№ 19133
гр. София, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА
като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело №
20201110144123 по описа за 2020 година
Подадена е искова молба от Н. Н. А. срещу Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ (ГДИН) към Министерство на правосъдието с искане спрямо
ответника да бъде признато за установено, че същият упражнява пряка и
непряка дискриминация в периода от 15.01.2018 г. до 04.09.2020 г., на
основание признак „лично положение“ в Затвора – гр. София, изразяваща се в
нарушение на чл. 90, ал. 4 ЗИНЗС – отказ спрямо ищеца като лишен от
свобода, за който е установено, че няма средства, разходите за кореспонденция
да бъдат направени за сметка на мястото за лишаване от свобода, както и да
бъде осъден ответникът да преустанови нарушението и да се въздържа в
бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо ищеца.
Ищецът твърди, че бил осъден на „доживотен затвор без замяна“, което
наказание изтърпявал в затвора – гр. Пазарджик, като често посещавал
затвора в гр. София, за да се явява на заседания в СРС, СГС, ВКС, АССГ и
ВАС. Престоят му в затвора в гр. София бил с различно времетраене – между
един и два месеца. През тези периоди му било отказвано да изпраща писма, за
сметка на мястото за лишаване от свобода (затвора в гр. София), до различни
институции, въпреки липсата на средства от лишения от свобода,
нарушавайки разпоредбата на чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС. Сочи се, че писмата на
друг осъден, който изтърпявал наказание „доживотен затвор без замяна“ в
1
Затвора в гр. Стара Загора – Митко Г. Харакчиев, били изпращани за сметка на
Затвора в гр. София, когато същият пребивава в него, за да се явява по дела.
Поради това счита, че е бил поставен в неравноправно положение при
пребиваването си в Затвора - гр. София, на основание признак „лично
положение“ в периода от 15.01.2018 г. до 04.09.2020 г., като ответникът не е
изпращал негови писма до посочени адресати за сметка на затвора, въпреки че
са били налице такива предпоставки. Направено е искане за уважаване на
исковите претенции.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Излагат се
съображения, че не е налице проява на дискриминация спрямо ищеца при
пребиваването му в Затвора в гр. София, в сравнение с третирането на други
лица, при сравними сходни обстоятелства. Оспорва се наличието на пряка или
непряка дискриминация спрямо ищеца. Посочва се, че приложните полета на
разпоредбите на чл. 90, ал. 3 и ал. 4 от ЗИНЗС са били правилно
интерпретирани спрямо ищеца. Направено е искане за отхвърляне на
предявените искови претенции.
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните
и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа
страна следното:
По делото не се спори между страните и от събраните писмени
доказателства в хода на процеса се установява, че ищецът е осъдено лице,
което изтърпява наказание „доживотен затвор“ в затвора в гр. Пазарджик.
От находящата се на л. 239 докладна записка и представените писмени
материали с молба от 14.12.2021 г. от ГДИН, се установява, че ищецът е
посещавал в исковия период Затвора в гр. София и през този период е правил
опити да се ползва от правото си на кореспонденция. Във връзка с
приложението на разпоредбата на чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС началникът на
затвора е отправил искане за справка относно финансовото състояние на
осъдения, но на запитването е върнато сведение, че лицето не попада в тази
категория лица. Същото се потвърждава и от писмените доказателства,
находящи се от л. 240 до л. 245 от делото. Видно от писмо от 2019 г. на л. 245
ищецът не е от категорията лица по чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС, тъй като
разполагал със средства, които прехвърлил на свой близък. От справката на л.
2
243 се установява, че ищецът, като непребиваващ постоянно в затвора в гр.
София, не е разполагал и с пари по сметка там. От писмените доказателства се
установява, че кореспонденцията на ищеца е била връщана по компетентност
на затвора, в който ищецът изтърпява наложеното му наказание, доколкото
при доказване на финансови средства кореспонденцията се придвижвала за
сметка на затвора, в който осъденият търпи наказанието.
От представените към отговора на исковата молба докладна записка от
2021 г., платежно нареждане за превод на парична сума във връзка с
присъдени на ищеца обезщетения за неимуществени вреди и писмо до
Министерството на правосъдието от 2018 г., се установява, че през 2016 г.
ищецът чрез цедиране на свои вземания на свой роднина се е разпоредил с
присъдени му парични средства. Видно от писмените доказателства, с оглед
на това администрацията е приела, че осъденото лице не попада в кръга от
лица по чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС. От писмо от 07.06.2023 г. се установява, че по
личната партида на ищеца има няколко наложени запора по различни
изпълнителни дела. От справките на л. 263 и л. 327 от делото се установява, че
по личната му сметка в затвора в гр. Пазарджик липсват за исковия период
трансфери. От платежното нареждане, приложено към отговора на исковата
молба, и вписаното в него основание се установява, че към 08.01.2021 г. са
преведени по набирателната сметка на Затвора – гр. Пазарджик средства,
присъдени на ищеца като обезщетения по административно дело.
От представените справка от Министерството на правосъдието от
17.08.2023 г. и писмени доказателства към нея се установява, че за периода от
01.01.2014 г. до 04.09.2020 г. третото лице за производството – Митко Г.
Харакчиев, е изтърпявал наказание „доживотен затвор без право на замяна“ в
Затвор – гр. Стара Загора. От посочената доказателствена маса се установява,
че във връзка с няколко развили се съдебни производства преди началото на
исковия период в полза на лицето са били присъдени обезщетения. Отново
преди началото на исковия период посочените обезщетения са били преведени
по искане на Митко Г. Харакчиев на трети лица, след изрично направено от
него изявление, въпреки упълномощаването от Митко Г. Харакчиев в полза на
трето лице, което да може да цедира вземанията, присъдени в полза на Митко
Г. Харакчиев. На л. 341 от делото е налице и договор за цесия за прехвърляне
на конкретно вземане от Митко Г. Харакчиев в полза на друго трето лице
преди началото на исковия период. По делото не са събрани доказателства
3
дали осъденият Митко Г. Харакчиев е попадал в категорията лица по чл. 90, ал.
3 или по чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС в исковия период.
С оглед приетите фактически положения съдът достигна до следните
изводи от правна страна:
Районният съд е бил сезира с обективно кумулативно съединени искове
с правно основание с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗЗДискр.
Съгласно чл. 7, ал. 1., б. „а” от ППЗИНЗС част от правомощията на
ГДИН във връзка с режимната дейност и правното положение на задържаните
в местата за лишаване от свобода е да осъществява методическо ръководство и
контрол по спазването на правата и задълженията на лишените от свобода.
Законът за защита от дискриминация забранява всяка пряка или непряка
дискриминация, основана на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр., сред които
е и посоченият в исковата молба признак –„лично положение”. Както е
изяснено в съдебната практика, от значение за установяване на
дискриминация е наличието на обективно съществуващ недопустим правен
резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр.
форми на по-неблагоприятно третиране, независимо дали при
осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни
изисквания. Следователно забраната на дискриминация означава, че лицата в
сходно положение следва да се третират по сходен начин и да имат аналогични
възможности.
Съгласно чл. 9 от ЗЗДискр. в производството за защита от
дискриминация, след като страната, която твърди, че е жертва на
дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице
дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно
третиране не е нарушено. Тази норма не освобождава ищеца от тежестта да
доказва, а само го подпомага като размества доказателствената тежест.
Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно
да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай
законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи
обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния
случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му
от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на
предявения иск (в този смисъл Определение № 1022 от 3.11.2017 г. на ВКС по
4
гр. д. № 744/2017 г., IV г. о., ГК).
С оглед събраните по делото доказателства, районният съд стигна до
извод за недоказаност на поведение, което може да се обозначи като
недопустим противоправен резултат при осъществяване на дейността на
администрацията на затвора в гр.София, за да е налице дискриминация на
признак „лично положение”. Както беше посочено по-горе, с оглед
квалификацията на исковите претенции на първо място ищецът следва да
докаже фактите, въз основа на които претендира и може да се предположи, че
е налице дискриминация. Предвид събраните по делото доказателства, не
може да се приеме, че ищецът е ангажирал индициращи доказателства в тази
насока.
В Решение № 244 от 14.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 777/2011 г., IV г.о.,
е коментирано, че неблагоприятното третиране по смисъла на ЗЗДискр.
представлява всеки акт, действие или бездействие, което пряко или косвено
засяга права и законни интереси, а според параг. 1, т. 8 от същия нормативен
акт изразът „на основата на признаците по чл. 4, ал. 1” означава на основата на
действителното, настоящо или минало, или предполагано наличие на един или
повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е
свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за
дискриминацията.
Съгласно чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС за лишените от свобода, за които е
установено, че нямат средства, разходите за кореспонденция са за сметка на
мястото за лишаване от свобода. Тази норма е детайлизирана в чл. 77, ал. 3 от
ППЗИНЗС, като е регламентирано, че за лицата, за които е установено, че
нямат средства, набрани от полагащото им се възнаграждение или получени
по установения ред от близки, познати или трети лица, разходите за
кореспонденция са за сметка на мястото на лишаване от свобода. Страните не
спорят по делото, но и от събраните по делото доказателства се установява, че
администрацията на затвора в град София не покрива разходите за
кореспонденция на ищеца при условията на чл. 90, ал. 4 от ЗИНЗС. Следва да
се посочи, че Затворът – гр. София не е мястото, където се доказа, че ищецът
изтърпява наказанието си. Ищецът изтърпява наказанието „доживотен затвор“
в Затвора – гр. Пазарджик. По делото се установи, че другото лице, с което в
исковата молба е направено сравнението, търпи наказание в Затвора – гр.
5
Стара Загора. В горепосоченото Решение № 244 от 14.08.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 777/2011 г., IV г.о., е прието, че по-неблагоприятното третиране на
лишените от свобода в зависимост от това в кое затворническо заведение
изтърпяват наказанието си не е сред предвидените в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.
или в друг закон признаци, то не представлява дискриминация по признак
лично или обществено положение. Отделно от това, по делото не се установи
наличието сходно положение между ищеца и другия осъден, доколкото не се
доказа последният да е попадал в която и да е от категориите по чл. 90, ал. 3
или ал. 4 от ЗИНЗС, доказването на което е било в тежест на ищеца.
Следва да се обърне внимание и на това, че по делото се установи, че
ищецът се е разпоредил в полза на свой близък със средства, получени като
обезщетение във връзка с присъдени суми по водени от него дела, преди
началото на исковия период. Настоящият съд счита, че чрез разпоредителните
действия в полза на трето лице ищецът доброволно се е лишил от средства за
задоволяване на свои лични нужди през релевирания период, чрез което
поведение обаче е постигнато и заобикаляне на разпоредбата на чл. 90, ал. 3 от
ЗИНЗС. Съдът счита, че подобно поведение се явява недобросъвестно, а никое
лице не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение,
поради което правилно затворническата администрация е приела, че ищецът
не попада сред лицата, лишени от средства, чиято кореспонденция следва да
се изплаща за сметка на затвора. В конкретния случай отказът от право на
безплатна кореспонденция е поставен по правни съображения, а не поради
личностните характеристики на ищеца и най-вече поради неговото положение
на затворник, временно пребиваващ в затвора в гр. София. Ето защо
районният съд счита, че в конкретния случай не е налице, който и да е
дискриминационен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Правото на безплатна
кореспонденция се предоставя именно на лишените от свобода, за които е
установено, че не разполагат със средства. Положението на затворник е сред
предпоставките за придобиването на това право. Втората предпоставка е
липсата на достатъчно средства, която не трябва да е предизвикана съзнателно
с цел облагодетелстване за сметка на затвора.
В този смисъл съдът счита, че по делото не са доказани успешно
предпоставките за уважаване на исковите претенции, поради което същите
следва да бъдат отхвърлени в цялост.
6
Според изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът
има право на разноски, каквото искане е направено за юрисконсултско
възнаграждение. В решение № 192/25.06.2014 г. по гр. д. № 5663/2013 г. на
ВКС, IV г. о. е прието, че нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. е аналогична на
чл. 83 от ГПК, чл. 359 от КТ и др., съгласно които разпоредби ищците не
внасят държавни такси по делото, а разноските се поемат от бюджета на
съдебната власт. Правилата уреждат отношенията на ищците с фиска, но не ги
освобождават от задължението да възстановят на насрещната страна по спора
направените разходи, когато искът е изцяло или частично неоснователен. Тези
разходи на страната, в чиято полза е разрешен спорът, само защото е имала
процесуалното положение на ответник, не могат да останат за нейна сметка,
нито се възстановяват от държавата. Нормата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр.
улеснява достъпа до правосъдие на пострадалите от дискриминационни
действия, но не предвижда изключение от общия принцип за възстановяване
на сумите, с които е намалена имуществената сфера на страната по повод
съдебното производство, щом съдът е отсъдил по спора в нейна полза. С оглед
на това и предвид фактическата и сложност на делото, в полза на ответника
следва да бъде определено и присъдено юрисконсултско възнаграждение в
минимален размер от 100,00 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Н. Н. А., ЕГН **********, изтърпяващ
наказание „доживотен затвор“ в Затвора в гр. Пазарджик, срещу Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, с адрес: гр. София, бул. „Ген. Н.
Столетов“ № 21, искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр
за признаване на установено в отношенията между страните, че Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ е извършила нарушение на чл. 4 от
ЗЗДискр. по отношение на Н. Н. А., ЕГН **********, изразяващо се в това, че
за периода от 15.01.2018 г. до 04.09.2020 г., на основание признак „лично
положение“ в Затвора – гр. София, в нарушение на чл. 90, ал. 4 ЗИНЗС е
отказала на Н. Н. А., ЕГН **********, за който е установено, че няма
средства, разходите му за кореспонденция да бъдат направени за сметка на
мястото за лишаване от свобода, и за осъждане на Главна дирекция
7
„Изпълнение на наказанията“ да преустанови нарушението и да се въздържа в
бъдеще от по-нататъшни нарушения спрямо Н. Н. А., ЕГН ********** – като
неоснователни.
ОСЪЖДА Н. Н. А., ЕГН **********, изтърпяващ наказание „доживотен
затвор“ в Затвора в гр. Пазарджик, да заплати на Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“, с адрес: гр. София, бул. „Ген. Н. Столетов“ №
21, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата в размер на 100,00 лева,
представляваща сторени в първоинстанционното исково производство
разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване от страните пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8