Р Е Ш Е Н И Е
№5346/2.12.2019г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, тридесет и пети състав, в открито съдебно
заседание, проведено на пети ноември, две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ВИОЛЕТА КОЖУХАРОВА
при участието на секретаря Олга Желязкова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 14702 по описа на Варненски районен съд за 2018 год., за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано, въз основа на искова молба с вх. № 63456/ 01.10.2018 г. от „А.з.к.н.п.з.” ООД, ЕИК: *, със
седалище и адрес на управление:*** срещу А.А.Д., с ЕГН **********, с адрес ***,
с искане до съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите от 500.00 лева,
представляваща задължение по Договор за
гаранция № *, сключен между „* *“ ЕООД и А.А.Д., във връзка с Договор за
кредит № */ 25.02.2015 г., което задължение е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з.“
ООД с договор за цесия от 01.12.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от депозиране на заявлението в съда – 25.05.2018 г. до окончателно
изплащане на задължението, 59.95 лева, представляваща договорна лихва,
начислена за периода от 27.03.2015 г. до 24.08.2015 г., 360.00 лева,
представляваща такси, сумата от 295.05 лева, представляваща такса гаранция по
кредитната сделка, за което вземане по ч. гр. д. № 7977 по описа на Варненски
районен съд за 2018 год. е издадена Заповед № 3818/ 29.05.2018 год. за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК. Претендират се и извършените разноски.
В исковата молба се твърди, че между „*
*“ ЕООД, като кредитор и А.А.Д. (кредитополучател) е сключен Договор № * за
кредит от 25.02.2015 год., по силата на който кредиторът отпуска на
кредитополучателя сумата от 500 лева. С подписване на договора, от страна на
кредитополучателя е поето задължение за заплащане на възнаградителна лихва в
размер на 59.99 лв. Уговорено е връщане на връщане на предоставената главница и
възнаградителната лихва в срок от 180 дни. Във връзка с оценка
кредитоспособността на длъжника, между последния и „* *“ ЕООД (гарант) е
сключен договор за гаранция, по силата на който гарантът се задължава в полза
на кредитора да гарантира за изпълнението на задълженията на кредитополучателя,
като се задължава солидарно с последния, срещу такса в размер на 295.00 лева.
Поради неизпълнение в срок от кредитополучателя, задълженията по договора за
кредит са погасени от дружеството – гарант, с което и встъпва в правата на
кредитора. С съответствие с чл. 10 от ОУ, на длъжника е начислена и такса за
събиране на вземането в размер на 360.00 лв. Твърди се още, че въз основа на
договор за цесия от 01.12.2017 год. и Приложение № Г от 01.12.2017 год.,
процесното вземане е прехвърлено от встъпилия кредитор към ищеца.
Ответникът – А.А.Д.,
чрез особен представител, депозира писмен отговор, в срока по чл. 131 ГПК, с който излага становище за неоснователност на исковете. Оспорва
възникване на облигационната връзка между ответника и кредитора „* *“ ЕООД, а
също изправността на последния, като възразява, че сумата от 500.00 лв. е
действително предадена на получателя. Възразява и срещу възникване на договорна
връзка между ответника и дружеството – гарант. Релевира и възражение за
нищожност на договорите за кредит и гаранция, поради заобикаляне на закона и
накърняване на добрите нрави. Оспорва и валидността на цесията, на която ищецът
основава правата си, поради липсва на съществуващо правоотношение, в което
суброгиралия се кредитор да встъпи, а и поради ненадлежното и съобщане на
длъжника. Отправя искане за отхвърляне на исковете.
В
съдебно заседание,
особеният представител на ответника уточнява, че
възраженията за нищожност, които са релевирани с отговора, касаят договора за кредит, договора за гаранция и
договора за поръчителство, като в договора за гаранция, който ищецът твърди, че
е сключен, към общите условия, „* *“ се задължава да предостави гаранция под
формата на поръчителство, поради което оспорва наличието на валидно сключен
договор за поръчителство между „* *“ и „* *.“
Съдът, след като взе предвид представените по делото доказателства – по
отделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните
актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено следното от фактическа
страна:
Въз
основа на заявление вх. № 35225/ 25.05.2018 год. по ч. гр. д. № 7977 по описа
на ВРС за 2018 год. е издадена Заповед № 3818/ 29.05.2018 год. по силата на
която е разпоредено длъжникът А.А.Д. да заплати на кредитора „А.з.к.н.п.з.”
ООД, ЕИК * сумите, както следва: 500.00
лева, представляваща задължение по
Договор за гаранция № *, сключен между „* *“ ЕООД и А.А.Д., във връзка с
Договор за кредит № */25.02.2015г., което задължение е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з.“
ООД с договор за цесия от 01.12.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението в
съда – 25.05.2018г. до окончателно изплащане на задължението, сумата от 59.95
лв., представляваща договорна лихва, начислена за периода от 27.03.2015г. до
24.08.2015г., 360.00 лева, представляваща такси, 295.05 лв., представляваща гаранция по кредитната
сделка, 23.16 лева, представляваща начислена мораторна лихва за периода от
25.08.2015г. до 17.05.2018г., 25.00 лева,
представляваща заплатена държавна такса,
както и 50.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал.
8 от ГПК, във вр. с чл. 26 от НЗПП.
В
заповедта е посочено, че вземането произтича от договор за гаранция № *, сключен между „* *“ ЕООД и А.А.Д.,
във връзка с Договор за кредит № */25.02.2015г., което задължение е прехвърлено
в полза н. „А.з.к.н.п.з.“ ООД с договор за цесия от 01.12.2017г.
Представен на л. 7 от ищеца е документ, наименован „*“, касаещ договор № *,
заявен на 25.02.2015 год., съгласно който на А.А.Д. е отпусната сумата от
500.00 лв., за срок от 180 дни, при възнаградителна лихва от 59.95 и гаранция
по кредита от 295.05 лв. Документът не носи подписа на ответника.
Представени
на л. 8 - 12 от делото са Общи условия по договор за предоставяне на стоков
кредит, подписани от кредитополучателя.
С договор
за покупко – продажба на вземания от 01.12.2017 год. вземането по горепосочения
договор е прехвърлено от „*“ ЕАД към „А.з.к.н.п.з.“ ООД.
За
изясняване на спора от фактическа страна, в хода на процеса са ангажирани
специални знания, като е проведена съдебно – счетоводна експертиза, изготвена
от вещото лице Р.Х.. От същата се установява следното: към 25.05.2018 год. е
налице непогасено задължение за 500 лв. – главница, 59.95 лв. – договорна
лихва, 295.05 лв. лв. – такса гаранция, 80.00 лв. – такси съгласно общите
условия.
Гореизложената
фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Предявени са
обективно съединени искове, с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с
чл. 99, ал. 1 и сл. ЗЗД, вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Исковете с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, са предявени врамките на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок от получаване на указанията по чл. 414 ГПК от заповедния съд и при наличието на останалите изисквания на ГПК, включително и идентитет между вземането по заповедта за изпълнение и процесното, видно от приложеното ч. гр. д. № 7977/ 2018 г. на ВРС.
Съобразно
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищеца е да установи наведените положителни правопораждащи твърдения, на които основава
претенцията си, а именно: съществуването на твърдяното вземане в негова полза
по основание, в т. ч. валиден договор за цесия, имащ за предмет съществуващо
вземане от ответника в размер на исковата сума; валидно и съществуващо между
цедента и ответника правоотношение по силата на договор за паричен заем и
изправността на първия по същото, вкл. и реалното предаване на заетата сума;
факта и момента на уведомяване на ответника от предишния кредитор за
извършеното прехвърляне на вземането; имуществено
разместване между цедента по договора за цесия и ответника, тоест фактическото
предаване на материалното благо и получаването му от другата страна; размера на претенцията.
В тежест на ответника е да установи възраженията си
относно изпълнение на предпоставките за настъпване на предсрочната изискуемост
на вземането, а също и за недействителност на договора.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да прехвърли своето вземане, освен ако
законът, договорът или естеството на вземането не допускат това, като
прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако
не е уговорено противното.
В
настоящата хипотеза, липсва спор, а и се установява от представените писмени
доказателства, обстоятелството, че между ищеца, в качеството му на цесионер и „* *”,
в качеството му на цедент, е сключен валиден рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.12.2017 г. и
приложение № 1, с който е прехвърлено вземането на цедента от ответника по
договор за кредит № */ 25.02.2015
г.
Съобразно
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за
станалото прехвърляне на вземането, а съгласно ал. 4 - прехвърлянето на
вземането е действително тогава, когато предишният кредитор е съобщил за него
на длъжника. В настоящата хипотеза, липсват доказателства за надлежно
съобщаване на длъжника за сключения договор, преди депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК, респ. на исковата молба. Цесията
е редовно съобщена на длъжника, чрез
особения му представител.
След изпълнение на процедурата по чл. 47,
ал. 1 – 5 ГПК, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, с оглед охраняване интересите на
ответника, на последния е назначен особен представител. Връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител, като от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване
правни последици (така и в Решение № 198/ 18.01.2019 год. по т. д. № 193/ 2018
год., ВКС, І т. о.). В подкрепа на този извод следва бъде отбелязано, че право
на кредитора е да избере начина на съобщаване за прехвърлянето на вземането. В
случай, че избере това да се осъществи чрез нотариална покана и връчването ще е
редовно и при надлежно проведена процедура по чл. 50 ЗННД, вр. чл. 47, ал. 1 -
5 ГПК, като отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от длъжностното
лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е необходимо
назначаване на особен представител в нотариалното производство. При
невъзможност за откриване на длъжника, съобщаването на цесията на особеният
представител (който е лице с юридически познания), охранява правата му в по
голям обем, в сравнение с гореописаната процедурата по връчване чрез залепване
на уведомление, разписана в чл. 47, ал. 1 – 5 ГПК.
Във
връзка с горното, следва да се приеме, че уведомяването на длъжника за
извършените прехвърляния на вземането, а и за настъпване
на предсрочната изискуемост на вземането, е настъпило с
получаването на преписа от исковата молба с приложеното към същата уведомление
за цесия (л. 61), а именно - на 11.03.2019
год., което уведомяване по аргумент от чл. 235, ал. 3 ГПК, следва да бъде
съобразено от съда. След като е известен за цесията, дори и
чрез връчване на исковата молба на особения представител, длъжникът не може да
възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата
на уведомяване (Решение № 40/ 13.05.2010 г. по т. д. № 566/
На
следващо място – кредиторът основава вземането си, предмет нацесията, на договор за кредит
от 25.02.2015
год., за който се твърди, че е сключен между цесионера и
ответника, и по силата на който за кредитодателя е възникнало задължението да
предостави на кредитополучателя сумата от 500.00
лв.
С
договора за заем заемодателят се задължава да предаде в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а последниятт се задължава да върне
заетите суми или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е неформален - не е необходима
определена форма за неговата действителност, писмената форма е форма за доказване на същия.
Предвид на това, че договорът за заем е реален, същият се счита сключен едва когато
въз основа на съгласието на страните заетите пари или вещи бъдат предадени на
заемателя. Консенсуалният характер на договора предполага постигането на
съгласие между двете страни по
него за сключването му.
В разглеждания
случай, липсват каквито и доказателства за осъществена кореспонденция между
страните, която евентуално би могло да удостоверипо надлежен начин заемното правоотношение,
което ищецът твърди, че е възникнало. Липсват данни, за отправено от цедента
предложение, посредством средство за комуникация, респ. за неговото приемане от
ответника, а от това – и за постигнато между страните съгласие за сключването
на заемно
правоотношение, при посочените от ищеца параметри. Приложеният към исковата
молба документ „*“ за кредит не носи подписа на ответника, поради което и по никакъв начин не
го обвързва. Не са ангажирани и каквито и да е доказателства, установяващи твърденията
за постигнато между страните съгласие и изразена от длъжника воля за заплащане
на и на т. нар. такса гаранция. Нещо повече – липсват каквито и да е данни за
учредяване на поръчителството от „* *“, с цел обезпечаване дълга на
заемополучателя.
От друга страна,
както бе посочено по – горе, договорът за заем е реален, т .е. същият се счита сключен едва когато
въз основа на съгласието на страните заетите пари или вещи бъдат предадени на
заемателя. Доказателства, годни да установят, получаване на сумата в общ размер
на 500.00 от ответника на
каса на „*“ също не са ангажирани. Приложената към съдебно –
счетоводната експертиза разписка е без подпис нито на наредителя, нито на
получателя, поради което от една страна не е в състояние на обоснове безспорен
извод за извършване на твърдяния превод, още повече – че сумата е реално
предадена на бенефициента.
По изложените съображения, се налага извода, че
фактическият състав на чл. 240, ал. 1 ЗЗД не е осъществен, поради което и
предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен, на основание
чл. чл. 415, ал. 1 ГПК, 79,
ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1, ЗЗД.
На
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с оглед изхода
на спора по главния иск, неоснователни са и акцесорните претенции,
касаещи възнаградителната лихва, такса
по заема и такса гаранция, поради което и същите следва да
бъдат отхвърлени.
С оглед изхода на спора, разноски не следва да се присъждат.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от А.з.к.н.п.з.”
ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление:*** срещу А.А.Д., с ЕГН **********,
с адрес ***, с искане до съда да постанови решение, с което да приеме за
установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, както
следва: 500.00 (петстотин) лева,
представляваща задължение по Договор за
гаранция № *, сключен между „* *“ ЕООД и А.А.Д., във връзка с Договор за
кредит № */ 25.02.2015 г., което задължение е прехвърлено в полза н. „А.з.к.н.п.з.“
ООД с договор за цесия от 01.12.2017 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението в
съда – 25.05.2018 г. до окончателно изплащане на задължението, 59.95 лв. (петдесет и девет лева и деветдесет и пет стотинки),
представляваща договорна лихва, начислена за периода от 27.03.2015 г. до
24.08.2015 г., 360.00 (триста и шестдесет) лева, представляваща
такси, 295.05 лв. (двеста деветдесет и пет
лева и пет стотинки), представляваща такса гаранция по
кредитната сделка, за което вземане по ч. гр. д. № 7977 по описа на Варненски
районен съд за 2018 год. е издадена Заповед № 3818/ 29.05.2018 год. за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК, на основание с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1 и
сл. ЗЗД, вр. с чл.
79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Решението
подлежи на обжалване пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: