Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 04.05.2022 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и втора година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА
ЧЕРНЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 345 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
20253457 от 17.11.2020 г. по гр. д. № 11530/2020
г. по описа на СРС, ГО, 157 състав, съдът
е признал за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че З.В.Р., ЕГН **********
с адрес: *** дължи на „Т.С.” ЕАД, ***, на основание чл. 150 от ЗЕ, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 818,51 лв. - главница, представляваща цена на
топлинна енергия, доставена за периода от 01.02.2016 г. - 30.06.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 15.02.2019 г., до
окончателното й изплащане като е отхвърлил иска за сумата над 818,51 лв. до
пълния предявен размер от 1 589,31 лв. и за периода м.05.2015 г. -
м.01.2016 г., както и че дължи сумата 8,76 лв. - главница, представляваща цена
на услугата дялово разпределение за периода 01.02.2016 г. - 30.06.2017 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 15.02.2019 г., до окончателното й изплащане като е
отхвърлил иска за сумата над 8,76 лв. до пълния предявен размер от 11,57 лв. и
за периода м.05.2015 г. - м.01.2016 г., за които суми по ч.гр.д № 9318/2019 г.
по описа на СРС, 157 с-в е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. С решението е признато за установено по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
че З.В.Р. дължи на „Топлофикация София”, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата
74,32 лв. - законна лихва за забава върху главницата за цена на топлинна
енергия за периода 14.09.2016 г. - 01.02.2019 г.. като е отхвърлил иска за сумата над 74,32
лв. до пълния предявен размер от 156,34 лв., както и че дължи сумата от сумата
2,37 лв. - законна лихва за забава върху главницата за цена на услугата дялово
разпределение за периода 01.04.2016 г. - 01.02.2019 г. като е отхвърлил иска за
сумата над 2,37 лв. до пълния предявен размер от 2,80 лв. и за м.03.2016 г., за
които суми по ч.гр.д № 9318/2019 г. по описа на СРС, 157 с-в е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение.
Със същото решение са отхвърлени изцяло предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу А.А.А., ЕГН ********** и адрес: *** искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 150 от ЗЕ за признаване за установено, че
дължи сумата 953,58 лв. - главница, представляваща цена на топлинна енергия,
доставена за периода от 01.05.2015 г. - 30.06.2017 г. и сумата 6,95 лв. за
дялово разпределение за периода 01.05.2015 г. - 30.06.2017 г., и с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за
установено, че дължи сумата от 213,80 лв. - законна лихва за забава върху
главницата за цена на топлинна енергия за периода 14.09.2016 г. - 01.02.2019 г.
и сумата 1,68 лв. - законна лихва за забава върху главницата за цена на
услугата дялово разпределение за периода 01.03.2016 г. - 01.02.2019 г., за
които суми по ч.гр.д № 9318/2019 г. по описа на СРС, 157 с-в е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение.
С решението З.В.Р. е осъден да заплати
на „Т.С.” ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 318,92 лв. - разноски за
исковото производство за държавна такса, възнаграждение на вещо лице и
юрисконсултско възнаграждение и сумата 35,95 лв. - разноски за заповедното производство,
а „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на З.В.Р., ЕГН **********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата 244,87 лв. - разноски за производството по ч.гр.д № 9318/2019
г. по описа на СРС, 157 с-в за адвокатско възнаграждение и сумата 244,87 лв. -
разноски за исковото производството за адвокатско възнаграждение, а на А.А.А.,
ЕГН ********** сумата 50 лв. - разноски за производството по ч.гр.д № 9318/2019
г. по описа на СРС, 157 с-в за адвокатско възнаграждение.
Недоволен
от така постановеното решение, в частта, с която по отношение на него са уважени
установителните искове с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 422 ГПК
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 и сл. ЗЕ и чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, е останал ответникът в
производството З.В.Р., който чрез процесуалния му представител адв. Д.П. го
обжалва при твърдения, че решението е неправилно, необосновано и
незаконсъобразно. По-конкретно поддържа, че правилно първоинстанционния съд е
преценил, че процесното вземане е погасено по давност за периода м.05.2015 г.
до м.01.2016 г., но неправилно е присъдил в негова полза сумата от 818,51 лв.,
тъй като съдът неправилно е преценил, че ответникът е собственик на 5/8 ид.ч.
от процесния недвижим имот. Твърди, че по делото не е установено, нито от кога и
как същият е станал собственик на имота, нито квотата му в съсобствеността. На
следващо място счита, че първостепенния съд неправилно е изчислил дължимата от
него сума, тъй като непогасената по давност сума, съда е определил на
1 091,35 лв., като 5/8 от тази сума е 682,10 лв., а не както е присъдил
818,51 лв., поради което са погрешни изчисленията за дължими лихви и такса
дялово разпределение. С тези доводи моли съда да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да отхвърли предявените срещу него искове
изцяло. Претендира разноски.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е
депозирала молба от 25.03.2022 г., с която иска съда да постанови решение, с
което да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение като
правилно и законосъобразно, прави искане да се даде ход на делото в отсъствие
на процесуален представител на ищеца, заявява, че оспорва въззивната жалба,
като неоснователна и се прави искане същата да бъде отхвърлена. Претендира
разноски за юрк. възнаграждение, прави възражение за прекомерност на адв.
възнаграждение на въззивника – ответник. Прави възражение за недължимост на
адв.възнаграждение, в случай че се иска по чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1 ЗА.
Решението
в отхвърлителните части по отношение на въззивника З.Р., както и в ЧАСТТА, с
която изцяло по отношение на ответника А.А. са отхвърлени исковете, като
необжалвано от страните е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни,
при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД,
вр. чл. 150 ЗЕ, и чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за дължимост на
суми начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях
топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответниците е да установят положителния
факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в
правилно приложение на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за
енергетиката първостепенният съд приема за установено договорното отношение
между главите страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда
етажна собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея
топлоенергия за битови нужди. За установяване на посочените обстоятелства по
делото са представени нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от
12.04.2000 г. видно от който ответницата А.А. придобива 1/2 ид. част от
процесния имот а другата ½ ид.ч. е придобита от баща й А.Г.А.. С
нотариален акт за дарение на недвижим имот № 12, том III, рег.№ 8367, дело № 337/2002 г. А.Г.А. дарява на
дъщеря си собствената си ½ ид.част, обаче този договор за дарение от
30.11.2001 г., е прогласен за нищожен с влязло в сила на 21.06.2005 г. решение,
постановено на 04.07.2004 г. по гр. д. № 13388/2002 г. по описа на СРС, 57 с-в.
Така по силата на сключения договор
за покупко - продажба от 12.04.2000 г. А. е придобила 4/8 ид. ч., а по силата
на наследяване по закон от баща си А.Г.1/8 ид. ч. или общо 5/8 ид. ч.
С нотариален
акт за продажба на недвижим имот № 84, том I, рег.№ 3299, дело № 66/2002 г. А.А.
продава на ответника З.Р. процесния недвижим имот, поради което след като
се установи, че ответницата е притежавала към момента на продажбата 5/8 ид.ч.
вещно прехвърлителният ефект на тази сделка е настъпил именно за тези идеални
части и от този момент ответникът Р. е станал съсобственик в процесния имот при
квота 5/8 ид.ч. за него, респективно ответникът А. е изгубила правото на
собственост върху този имот с извършеното на 26.08.2002 г. разпореждане с
посочените ид. части, поради което и правилно първостепенния съд е приел, че
ответникът Р. е собственик на 5/8 ид.ч. от процесния имот, а по отношение на
ответницата А. искът е отхвърлен изцяло.
След
като се установи, че въззивника Р. е съсобственик на процесния топлоснобден
имот при квота 5/8 ид.ч., то същият има качеството на потребители на топлинна
енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че
потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената
дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната
дефиниция от приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна
енергия за битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на
вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването
лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател,
не променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена
едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от
потребител на клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното
предприятие по отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се
разбира собственикът на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ
(отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за
битови нужди се разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване
(ползватели в този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на
етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за
енергетиката, в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по
делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че
приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния
период, публикувани най-малко в един местен и един централен всекидневник са
обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е обосновано в
частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на вземанията,
предмет на установителните искове).
По отношение на размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение на ответника Р., съдът намира, че
изчисленията на първостепенния съд са неправилни.
От заключението на съдебно-техническата експертиза, неоспорено от страните в
първоинстанционното производство, се установява подаването на топлинна енергия
към сградата, в която се намира процесният имот, в периода от м.05.2015 г. -
м.06.2017 г., за който са предявени исковете и количеството доставена топлинна
енергия.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните в
първоинстанционното производство, се установява, че общият размер на задължението на ответника за плащане на доставена
топлинна енергия /в това число сума за топлинна енергия за отопление на имота и
сума за топлинна енергия за БГВ/ в процесния исков период е в размера
2 561,41 лв.
Относно възражението на ответника, че
част от задължението е погасено по давност настоящият съдебен състав намира
следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД
давността се прекъсва с предявяване на иск. А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК.
Съгласно общите условия на ищцовото
дружество от 2014 г., приложими за периода м.05.2015 г. - м.06.2016 г.
плащането на цената на доставяната топлинна енергия е дължимо в 30-дневен срок
от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата, а съгласно чл. 33
от общите условия от 2016 г., приложими за периода м.07.2016 г. – м.06.2017 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Заявлението е подадено на 15.02.2019
г. При тези данни съдът намира, че претендираните за периода от м.02.2016 г. до
м.06.2017 г. вземания не са погасени по давност, а за останалия период от
м.05.2015 г. – м.01.2016 г. са погасени по давност.
С оглед гореизложеното, погасени по
давност се явяват вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия за периода
от м.05.2015 г. до м.01.2016 г., поради което и дължимата сума за главница
правилно е била уважена за сумата от 1 091,35 лв. и за периода от м.02.2016
г. до м.06.2017 г., но неправилно е изчислил размера, съобразно квотата в
съсобствеността на ответника. Това е така, тъй като ответникът Р. се легитимира
като собственик на 5/8 ид.ч. от имота, поради което сумата, която дължи е в
размер на 682,10 лв., а не както неправилно е определил първостепенния съд –
818,51 лв., поради което и настоящият съдебен състав намира възражението на
ответника в тази насока за основателно.
По възражението на ответника за
неправилно изчислени лихви, настоящият състав намира същото за неоснователно,
тъй като присъдения от СРС размер е дори по-малък от този, който настоящият съд
намира за основателен, но тъй като положението на страната не може да се
влошава, то и лихвите следва да останат така, както са определени от районния
съд.
В упражнение на правомощията си по чл.
272 от ГПК решението в ЧАСТТА, с която установителните искове при
квалификацията на чл.415 вр. чл. 422 от ГПК са уважени за сумата над 682,10
лв., представляваща цена на топлинна енергия, доставена за периода от
01.02.2016 г. - 30.06.2017 г. следва да бъде отменено, и иска над посоченият
размер отхвърлен. В останалата част решението следва да бъде потвърдено.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение
№ 20253457 на СРС, 157 състав от 17.11.2020 г.,
постановено по гр. дело № 11530/2020 г., с която установителните искове
при квалификацията на чл.415 вр. чл. 422 от ГПК са уважени за сумата 818,51 лв.
- главница, представляваща цена на топлинна енергия, доставена за периода от
01.02.2016 г. - 30.06.2017 г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422 ГПК, че
З.В.Р., ЕГН ********** с адрес *** дължи на „Т.С.” ЕАД, ***, на основание чл.
150 от ЗЕ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД - сумата от 682,10 лева, представляваща
главница за потребена топлинна енергия за периода от 01.02.2016 г. - 30.06.2017
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.02.2019 година до
изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ
предявените от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК********, с адрес *** искове за разликата над 682,10
лв. до сумата от 818,51 лв. представляваща главница за потребена топлинна
енергия и за периода от 01.02.2016 г. до 30.06.2017 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалите части.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.