Решение по дело №494/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 26/17.02.2011 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1283/2010 г. по описа на РС – К., същият съд е признал подс. Х. М. М., роден на ****** г. в с. О., общ. М., оБ. К., живущ в Г. М., б.г., работещ като о. „Г.з.”, Г. М., ж., н., със с. о., с ЕГН *, за виновен в това, че на 27.12.2005 г. в Г. К., чрез използване на документ с невярно съдържание – декларация от 20.12.2005 г. по чл. 4, ал. 3, т. 2 от Наредба за прилагане на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, получил без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 3840 лева, преведена с бюджетно платежно нареждане от 21.08.2006 г. като еднократно обезщетение на основание чл. 6, ал. 1 от НПЗПГРРЛ и Заповед № РД-18-104/30.06.2006 г. на Областния управител на Област К., с намерение противозаконно да я присвои, поради което и на основание чл. 212, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1 от НК го осъдил на наказание „Лишаване от свобода” за срок от 6 месеца, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати по сметка на РС – К. сумата от 30 лева – разноски по делото.

В законоустановения срок срещу присъдата е подадена въззивна жалба от защитника на подс. М. – А. М. Ш. от АК – К.. В жалбата се твърди, че инкриминираното деяние не е съставомерно по чл. 212 от НК, тъй като процесното имущество не е получено без правно основание. Излага се и твърдение за липса на умисъл от страна на подсъдимия за въвеждане в заблуждение. От въззивния съд се иска да отмени обжалваната присъда и да бъде постановена нова оправдателна такава.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция прокурорът от ОП – К. излага становище за нарушение на материалния закон при постановяване на първоинстанционната присъда, като счита, че следва да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно – по чл. 209, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 2, ал. 1 от НК. В тази връзка прокурорът счита, че инкриминираната декларация не се явява документ с невярно съдържание по смисъла на чл. 212, ал. 1 от НК, като в тази връзка черпи аргумент от разпоредбата на чл. 311 от НК. Излага още и становище в смисъл, че документът по чл. 212 от НК следва да е пряко и непосредствено основание за съответното имуществено разпореждане, а в процесния случай основанието за имущественото разпореждане е бюджетно нареждане въз основа на заповед на областния управител. От друга страна, прокурорът намира, че районният съд е достигнал до правилни изводи по фактите.

Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, като доразвива доводите, изложени в нея. Сочи и това, че подсъдимия е обжалвал размера на отпуснатото му обезщетение по ЗПГРРЛ, което не би било логично при нА.чие на пряк умисъл. Намира, че подадената от подзащитния му декларация не е основание за получаване на процесната сума. Излага твърдение, че, според съдебната практика, измамата обикновено е възможна само по отношение на физическо лице, а в случая подсъдимият е измамил НАП.

Подс. М. заявява, че не е имал умисъл за извършване на измама. Твърди, че дори е потвърдил пред служителя, приемащ документите, че е получил обезщетение във връзка с претърпените от него репресии, но то е било частично. Сочи некоректност на формулировката в декларацията. Иска от съда да бъде постановена оправдателна присъда.

Въззивният съд намира, че процесната жалба е допустима, доколкото е подадена в законоустановения срок, при спазване на изискванията за форма и съдържание и от лице, имащо право да обжалва. Съдът, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивната жалба, намира следното:

По делото се установява следната фактическа обстановка:

С пълномощно, заверено на 05.04.1991 г. от завеждащия консулската служба при българското посолство в Г. А., подсъдимият, който към онзи момент се намирал в Република Турция, упълномощил св. Х. А. Х. (с. на с. на п.) „ако е необходимо да води дело” от името на упълномощителя за обезщетение за времето, което е прекарал като политически затворник в българските затвори и за неговата реабилитация. В пълномощното фигурирА. имената, с които през това време М. се легитимирал пред българските власти, а именно – Х. Х. М.. Св. Х. подал искане до председателя на Регионалната комисия за политическа и гражданска реабилитация - М. от името на Х. Х. М., но с посочен ЕГН на пълномощника, заведено в Община М. на 22.02.1993 г., за изплащане обезщетение като репресиран, като в тази връзка в искането било упоменато удостоверение № 5599/1991 г. за вида на претърпяната политическа репресия и нейното времетраене. Към искането било приложено визираното удостоверение, което било издадено на 05.09.1991 г. от Главно управление на местата за лишаване от свобода при Министерство на правосъдието. В същото удостоверение било посочено, че лицето Х. Х. М., роден на **.**.**** г. в с. О. – К.о, е бил осъден с присъда по Н.О.Х.Д. № 67/1985 г. на ОС – К. по чл. 108 и чл. 269 от НК на 11 години „Лишаване от свобода” и е изтърпял наказанието си от 29.12.1984 г. до 19.01.1990 г. Към искането били приложени и удостоверение от ОС – К. относно същите обстоятелства (осъждането и изтърпяването на наказанието – включително момента на задържане), както и препис от присъдата. На 28.04.1993 г. искането било заведено и в Данъчна служба, Г. М.. Във връзка с производството по искането били подадени декларации – относно липса на дължими държавни вземания и относно липса на получено обезщетение по досегашния ред на репресирано лице – от името на Х. Х. М., но с посочен ЕГН на упълномощения Х., с дата на декларациите 10.05.1993 г. На 26.07.1993 г. преписката била изпратена на Регионалната комисия на репресираните, Г. К., за произнасяне. Така в полза на подсъдимия била отпусната сумата от 50000 лева (неденоминирани) – обезщетение по ЗПГРРЛ, която сума била преведена по банкова сметка. С друго пълномощно, заверено от завеждащия консулската служба при българското посолство в Г. А. на 07.10.1993 г., подсъдимият (с посочени в пълномощното както българските му имена, така и имената Х. К., упълномощил св. Х. да го представлява пред всички компетентни органи на „административната и съдебната власт” в Република България да събира и внесе необходимите документи във връзка с изплащането на обезщетение на основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, да защитава интересите му пред Регионалната комисия в К. и Републиканската комисия в София, да получава и внася от негово име и за негова сметка от ДСК – М. парични суми, представляващи обезщетение за неимуществени вреди по споменатите закон и наредба. Х. Х. изтеглил сумата по обезщетението от банковата сметка, по която била преведена, обменил парите в долари и ги дал на друго лице - племенник на М., който от своя страна ги занесъл на подсъдимия в Република Турция. По-късно Х. М. се завърнал в България и се установил в Г. М.. След настъпилата през 2005 г. промяна в ЗПГРРЛ, даваща възможност на репресираните – лишени от свобода лица да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия в пълния му размер за целия срок на репресията, подс. М. подал на 27.12.2005 г. искане до областния управител на Област К. за изплащане на еднократно обезщетение (както е посочено в бланката на документа - съгласно Закона за изменение и допълнение на ЗПГРРЛ). Към искането били приложени декларация, съгласно посоченото в нея - по чл. 4, ал. 3, т. 2 от Наредбата за прилагане на ЗПГРРЛ, от подсъдимия, в която било декларирано, че „искане за обезщетение не е подавано или изплатено на репресираното лице или на други негови наследници по досегашния ред”, както и служебна бележка от Софийския затвор от 19.01.1990 г. относно задържането на подсъдимия (посочен с българските му имена) за периода от 29.12.1984 г. до 19.01.1990 г. в изпълнение на Присъда № 19/1985 г. по Н.О.Х.Д. № 67/85 г. на ОС – К.. Впоследствие, след получено писмо от Областния управител с указания за отстраняване на нередовности по искането, подсъдимият приложил и удостоверение от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” за това, че е постъпил в затвора – Г. София, на 29.12.1984 г. за изтърпяване на наказание по присъда по Н.О.Х.Д. № 67/1985 г. на ОС – К. за престъпление по чл. 108 от НК и по чл. 269 от НК, с размер на наказанието „Лишаване от свобода” за срок от 11 години, като е освободен на 19.01.1990 г. съгласно Закона за амнистията. С писмо на Областния управител на Област К. до директора на ТД на НАП - К. от 20.04.2006 г. било поискано извършване на проверка относно това дА. дадени лица, сред които и М., са получавА. еднократно обезщетение в лично качество или като наследници на репресирани лица съгласно ЗПГРРЛ. Конкретно що се отнася до подсъдимия, извършването на проверката било затруднено предвид нА.чието на български и турско-арабски имена, които той носел в различните периоди и предвид участието на пълномощник при предходното получаване на обезщетение, поради което служителите на НАП не установили обстоятелството, че Х. М. М. вече е получил обезщетение по ЗПГРРЛ. С писмо от 02.05.2006 г. ТД на НАП – К. уведомила Областния управител – във връзка с искането му за проверка, че относно подсъдимия няма информация. Със Заповед № РД-18-104/30.06.2006 г. на Областния управител на Област К. инж. А. К. (в нея било посочено, че се издава на основание чл. 32, ал. 1 от Закона за администрацията, чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗПГРРЛ вр. чл. 6, ал. 1 от Нредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ) било уважено искането на подсъдимия за получаване на еднократно обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди по ЗПГРРЛ, „за това, че подателят на искането е бил репресиран по политически причини, като е бил осъден на лишаване от свобода от 60 /шестдесет/ месеца, от 29.12.1984 до 19.01.1990 г” и било определен размер на обезщетението от 3840 лева. В мотивите към заповедта било посочено, че са представени (към искането) документи, между които и „декларация от лицето, че не е подавало или получавало еднократно обезщетение по досегашния ред”. Заповедта съдържа нареждане за изплащане на сумата по банков път по посочена от лицето банкова сметка. Въз основа на заповедта сумата от 3840 лева била преведена по банкова сметка на подс. Х. М. с бюджетно платежно нареждане с дата на подаване 21.08.2006 г. М. обжалвал заповедта на Областния управител досежно размера на определеното му обезщетение. По-късно, след извършена допълнителна проверка Областният управител на Област К. бил уведомен от страна на ТД на НАП – К. с писмо от 19.09.2007 г., че относно подсъдимия е нА.це искане за обезщетение за пребиваване в затвор в Г. София по политически причини от 29.12.1984 г. до 19.01.1990 г., за което е определена сума в размер на 50000 лева за изплащане в ДСК – М., за получаването на която сума М. е упълномощил св. Х.. Във връзка с това писмо, от страна на Областния управител била сигнА.зирана Прокуратурата.

Подсъдимият е неосъждан, с много добри характеристични данни.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите Х. Х., А.П. и Я. П., от заключението по назначената СГрЕ, от обясненията на подсъдимия - отчасти, както и от приложените: заверено копие на бюджетно платежно нареждане; заверено копие на искане за обезщетение от подсъдимия чрез св. Х. от 1993 г.; заверено копие на удостоверение от Главно управление на местата за лишаване от свобода от 1991 г.; заверено копие на удостоверение от ОС – К. от 1991 г.; заверени копия на пълномощни от подсъдимия за св. Х. от 1991 г. и от 1993 г.; заверено копие на Присъда № 19/18.05.1985 г. по Н.О.Х.Д. № 67/85 г. на ОС – К.; заверени копия на декларации от 10.05.1993 г. относно липса на дължими държавни вземания и липса на получено обезщетение; заверено копие от писмо от 26.07.1993 г. от Данъчна служба, Г. М. до Регионалната комисия на репресираните, Г. К.; препис-извлечение от списък на лицата, на които следва да се изплати обезщетение по НП на чл. 4 от ЗПГРРЛ от Данъчна служба, Г. М.; писмо от 28.01.2008 г. от Областният управител на Област К. до директора на ОДП – К.; заверен препис от Заповед № РД-18-104/30.06.2006 г. на Областния управител на Област К.; писмо от 20.01.2006 г. от Областния управител на Област К. до подсъдимия; частна жалба от подс. М. до ВАС; писмо от 13.08.2007 г. от Областния управител на Област К. до подсъдимия; писмо от 20.04.2006 г. от Областния управител на Област К. до ТД на НАП – К.; писмо от 02.05.2006 г. от ТД на НАП – К. до Областния управител на Област К.; писмо от 11.09.2007 г. от Областния управител на Област К. до ТД на НАП – К.; писмо от 19.09.2007 г. от ТД на НАП – К. до Областния управител на Област К.; оригинал на искане с дата 10.03.2006 г. от подсъдимия до Областния управител на Област К. с В. № на Областната администрация от 27.12.2005 г.; декларация от подс. М. от 20.12.2005 г.; копие на удостоверение от 09.03.2006 г. от ГД „Изпълнение на наказанията”; копие на искане - без дата - от подсъдимия до Областния управител на Област К., с В. № на Областната администрация от 27.12.2005 г.; копие на служебна бележка от Софийски затвор; копие от писмо от Областния управител на Област К. до Административен съд – К.; копие на жалба от подсъдимия до Административен съд – К.; справка за съдимост на подс. М.; характеристична справка за подсъдимия.

Въззивният съд не кредитира обясненията на подс. М., които са в смисъл, че същият е считал, че първоначално полученото обезщетение по ЗПГРРЛ е във връзка с първите две години по осъждането му по първата присъда от 1972 г. В тази връзка М. сочи, че бил в затвора общо 6 години. На първо място, липсва логика в това престоят на подсъдимия в затвора при първата му присъда да е бил за 2 години, престоят му в затвора по втората присъда да е бил малко над 5 години (несъмнено се установява, че този престой е бил между 29.12.1984 г. и 19.01.1990 г., в който смисъл са всички приложени, изходящи от компетентни държавни органи, документи по делото), а общо М. да е бил в затвора и по двете присъди за 6 години, както заявява самият подсъдим. Дори обаче престоят в затвора по първата присъда да е бил 2 години (доказателства за реално изтърпяване на такова наказание в такъв размер изобщо липсват по делото), то отново липсва каквато и да било логика в това Х. М. да счита, че въз основа на предходното искане за обезщетение е получил такова само за тези 2 години. Действително, съгласно чл. 3, ал. 1 от Наредбата за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, приета с ПМС № 249/1992 г., действала до 31.12.1996 г., обезщетението за репресираните лица, които са били лишени от свобода, във връзка с претърпените от тях вреди е в размер на 1500 лева за един месец „Лишаване от свобода”, но не повече от 50000 лева. При това положение едно съвсем елементарно пресмятане показва, че може да се приеме, че подсъдимият практически е получил обезщетение за изтърпяване на наказание „Лишаване от свобода” в размер на 33,33 месеца. Т. е. – предходното получено обезщетение обхваща и горницата от 24 месеца до 33,33 месеца, съответно – при всички случаи месеци на търпяно наказание по втората присъда. Не са нА.це каквито и да било обстоятелства, които биха могли да формират у подсъдимия съзнание, че е получил предходното обезщетение именно и само във връзка с първата си присъда, точно за две години изтърпяно наказание „Лишаване от свобода”, още повече, че в хода на предходното производство по обезщетяване са представени данни единствено относно лишаването от свобода по присъдата на ОС – К. (по втората присъда), във връзка с наказанието по която е изплатено и второто обезщетение през 2006 г. Впрочем, обясненията на подсъдимия в това отношение са и противоречиви. Последният веднъж заявява, че е считал, че първоначално полученото обезщетение е във връзка с първата присъда, а после – че не е знаел за коя от двете присъди е подал инкриминираната декларация. На следващо място, вън от горното, съгласно чл. 6 от действащата към момента на подаване на декларацията редакция на ЗПГРРЛ обезщетение не се изплаща на лицата, които са получили такова по досегашния ред. Това законодателно разрешение впоследствие е било ревизирано със ЗИДЗПГРРЛ, обн. ДВ, бр. 26/2008 г., именно за да бъда дадена възможност на лицата, които са получили частично обезщетение по досегашния ред, да получат такова в пълен размер. Съгласно действащия към 2005 г. и 2006 г. закон обаче подс. М. не е имал право изобщо на такова обезщетение независимо от това какъв е бил размерът на предходното и каква част от изтърпяната репресия е покривало то.

Във връзка с възражението на подсъдимия, изложено в откритото съдебно заседание пред въззивната инстанция, в смисъл, че неговите ЕГН, адрес и дори старите му имена били известни, то следва да се посочи, че очевидно в случая тази известност не е станала достояние на съответните длъжностни лица при извършване на първоначалната проверка. С други думи, посоченото от Х. М. не представлява основание за настоящия съдебен състав да бъде поставен под съмнение изводът за нА.чие на умисъл при извършване на престъплението.

По делото не са събрани доказателства за това подс. Х. М. да е знаел с какъв ЕГН фигурира в съответните информационни масиви относно полученото предходно обезщетение по ЗПГРРЛ и изобщо – с какви данни разполага администрацията за това и какви възможности има тя за извършване на проверка. Прави впечатление и обстоятелството, че при подаване на искането за обезщетение на 27.12.2005 г. към същото е била приложена служебна бележка от Софийския затвор относно периода на задържане в него на подсъдимия, като последният е посочен с българските си имена, с които фигурира и в документацията по предходното искане за обезщетение. Изложеното в настоящия абзац обаче не означава липса на умисъл за извършване на престъплението. Подсъдимият не е предоставил на Областния управител никаква информация за предходното получено обезщетение. Това, по което държавният орган е следвало да се произнесе, е искането и приложените към него доказателства, сред които е и инкриминираната декларация. Т. е. – така предоставената от М. на органа на държавна власт информация, сама по себе си е еднозначна в смисъл, че обезщетение не е получавано. Забележка в отправеното искане или каквото и да било друго писмено изявление на подсъдимия до Областния управител, от което да е видно, че е било изплатено предходно обезщетение, липсва. Въз основа на невярната информация, предоставена от подсъдимия, е изплатена и процесната сума. Това, че подс. Х. М. е обжалвал заповедта на Областния управител касателно размера на присъденото обезщетение също не води до извод за липса на умисъл. Визираното поведение на дееца намира своето обяснение в чувството за несправедливост у М. поради определения размер на обезщетението на фона на дългата продължителност на репресията спрямо него.

Съдът не кредитира обясненията на подсъдимия относно това, че същият, във връзка с присъдата на ОС – К., е бил в затвора между 1986 г. и 1992 г. Както беше посочено по-горе, видно е от всички нА.чни по делото официални документи, издадени от компетентни длъжностни лица, че Х. М. е бил задържан във връзка с тази присъда от 29.12.1984 г. до 19.01.1990 г. Впрочем, обясненията на М. в тази насока са изключително противоречиви, доколкото последният същевременно заявява, че е бил изселен принудително в Турция през 1989 г., което изявление, поради нА.чието на визираните по-горе официални документи, съдът също не кредитира, както и че през периода 1990 г. – 1991 г. св. Х. му бил на гости в Турция.

При така установената фактическа обстановка следва правният извод, че Х. М. М. е осъществил състава на престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК. Това е така, защото М., с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил у Областния управител на Област К. заблуждение, а именно – подал на 27.12.2005 г. в Г. К. искане до посочения Областен управител за изплащане на еднократно обезщетение за търпяна репресия по ЗПГРРЛ, към което приложил декларация от 20.12.2005 г., че искане за обезщетение във връзка с репресията не е подавано или изплатено на репресираното лице или на други негови наследници по досегашния ред - и с това причинил другиму – на Областната администрация на Област К. – имотна вреда в размер на 3840 лева, които му били преведени с бюджетно платежно нареждане от 21.08.2006 г. на основание Заповед № РД-18-104/30.06.2006 г. на Областния управител на Област К. От субективна страна деянието е извършено при условията на пряк умисъл (чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК) – деецът е съзнавал обещственоопасния характер на деянието си, предвиждал е настъпването на общественоопасните му последици и е искал настъпването на тези последици. Настоящият съдебен състав намира, че в случая не е нА.це документна измама по смисъла на чл. 212 от НК, като мотивите за този извод са следните:

По принцип осъществяването на документна измама посредством частен документ с невярно съдържание е напълно възможно. В чл. 212 от НК законодателят не визира само официалния документ с невярно съдържание, нито препраща към разпоредбата на чл. 311 от НК (между другото, в НК са криминА.зирани отделни случаи на създаване или използване на частни документи с невярно съдържание, като най-често срещаният житейски пример е декларацията с невярно съдържание по чл. 313, ал. 1 от НК). В тази насока от значение е това дА. документът е с вярно или с невярно съдържание, а не дА. е официален или частен, както и това дА. той може да служи за основание за извършване на плащането съгласно даден нормативен акт; в този смисъл е задължителното за настоящия съд Постановление № 8/1978 г. на Пленума на ВС. В конкретния случай инкриминираната декларация не се явява обаче такъв документ, който, към момента на подаването й, да служи за основание на имущественото разпореждане съгласно действащ нормативен акт. По-конкретно:

Със ЗИДЗПГРРЛ, обн. ДВ, бр. 29/05.04.2005 г. (с новата ал. 2 на чл. 2), на репресираните лица, които са били в затвори и са живи – както е в процесния случай – е дадено правото да получат обезщетение в пълен размер, за всяка изтърпяна от тях репресия и за целия й срок. Размерът на обезщетението за репресираните лица, които са били в затвори, както и редът за неговото изплащане обаче е следвало да бъде определен с подзаконовия нормативен акт по чл. 4, ал. 1 от ЗПГРРЛ. От момента на визираната законодателна промяна до 28.04.2006 г. такъв подзаконов нормативен акт не съществува. Действащата от месец юли 2004 г. до 28.04.2006 г. Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ (приета с ПМС № 140/2004 г.) не касае размера и реда за изплащане на обезщетението за репресираните лица, които са били в затвори, какъвто е случаят на подс. М.. Съгласно чл. 1 от наредбата същата се отнася до размера и реда за изплащане на обезщетението, което се следва на други репресирани лица, а не на тези, които са били в затвори. С други думи – към момента, в който Х. М. е предявил искането си до Областния управител, подавайки и инкриминираната декларация, е била нА.це нормативна празнота касателно реда, по който следва да се изплати обезщетението на репресираните лица по ЗПГРРЛ, които са били в затвори, съответно – не е имало нормативно основание за деклариране липсата на получено по досегашния ред обезщетение. Посочването на правни основания по действащата към месец декември 2005 г. Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ в процесната деÛларация не означава, че този нормативен акт действително дава правното основание на декларацията (бланката на самото искане за изплащане на обезщетението също е съобразена с предходна законодателна промяна, а не с тази на ЗИДЗПГРРЛ, обн. ДВ, бр. 29/05.04.2005 г.). С новата Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ, обн. ДВ, бр. 35/28.04.2006 г., в сила от същата дата, приета с ПМС № 88/19.04.2006 г., по чийто ред се определят размерът и редът за изплащане на обезщетение на репресираните лица, които са били в затвори, е уредено декларирането на обстоятелството, че обезщетение не е получавано по досегашния ред. Този подзаконов нормативен акт обаче е влязъл в сила след извършване на инкриминираното деяние от страна на подсъдимия на 27.12.2005 г., макар и преди настъпване на престъпния резултат - включително преди издаване на заповедта на областния управител, поради което и на основание чл. 2 от НК не може да намери приложение в процесния случай (в този смисъл е и ТР № 20/1985 г. на ОСНК на бившия ВС). От изложеното тук следва изводът, че инкриминирана декларация, към момента на подаването й, не е документ, който по силата на нормативен акт може да служи за основание съответното длъжностно лице да предостави на дееца дадено имущество. За извършване на обикновената измама по чл. 209, ал. 1 от НК обаче законодателят не е установил някакви особени изисквания относно начина на въвеждане в заблуждение. В конкретния случай, посредством подадената декларация с невярно съдържание, подсъдимият е въвел в заблуждение Областния управител. Последното е видно от мотивите към заповедта на органа на държавна власт, с която е уважено искането за изплащане на обезщетение. В тази връзка се налага да се посочи, че към момента на издаване на визираната заповед е била в сила новата Наредба за прилагане на чл. 4 от ЗПГРРЛ (обн. ДВ, бр. 35/28.04.2006 г., в сила от същата дата), съгласно чл. 3, ал. 3, т. 2 от която - в действащата до изменението с ДВ, бр. 86/2008 г. редакция – искащият обезщетението е следвало да представи и декларация, че не е подавал искане за обезщетение или получавал такова по досегашния ред, каквото съдържание е имала и подадената от подсъдимия декларация.

Предвид изложеното тук обжалваната присъда следва да бъде изменена, като деянието бъде преквА.фицирано от такова по чл. 212, ал. 1 от НК в такова по чл. 209, ал. 1 от НК, т. е. – като бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление (чл. 337, ал. 1, т. 2, пр. 3 вр. чл. 334, т. 3 от НПК), за което да бъде наложено съответното наказание, като подсъдимият бъде оправдан по първоначалното обвинение по чл. 212, ал. 1 от НК. Налага се да бъде посочено, че подсъдимият се е защитавал по фактите, съставомерни по чл. 209, ал. 1 от НК, поради което настоящата съдебна инстанция има правомощието да измени обжалваната присъда в горния смисъл и без да е нА.це изменение на обвинението по реда на чл. 287 от НПК.

Във връзка с възражението на защитника на подсъдимия за това, че не било възможно да бъде измамена НАП, то следва да се посочи, че въведеното в заблуждение лице в случая е Областният управител на Област К.. Последният е длъжностно лице, в чиято фактическа власт се намира имуществото, предмет на измамата и което е разпоредило – въз основа на невярната представа, която е била създадена у него – на подсъдимия да бъде преведено инкриминираното обезщетение.

Касателно смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и наказанието, настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

Като смекчаващи отговорността обстоятелства следва да бъдат отчетени чистото съдебно минало (и то за един доста дълъг период от време) и много добрите характеристични данни на подсъдимия. Като смекчаващо следва да бъде отчетено и обстоятелството, че Х. М. е бил изправен пред сериозна житейска несправедливост, а именно - към момента на извършване на деянието да не може да получи в пълен размер обезщетение във връзка с претърпяната от него значителна като тежест репресия, която несправедливост впоследствие е отчетена и отстранена от законодателя (със ЗИДЗПГРРЛ обн. ДВ. бр. 26/2008 г.). Също като смекчаващо следва да бъде отчетено обстоятелството, че подс. М., давайки подробни обяснения, практически е съдействал за разкриване на обективната истина, макар и да не се е признал за виновен.

Като отегчаващо обстоятелство следва да бъде отчетен значителният размер на получената без правно основание сума, т. е. – имотната вреда по смисъла на чл. 209, ал. 1 от НК, като се има предвид, че през 2006 г. установената минимална месечна работна заплата за страната е била в размер на 160 лева. Действително, последващите законодателни промени са дА. правна възможност на подсъдимия за получаване на обезщетение над размера, който той е получил въз основа на предходното си искане по ЗПГРРЛ – изменението на чл. 6 от ЗПГРРЛ с ДВ, бр. 26/2008 г. При определяне размера на обезщетението през 2006 г. обаче първото получено от М. обезщетение за претърпените от него репресии изобщо не е съобразено и то в резултат на виновното поведение на подсъдимия.

Видно от направения тук анА.з, случат не е маловажен по смисъла на чл. 209, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 93, т. 8 от НК. Това е така, тъй като не е нА.це нито липса на вредни последици, нито незначителност на същите, нито пък съществуват други смекчаващи обстоятелства, предвид което случаят да представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. Все пак, нА.чните смекчаващи обстоятелства са многобройни от гледна точка на предвидения минимум на наказанието за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК съгласно приложимата редакция на закона, т. е. – и най-ниското предвидено в закона наказание в конкретния случай се явява несъразмерно тежко, поради което е нА.це хипотезата на чл. 55, ал. 1 от НК. Доколкото в приложимата съгласно чл. 2 от НК редакция на чл. 209, ал. 1 от НК – тази, която е била в сила към момента на деянието - не е предвиден специален минимум (най-ниският предел) на наказанието „Лишаване от свобода”, то при определяне размера на наказанието по реда на чл. 55, ал. 1 от НК лишаването от свобода следва да бъде заменено с „Пробация” – чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б”, пр. 1 от НК, с други думи, на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 вр. чл. 334, т. 3 от НПК, присъдата следва да бъде изменена и като бъде намалено наказанието на подсъдимия. Предвид изложеното тук, като се държи сметка за обсъдените по-горе смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, съобразно правилото на чл. 54, ал. 2 от НК и предвид целите на наказанието съгласно чл. 36 от НК, настоящият съдебен състав, като взе предвид и разпоредбите на чл. 42а, ал. 1, ал. 2-4 и чл. 42б, ал. 1 и ал. 4 от НК, намира, че на подсъдимия следва да бъде наложено наказание „Пробация” със следните пробационни мерки и тяхната продължителност: а) „Задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 2 години при периодичност два пъти седмично; б) „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 2 години.

Касателно разноските, произнасянето на районния съд се явява законосъобразно, в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, предвид определеното от съда и следващо се на вещото лице по назначената СГрЕ възнаграждение в размер на 30 лева. Следва да се посочи, че въпреки изменението на първоинстанционната присъда, съответно – оправдаването на подсъдимия по обвинението по чл. 212, ал. 1 от НК, то в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 189, ал. 4 от НПК. Последната посочена разпоредба е приложима в случаите, когато за дадено деяние или даден резултат е нА.це оправдателна присъда, т. е. – за деянието или за резултата подсъдимият е признат за невиновен. Настоящият случай не е такъв.

При извършената цялостна проверка въззивната инстанция не установи нА.чието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати на досъдебната фаза или в първоинстанционното съдебно производство, които да представляват основание за връщане на делото за ново разглеждане.

Предвид всичко изложено обжалваната присъда следва да бъде частично изменена съгласно посоченото по-горе, а в останалата си част – да бъде потвърдена предвид липсата на основание за изменение или отмяна.

Ето защо въззивният съд, на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и т. 2, пр. 3, чл. 338 и чл. 334, т. 3 и т. 6 от НПК

РЕШИ:

ИЗМЕНЯВА Присъда № 26/17.02.2011 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1283/2010 г. по описа на РС – К., В ЧАСТТА, с която подс. Х. М. М., роден на ****** г. в с. О., общ. М., оБ. К., живущ в Г. М., български гражданин, работещ като отговорник „Гражданска защита”, Г. М., женен, неосъждан, със средно образование, с ЕГН *, е признат за виновен в това, че на 27.12.2005 г. в Г. К., чрез използване на документ с невярно съдържание – декларация от 20.12.2005 г. по чл. 4, ал. 3, т. 2 от Наредба за прилагане на закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, получил без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 3840 лева, преведена с бюджетно платежно нареждане от 21.08.2006 г. като еднократно обезщетение на основание чл. 6, ал. 1 от НПЗПГРРЛ и Заповед № РД-18-104/30.06.2006 г. на Областния управител на Област К., с намерение противозаконно да я присвои, като ПРЕКВА.ФИЦИРА деянието в такова по чл. 209, ал. 1 от НК - с цел да набави за себе си имотна облага възбудил у Областния управител на Област К. заблуждение, а именно – подал на 27.12.2005 г. в Г. К. искане до посочения Областен управител за изплащане на еднократно обезщетение за търпяна репресия по ЗПГРРЛ, към което приложил декларация от 20.12.2005 г., че искане за обезщетение във връзка с репресията не е подавано или изплатено на репресираното лице или на други негови наследници по досегашния ред - и с това причинил другиму – на Областната администрация на Област К. – имотна вреда в размер на 3840 лева, които му били преведени с бюджетно платежно нареждане от 21.08.2006 г. на основание Заповед № РД-18-104/30.06.2006 г. на Областния управител на Област К. – престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК и го ОПРАВДАВАпо първоначалното обвинение по чл. 212, ал. 1 от НК.

ИЗМЕНЯВА Присъда № 26/17.02.2011 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 1283/2010 г. по описа на РС – К., В ЧАСТТА, с която на подс. Х. М. М., със снета по делото самоличност, е наложено наказание „Лишаване от свобода” за срок от 6 месеца, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила, като НАМАЛЯВА наказанието и му налага на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б”, пр. 1 от НК за престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК наказание „Пробация” със следните пробационни мерки и тяхната продължителност: а) „Задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от 2 години при периодичност два пъти седмично; б) „Задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от 2 години.

ПОТВЪРЖДАВА Присъдата В ОСТАНАЛАТА Й ЧАСТ.

Решението не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: