РЕШЕНИЕ
№ 702
гр. гр. Хасково, 14.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Христина З. Жисова
при участието на секретаря Михаела Кр. Стойчева
като разгледа докладваното от Христина З. Жисова Гражданско дело №
20235640101122 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
гр.*******************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково,
против „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град София, ул. „Рачо П. Казанджията” № 4, ет.6, представлявано от Р. Д. –
изпълнителен директор, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП.
Ищецът твърди, че е страна по сключен на 23 септември 2022г. в гр. Хасково с
ответното дружество Договор за потребителски кредит № М0000012615. До момента
заемодателят по договора не му бил предоставил разписания договор, ведно с прилежащите
към него погасителен план, Общи условия и СЕФ, с обяснението, че като бъдат подписани
от упълномощен представляващ в централния офис, който се намира в град София, те ще му
бъдат предоставени. По Договора за паричен заем № М0000012615 ищецът получил, до
колкото си спомнял, сумата от 9000.00 лева, при неясен месечен лихвен процент и годишен
лихвен процент, с който се олихвявал предоставения кредит в размер на 40,00% и ГПР в
размер на 48,19 %. Страните били договорили, че заемателят ще погаси кредита на 84
месечни вноски с размер на погасителната вноска 320,39 лв. В очакване на получаване на
разписаните документи, след дълъг период от време ищецът получил CMC, в който
заемодателят го уведомявал, че ведно с лихви дължи сума в размер на 17 784,14 лева.
Ищецът посочва, че той бил потребител по смисъла на пар, 13, т, I от ДР на ЗЗП, тъй
като бил усвоил кредита за лични, нетърговски нужди и поради потребителското му
1
качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК. Той изцяло бил
усвоил кредитния ресурс, но на основание чл. 23 ЗПК не дължал изпълнение на вземанията
за договорна лихва, тъй като тя намирала своето основание в нищожна кредитна сделка.
Поддържа се в исковата молба, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна
на следните три основания, с които се нарушавали „добрите нрави“: липсвал посочен в
договора месечен лихвен процент, а само годишен лихвен процент; договореният годишен
лихвен процент бил в размер на 40,00 %; ГПР бил в размер на 48,19 %, доколкото не било ясно
дали има допускания. Нарушени били и изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Внасяло
се неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова
услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя.
На първо място се посочва, че с договореният фиксиран годишен лихвен процент се
нарушавали добрите нрави, поради което била налице нищожност на уговореното
възнаграждение. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не бил установен императивен лимит,
обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде размерът на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че
противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния
размер на законната лихва. В тази насока се посочва практика на ВКС. По аргумент от
решенията на ВКС, при необезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не
надхвърля повече от три пъти законната лихва. Към датата на сключване на договора за
кредит размерът на законната лихва се определял според ПМС № 426 на МС от 8.12.2014 г.
като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта. След справка на
страницата на БНБ се установявало, че към датата на сключване на процесния договор
основният лихвен процент бил 0,00 %, т.е. - размерът на законната лихва бил 10,00 %, оттам
- трикратният размер на законната лихва възлизал на 30,00 %, а двукратният на 20,00 %. В
настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40,00 % годишно,
надхвърляла законната, което представлявало нарушение на добрите нрави, като критерии за
норми на поведение, установени в обществото.
Освен това, в процесния договор кредиторът се бил задоволил единствено да посочи
като абсолютни стойности на годишния лихвен процент по заема и на ГПР. Липсвала обаче
ясно разписана методика на формиране на ГПР (кои компоненти точно били включени в
него и как се формирал посочения в договора ГПР от 48,19 %), което от своя страна било
нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин
съгласно чл. 10, ал.1 ЗПК. Във величината на ГПР като глобален израз на всичко дължимо
по кредита следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат инкорпорирани
всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В този смисъл било и задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение
от 20 септември 2018г. по дело С-448/17 извел разрешението, че „на не посочването на ГПР
в договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в
2
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на този ГПР, без
обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни.“ В конкретния случай, в
процесния договор за кредит яснота досежно обстоятелствата по чл. 19, ал. 1 липсвала.
Посочен бил само лихвен процент по заема 40,00 %, който бил годишен, но не се
изяснявало как тези стойности се съотнасят към ГПР по договора.
Съгласно чл. 10, ал. 2 и чл.10, ал. 4 ЗПК, видът, размерът и действието, за което се
събирали такси и /или комисионни, трябвало да бъдат ясно и точно определени в договора и
кредиторът не можел да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане за
разходи, свързани с договора, които не били предвидени в него. Освен уговорената
възнаградителна лихва в кредитния контракт страните не били уговорили други разходи,
следователно кредиторът нямал право да включва в обхвата на ГПР други разходи освен
договорната лихва. От друга страна, следвало да се изчисли правилно действително
прилагания в правоотношението размер на ГПР. Посочва се, че съгласно чл. 21 от ЗПК,
уговорката, която имала за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на закона,
имала за юридическа последица нищожност на клаузата. Поради заобикаляне на
изискванията на чл. 11, ал, 1, т, 9 и т. 10 от ЗПК в договора да се впишат действително
прилаганите в правоотношението цена на кредита и ГПР, разписаните в чл. 9 и чл. 10 лихва
и ГПР били недействителни уговорки. На плоскостта на настоящия казус доставчикът на
кредитен ресурс бил нарушил изискванията на справедливостта и добросъвестността, и
неравноправно не разяснил на потребителя какъв бил размера на дължимата от него
възнаградителна лихва, на което основание разписаната в договора годишна лихва от 40,00
% не била породила валидни правни последици на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП. Поради тази
не точност на лихвата, кредиторът не бил изпълнил условията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй
като не бил разписал съдържанието на договора действително приложената в
правоотношението договорна лихва. Съгласно чл.21 ЗПК договорната клауза, която имала за
цел или за резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, била нищожна.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да приеме за
установено, че ищецът не дължи заплащане на договорна лихва по сключен с ответника
Договор за потребителски кредит № М0000012615 от дата 23.09.2022 г., поради това, че
клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1
от ЗЗП.
Претендират се направените съдебни разноски и присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв.
Ответникът счита иска за допустим, но неоснователен. Поддържа се в отговора, че
твърдяните нарушения на ЗПК не били налице. Твърди се, че процесният договор не бил
сключен при общи условия, а при индивидуални такива, като всички клаузи по него били
индивидуално уговорени с клиента. На същия били предоставени СЕФ и екземпляр от
подписания договор. Относно възражението за нищожност на възнаградителната лихва се
сочи, че липсвало твърдяното нарушение по чл.11 ал.1 ЗПК. Посоченият в процесния
3
договор лихвен процент от 40%, бил фиксиран лихвен процент по кредита, в който случай
не било необходимо да се посочват условията за прилагането му. Освен това, в ЗПК
липсвало изискване за посочване на отделните разходи, включени в ГПР, стига да има
посочване на начина на неговото формиране, което в случая било направено. Липсвало
изискване за посочване на месечен лихвен процент, а изискването на чл.11 ЗПК касаело
посочването на приложимия по кредита лихвен процент, което според ответника също било
сторено. Неоснователни били и възраженията на ищеца за нищожност на възнаградителната
лихва в уговорения размер от 40%, поради нарушаване на добрите нрави. Действително,
била налице съдебна практика, която приемала нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, но тази практика касаела
периода преди измененията в ЗПК и приемането на новите разпоредби на чл.19 ал.4 и ал.5
ЗПК, в сила от 23.07.2014г. Процесният договор бил сключен след посочените изменения на
ЗПК. В аспекта на тези нови разпоредби, възнаградителната лихва представлявала
компонент от ГПР и размерът й подлежал на преценка от кредитодателя, като единственото
условие било същата, заедно с останалите общи разходи по кредита, да не надхвърлят пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с ПМС, което в настоящия случай било спазено. Възнаградителната лихва от
40% на годишна база била включена в общия процент на разходите по кредита, който в
конкретния случай не надвишавал законоустановения праг от 50%. В тази връзка и
доколкото една уговорка не противоречала на закона, то тя не можела да противоречи на
правилата на добрите нрави.
Предвид тези и останалите изложени в отговора на исковата молба съображения,
ответникът моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и с Определение № 1236/07.08.2023 г. е обявено за
ненуждаещо се от доказване обстоятелството, че на 23.09.2022 г. между страните по делото
е сключен договор за потребителски кредит № М0000012615, по силата на който ответникът
се е задължил да предостави на ищеца сумата от 9000 лева, представляваща чистата
стойност на предоставения на длъжника за ползване финансов ресурс. В клаузата на чл. 11.
4. от Договора е установено, че общата сума, дължима от потребителя е в размер на
26 784,14 лева, в която сума се включва освен предоставената главница, единствено сумата
от общо 17 784,14 лева – възнаградителна лихва. В договора за кредит е посочено, че
годишния лихвен процент е в размер на 40 %, както и че лихвата се изчислява ежемесечно
на база брой дни за месеца при 360 дни в годината и договореният лихвен процент не зависи
от друг референтен лихвен процент и/или друг индекс - чл.9, а годишният процент на
разходите е от 48.19 % - чл.10, срокът на договора е определен на 84 месеца.
В договора за потребителски кредит е обективиран и погасителен план с посочване
на падежа на всяка вноска и нейния размер, като падежът на първата дължима вноска в
4
размер на 191,77 лева е на 10.10.2022 г., а на последната на 10.09.2029 г. Размерът на всички
останали месечни анюитетни вноски е 320,39 лв.
Представени от ответника са и подписани от ищеца свързаните с процесния договор
искане за потребителски кредит № W64728 от 21.09.2022г. и Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити между страните „Мъни
плюс мениджмънт“ АД и Л. П. П. от 23.09.2022 г.
От заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза, което съдът
кредитира като компетентно, обективно и неоспорено от страните, се установява, че
размерът на законната лихва към датата на подписване на договора – 23.09.2022 г. е 10 %
или трикратния размер възлиза на 30 %. В случая размерът на договорната лихва,
приложима по процесния договор за кредит е 40 % като ГЛП е фиксиран, начислява се
ежемесечно на база на 360 дни в годината и няма разминаване по отношение на
приложимия ГЛП. В мотивната част на заключението вещото лице е изчислило, че в размера
на ГПР от 48,19 % се включва само договорната лихва, тъй като не са констатирани други
оскъпяващи изплащането на кредита компоненти. По погасяването на задължението по
процесния договор за кредит са внесени суми общо в размер на 3141,86 лв., с които са
погасявани редовните падежирали месечни вноски до 10.07.2023 г. в цялост и частично
вноската за м. август 2023 г. Погасена е сумата от 267,05 лв. – главница и 2874,81 лв. лихви.
На 10.09.2023 г. цялото остатъчно задължение по главница в размер на 8732,95 лв. е
погасено предсрочно като това е отразено при ответника. След тази дата липсват данни да са
начислявани лихви.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 124, ал. 1 ГПК,
вр. с чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД, вр. чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, за недължимост на сумата
(непосочена конкретно в исковата молба) за договорна лихва по сключения между страните
Договор за потребителски кредит № М0000012615 от 23.09.2022 г., поради това, че клаузата,
която я урежда, е нищожна поради противоречие с добрите нрави и нарушение на закона -
чл. 143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, който е процесуално допустим.
Разгледан по същество, искът е изцяло неоснователен като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредити в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
Договор за потребителски кредит № М0000012615 от 23.09.2022 г. има характеристиките на
договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в
който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за
потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е
5
подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер
на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да
компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този
смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ищеца има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
По доводите за недействителност на договора за кредит.
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20
и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, както поради нарушение на принципа на добрите нрави,
съответно наличие на неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в ущърб на
кредитополучателя, така и поради това, че са нарушени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и
т.10 ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби.
Видно от Договор за потребителски кредит № М0000012615 от 23.09.2022 г., в чл. 9 е
посочен лихвеният процент по кредита, който е 40.00 % фиксиран годишен лихвен процент
по заема, представляващ реквизит по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, посочени са и условията за
6
прилагането му и как се изчислява, а именно ежемесечно на база брой дни за месеца при 360
дни в годината като договореният лихвен процент не зависи от друг референтен лихвен
процент и/или друг индекс. Действително в договора няма отделно записване на общия
размер на договорната лихва, но това не води до недействителност на клаузата, която я
урежда. Такова самостоятелно изискване за съдържанието на договора за потребителски
кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга разпоредба, към която да препраща гл.
"Шеста – Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи"
от ЗПК. Освен това от договора, по-точно от погасителния план, инкорпориран в него, става
ясно какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а
именно 17 784,14 лева, който размер е фиксиран за целия период на договора.
В чл. 11.4 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в
размер на 26 784,14 лева /включващ единствено главница и договорна лихва/, съобразно и
заключението по назначената ССчЕ, както и годишния процент на разходите по кредита
48,19 % – реквизити по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Видно още от самия договор е, че в чл. 11.5 е
инкорпориран погасителен план, в който са посочени броя на вноските по кредита, дата на
всяка една от вноските, периодичността на вноските, както и размерът на всяка една от
вноските. Тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия му срок и за
всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми в
това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени
проценти, каквито не се установяват да са приложени в случая.
Тук е мястото да се допълни, че съгласно чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР включва общите
разходи на потребителя по Договора, настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. В текста на ал. 2 от ЗПК е посочено, че ГПР се
изчислява по формула, съгласно Приложение №1, а съгласно чл. 19 ал. 4 и ал. 5 от ЗПК
„ГПР не може да бъде по-висок от 5-пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ. Клаузи в договора,
надвишаващи определения размер се считат за нищожни." В случая годишният процент на
разходите не надхвърля 5 пъти размера на законната лихва за забава (при допустима норма
50%, ГПР е определен на 48,19 %) и следователно може да се приеме, че уговорката не
противоречи на закона.
Съдът намира за неоснователен и доводът на ищеца за нищожност на клаузата,
уреждаща договорната лихва, поради нарушаване на добрите нрави. Това е така, тъй като
към момента на сключване на процесния договор в действащото законодателство не е
предвидена горна граница на размера на възнаградителната лихва по договорите за заем.
При уговарянето на същата страните са ограничени единствено от принципа, залегнал в чл.
9 ЗЗД, според който могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то
не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Противоречащи на
7
добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ резултат на конкретния
вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за сметка на другата,
използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за участие в гражданския
и търговския оборот. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за
това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плод и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемодателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка
на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и
като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В действителност, в съдебната
практика (така например Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II г.о., Решение
378/2006 г. по гр.д. 315/2005 г. на ВКС, II г.о, Определение 901/2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014
г. на ВКС, IV г.о.) е прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната
лихва е уговорена по обезпечено задължение - надвишаваща двукратния размер на
законната лихва.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая това правило не следва да бъде
единствения ориентир за преценката дали клаузата, регламентираща размера на
възнаградителната лихва, противоречи на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички
други обстоятелства, свързани със заема. При преценка за нищожността на договорната
клауза за възнаградителна лихва следва да се съобразят всички обстоятелства по делото – не
само размера й, но и срокът на ползването на предоставената сума, обстоятелствата, при
които е било поето задължението за лихвата, както и всички други условия по договора,
които евентуално биха имали значение за размера /например такса ангажимент, такса
обработка на документи, такса застраховка и прочие/. Договорената възнаградителна лихва
в настоящия случай, възложена в тежест на кредитополучателя е 40 % на годишна база, като
уговорената лихва като възнаграждение за отпуснатия кредит без съмнение надвишава
трикратния размер на законната лихва от 30 %. Сумата по кредита, от която ответното
дружество се е лишило, предоставяйки я на ответника, е сравнително голяма- 9000 лева и е
дадена за един относително продължителен срок от 7 години. Не се спори, а и от
съдържанието на процесния договор и заключението на назначената по делото ССчЕ бе
установено, че в ГПР, определен на 48,19 % не са констатирани други оскъпяващи
изплащането на кредита компоненти като посочените по-горе такси. Като съобрази тези
обстоятелства, вкл. и това, че дружеството е икономически по-силна страна, която извършва
дейността по предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че
уговореното задължение за заплащане на възнаградителна лихва не излиза извън присъщата
функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение за кредитора
за това, че е предоставил паричен заем.
8
С оглед всичко изложено, предявеният отрицателен установителен иск за
недължимост на сумата за заплащане на договорна лихва по сключения между страните
Договор за потребителски кредит № М0000012615 от 23.09.2022 г., се явява изцяло
неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.
При този изход на делото на ищеца, респ. на неговия процесуален представител не се
дължат разноски, а с оглед изрично и своевременно заявената от ответника претенция за
разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на същия следва да се присъдят такива за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лева с включен ДДС.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Л. П. П., ЕГН **********, с адрес:
гр.*******************, съдебен адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково,
против „Мъни Плюс Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление – град София, ул. „Рачо П. Казанджията” № 4, ет.6, представлявано от Р. Д. –
изпълнителен директор, иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
Л. П. П. не дължи заплащане на договорна лихва по сключен с „Мъни Плюс Мениджмънт“
АД Договор за потребителски кредит № М0000012615 от 23.09.2022 г., поради това, че
клаузата е нищожна на основание чл.26, ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1
от ЗЗП.
ОСЪЖДА Л. П. П., ЕГН **********, с адрес: гр.*******************, съдебен
адрес: гр.**************, адв. П. И. П. от АК - Хасково, да заплати на „Мъни Плюс
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – град София, ул.
„Рачо П. Казанджията” № 4, ет.6, представлявано от Р. Д. – изпълнителен директор, сумата
от 480,00 лева с включен ДДС, представляваща направените по делото разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М. С.
9