. на СРС.
С решението първоинстанционният
съд се е произнесъл и по исканията на страните за разноски, като е осъдил ответното дружество да заплати
на ищеца общо 1600 лв. разноски в
заповедното производство, и общо 2100 лв. разноски за исковото производство.
Това решение е
обжалвано изцяло и в срок от ответника "С." ЕООД с оплаквания
за неправилност поради допуснато процесуално нарушение, неправилно тълкуване и
прилагане на материалния закон. Намира, че в противоречие със събраните по
делото доказателства е направен извод за наличието на договор за изработка между
страните, обективиран във фактура №
**********/28.05.2014 г. на стойност от 15 000 лева, и въз основа на приетата
по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/.
Възразява тази фактура като единствено писмено доказателство да може да
установи извършване на работата наистина, също и не може да установи фактическите
действия по приемане на работата, нито пък е доказателство за облигационните
задължения между страните по силата на неформален договор за изработка. Извод
за това не можел да се прави и от заключението на ССчЕ
и вписването на фактурата в дневниците в дневника за покупко-продажби по ДДС и
ползването на данъчен кредит по същата, след като тази фактура била анулирана и
сумата по нея е вписана с обратен знак -
знак минус, тоест данъчният кредит, който е ползван, е бил върнат, което
решаващият съд не е съобразил. Счита още, че първоинстанционният
съд неправилно е тълкувал волята на страните по чл.4 от споразумението от 12.06.2015г,
в който двете дружества уреждат окончателно всичките си отношения, възникнали
по повод не само на конкретен договор, а по отношение на един конкретен обект. Неправилни
намира да са изводите на първоинстанционния съд, че
това споразумение се отнасяло само за друг договор и не включвало и
озеленяването на процесния обект от ответника. Моли решението да се отмени и иска
да се отхвърли. Прави искане за разноски съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна – ищец "В.2."
ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор. Позовава се на формираната съдебна
практика относно спрония въпрос за правното значение
на счетоводните записвания относно фактурата и ползването на данъчен кредит от
страна на платеца, които действия представлявали признание за съществуване на
основанието и на задължението на платеца, оспорва довода по жалбата че първоинстанционният съд не е съобразил изцяло ССчЕ в частта относно анулирането на фактурата в
счетоводството на ответника, оспорва със споразумението страните да са
уговорили уреждане на отношенията и по процесната
фактура, която счита че обективира друг договор за
изработка, различен от посочения в споразумението, оспорва и за първи път
представителната власт на подписалия споразумението за ищеца като невключваща и
правото да сключва спогодба и да опрощава задължения към дружеството. Моли жалбата да не се уважава,
претендират се разноските за въззивната инстанция по
списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Съобразно твърденията
по исковата молба и отговора на ответника по чл.131 от ГПК, между страните не
се спори, че между тях е съществувало търговско отношение по договор за
изработка- за строителство № 56/13.08.2013 г. на обект НГДЕК “Константин Кирил
Философ“ в София, като и че за уреждане отношенията между тях по повод този
договор е сключено писмено споразумение от 12.06.2015 г. за уреждане начина на
заплащане на безспорното задължение по този договор от 39 960,36 лв. от
възложителя „С.“ ЕООД по посочения в споразумението погасителен план. Не се
спори и че сумите по споразумението са били заплатени, макар и с известно
отклонение относно посочените за плащане срокове. покупко-продажба на стоки, обективирано във фактура № **********/30.01.2015 г. Няма и спор
че процесната фактура е отразена в счетоводството и
на двете страни, като по нея ответнито дружество „С.“
ЕООД е ползвало и данъчен кредит, установено и от приетата ССчЕ.
Спорът между страните, който е пренесен и пред въззивния
съд, е относно наличието и изпълнението на втори договор за изработка по процесната фактура от 28.05.2014 г., като различен от този
за изработка от 13.08.2013 г., и за предметния обхват на споразумението от
12.06.2015 г. и в частност за тълкуването на
чл.4 от същото споразумение.
При извършената
служебна проверка по чл.269 от ГПК, въззивният съд
намира, че първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявените с исковата молба претенции. Не се установи нарушение на
приложими императивни материално правни норми.
При произнасянето
си по правилността
на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими
към спора факти и на приложимите материално правните
норми, както и до проверка правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
За да уважи предявения
иск с основание чл.422 от ГПК, първоинстанционният
съд е приел, че ответникът не е доказал плащане на цената на горепосочената
фактура от 28.05.2013 г., която е приел, въз основа и на приетата ССчЕ, че обективира и договор за
изработка с предмет, различен от посочения в споразумението от 12.06.2015 г. друг
договор за изработка. Този решаващ извод е основан на посочена в решението
трайна практика на ВКС по тълкуването и прилагането на материалния закон за наличието
на валидно облигационно отношение между страните и изпълнение на задължението
на ишеца, респ. приемането на работата от ответника,
чрез направените счетоводни записвания на данъчна фактура при двете страни и
ползване на данъчен кредит от задълженото за заплащане лице, също и на тълкуване волята на страните по споразумението
като несочеща то да обхваща и отношението по процесната
фактура. Първоинстанционният съд е направил
пълен и обстоен анализ на относимите събрани
доказателства-писмени, и на приетата съдебно-счетоводна експертиза, на базата
на които е установил точно релевантните
за предмета на спора факти,
след което е приложил точно и материалния закон. Изложените в
обжалваното решение констатации и правни
изводи въззивният съд споделя и на основание чл.272 от ГПК препраща към
мотивите на първоинстанционното решение, без да е
нужно да ги повтаря.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Като направено извън срока по чл.146 от ГПК възражението на ищеца с
отговора на въззивната жалба относно представителната
власт на подписалия споразумението от 12.06.2015 г. за ищеца, е преклудирано и не
се обсъжда от въззивния съд.
Правилно е преценена доказателствената стойност
на приетото по делото доказателствено копие от фактура
№ **********/28.05.2013 г. , нейното счетоводно отразяване в дневниците за
продажби и покупки при двете страни и ползването на данъчен кредит по нея от
ответното дружество. От приетото по делото заключение на ССчЕ
се установява последващо ползването на данъчния
кредит анулиране на процесната фактура в
счетоводството на ищеца и записването и със знак „-„ , но това счетоводно
анулиране се сочи от вещото лице като счетоводно необосновано съгласно
изискването на чл.116 -117 от ЗДДС-без съставен протокол за анулирането. Пак
съгласно приетата ССчЕ, по споразумението от
12.05.2015 г. ищецът е издал друга фактура № 936/12.06.2015 г., отразена
счетоводно при ищеца по договор № 56/13.08.2013 г., а не към сметката по процесната фактура. Така ответникът не може да извлича
благоприятна за себе си последица от това счетоводно отразяване, доколкото
същото не е документално обосновано, и от счетоводните записвания при страните
не може да се прави извод, че процесната фактура и
договора от 13.08.2013 г. се покриват. Това сочи на извод, че между страните по
спора е имало два отделни договора за изработка , отнасящи се за един и същи
обект- НГДЕК “Константин Кирил Философ“ в София, но
сключени по различно време и с различен предмет, този за СМР №56/13.08.2013 г.,
и този по процесната фактура за озеленяване. Извод за
това следва и от липсата на процесулана активност на
ответната страна да представи по делото договора за СМР №56/13.08.2013 г. с
Приложение № 1 към него и Протокол № 1 за приемане на СМР, от които би могло да
се установи пълния обхват на дейностите по него, с оглед възражението на ответинка, че той обхващал и дейностите по озеленяване.
Извършените счетоводни записвания
на процесната фактура при ответното дружество,
съгласно и посочената в обжалваното решение съдебна практика, представлява
признание на факта на споразумението по нея, съдържанието на същото, и наличие
на задължение за посочения в нея размер, при което оплакванията по жалбата за
липсата на други доказателства за сключване на договора, неговото изпълнение и
приемане н аработата, се явяват неоснователни.
По спора относно тълкуването на чл.4 от споразумението от 12.96.2015 г., въззивният съд намира, че уговорката по чл.4 не следва да
се тълкува като обхващаща и други отношения между страните по споразумението,
извън тези по договора за СМР №56/13.08.2013 г., посочен в чл.1 от същото.
Обратен извод не може да се прави от текста на чл.4, изр. първо-край, и изр.
второ от споразумението, сочещи че „след изплащане на уговорената сума, а именно 39
960, 36 лева с ДДС „отношенията им във връзка с обект НГДЕК „Константин Кирил
Философ“, находящ се в УПИ I, кв. 2, район Връбница,
гр. София са окончателно уредени и нямат претенции една към друга от финансов
или друг характер относно посочения обект и изпълнената във връзка с него
работа. При изпълнение на настоящото споразумение задълженията между страните,
произтичащи от общата им търговска дейност до момента, са погасени и двете
дружества нямат претенции едно към друго.“
Съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД, с договора за спогодба страните прекратяват
един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни
отстъпки. От така посочената законова дефиниция следва, че за да е налице
договор за спогодба, същият следва да има за предмет настоящи или бъдещи
претенции на страните една към друга във връзка с конкретни техни права или
задължения, които претенции биват удовлетворени по силата на уговорени в
договора отстъпки. Характерът на отстъпките по спогодбата се определя по
преценка на страните, като същите могат да се изразяват в отказ от права, отказ
от определена част от размера на претенциите, отказ от други съпътстващи
искания, поемане на насрещни задължения и прочее взаимно приемливи за страните
отклонения от защитаваните от тях интереси, насочени към по-бързото
извънсъдебно разрешаване на спора. Предметът на спогодбата са само тези
насрещни претенции, които са изрично описани в нея, тъй като именно по тяхното
уреждане е постигнато съгласие на страните. В случай на неяснота относно
предметния обхват на спогодбата, същата следва да бъде преодоляна по реда на
чл. 20 ЗЗД чрез тълкуване на действителната обща воля на страните. В тази
насока в съдебната практика е застъпено последователно и непротиворечиво
становището за необходимостта от стриктно прилагане на установените в закона
критерии при тълкуване на договорите и от спазване на задължението да бъде
изяснявана само изявената, а не предполагаемата воля на страните и да не се
допуска нейната подмяна (така решение № 81 от 07.07.2009
г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о.; решение № 80 от 08.05.2012 г. по гр.
д. № 1315/2010 г. на ІV г.о.; решение № 318 от 14.07.2011 г. по гр. д. №
182/2010 г. на ІV г. о. и др.). Съдът тълкува договора, изхождайки не от
буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението
по договора за спогодба; доколко буквалният текст изразява действителната обща
воля на страните и как следва да се тълкува отделната уговорка предвид
систематичното й място в договора и общия му смисъл, преценявайки и
обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните
преди и след сключването му (така решение № 220 от 31.07.2014 г. на ВКС по гр.
д. № 6126/2013 г., IV г. о., ГК).
В конкретната хипотеза, обстоятелствата довели до сключване на процесните споразумения са свързани с договора за СМР №
56/13.08.2013 г. между страните. Пак във връзка с този договор за
СМР № 56/13.08.2013 г. и споразумението
са и предприетите от „В.2.“ ЕООД действия по обезпечаване на вземанията
по споразумението по гр.д.№ 26483/2016 г. на СРС, последващите
го плащания от „С.“ ЕООД по фактурата № 936/12.06.2015 г. издадена на основание
споразумението, и отмяната на обезпечението по молба на „В.2.“ ЕООД. Тази
хронология сочи, че предмет на уреждане със спогодбата е било именно договорът
за СМР № 56/13.08.2013 г. но не и тези по договора за озеленяване по процесната фактура. Клаузата на
чл.4, края на изр. първо и по изр.второ представлява общо формулирана
декларация за отказ от всякакви претенции относно посочения обект и общата
търговска дейност между страните. Този текст обаче не следва да бъде възприеман
изолирано от останалото съдържание на споразумението, а следва да бъде тълкуван
в съответствие с общия смисъл на договора, преценявайки и обстоятелствата, при
които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след
сключването му. В конкретния случай от съдържанието на самото споразумение и последващите действия на страните се установява, че в неговия
предмет страните не са имали намерение да се включва и отношението по процесната фактура, обективираща
различен договор за изработка от този за СМР №
56/13.08.2013 г. , макар и да се отнася за същия обект.
Ето защо искът за установяване, че ответникът
дължи сумата по процесната фактура е основателен и
доказан, доколкото до приключване на сутните прения
не се установи сумата по нея да е заплатена от ответника.
Поради съвпадане
изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се потвърди изцяло,
вкл. в частта за разноските, определени според изхода на спора.
По разноските за въззивната
инстанция: Съгласно чл.78, ал.1 от ГПК и изхода на спора, претендираните
от въззивника-ответник разноски за въззивната инстанция остават за негова сметка. Въззиваемата страна-ищец има право на разноски по чл.78, ал.3 от ГПК, съобразно
и направеното искане за въззивната инстанция, но не в пълен размер по списъка по
чл.80 от ГПК -2000лв. за заплатено адв.възнаграждение,
а в минималния размер от 980 лв. по чл.7, ал.2, т.4 от НМРАВ № 1/02004 г. на ВАдвС по направеното възражение то противната страна по
чл.78, ал.5 то ГПК, и при съобразяване
липсата на фактическа и правна сложност
на спора пред въззивния съд и липсата на нови
доказателства по чл.266 от ГПК..
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 518279 от
29.10.2019г., поправено с решение по чл.247 от ГПК №
23405 от 26.01.2019 г., двете постановени
по гр.д. № 7914/2018 г. на СРС, 61 състав.
ОСЪЖДА "С." ЕООД с ЕИК *******със
седалище гр. София, адрес на управление:***, да заплати на "В.2."
ЕООД ЕИК *******със седалище гр. София, адрес на
управление:***, на основание
чл.78, ал.3 и ал.5 от ГПК сумата 980лв. разноски
за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.