№ 131
гр. Кюстендил, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание
на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20241500500125 по описа за 2024 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и
сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по постъпила Въззивна жалба с вх.№853/24.01.2024 г. от А. И. Й. с
ЕГН **********, чрез пълномощника Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“,
представлявано от адв. Д. М. М., насочена срещу Решение №15/10.01.2024 г. на
Районен съд – Дупница, постановено по гр.д. №1012/2023 г. по описа на същия съд
само в осъдителната му част.
Въззивникът обжалва решението в посочената част, като излага съображения за
неговата недопустимост поради постановяването му при липса на предпоставките на
чл.237 ГПК относно иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД. На тази
плоскост пояснява, че решение при условията на чл.237 ГПК е допустимо само когато
са налице и двете кумулативни предпоставки за постановяването му, а именно
признаване на иска от ответника и искане на ищеца за постановяването му по реда на
признание на иска. Акцентира на липсата на признание на иска от страна на ответника
след неговото увеличение по реда на чл.214, ал.1 ГПК от 50 лева на 60 лева, респ. на
липсата на направено от ищеца искане за постановяване на решение по реда на чл.237
ГПК.
По изложените съображения се поддържа искане за обезсилване на
решението в обжалваната част и връщане делото за ново разглеждане от друг съдебен
състав. Претендират се деловодни разноски пред въззивната инстанция.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна „Профи Кредит България“ ЕООД. Застъпва
се виждане, че районният съд не е нарушил разпоредбата на чл.237 ГПК при
1
постановяване на своя съдебен акт, доколкото ищецът не се е противопоставил на
признанието на иска. Анализирайки процесуалното поведение на ищеца, а именно, че
не е ангажирал необходимите и относими доказателства, установяващи
основателността на иска с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, се излага
предположение, че се е целяло ответникът сам да внесе в процеса неизгодни за него
факти. Именно съобразявайки процесуалното поведение на ищеца се заключава, че
постановеното по реда на чл.237 ГПК решение е допустимо.
По изложените съображения се заявява искане за оставяне без уважение на
депозираната въззивна жалба. Претендират се деловодни разноски за заплатено
юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лева.
По делото е постъпила и въззивна частна жалба с вх.№1447/06.02.2024 г.,
подадена от А. И. Й. с ЕГН **********, чрез пълномощника Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. М., срещу определение
№111/02.02.2024 г. по гр.д.№1012/2023 г. на РС Дупница, с което ищецът е осъден да
заплати на ответното дружество деловодни разноски в размер на 1440 лева.
Оспорва се законосъобразността на проведеното пред районния съд
производство по реда на чл. 248, ал.1 ГПК, доколкото ответната по искането страна не
е била уведомена по надлежния ред за изразяване на становище. Излагат се и
съображения относно неправилността на решаващия извод на съда, че е налице
хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК и разноски не следва да се възлагат на ответника.
Пояснява се, че с отговора на исковата молба ответника направил признание
единствено на двата установителни иска, но не и на осъдителния. По отношение на
последния било оспорено заплащането на неустойка от страна на ищеца.
Установявайки точно обратното в процеса било предпоставка за уважаване на
осъдителния иск. С пасивността на поведението на ответника се обосновава правния
интерес от предявяване на иска и респ. наличие на предпоставките за възлагане в
негова тежест на разноските в производството.
По изложените съображения се поддържа искане за отмяна на обжалваното
определение.
В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил отговор на жалбата от насрещната
страна - „Профи Кредит България“ ЕООД, чрез който се изразява становище за
неоснователност на въззивната частна жалба и се моли за оставянето й без уважение.
Евентуално, при уважаване на въззивната жалба, се прави възражение за прекомерност
на заплатеното адвокатско възнаграждение. Цитира се съдебна практика, която
въззивният съд да съобрази при евентуално присъждане на разноски на ищеца.
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа, а представителят на
въззиваемата страна я смята за неоснователна.
При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба,
настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и
пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:
Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба от А. И. Й., с ЕГН
**********, с адрес гр. Сапарева баня, ул. „Бачо Киро“ № 15, против „Профи Кредит
България“ ЕООД, вписано в ТР при АВ с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Средец, ж.к. „Мотописта“ бул. „България“, № 49, бл. 53Е,
вх. В, ет. 7, представлявано от Светослав Николаев Николов.
Поддържано е било, че клаузите за допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна
2
услуга „Флекси“ по сключен между страните Договор за кредит №40004827885/2021 г.
са нищожни. Поради се сочи, че платените за това без основание суми следва да бъдат
възстановени на ищеца.
Заявено е било искане съдът да признае клаузите за допълнителна услуга „Фаст“
и допълнителна услуга „Флекси“ по сключен между страните Договор за кредит
№40004827885/2021 г. за нищожни, като осъди ответното дружество да плати на ищеца
недължимо платената сума по договор за кредит на основание чл.55, ал.1, предл. първо
от ЗЗД, „Профи Кредит България“ ЕООД от 50.00 лева, като частичен иск от 1350,00
лв.
В срока по чл. 131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответното
дружество, в който е изразено признание на исковете, като досежно осъдителния такъв
е заявено, че до сумата от 1042 лв. той се признава, но е не до пълния размер от 1350
лв.
Със своя Молба вх. № 11347/04.12.2023 г. ищецът е поискал постановяване на
решение по реда на чл. 237 от ГПК досежно установителната претенция, но изрично е
поискал делото по отношение на осъдителния иск да продължи, като наред с това е
поискал и неговото изменение чрез увеличение от 50 лв. на 60 лв., частично от 1350 лв.
В съдебно заседание на 05.12.2023 г. съдът - цит.: "ДОПУСКА ИЗМЕНЕНИЕ НА
ИСКА".
С обжалвания първоинстанционен акт, постановен по реда на чл.237 ГПК, РС
Дупница се е произнесъл по предявения от ищеца А. И. Й. установителен иск с правно
основание чл.26, ал.1 ЗЗД вр. чл.23вр. чл.22 от ЗПК, като е признал за установено по
отношение на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, че клаузите за
допълнителна услуга „Фаст“ и допълнителна услуга „Флекси“ по сключен между
страните Договор за кредит №40004827885/2021 г. са нищожни. Наред с това е осъдил
на основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, „Профи Кредит България“ ЕООД да
заплати на А. И. Й. сумата от 50.00 лева, като недължимо платена сума по договор за
кредит.
При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема
от правна страна следното:
Настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото
изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е
насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.
В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.
То обаче е недопустимо в атакуваната част. Съображения:
Както вече се посочи, преди първото по делото съдебно заседание, проведено на
05.12.2023г в ДРС, ищецът е депозирал молба за изменение на размера на иска, като го
е увеличил от 50 лв. на 60 лв., частично от общо претендирана сума от 1350 лв.
Поискано е също по отношение на установителните искове да се постанови решение
при признание на иска, но не и по отношение на осъдетилната претенция. Тази молба
не е връчена на другата страна за становище. В това заседание ответното дружество не
е било представлявано, като с молба от пълномощника му е изразено съгласие делото
да се разгледа в отсъствие на негов представител. Отправено е искане за постановяване
3
на решение при условията на чл. 237 от ГПК, като е поискано в тежест на тази страна
да не се възлагат разноски. Липсва изготвен доклад по чл. 146 ГПК. Съдът е допуснал
изменение на иска, посочвайки, че „Допуска изменение на иска“. Липсва отбелязване
както за размера, така и за това, че тази сума се претендира частично.
При тази конкретика приложима е била разпоредбата на чл. 214 ГПК, която
урежда начина и времето, в рамките на висящ исков процес да се упражни едно
процесуално право. Упражняването на това право е ограничено във времето от гледна
точка на инстанционното развитие на процеса, тъй като от една страна, то следва да
гарантира не само възможността на ищеца да “поправя” рамката на заявения от него
иск с подадената искова молба, но и да гарантира на ответника възможността за
защита, при която защитните му средства следва да бъдат изчерпани в първата
инстанция - чл. 131 ГПК, чл. 133 ГПК. Възраженията му срещу предявения иск
поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131,
ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд. При
допускането на изменение на иска – в посока увеличаване на размера му, ответното
търговското дружество не е било представлявано в съдебното заседание и молба за
изменението на иска не са му били връчвани. Той не е изразил становище по
размера на иска, предвид неуведомяването му.
Въпреки горното първостепенният съд се е произнесъл недопустимо - по иск,
заявен първоначално за сумата от 50 лв., но след допуснато изменение увеличен на 60
лв., но уважен за сумата от 50 лв., /при невалидно изменение на иска/, без да отбележи,
че тази сума е частична от пълния претендиран размер от 1350 лв. Доколкото
настоящата инстанция се явява последна с оглед цената на иска съгл. чл. 280, ал.3
ГПК, процесуалните нарушения, допуснати при разглеждането на делото не могат да
бъдат отстранени пред въззивния съд, защото изменение на иска може да се прави
само до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция. В
първоинстанционното производство следва да е ясно за съда и страните защитата на
кое спорно материално право се търси и какъв е вида и обема на търсената защита, а в
случая размерът на осъдителната претенция не е категорично определен – въпреки
искане за изменение по реда на чл. 214 от ГПК с конкретни размери, парвостепенният
съд не е пояснил какви са параметрите на допуснатото изменение, и тази неяснота се
отразява на допустимостта на решението. Мотивите на съдебното решение не се
ползват с сила на присъдено нещо, поради което диспозитивът трябва по ясен,
недвусмислен и изчерпателен начин да очертава предмета на спора, по който се е
произнесъл съдът, включително и за размера. В диспозитива на решението трябва да
има изрично отбелязване, че искът е частичен, в противен случай се счита, че с иска е
предявено цялото вземане, което от своя страна би попречило на ищеца в бъдеще
време да предяви иск за разликата между пълния размер и частичния. Постановеното
решение по иск, чието изменение не е извършено валидно е недопустимо, поради
което подлежи на обезсилване.
При новото разглеждане на делото районният съд следва да вземе становището
на ответното дружество досежно исканото изменение като в изпълнение на указанията
на чл. 8, ал.3 ГПК му връчи препис от молбата по чл. 214 от ГПК и му даде срок за
това. След това се налага произнасяне по искането за допускане на изменението на
иска с изрично определение, отразяващо надлежно вида и обема на търсената
защита. В тази връзка следва да изготви и доклад по чл. 146 ГПК като в него се отрази
какъв е размера на исковата претенция, както и каква част от нея се претендира, ако
искът е частичен, какъвто е в случая.
4
Отделно от това решението е недопустимо и защото не са били налице
основанията на чл. 237 от ГПК по отношение на осъдителния иск.
Правната теория и съдебна практика установява трайно, че признанието на иска
е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита
срещу иска, защото искът е основателен. Признанието по правната си природа е близко
с отказа от иска като акт, с който ищецът се разпорежда със своето право на иск.
Признанието на иска също е акт на разпореждане с правото на иск, но то не десезира
съда, тъй като нуждата от защита на ищеца може да бъде удовлетворена само от
съдебно решение, което признава претендираното или не признава отричаното от него
право. Признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да
поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл. 237 ГПК,
или да остави съда да постанови решение по чл. 235 от ГПК. Веднъж валидно
направено, признанието на иска не може да бъде оттеглено според разпоредбата на чл.
237, ал. 4 от ГПК. Ако признанието на иска е опорочено, това е основание за
прогласяване на неговата нищожност или унищожаването му по исков ред, като
признаването на порока с влязъл в сила съдебен акт е основание за отмяна на
решението по чл. 237 или 235 ГПК, в който смисъл е решение № 141/14.06.2016 г. по
гр. д. № 7446/2014 г. на ВКС, 4-то гр. отд.
В случая ищецът категорично е изразил становището си, че не желае
произнасяне по реда на чл. 237 от ГПК по отношение на осъдителната претенция.
Въпреки това съдебният състав е приключил делото и именно по този ред е постановил
акта си по отношение на двете заявени претенции – установителната и осъдителната.
Тази хипотеза обосновава необходимост атакуваният съдебен акт да бъде
обезсилен в тази му част, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на
ДРС.
В останалата му част – досежно установителния иск, решението не е обжалвано
и е влязло в сила.
По частна жалба: Въззивна частна жалба с вх.№1447/06.02.2024 г. е подадена
от А. И. Й. с ЕГН **********, чрез пълномощника Еднолично адвокатско дружество
„Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. М., срещу Определение №111/02.02.2024 г. по
гр.д.№1012/2023 г. на РС Дупница, с което ищецът е осъден да заплати на ответното
дружество деловодни разноски в размер на 1440 лева. Този съдебен акт също е
недопустим, т.к., както вече се прие – основното решение по делото е недопустимо.
Недопустим е и защото искането по чл. 248 от ГПК е било заявено от Еднолично
адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. М. – лично и като
пълномощник на ищеца, който е искал с оглед изхода на спора да му се присъдят
адвокатско възнаграждение в размер на 1440 лв. за осъществената безплатна права
помощ в хипотезата на чл. 38 от ЗА, както и 50 лв. деловодни разноски за плетената
пред ДРС държавна такса. С атакуваното определение обаче, съдът е е осъдил ищеца –
самият молител в това производство, да плати на ответното дружество 1440 лв.
деловодни разноски. Не само това, но и постъпилата молба не е била съобщена на
ищеца по реда на чл. 248, ал. 2 от ГПК, който очевидно не е имал възможност да
изрази становище по искането в срока по закон.
Относно разноските: С оглед възприетия извод за недопустимост на иска, съдът
не може да разгледа въпроса за разноските. В хипотезата на чл. 270, ал. 3, изр. 2 или 3
ГПК не налице постановен съдебен акт, приключващ производството – съдебен акт за
разглеждане по същество на предявения иск или за прекратяване на производството,
5
само в които хипотези има основание за присъждане на разноски съобразно правилата
на чл. 78 ГПК. В този случай производството продължава да е висящо в неговата
начална фаза /първата инстанция/. Ето защо направените от ищеца разноски по
настоящото въззивно производство следва да бъдат присъдени от съда, който ще
разглежда делото по същество в зависимост от изхода на спора по предявения иск.
По обжалваемостта: На основание чл. 280 ал.3, т. 1 от ГПК и с оглед
материалното правоотношение, предмет на делото, решението на въззивната
инстанция не подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното и на основание чл. 270, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение №15/10.01.2024 г. на Районен съд – Дупница,
постановено по гр.д. №1012/2023 г. по описа на същия съд само в осъдителната му
част, в която РАЙОНЕН СЪД – Дупница, на основание чл.55, ал.1, предл. първо от
ЗЗД, е осъдил „Профи Кредит България“ ЕООД да заплати на А. И. Й. сумата от 50.00
лева, като недължимо платена сума по договор за кредит, като НЕДОПУСТИМО в тази
му част и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд – Дупница в
тази му част, при изпълнение на указанията в мотивите на този съдебен акт.
ОБЕЗСИЛВА Определение №111/02.02.2024 г. по гр.д.№1012/2023 г. на РС
Дупница, с което ищецът е осъден да заплати на ответното дружество деловодни
разноски в размер на 1440 лева., като НЕДОПУСТИМО.
В останалата част Решение №15/10.01.2024 г. на Районен съд – Дупница,
постановено по гр.д. №1012/2023 г. по описа на същия съд е влязло в сила, т.к. не е
било обжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280 ал.3, т.
1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания на чл. 7,
ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6