Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 30.09.2021 година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД – Наказателно отделение, IІ-ри въззивен състав, в публично
съдебно заседание, проведено на втори юли през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАН
КОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФАН МИЛЕВ
МЛАДШИ СЪДИЯ: СИМОНА УГЛЯРОВА
При секретаря: Мариела Миланова, като разгледа
докладваното от съдия Иван Коев ВНЧХД № 1665
по описа на Софийски градски съд за 2021
година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на глава ХХI
и XXII
от НПК.
Образувано е по
въззивни жалби от подсъдимия
П.Б.Ц., чрез неговите упълномощени защитници адв. Р.С. – САК и адв. Н.В. – САК,
срещу присъда от 03.11.2020 г., постановена по НЧХД № 4068 по описа на Софийски
районен съд за 2016 г., Наказателно отделение, 21-ви състав.
С присъда от 03.11.2020
г., постановена по НЧХД № 4068 по описа на Софийски районен съд за 2016 г.,
Наказателно отделение, 21-ви състав, подсъдимият П.Б.Ц., с ЕГН: **********,
е признат за виновен, за това, че на
21.08.2015 г., около 18:30
ч. в гр. София, ж.к. "**********нанесъл побой на Д.Т.Д., с ЕГН: **********, чрез нанасяне на удари
с юмруци по тялото и с ритници, в резултат на което й били причинени следните
телесни увреждания: кръвонасядане
в областта на левия лакът с оток, кръвонасядания и забелване на епидермис на
лявата предмишница, с което й причинил временно разстройство на здравето,
неопасно за живота – престъпление по чл. 130, ал. 1 НК, поради и което на
основание чл. 378, ал. 4, т. 1 във вр. чл. 305, ал. 5 НПК, вр. чл. 78а НК, СРС
го е освободил от наказателна отговорност и му е наложил наказание
административно наказание "глоба" в размер на 1 000 /хиляда/
лева.
С крайния си съдебен
акт Софийски районен съд е уважил частично и осъдил подс. П.Б.Ц., да заплати на
основание чл. 45 ЗЗД на пострадалата Д.Т.Д., сумата от 1 500 /хиляда и
петстотин/ лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със
законната лихва от датата на деянието – 21.08.2015 г., като искът е отхвърлен
до пълния предявен размер от 4 500 /четири хиляди и петстотин/ лева.
На основание чл. 189,
ал. 3 НПК, подсъдимият П.Б.Ц. е осъден да заплати направените от частния
тъжител разноски в размер на 600 лева за адвокатско възнаграждение и 12
/дванадесет/ лева за държавна такса.
Първоинстанционният съд
е открил производство по чл. 306, ал. 1, т. 4 НПК и служебно е констатирал, че
е пропуснал да се произнесе по разноските за вещо лице по СМЕ и държавна такса
за уважената част на гражданския иск. Така със свое определение от 02.02.2021
г., постановено по НЧХД № 4068 по описа на Софийски районен съд за 2016 г.,
Наказателно отделение, 21-ви състав, подсъдимият П.Б.Ц. е осъден да заплати на Д.Т.
Д., със снета самоличност, сумата от 200 /двеста/ лева – разноски за вещо лице
по СМЕ, както и сумата от 120 /сто и двадесет/ лева, от които 60 /шейсет/ лева
разноски за вещо лице и 60 /шейсет/ лева разноски за държавна такса върху
уважената част от гражданския иск.
Подсъдимият е обжалвал
чрез неговите процесуални защитници присъдата в цялост като неправилна,
необоснована, постановена при недоказаност на частното обвинение и постановена
в нарушение на материалния и процесуалния закон. Във всяка от подадените две
въззивни жалби от защитниците на подс. Ц. се излагат съображения, че ЧТ и ГИ Д.
не е посочила в тъжбата си вида на леката телесна повреда. Изслушаното и прието
СМЕ е било основано върху част от доказателства, които не са събрани по
надлежния ред и които респективно не могат да обосноват извод за разстройство
на здравето, т.е. е следвало да не бъде кредитирано заключението от районния
съд. Защитата счита, неправилно е възприето мястото и времето където е
извършено деянието. Прави се възражение, че присъдата е постановена в противоречие
с принципите на чл. 36 НК. Твърди се, че не е била изяснена фактическата
обстановка изцяло във връзка с нанесения побой върху Д.. Моли се за отмяна на
постановената присъда и признаване на подсъдимия за невинен, съответно да бъде
отхвърлен изцяло и гражданския иск и осъждането му на сторените разноски в
производството, респ. – за адвокат, държавна такса и СМЕ. Прави се искане за
присъждане на сторените по делото разноски за двете инстанции.
Липсва депозиране на
допълнение към въззивните жалби след изготвянето на мотивите към присъдата.
Частният тъжител и
граждански ищец Д. Д., чрез адв. Я.С.е депозирала писмено възражение. Счита, че
подадените въззивни жалби са неоснователни, необосновани и неправилни. Твърди,
че двете въззивни жалби са бланкетни, формални и голословни, като от същите не
може да бъде направен извод за наличието на пороци в обжалвания акт, още повече
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените прави,
които да водят до отмяна на акта. Поддържа се, че постановената присъда е
правилна и законосъобразна, като се излагат и мотиви в тази насока. Твърди се,
че присъденото обезщетение в гражданскоправната част на присъдата е в
съответствие с принципа залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Прави се искане
за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната
инстанция.
Подадени са частни
жалби срещу определение от 02.02.2021 г., постановено по НЧХД № 4068 по описа
на Софийски районен съд за 2016 г., Наказателно отделение, 21-ви състав, от
процесуалните представители на подс. П.Ц.. В частните жалби се развиват
съображения, че постановеното определение е незаконосъобразно, неправилно и
постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Защитата
излага съображения, че постановеното определение е след присъдата и не може да
се влошава положението на подсъдимото лице от една страна, а от друга присъдата
е обжалвана пред въззивната инстанция и същата не е влязла, т.е. налице е
недължимост на посочените суми.
Не е депозирано писмено
възражение срещу частните жалби от ЧТ.
В проведеното
разпоредително заседание на 28.04.2021 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 НПК, прецени, че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит
на подсъдимия и/или свидетели, изслушването на експертизи, както и ангажирането
на нови писмени и/или веществени доказателства и в този смисъл не се налага
провеждане на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 НПК и правилното решаване на делото.
В открито съдебно
заседание подсъдимият се явява, като същият е представляван от защитниците си –
адв. Р.С. – САК и адв. Н.В. – САК. На етап съдебни прения защитата поддържа, че
по делото не са събрани доказателства, които по безспорен и категоричен начин
да установят авторството на деянието, за което е повдигнато обвинение, налице е
разминаване в свидетелските показания. Защитата преповтаря и препраща към
развитите съображения в подадените въззивни жалби. Правят се искания за отмяна
на първоинстанционния съдебен акт, съответно и на гражданската претенция и
отмяна на присъдените разноски. Прави се искане за присъждане на сторените по
делото разноски. Правят се искания за уважаване на подадените частни жалби.
Частният тъжител –
уведомена, не се явява. Нейният повереник се явява в открито съдебно заседание.
На етап съдебни прения се поддържа вече подаденото възражение срещу въззивните
жалби. Счита, че не е налице неправилност или друг порок на присъдата. Прави се
искане за присъждане на разноски пред въззивната инстанция.
В предоставената му
последна дума подс. П.Ц. заявява, че желае да бъде признат за невиновен.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства, обжалваната присъда и
определение, изложеното във въззивните жалби, както и подадените частни жалби и
писмено възражение, вкл. и доводите на страните в проведеното съдебно заседание
и след като въз основа на императивно вмененото му задължение извърши цялостна
служебна проверка на обжалваните първоинстанционни съдебни актове, по отношение
на тяхната законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно
изискванията на чл. 314 НПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са
подадени в срока по чл. 319 НПК и от легитимирани лица, отговарят на
изискванията на чл. 320 НПК, поради което са процесуално допустими и следва да
бъдат разгледани.
Частните жалби срещу
определението са подадени в срока по 342, ал. 1 във вр. чл. 341, ал. 2 НПК и от
легитимирани лица, отговарят на изискванията на закона, поради което са
процесуално допустими и следва да бъдат разгледани и решени с акта по същество
на делото.
Настоящият съд намира,
преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания
първоинстанционен съдебен акт – присъда, че разгледани по същество – въззивните
жалби са неоснователни. Въззивният
съд намира, преценявайки обосноваността и законосъобразността на обжалвания първоинстанционен
съдебен акт – определение, че разгледани по същество – частните жалби също са неоснователни. Съображенията в тази
насока са следните:
Въззивният съд намира,
че първоинстанционният съд e извършил цялостен и задълбочен анализ на
доказателствата по делото, като обективно, всестранно и пълно е изяснил
фактическата обстановка по същото. Фактическата обстановка по делото, като цяло
е правилно изяснена от първоинстанционния съд, който е направил анализ на
събраните доказателства, спазил е изискванията на формалната и на правната
логика и е охранил в пълнота правото на защита на подсъдимия, като в
съответствие с изискванията на чл. 6, §3 от Европейската конвенция за правата
на човека. Извършен е задълбочен анализ на събраните по делото доказателства –
показанията на разпитаните свидетели, писмените и веществени доказателства
събрани в хода на съдебното следствие пред районния съд. Фактическата
обстановка по делото е обстойно и прецизно изяснена от районния съд, като са
изложени едни задълбочени мотиви от районния съд, които се споделят и от
настоящата инстанция. Тази обстановка се възприема изцяло и от настоящата
инстанция. В подадените въззивни жалби липсва възражение, от категорията на
съществените, което да не е получил своят отговор в мотивите на районния съд.
Въззивната инстанция, като извърши и собствена преценка на събрания
доказателствен материал в хода на съдебното следствие пред първоинстанционния
съд намира, че не се налагат съществено различни изводи по фактите, като
изключение от горното прави единствено частта с която подсъдимия е осъден да
заплати сторените разноски за адвокат на ЧТ и ГИ, и обосновано са приети
следните фактически обстоятелства:
Обосновано е прието, че
подс. П.Б.Ц. е роден на *** ***, българин, български гражданин, със средно
образование, женен, неосъждан, с ЕГН: **********.
С депозирана тъжба,
внесена в Софийски районен съд, Д.Т.Д. е обвинила П.Б.Ц., в това, че:
на 21.08.2015 г., около
18:30
ч. в гр. София, ж.к. "**********нанесъл побой на Д.Т.Д., с ЕГН: **********, чрез нанасяне на удари
с юмруци по тялото и с ритници, в резултат на което й били причинени следните
телесни увреждания: кръвонасядане
в областта на левия лакът с оток, кръвонасядания и забелване на епидермис на
лявата предмишница, с което й причинил временно разстройство на здравето,
неопасно за живота – престъпление по чл. 130, ал. 1 НК.
Районният съд е осъдил
подс. П.Ц. във връзка с така повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал. 1 НК,
като авторството на деянието описано в тъжбата, от страна на подс. П.Ц. е
установено по изискуемия в чл. 303, ал.2 НПК начин.
Липсват основания,
които да мотивират въззивният съд да промени съществено направените в
първоинстанционния съдебен акт фактически констатации, тъй като в мотивите му
са обсъдени събраните по делото доказателствени материали и не е допуснато
превратното им тълкуване. В тази връзка е необходимо да се отчете, че когато
изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от предходната инстанция,
въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно доказателствата по делото,
а може да анализира само тези, които се оспорват, за да отговори на наведените
доводи във въззивната жалба /Решение №
372 от 01.10.2012 година по Н.Д. № 1158 по описа за 2012 година на Върховния
касационен съд, Наказателна колегия, ІІІ Наказателно отделение; Решение № 181 от 2012 г. на ВКС, І Н. О.; Решение № 513 от 2013 г. на ВКС, І Н.О.; Решение № 371 от 2016 г. на ВКС, ІІІ н. о./. Настоящата инстанция намира, че в
подадените въззивни жалби липсват наведени съществени от правна страна
аргументи, които да опровергават постановената присъда, както и аргументи,
които вече да не са получили отговор от СРС в неговите мотиви.
I. По оплакванията в подадените
въззивни жалби и аргументите развити пред настоящата инстанция:
Съгласно заключението
на изготвеното СМЕ и СМУ I-242
от 22.08.2015 г. в резултат на инкриминираната деятелност на ЧТ и ГИ Д. е била
причинена лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на
здравето, неопасно за живота, като телесните повреди са определени като изразяващи
се в кръвонасядане в областта на левия лакът с оток, кръвонасядания и забелване
на епидермис на лявата предмишница и представляват леки телесни повреди с
разстройство на здравето, но не опасни за живота. Неоснователни са твърденията на
защитата, че заключението не е следвало да бъде кредитирано от съда. И
въззивният съд го цени
като обосновано и съставено от лице с необходимите специални знания.
Съдът правилно е
разграничил показанията на разпитаните свидетели и е подложил на много внимателен
анализ дадените показания на отделните свидетели, като настоящата инстанция се
солидализира с мотивите на първата инстанция в тази насока. Абсолютно
неоснователна е издигната теза на защитата, че е следвало да бъдат кредитирани
показанията на съпругата на подсъдимия, и в тази насока са дадени подробни и
аргументирани мотиви от СРС. Следва да се обърне внимание, че съдът е този
орган, който подлага на много внимателен анализ показанията на свидетелите и
как те кореспондират с останалата доказателствена маса и източници по делото. Внимателно
ревизираната инстанция е отчела евентуалната възможна заинтересованост на
разпитаните свидетели от изхода на делото и след надлежна съпоставка с
останалите обективни находки, резонно е кредитирала процесния гласен източник
при съпоставянето му с доказателствата по делото. Правилно контролираният
съдебен състав е извел, че деянието се е случило на публично място (в жилищна сграда). Няма как да не бъде отчетено и
поведението на подсъдимия при извършване на деянието върху жена на значителна
възраст (62
години)
към момента на деянието, като е нанасял удари с крак и ръце върху пострадалата
докато е била повалена на земята, които обстоятелства навеждат на категоричен
извод за едно грубо погазване на установените в обществото стандарти на
нормално човешко общуване и държание, като това е явно демонстриране на дееца,
че не зачита етичните норми в обществото за разрешаване на такъв вид конфликтни
ситуации във връзка с възникналия спор и представлява недвусмислен израз на явно
неуважение към личността на пострадалото лице Д. в частност, и към обществото като
цяло. Горното безспорно опровергава възраженията на защитата на подсъдимия за
недоказаност на извършеното деяние. Все в коментирания аспект констатираното от
районния съд авторство на нанесената върху Д. лека телесна повреда от страна на
подс. Ц. е житейски издържано, вътрешно утвърдено и уместно възприето.
Софийският градски съд
не може да се солидаризира с релевираните от защитата оплаквания във връзка с
правната квалификация на деянието. Частният тъжител няма задължение, а още
по-малко съдът да е обвързан с дадената правна квалификация на деянието. Правилното
определяне на правната квалификация на извършеното деяние е задължение на сезирания съд. За
да определи действителното основание на спорното право в това производство, съдът
следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на тъжбата фактически
твърдения, които формират основанието на подаването на същата. Определената от СРС правна
квалификация като такава по
чл. 131, ал. 1 НК е изцяло в неговите правомощия.
Адекватно са ценени
приложените писмени доказателства, т.к. кореспондират с останалите материални
източници по делото и точно отразяват и потвърждават правно релевантни
обстоятелства, включени в предмета на доказване. Освен това, събраните по
делото писмени активи съответстват на кредитираните свидетелски показания и
служат за тяхна доказателствена проверка, като по този начин се затвърждават
изводите относно стеклите се събития и извършеното деяние от дееца.
II. По размера на наложеното наказание:
Непосредствен обект на
това престъпление – чл. 131, ал. 1 НК са обществените отношения, които
осигуряват неприкосновеност на човешкото здраве и физическата цялост на
личността.
От обективна страна
изпълнителното деяние се осъществява чрез действие. Предмет на това
престъпление е анатомичната цялост и физиологичните функции на организма на
даден човек. В теорията е дадена дефиниция на понятието‚ "телесната
повреда", като противоправно и виновно увреждане на здравето на друг
човек, чрез нарушаване анатомичната цялост или физиологичните функции на
тъканите, органите или системите на човешкия организъм или причиняване на болка
или страдание. Леката телесна повреда е резултатно увреждащо престъпление, като
в конкретния случай е установено, че подс. Ц. е причинил временно разстройство
на здравето, неопасно за живота и страдание на лицето Д.Д.. По чл. 130, ал. 1 НК болката или страданието трябва да са от такова естество, от такъв характер,
че да представляват разстройство на здравето. Според константната върховна
съдебна практика, според която под обсъжданата хипотеза попадат всички
увреждания, които са довели до болестно състояние на организма, без то да е
продължително, постоянно, трайно или временно опасно за живота. Направените от първата
инстанция разсъждения досежно извършеното деяние се споделят от настоящата
инстанция, като не дават и основание за каквото и да е допълване или изменение,
и настоящият състав ги споделя изцяло.
Въззивният съд се
солидаризира и с доводите за субективната страна на деянието и умисъла на
подсъдимото лице.
Не са налице основания
този съд да се дистанцира и от определеното спрямо подсъдимия наказание. За
извършеното от П.Ц. престъпления по 131, ал. 1 НК, се предвижда наказание
"лишаване от свобода" за срок до 2 /две/ години. При провеждането на
дейността по справедливо отмерване на следващите се санкции правилно е
установено, че са налице предпоставките за приложение на института по глава XXVIII "Освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание" по реда на чл. 78а,
ал. 1 НК, като не е имало данни за причинени от деянието имуществени вреди и не
са били налице отрицателните предпоставки на чл. 78а, ал. 7 НК.
Подобно на предния съд,
Софийски градски съд е на становище, че наложеното наказание би изпълнило в
достатъчна степен целите на генералната превенция по чл. 36 НК. Тя ще окаже
нужния възпитателно-поправителен и възпиращ ефект, не само върху личността на
дееца, но и върху другите неустойчиви членове на обществото, в каквато насока е
и основният смисъл на генералната и специална превенция по чл. 36 НК. В същото
време, ще се даде възможност на подс. Ц. да се поправи и превъзпита, без да
бъде демотивиран от едно ненужно тежко наказание.
В светлината на
изложеното по-горе, въззивната инстанция приема, че наложеното административно
наказание "Глоба" в размер на 1 000 (хиляда) лева е съответно на степента на
извършеното деяние и личността на дееца.
III. По отношение на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди:
По отношение на
присъденото обезщетение за неимуществени вреди във връзка с гражданския иск по
чл. 45 ЗЗД от ГИ Д.Д. срещу подс. П.Ц. за престъпление по чл. 131, ал. 1 НК,
доколкото подс. Ц. е признат за виновен и е осъден, то правилно и законосъобразно
е разгледан гражданския иск от първоинстанционния съд. Искът е предявен за
сумата в размер на 4 500 (четири
хиляди и петстотин)
лева, като СРС е счел, че справедливото и дължимо обезщетение на ГИ е в размер
на 1 500 (хиляда
и петстотин)
лева. В останалата част за разликата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева до 4 500 (четири хиляди и петстотин) лева е правилно оценено, че
гражданският иск е неоснователен и недоказан по размер.
Въззивният съд намира,
че са неоснователни оплакванията на защитата във връзка с присъденото
обезщетение. Въпреки липсата
на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и паричната
престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично
обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил изключителното право на
съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение – по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че обезщетението за
неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Критериите за
определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът, обемът и тежестта
на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на
претърпените болки и страдания, продължителността на възстановителния период, общо
възприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на
обществото, което е от значение за номиналния размер на обезщетението.
Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съвкупно като
обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от ГИ болки, в
каквато насока е константната съдебна практика на всички съдилища в Република
България. В тази връзка, Софийски районен съд е съобразил указанията, дадени с
Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и с Постановление №17/63г. на Пленума
на ВС и е отчетена при определяне на обезщетението силата, продължителността и
интензивността на болките и страданията, общата продължителност на лечебния и
възстановителен период, както и социално-икономическите условия към момента на
настъпване на инцидента и към настоящия момент. Предвид всички тези обстоятелства
по настъпването на вредите, вида и характера на уврежданията, претърпените
болки и страдания, степента на увреждане и ефектът, който са оказали върху
начина на живот на Д.Д., въззивната инстанция намира, че справедливото
обезщетение за претърпените неимуществени вреди е правилно и законосъобразно
определено на сумата от 1 500 (хиляда и петстотин) лева, за която сума искът е основателен и
правилно е бил уважен, а за разликата до пълния предявен размер от 4 500 (четири хиляди и петстотин) лева, правилно и законосъобразно е
отхвърлен.
IV. По отношение на разноските:
При този резултат,
правилно направените от ЧТ разноски са били възложени на подсъдимия, поради
което и в тази част жалбата на адв. В. срещу първоинстанционната присъда се
явява неоснователна.
V. По разноските пред въззивната
инстанция:
Частният тъжител е
направил своевременно искане за присъждане на разноски и е представил договора
за правна защита и съдействие (л.
36).
Видно от договора се претендира присъждането на сумата в размер на 600 лева,
представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство във въззивното производство. По делото са представени
доказателства за сторения разход в претендирания размер. Липсва изрично
заявяване от защитниците на подсъдимия за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение и съдилищата нямат правомощие служебно да следят за
прекомерност на адвокатското възнаграждение без своевременно направено
възражение от някоя страна, като последното следва от мотивите на ТР № 6 от
06.11.2013 г., постановено по Тълкувателно дело № 6 по описа на ВКС за 2012 г.,
ОСГТК.
Предвид това и на основание чл. 190, ал. 1 НПК претенцията за възлагане в полза
на ЧТ на сторени по делото разноски следва да бъде уважена изцяло, доколкото
подадената въззивна жалба на подсъдимия се оставя без уважение.
На следващо място,
въззивният съд констатира, че частният тъжителят не е представил доказателства
за платена държавна такса в размер на 6 (шест) лева съгласно разпоредбите на чл.
190, ал. 1 и ал. 2 НПК и на чл. 12 от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси
за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и
Министерството на правосъдието, представляваща държавна такса за образуването
на настоящото въззивно производство, поради което и с оглед изхода от делото,
да стори това следва да бъде осъден подсъдимия.
VI. По отношение частните жалби срещу
определението на Софийски районен съд:
Същите се явяват изцяло
неоснователни. Въззивният съд намира, че правилно и законосъобразно, както и с
оглед изхода на делото и на основание чл. 189, ал. 3 НПК в тежест на подс. П.Ц.
са били възложени направените по делото разноски за вещо лице в общ размер от
260 лева, както и държавна такса в размер на 60 лева за уважената част на
гражданския иск. Обстоятелството, че същото е сторено с последващ акт на съда,
а не с присъдата е неоснователно. Съдът има правото да се произнася с
определение и по въпроси във връзка с веществени доказателства, разноски по делото
и пр., и след решаване на делото с присъда, като последното не представлява
съществено процесуално нарушение, а единствено пропуск на съда при произнасяне
на присъдата, но в никакъв случай не накърнява правата на подсъдимото лице или
неговите интереси.
Като взе предвид всичко
гореизложено, въззивният състав, споделя изводите на Софийски районен съд, че
по делото са събрани доказателства, които да подкрепят обвинителната теза за
извършено престъпление от подс. П.Ц. по чл. 131, ал. 1 НК. Не са налице
законови основания за въззивната инстанция да упражни правомощията си по чл.
336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 НПК. Въззивният съд намира, че присъдата
следва да бъде изменена и отменена единствено в частта, с която подс. П.Ц. е
бил осъден да заплати на ГИ Д.Д. сумата от 600 лева – за адвокат пред Софийски
районен съд.
Воден от горните мотиви,
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, II-РИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
присъда от 03.11.2020 г., постановена по НЧХД № 4068 по описа на Софийски
районен съд за 2016 г., Наказателно отделение, 21-ви състав
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
определение от 02.02.2021 г., постановено по НЧХД № 4068 по описа на Софийски
районен съд за 2016 г., Наказателно отделение, 21-ви състав.
ОСЪЖДА
П.Б.Ц., с ЕГН: **********,
да заплати на Д.Т.Д., с ЕГН:
**********,
на основание чл. 190, ал. 1 НПК сумата в размер на 600 (шестстотин) лева,
представляваща сторените от нея във въззивното производство разноски за адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА
П.Б.Ц., с ЕГН: **********,
да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Софийски градски съд на
основание чл. 190, ал. 1 и ал. 2 НПК, вр. чл. 12 от Тарифа № 1 към Закона за
държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата,
следствените служби и Министерството на правосъдието, сумата в размер на 6 (шест) лева,
представляваща дължима държавна такса за депозираната въззивна жалба, и сумата
в размер на 5 (пет) лева,
представляваща държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.