Р
Е Ш Е Н И Е № 372
гр. Хасково, 16.10.2019 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд - Хасково, ГО, I
–ви въззивен граждански състав, в публично съдебно
заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година, в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ДЕЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖУЛИЕТА СЕРАФИМОВА
МАРИЯ ИВАНОВА-ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря Д.Х., като
разгледа докладваното от младши съдия Мария Иванова-Георгиева в. гр. д. № 443
по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 282 от 07.05.2019г.,
постановено по гр.д. № 2298 по описа за 2018г. на Районен съд – Хасково по
отношение на Община ***, ЕИК *********, с адрес гр.***, представлявана от кмета
Д.Б. е признато за установено, че В.С.Ф., ЕГН ********** *** притежава право на
строеж върху общински имот с идентификатор 77195.719.21 по КК и КР на гр.***,
одобрени със заповед № РД-18-63/05.10.2006г. на ИД на АК, с адрес в гр.***, с
площ 425 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на
трайно ползване: ниско застрояване до 10 м, стар идентификатор: няма, с номер
по предходен план: квартал 472, парцел 15, при съседи имоти с идентификатори
77195.719.52, 77195.719.51, 77195.719.20, 77195.719.45 – за построяване на
жилищна сграда, учредено съгласно заповед № 914 от 30.06.1992г. на кмета на
община ***, заповед № 985 от 30.07.1993г. на кмета на община *** и договор за
отстъпване право на строеж върху държавна земя, сключен на 30.07.1993г. между
кмета на община *** и С.А.Б. Със същото съдебно решение производството по гр.
д. № 2298 по описа за 2018г. на РС – Хасково е частично прекратено в частта
относно отмяната на акт за частна общинска собственост № 9027 от 03.10.2016г.,
вписан в СВ – Хасково под № 331, том 22 на 07.10.2016г. на основание чл. 537,
ал. 2 от ГПК. Присъдени са разноски в полза на ищцата.
Срещу така постановеното решение, в частта, в която е уважен иска по
чл. 124, ал. 1 от ГПК, е подадена въззивна жалба от община ***. Твърди се, че
същото е неправилно и незаконосъобразно. Прави се подробен анализ на различните
редакции на чл. 67 от ЗС, а именно тези от ДВ бр. 31 от 1990г. и от ДВ бр. 33
от 1996г. Въззивникът счита, че след промените в приложимия закон учреденото
право на строеж се погасява след изтичане на 5 годишен срок, ако не бъде
реализирано. Същевременно посочва, че доказателства относно упражняването на
правото на строеж не са събрани в хода на първоинстанционното производство.
Цитира съдебна практика в насока определяне на 5 годишния срок по чл. 67 от ЗС
като давностен, поради което още с отговора на исковата молба е направено
възражение във връзка с разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД за погасяване на правото
на строеж поради изтекла погасителна давност. Моли съда да отмени обжалваното
решение и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
направените разноски в двете съдебни инстанции и прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на въззиваемата
страна.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е подаден отговор на въззивна жалба.
Въззивната жалба се оспорва като неоснователна, а изложените в нея твърдения
като противоречащи на установените факти по делото. Въззиваемата страна намира
първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно. Счита, че дори да се
приеме погасяване на правото на строеж поради изтичане на давностния срок,
искът е основателен, тъй като няма изрично искане от страна на община *** за
разваляне на учреденото право на строеж по съдебен ред. Изразява несъгласие с
част от мотивите на обжалваното решение, отнасящи се до приложението на § 11 ПР
на ЗУТ. Посочва, че и на това основание исковата й претенция е основателна,
поради което моли настоящата въззивна инстанция да потвърди оспореното
първоинстанционно решение. Претендира направените разноски по делото като представя списък по чл. 80 от ГПК.
Съдът, като
взе предвид становищата и доводите на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 от ГПК, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен в
рамките на доводите, заявени във въззивната жалба. Процесното първоинстанционно
решение е валидно и допустимо.
Жалбата е
подадена в предвидения в чл. 259, ал. 1 от ГПК срок, от легитимирана страна и
против съдебен акт, подлежащ на обжалване, с оглед на което е процесуално
допустима. Разгледана по същество жалбата е основателна.
От представените
писмени доказателства се установява, че ищцата в първоинстанционното
производство В.С.Ф. е единствен наследник на С.А.Б. (Удостоверение за
наследници с изх. № 2020 от 09.08.2017г., издадено от Община Хасково). Със
Заповед № 446 от 11.06.1986г. на председателя на Общински народен съвет – *** е
отчужден имот пл. № 4184, в кв. 13 по плана на град ***находящ се на улица ***,
собственост на С.А.Б. Със същата заповед е определено обезщетение – едно
едностайно жилище и една допълнителна стая, а искането на Б. за тристайно
жилище е оставено без уважение. Неразделна част от заповед № 446 от
11.06.1986г. на председателя на Общински народен съвет – *** е протокол на
комисията от 05.06.1986г. С последваща заповед № 807 от 24.08.1988г. на
Общински народен съвет – *** С.А.Б. е обезщетен с едностайно жилище № 29, на
етаж V, вх. „Б“, с площ 42,46 кв.м. в жилищен блок № *** в
кв.***. С нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение
срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по Закона за териториално и селищно
устройство № 100, том III, нот. дело № 1095
от 1989г. Стоян Бахчеванов е признат на недвижимия имот, с който е обезщетен
съгласно горепосочената заповед.
С.Б. останал
недоволен от вида на жилището, с което бил обезщетен, поради което подал молба
до Върховния съд на НРБ. Същата не била разгледана по същество поради
липса на компетентност на съда по
поставените въпроси. Молби за промяна на обезщетените подал и до Комитета за
телевизия и радио при Министерския съвет, общински комитет на Българска
комунистическа партия.
Във връзка с
подадена молба и на основание чл. 15 от ЗС, чл. 103 от Наредбата за държавните
имоти във връзка с чл. 152 от НДИ е издадена заповед № 914 от 30.06.1992г. на
кмета на община ***, с която е отстъпено възмездно право на строеж на С.Б.
върху общински парцел XV в кв. 623 по
плана на гр.***, състоящ се от 450 кв.м., за построяване на двуетажно жилище и
гараж. Въз основа на заповедта е издадено разрешение за строеж № 495 от
01.10.1992г. на отдел „Архитектура и кадастър“, община ***.
Със заповед №
985 от 30.07.1993г. на кмета на община *** е определена цената на правото на
строеж. Видно от представените по делото уведомителни писма дължимата сума за
отстъпеното право на строеж е заплатена от С.Б. с квитанции № 15142/4 от
23.07.1993г., квитанция № 15121/8 от 24.06.1993г., квитанция № 15129/3 от
06.07.1993г. и квитанция № 15142/2 от 23.07.1993г. След заплащането на
дължимата цена за правото на строеж на 30.07.1993г. между С.А.Б. и община *** е
сключен Договор за отстъпване право на строеж върху държавна земя, съгласно
Наредбата за държавните имоти. В чл. 4 от посочения договор било предвидено, че
ако строежът не бъде завършен в 5 годишен срок, правото на строеж се отнема
съгласно чл. 67 от ЗС, като в такъв случай се връща платената за него цена,
намалена с дължимия наем за времето на ползване на имота. Въз основа на
сключения договор е издадено разрешение за строеж № 471 от 02.09.1993г. на
управление „Архитектура и кадастър“, община ***, с което на С.Б. е разрешено
строителството на жилищна сграда на 2 (два) етажа и магазин на първия етаж,
съгласно одобрен архитектурен проект. Изрично е посочено, че строителното
разрешение се издава до кота 0,00 и за да се продължи строителното разрешение
след това С.Б. е трябвало да се яви в управление „Архитектура и кадастър“,
община ***. Издадена е виза за проектиране.
На 21.04.2004г.
на основание § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и чл. 56 от ЗОС е съставен акт за общинска
собственост № 2275 за УПИ XV, в кв. 623, с
площ 410 кв.м., находящ се в гр.***. В акта за общинска собственост не са били
вписани други собственици освен община ***, нито носители на вещни права върху
имота. На 03.10.2016г. е съставен акт за частна общинска собственост № 9027, в
който имотът е индивидуализиран по влезлия в сила кадастрален план, а именно
като имот с идентификатор 77195.719.21.
От
изисканата и представена по делото пълна административна преписка във връзка с
писма №ХС-199-00-297 от 31.03.2005г. и №ХС-199-00-378 от 25.04.2005г. на ДНСК,
РДНСК – Хасково се установява, че на 28.02.2005г. е подадена молба с вх. № V8-361/28.02.2005г. до Министерство на регионалното
развитие и благоустройство, с която С.Б. изразил недоволството си от
постановения отказ по молба за издаване на скица от 21.01.2005г. С писмо с вх.
№ СВ-199-00-327/29.03.2005г. на МРРБ молбата е изпратена на Дирекция за
национален строителен контрол /ДНСК/ , РДНСК – Хасково. РДНСК – Хасково е
поискала от община *** да посочи чие е правото на собственост върху УПИ XV, в кв. 623, с площ 410 кв.м., находящ се в гр.*** и
имали нов договор за право на строеж между нея и С.Б. С писмо с вх. №
ХС-199-00-376/08.04.2005г. община *** е представила акт за общинска собственост
№ 2275 от 2004г. и е посочила, че няма нов договор за отстъпено право на строеж
върху посочения недвижим имот. Поради липса на информация на какво основание е
бил сключен договор за отстъпване право на строеж от 30.07.1993г. РДНСК-Хасково
е дала нов срок на община *** за представяне на данни в тази връзка. С писмо
№94С-535-1 от 20.04.2005г. община *** е представила преписката свързана със
сключване на договор за отстъпване право на строеж от 30.07.1993г. Междувременно
на 06.04.2005г. е подадена нова молба от С.Б. за издаване на скица, като в
същата отново посочил, че учреденото му право на строеж не е реализирано.
При така
установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на
настоящия правен спор е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във връзка
с чл. 63 от ЗС. При положителния установителен иск за ограничено вещно право
предмет на доказване е съответното вещно право на ищеца върху имота.
Следователно в тежест на ищеца е да докаже съществуването на това право, а
именно елементите от фактически състав на основанието, на което твърди
придобиването на ограниченото вещно право. Ответникът съответно се защитава
като оспорва наличието на такова вещно право върху имота, като носи
доказателствена тежест да докаже възраженията си.
Въззиваемата
страна, ищец в първоинстанционното производство, има правен интерес от предявяването
на положителен установителен иск, доколкото на 21.04.2004г. е съставен акт №
2275 за общинска собственост за недвижимия имот, в които не е вписано
твърдяното право на строеж и по този начин се оспорва съществуването му.
С предявения установителен
иск се цели да се признае за установено, че въззиваемата е носител на
ограничено вещно право (право на строеж) върху описания в исковата молба
недвижим имот. Основанието, на което се твърди, че е учредено правото на строеж
в полза на С.А.Б. е правна сделка, а от въззиваемата е придобито въз основа на
наследяване.
От представените
писмени доказателства се установява по безспорен начин, че действително право
на строеж върху недвижим имот с идентификатор 77195.719.21 е било учредено в
полза на С.А.Б. Доколкото правото на строеж не се учредява с оглед на личността
и е прехвърлимо и наследимо право, възможно е придобиването му от В.Ф. чрез
наследяване.
За да бъде
наследено това имуществено право обаче е необходимо към момента на откриване на
наследството същото да е било част от имуществото на наследодателя. Съгласно чл. 1 от Закон за наследството
наследството се открива в момента на смъртта в последното местожителство на
умрелия. Видно от Удостоверение за наследници с изх. № 2020 от 09.08.2017г.,
издадено от Община Хасково моментът на откриване на наследството на С.Б. е бил
01.08.2017г. Към тази датата е трябвало ограниченото вещно право на строеж да е
съществувало в патримонуима на наследодателя, за да бъде част от наследствената
маса приета от наследника В.Ф..
Вещното право на
строеж се прекратява с различни правни способи – с унищожаване, разваляне или
отмяна на гражданскоправната сделка, която го е породила, отмяна на административния
акт, с който е било учредено, изтичане
на уговорения срок, поради неупражняването му в срок, с отказ от правото или
прехвърлянето му.
В настоящия
случай основен предмет на спора между страните е дали има изискване за
упражняване на учреденото право на строеж в определен срок и дали собственикът
на недвижимия имот се е позовал на изтичането му.
Учредяването на
процесното право на строеж е извършено с договор за отстъпване право на строеж
върху държавна земя, съгласно Наредбата за държавните имоти, сключен на
30.07.1993г. Към датата на сключване на гражданскоправната сделка е действала редакцията
на чл. 67 от ЗС (изм.
с ДВ, бр. 31 от 1990 г.),
съгласно която, правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на
земята по давност, ако не се
упражни в продължение на 5 години, като това не се прилага за държавни или общински
имоти. В съществуващата тогава норма на
чл. 67, ал. 2 от ЗС е било предвидено, че когато гражданинът, на когото е
отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска
урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване правото
на строеж, това право може да бъде отнето по решение на председателя на
изпълнителния комитет на общинския народен съвет, като в този случай се връща
платената цена за правото на строеж.
Преди изтичане
на петгодишния срок от учредяването на правото на строеж с ДВ бр. 33 от 1996г. законодателят
е отменил ал. 2 на чл. 67 от ЗС. Същевременно изрична разпоредба, която да
създава нов специален режим за правото на строеж, отстъпено върху държавни или общински
имоти, не е определена. Следователно разпоредбата на чл. 67, ал. 1 от ЗС се
прилага за правото на строеж върху всички недвижими имоти, без да има
диференциация в зависимост от субекта на правото на собственост (публична или
частна). Правната норма на чл. 67, ал. 1
от ЗС e oбща, доколкото има правно действие за всички случаи,
и с отмяната на специалната норма, каквато се е явявала тази на чл. 67, ал. 2
от ЗС, е отпаднало дерогирането й.
От
изложеното следва, че след отмяната на чл. 67, ал. 2 от ЗС учреденото право на
строеж в полза на С.Б. е можело да се погаси, ако в продължение на 5 години не
бъде упражнено. В този смисъл се поставят два въпроса – от кой момент започва
да тече петгодишният срок и кога правото на строеж е реализирано съответно
упражнено. На тези питания е даден отговор с Тълкувателно решение № 1 от
04.05.2012г., постановено по тълк. д. № 1 по описа за 2011г. на ВКС, ОСГК. Съгласно
мотивната част на т. 2 и т. 3 от посоченото тълкувателно решение следва, че
момент на сключването на договора, с който е учредено правото на строеж, е
моментът, от който започва да тече срокът за упражняването му. Срокът за
упражняването на правото на строеж може да не тече при наличието на определени
обстоятелства каквито са липсата на съдействие от собствениците, когато то е
необходимо, или наличието на обективни причини. Правните последици от
невъзможността да започне да тече срокът по чл. 67 от ЗС поради недобросъвестно
поведение на собствениците на недвижимия имот се изразяват в лишаване от
правото им да се позоват на изтичането му.
От изложеното
следва изводът, че срокът за упражняване на процесното право на строеж е
започнал да тече през 1996г., тъй като тогава е отменена специалната разпоредба
на чл. 67, ал. 2 от ЗС. Следователно реализирането на правото на строеж е
следвало да бъде в срок до 2001г. Съгласно цитираното тълкувателно решение
правото на строеж се счита за упражнено, когато сградата, за която е издадено
разрешение за строеж е изградена на етап „груб строеж“. Видно от писмените
доказателства, събрани в първоинстанционното производство, на С.Б. е било
издадено разрешение за строеж № 471 от 02.09.1993г. на управление „Архитектура
и кадастър“, община ***, с което му е било
разрешено строителството на жилищна сграда на 2 (два) етажа и магазин на
първия етаж, съгласно одобрен архитектурен проект. Съгласно т. 46 от § 5 от ДП
на Закон за устройство на територията /ЗУТ/, на етап "груб строеж" е сграда или постройка, на
която са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или със различна степен на
изпълнени довършителни работи. В случая не са представени доказателства за
осъществяването на сградата, за която е било издадено разрешение за строеж,
напротив по делото са установени обстоятелства, от които следва обратния извод.
Видно от молба за издаване на скица от 20.01.2005г. (л. 86 от делото) и от
молба от 06.04.2005г. (л. 26 по делото) С.Б. е поискал издаване на нова скица
на процесния недвижим имот, която да му послужи за строеж, тъй като до този
момент не е реализирал същият. Заедно с това трябва да бъде посочено и
изричното твърдение на въззиваемата още в исковата молба, че наследодателят й
така и не е успял да построи сграда, което представлява признание на неизгоден
факт.
В
допълнение следва да се посочи, че в издаденото разрешение за строеж изрично е
посочено, че същото важи до кота 0,00 и едва след явяване на С.Б. в управление
„Архитектура и кадастър“, община ***, същото е можело да бъде продължено. Доказателства,
че разрешението за строеж е било продължено не са сочени, нито са представени.
От това може да се направи извод, че строителството на сградата, за което е
издадено разрешението не е стигнало етап над кота 0,00, за което се е изисквало
продължаване на разрешението.
Предвид
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК съгласно, която съдът е длъжен да приеме
недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност и след анализ
на събраните доказателства, настоящият въззивен състав намира, че правото на
строеж не е било реализирано в законоустановения срок.
Не
може да се приеме и, че давностният срок по чл. 67 от ЗС изобщо не е текъл поради
недобросъвестно поведение на собственика на недвижимия имот или поради други
обективни причини. Молбите за издаване на скица са подадени едва през 2005г.,
до този момент суперфициарят е бездействал и неизпълнението на задълженията му
не се дължи на обективни причини.
С
оглед пълнота на изложението настоящият съдебен състав намира за необходимо да
посочи, че е възможно освен срокът по чл. 67 от ЗС да не започне да тече в
момента на учредяване на правото на строеж, същият да бъде спиран или прекъсван. Прекъсването на
срока може да се осъществи, ако суперфициарят започне да строи, но след това
прекъсне извършването на строежа. От преустановяването на започнатото
строителство ще започне да тече нов петгодишен срок. В представените писмени
доказателства (молба от С.Б. от 25.02.2005г.) има твърдение, че поземленият
имот, върху който е трябвало да бъде изградена сградата, е бил изравнен с багер
и е била прекарана питейна вода в имота. Представената молба обаче представлява
частен документ и не притежава обвързваща съда материална доказателствена
стойност, тъй като с него са удостоверени изгодни за страната факти и
представлява извънсъдебно писмено твърдение.
От
изложеното следва, че началният момент на срока по чл. 67 от ЗС е настъпил с
отмяната на специалната разпоредба на чл. 67, ал. 2 от ЗС, не са били налице
основания за неговото спиране или прекъсване или пък за невъзможност същия да
тече, поради което петгодишният давностен срок е изтекъл през 2001г.
Съгласно
чл. 120 от ЗЗД давността не се прилага службено, следователно за да се приеме,
че правото на строеж е погасено на основание чл. 67 от ЗС трябва да има изрично
позоваване на страната, в чиято полза е изтекъл срокът. Настоящата въззивна
инстанция не споделя твърдението, че в предвидените в ГПК преклузивни срокове
не е направено възражение за изтекла погасителна давност. В представения в срок
отговор на искова молба ответникът, въззивник в настоящото производство,
изрично е посочил, че счита учреденото право на строеж с договор за отстъпено
право на строеж върху държавна земя от 30.07.1993г. за погасено по давност на
основание чл. 67 от ЗС.
Неоснователено
е възражението на въззиваемата, че след като въззивникът е считал правото на
строеж за погасено е следвало да развали сключения договор по съдебен ред,
съобразно нормата на чл. 87, ал. 3 от ЗЗД. Правните последици на погасителната
давност настъпват при изрично волеизявление на страната да се ползва от нея.
Това волеизявление се прави чрез възражение, а не с предявяването на иск.
Когато носителят на субективното право иска да получи изпълнение по погасеното
по давност право (в случая да се признае съществуването му), защитата на
задълженото лице се изразява във възражение за изтекла погасителна давност.
Настоящата
въззивна инстанция не споделя твърдението на въззиваемата страна за приложение
на § 11 от ПР на ЗУТ, тъй като същото не съответства на събраните по делото
доказателства. Посочената разпоредба предвижда изключение от правилото на чл.
67 от ЗС за правото на строеж, което е получено като обезщетение за отчужден
недвижим имот. Следователно, за да се приеме приложението й в настоящия случай,
е необходимо учредяването на право на строеж в полза на С.Б. да е извършено
като обезщетение за отчуждаване на негов имот.
Такива
изводи не могат да бъдат направени при анализ на приетите по делото писмени
доказателства. Сключването на договор за отстъпване право на строеж върху
държавна земя е било предхождано от издаването на две заповеди (заповед № 914 от
30.06.1992г. и заповед № 985 от 30.07.1993г. двете на кмета на община ***). В
посочените заповеди е регламентирано основанието на учредяването на право на
строеж и неговата цена, като договорът е сключен едва след заплащане на
определената с втората заповед цена. Основанието, посочено за учредяване
правото на строеж, е чл. 15 от ЗС, чл. 103 от Наредбата за държавните имоти
/НДИ/ във връзка с чл. 152 от НДИ. Разпоредбата на чл. 15 от ЗС е предвиждала,
че реда за отстъпване на правото на строеж върху държавна или общинска земя на
юридически лица и граждани е този по чл. 13 от същия закон. Нормите на чл. 103
и чл. 152 от НДИ (отм. с бр. 82 на ДВ от 27.09.1996г.) допълват уредения с ЗС
ред за отстъпване на право на строеж върху държавни имоти, като посочват начина
за определяне на неговата цена и заплащането на 1% от стойността на правото на
строеж за режийни разноски. Следователно от посоченото като основание за
отстъпване правото на строеж не може да се направи извод, че е с цел
обезщетяване на суперфициаря заради отчужден негов имот.
Действително
от представените и приети писмени доказателства се установява, че недвижим
имот, собственост на С.Б., е бил отчужден (съгласно заповед № 446 от
11.06.1986г. на председателя на Общински народен съвет – *** е отчужден имот
пл. № 4184, в кв. 13 по плана на град ***, находящ се на улица ***, собственост
на С.А.Б.), но още със същата заповед на лицето е било определено обезщетение,
за което в последствие е бил издаден нотариален акт за собственост върху
жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по
Закона за териториално и селищно устройство № 100, том III, нот.
дело № 1095 от 1989г.
Личните
възприятия на наследодателя на въззиваемата, че обезщетението е незначително и
че правото на строеж е било отстъпено като компенсация за това, не могат да
променят истинското правно основание за учредяване на суперфицията.
С оглед
изложеното настоящата въззивна инстанция намира, че подадената въззивна жалба е
основателна, а постановеното първоинстанционно решение е неправилно, поради
което същото следва да бъде отменено.
При този изход на правния спор с право
на разноски разполага въззивника. Последният
е поискал присъждането на деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в
двете съдебни инстанции и платената държавна такса за въззивното производство.
Съгласно чл. 78, ал. 8 от ГПК съдът определя размера на юрисконсултското
възнаграждение, като той не може да надхвърля максималния размер за съответния
вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Предвид
разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева. С оглед фактическата и правна
сложност на настоящото производство и първоинстанционното такова, вида и обема
на извършените процесуални действия и явяването на юрисконсулт в съдебно
заседание, съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева общо
за двете инстанции. Следователно въззиваемата страна следва да заплати сума в
размер на 257,49 лева (200 лева за юрисконсултско възнаграждение и 57,49 лева
за държавна такса) на въззивника.
С оглед вида
на предявения иск, настоящото решение подлежи на касационно обжалване в
едномесечен срок от съобщението, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – арг. чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Мотивиран
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение
№ 282 от 07.05.2019г., постановено по гр.д. № 2298 по описа за 2018г. на
Районен съд – Хасково като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от В.С.Ф., ЕГН **********, с адрес *** против Община ***, ЕИК
*********, с адрес гр.***, представлявана от кмета Д. Б. за признаване за установено
по отношение на Община ***, че В.С.Ф.,
ЕГН ********** притежава право на строеж върху общински поземлен имот с
идентификатор 77195.719.21 по КК и КР на гр.***, одобрени със заповед №
РД-18-63/05.10.2006г. на ИД на АК, с адрес в гр.***, с площ 425 кв.м., с трайно
предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: ниско
застрояване до 10 м, стар идентификатор: няма, с номер по предходен план:
квартал 472, парцел 15, при съседи имоти с идентификатори 77195.719.52,
77195.719.51, 77195.719.20, 77195.719.45 – за построяване на жилищна сграда,
учредено съгласно заповед № 914 от 30.06.1992г. на кмета на община ***, заповед
№ 985 от 30.07.1993г. на кмета на община *** и договор за отстъпване право на
строеж върху държавна земя, сключен на 30.07.1993г. между кмета на община *** и
баща й, С.А.Б.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. ал. 8 от ГПК В.С.Ф., ЕГН **********, с адрес *** да заплати на Община ***, ЕИК
*********, с адрес гр.*** сума в размер на 257,49 (двеста петдесет и седем лева
и четиридесет и девет стотинки) лева, представляващи съдебно деловодни
разноски, направени пред първа и въззивна инстанция.
Решението
може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: Членове:
1.
2.