Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.01.2022 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети
октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ
ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА
ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БЕТИНА БОШНАКОВА
при
секретаря Александрина Пашова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 6935 по описа за 2020
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение от 21.04.2020 г., постановено по
гр.дело № 69931/2018 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 138 състав, е признато за
установено на основание чл. 422 ГПК, че Л.И.П., ЕГН ********** и Л.Г.П., ЕГН **********,
и двамата с адрес: ***, дължат солидарно на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище
и адрес на управление:***, по предявен иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
149 ЗЕ сумата от 10,14 лв., главница, представляваща цена на доставена топлинна
енергия за м.04.2015 г. за топлоснабден имот - ап.10, находящ се в гр.София,
ж.к.“********, абон.№ 220013, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 29.05.2018 г. до изплащане на вземането, за които вземания е
издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 33372/2018 г. по описа на СРС, 138
с-в, като са отхвърлени предявените
искове по чл.422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл.86 ЗЗД за
установяване съществуване на вземания за главница за незаплатена топлинна
енергия за разликата над сумата от 10,14 лв. до пълния предявен размер от 235,42
лв. и за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г. и за сумата от 33,59 лв.,
представляваща законна лихва върху главницата за периода от 16.09.2015 г. до
16.05.2018 г. С решението на съда са
осъдени Л.И.П., ЕГН ********** и Л.Г.П., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***,
да заплатят на „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 11,39 лв., представляваща разноски за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в исковото и заповедното
производство по ч.гр.дело № 33372/2018
г. по описа на СРС, 138 с-в. С решението на съда е осъдена „Т.С.“-ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.И.П., ЕГН ********** и Л.Г.П.,
ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от
288,61 лв., представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение.
Срещу решението на СРС, 138 с-в е постъпила
въззивна жалба от „Т.С.“-ЕАД, гр.София, подадена чрез юрк.Ж.Г.с искане същото
да бъде отменено, в частта, в която са отхвърлени предявените установителни
искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, за разликата над уважения /сумата от 10,14
лв./до пълния предявен размер от 235,42 лв., представляваща стойността на
потребена топлинна енергия за периода м.05.2014 г. – м.03.2015 г., както и иска
с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за сумата от 33,59 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 16.09.2015 г. до 16.05.2018 г., и
вместо това да бъде постановено друго, с което бъдат уважени предявените искове
в обжалваната част. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалноправни
разпоредби на закона, по съображения
изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемите страни- ответници Л.И.П. и Л.Г.П., чрез пълномощника си
адв.Й.К. оспорват жалбата, по съображения изложени в депозирания по делото
писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Молят жалбата като неоснователна да бъде
отхвърлена, а първоинстанционното решение –потвърдено в обжалваната част, като
правилно и законосъобразно. Претендират присъждане на направени разноски по
делото.
Третото лице- помагач на страната
на ищеца- „Т.С.“-ЕООД, гр.София, не взема становище по подадената въззивна
жалба.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба
е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество
въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и
събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че
фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е
допустима - подадена е в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно,
в обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите изложени от СРС, обосноваващи
окончателен извод за неоснователност
на предявените установителни искове за главница и мораторна лихва за забава, в
частта в която са отхвърлени. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е
подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите
в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
В
настоящия случай, основния довод изложен в жалбата, досежно обстоятелството, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че са погасени по давност всички
дължими от ответниците суми за доставена топлинна енергия по издадени общи фактури
от 31.07.2015 г., за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г. включително, съдът
намира за изцяло неоснователен. Издаването на общите
фактури не променя падежа на месечните задължения за съответния отчетен период.
Общата фактура обективира месечните задължения за целия отчетен период, след
отчитане на уредите за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните
сметки, т.е. при съобразяване на резултата от изравнителните сметки и добавяне
на сумите за доплащане от клиента, респективно изваждане на сумите за връщане
на клиента. Падежът на месечните задължения за стойност на потребена топлинна
енергия остава същият, посочен в чл.33, ал.1 ОУ от 2014 г. - в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. В процесния
случай, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства съдът
приема, че вземанията на ищеца за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г.,
включително са погасени по давност. Изводите на първоинстанционния съд в тази
насока, а именно, че вземанията на ищеца по отношение на ответниците за цена на
доставена топлинна енергия, за периода от м.05.2014 г. до м.03.2015 г.,
включително са погасени по давност, са обосновани с оглед данните по делото и
събраните по делото доказателства. В настоящия случай не е допуснато при
постановяване на обжалваното решение поддържаното в жалбата нарушение на
материалния закон. Основателно е възражението на ответниците по предявените
искове /чл.120 ЗЗД/ за изтекла погасителна давност за част от вземанията за
стойността на претендираната топлинна енергия. Процесното главно вземане /респективно
вземания/ следва да се приеме за периодично плащане по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД, в какъвто смисъл е Тълкувателно
решение № 3/ 18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/ 2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което
е прието, че понятието "периодични плащания" по смисъла на чл.111,
б."в" ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен право-пораждащ факт,
чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Поради
горното, при приложение
на специалния давностен
срок, предвиден в чл.111, б.”в” ЗЗД, се налага приемането на обоснован извод, че вземанията за главница, станали изискуеми до
м.03.2015 г., включително /чл.114, ал.1 ЗЗД вр. чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.116,
б.”б” ЗЗД/, са били погасени по давност.
Първоинстанционният съд като е
достигнал до същия правен извод е постановил законосъобразен съдебен акт, който
следва да бъде потвърден.
На следващо място обоснован е
извода на СРС, 138 състав, че по отношение режима на забавата за дължими суми
за топлинна енергия, са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно
разпоредбата на чл. 32, ал. 1 от приложимите към исковия период Общи
условия/ОУ/ за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в
гр. София от 2014 г., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлината
топлоенергия за разпределение в сгради етажна собственост и обявената за
периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. Съгласно
чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от ОУ клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на фактурата
по чл. 32, ал. 2, т.е. общата фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на продавача, т.е паричното задължение на абоната за
заплащане на остойностената топлинна енергия действително възниква ежемесечно и
периодично.
Настоящият въззивен състав
приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2,
представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който
кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението на
задълженията зависи от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл.84, ал.2 от ЗЗД.
По делото не са ангажирани доказателства от
страна на ищеца, че ответниците са изпаднали в забава по отношение на
задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна енергия през
процесния период от време, поради което предявената искова претенция с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД подлежи на отхвърляне.
С оглед на така
изложените съображения, предявените искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД в обжалваната
им част се явяват неоснователни и недоказани, и като такива правилно са били
отхвърлени от първоинстанционният съд.
При така изложените съображения и поради
съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
включително и в частта на разноските, като правилно и законосъобразно следва да
бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК, в обжалваната част.
С оглед изхода на спора на въззивника- ищец не се следват разноски за
настоящата въззивна инстанция. С оглед
изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК
въззивника- ищец, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемите
страни-ответници сумата от 100 лева – уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно договор за правна защита и
съдействие от 29.06.2020 год.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В
с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 21.04.2020 г., постановено по гр.дело № 69931/2018 г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 138 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА „Т.С.“-ЕАД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Л.И.П., ЕГН **********
и Л.Г.П., ЕГН **********, и двамата с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 100 лв. / сто лева/, представляваща
направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО
е постановено при участието в процеса на „Т.С.“-ЕООД,
гр.София, като трето лице – помагач на ищеца “Т.С.” ЕАД, ***.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.