Р Е Ш Е Н И Е
№ V-39
01.06.2021г.
В
И М Е Т О НА Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично
съдебно заседание, на двадесет и девети март две хиляди двадесет и първа година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Галя Белева
2.Мл.с. Александър Муртев
при секретаря Таня Михова, разгледа докладваното от младши съдия Александър
Муртев в. гр. д. № 2806 по описа за 2020г. на Бургаски окръжен съд, II-ро Гражданско
отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК и е образувано по въззивна жалба на “Агенция за събиране на вземания”
ЕАД гр. София, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
Столична община, район Люлин, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, оф.4, представлявано
от изпълнителния директор Димитър Бориславов Бончев, чрез юрк. Кристина
Вонидова –Милчева, против Решение № 260342/05.10.2020г.
по гр.д. № 9830/2019г. по описа на БРС, с
което съдът е отхвърлил предявените от дружеството- жалбоподател искове за
установяване по отношение на Г.Д.Г., ЕГН: **********,***, че същият дължи сумата от общо 1037, 54 лв. по Договор за
потребителски кредит № PLUS-13760494/17.08.2016г., сключен с
“БНП Париба Пърсънъл Файненс”
ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени от последното на дружеството с
Приложение № 1 от 11.12.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 27.07.2017г., в това число: 934, 85 лв. – главница,
13, 71 лв. – договорна лихва за периода 20.05.2018г. – 20.08.2018г. и 88, 98
лв. – обезщетение за забавено плащане за времето от 21.05.2018г. до
03.07.2019г., както и законната лихва върху главницата – от последната дата до
окончателното плащане, за което е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 5300/2019г. на БРС, като
неоснователни.
С
въззивната жалба се прави искане обжалваното решение да бъде отменено като
неправилно и незаконосъобразно, като БОС се произнесе с акт по съществото на
спора и уважи предявените от жалбоподателя установителни искове.
Оспорва
се като неправилен извода на районния съд, че липсва ясно разписана методика за
формиране на ГПР по кредита. Сочи се, че в процесния договор за кредит е
посочен годишния лихвен процент и ГПР, което съответства на изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 и чл.19 ЗПК. Излага
се, че в настоящия случая законната лихва за посочения период на договора е в размер на 10 %, а ГПР ясно и
недвусмислено е посочен в договора, като е фиксиран за срока на договора и е в
размер на 28, 63 %. Релевира оплакване, че погрешно районния съд е възприел, че
договорът за кредит е недействителен на основание чл.22 от ЗПК, предвид
неспазване изискванията на чл.11, ал.1, т.11 и т.12 ЗПК. В тази връзка се
оспорват като неправилни доводите на съда, че липсва посочване
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, разбивка на всяка погасителна вноска, с аргумента, че в процесния договор
се съдържат всички изискуеми от закона реквизити с подробна информация за
размера на всеки един от тях, както като сумарна стойност , така и като част от
всяка отделна погасителна вноска. Дори да се приемело, че липсва подробна
разбивка на всяка погасителна вноска по отделните й съставни елементи, то при
фиксиран лихвен процент, тази информация не е от категорията на тези, липсата
на които да обусловят недействителността на целия договор. Акцентира се и върху
обстоятелството, че съгласно договорът за потребителски кредит, клиентът имал
право при поискване да получи извлечение по сметката под формата на погасителен
план съгласно чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК с подробна информация за всяко едно от
задълженията, формиращи ищцовата претенция. В заключение се застъпва становище,
че изискването към съдържанието на погасителния план е изпълнено – в същия са
посочени размерът на погасителните вноски, броят, периодичността и датите на
плащане. Жалбоподателят намира, че погрешно районния съд се е позовал на
нормата на чл.11, ал.1, т.12 от ЗПК относно необходимостта погасителния план да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяване на
главницата и лихвата, каквато разбивка законът изисква при кредити, дължими при
различни лихвени проценти. Цитира съдебна практика на ОС - Бургас, ОС – Шумен,
ОС – Пазарджик, ОС – Разград, ОС – Търговище, Варна и др. Не се въвеждат нови
искания по доказателствата. Претендират се разноски за въззивната инстанция –
държавна такса и юрк. възнаграждение.
В срока по чл.263,
ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Г.Д.Г., чрез назначения
му особен представител – адв. Веселин Въндев, с който въззивната жалба се
оспорва като неоснователна. Особения представител навежда доводи, че
дружеството – въззивник не оспорва квалифицирането от решаващия състав на БРС
на нормите визирани в чл.10, ал.1 и чл.11 от ЗПК като императивни такива, както
и не навежда възражения на извода на съда, че процесния ДПК е сключен в
нарушение на чл.10, ал.1, т.10 и т.12 от ЗПК, а именно, че ГПР е посочен само
като процентна стойност – 28, 63 %, но без конкретизиране и отчитане на
допусканията изискуеми при изчисляването на същия процент съгласно Приложение 1
към ЗПК, в което е посочена сложна формула със съвсем конкретни елементи
изразяващи законово заложени пропорции и връзки между получената като кредит
сума, период на погасяване, отделните погасителни вноски и др., че за кредитополучателят
е останало неясно на какво основание се дължи възстановяване извън и свръх
предоставената като кредит чиста сума надхвърляща с повече от 28 % годишно така
предоставения кредит от 5000 лв., нито как тези ГПР намаляват или дали
намаляват с изплащане на отделните погасителни вноски. Навежда доводи, че не е
оборен извода на съда, че договорът е неясен и неразбираем, което представлява
още едно основание по чл.22 от ЗПК за недействителност на договора. В
допълнение намира, че позоваването на ОУ към договора за ирелевантно, тъй като
същите се изготвят от банката, прехвърлила вземането против ответника. По тази
причина счита, че с тях или без тях, при неясни клаузи на ДПК по смисъла на
чл.10 ЗПК, същият отново е недействителен. Оспорва и аргументът, че длъжникът е
могъл да поиска извлечение по сметката под формата на погасителен план, тъй
като това също не би изяснило какъв ГПР и от какви компоненти се състои същия,
т.е. не би отстранило неяснотата на ДПК. Счита цитираното от въззивника решение
на БОС за ирелевантно към разглеждания казус. По изложените съображения моли
обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Въззивната жалба е редовна по смисъла
на чл. 267, ал.
1 ГПК, подадена е в срок от надлежна страна
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима и
подлежи на разглеждане по същество.
В съдебно заседание въззивника – ищец “Агенция за събиране на вземания” не изпраща представител. С писмено становище поддържа
въззивната жалба.
В съдебно заседание въззиваемия не се
явява и не се представлява. С писмено становище назначения особен представител
поддържа депозирания отговор срещу жалбата.
Правомощията на въззивния съд съобразно
разпоредбата на чл. 269 ГПК са: да се произнесе служебно по
валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение,
а по останалите въпроси – ограничително от посоченото в жалбата по отношение на
пороците, водещи до неправилност на решението.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, поради което е валидно.
Въз основа на извършена самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и като обсъди съображенията на страните, Бургаският окръжен съд
съд прие за установено следното от фактическа и правна страна:
Районен съд – Бургас е бил сезиран с
предявени от “Агенция за събиране на вземания” ЕАД искове с правна квалификация по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 и чл.99 от ЗЗД,
против Г.Д.Г. ***.
В исковата молба са изложени твърдения за
възникнало на 17.08.2016г. облигационно правоотношение между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и Г.Д.Г. по силата на сключен договор за потребителски кредит ***, в изпълнение на който кредиторът представил на
ответника заем в размер на 5000 лв., която сума следвало да бъде върната на 24
бр. равни месечни погасителни вноски, всяка от които в размер на 287, 14 лв.
Длъжникът поел задължение да заплати договорна лихва в размер на 1891, 36 лв. а
общата стойност на плащанията по кредита била договорена в размер на 6891, 36
лв. Сочи се, че срокът на договора е изтекъл на 20.08.2018г. с последната
погасителна вноска и не бил обявяван за предсрочно изискуем. Излага се, че
длъжникът не бил заплатил изцяло дължимия паричен заем, като сумата, която бил
погасил до подаване на исковата молба се равнявала на 5942, 80 лв., с която
били погасени договорна лихва в размер
на 1877, 65 лв. и главница в размер на 4065, 15 лв. Посочено било също, че на 11.12.2018г.
между ищцовото дружество и “БНП Париба Пърсънъл
Файненс” ЕАД било подписано Приложение 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от дата 27.07.2017г. на осн. чл.99 от ЗЗД,
по силата на който на ищцовото дружество било прехвърлено горепосоченото
вземане, ведно с всички привилегии, обезпечения и принадлежности, вкл. и всички
лихви. Същевременно цедента упълномощил цесионера от името на цедента и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия. Сочи се, че по реда на чл.99,
ал.3 от ГПК били изпратени две уведомителни писма до длъжника на посочения по
договора за кредит адрес, които се върнали в цялост. С оглед на това ищцовото
дружество е представило към исковата молба препис от уведомителното писмо за
извършената цесия, с цел същото да бъде връчено на особения представител, ведно
с исковата молба и приложенията към нея с цел надлежно съобщаване на
цесията. В тази връзка се цитира практика
на ВКС. Ищецът заявява, че повод подадено заявление по чл.410 от ГПК, БРС е
издал заповед за изпълнение за горепосочените суми, което обуславя правния му
интерес от предявяване на иск по чл.422 от ГПК. Претендира се установяването по
отношение на ответника, че дължи на ищцовото дружество сума в общ размер на
1037, 54 лв., от които главница в размер на 934, 85 лв., договорна лихва в
размер на 13, 71 лв., законна лихва за забава в размер на 88, 98 лв. и законна
лихва за забава върху главницата от датата на входиране на заявлението в
районния съд до окончателното изплащане на задължението.
В срока по чл.131 от ГПК ответната
страна, чрез назначения й от съда особен представител – адв. В.В. оспорва исковете по размер, като излага и
съображения, че цесията не е обявена надлежно на ответника, поради което не е
породила и действие спрямо него. Иска се от съда да отхвърли претенциите.
Въз основа на изявленията на страните и
събраните по делото писмени доказателства, районния съд е приел за установено
наличието на валидно облигационно правоотношение между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и ответника, по
силата на което на последния е бил отпусната сумата от 5 000 лв., както и
че по силата на постигнатите уговорки същият се е задължил да я върне, ведно с
възнаградителна лихва /ГЛП от 21, 71 %/, както и да заплати 175 лв. – такса ангажимент и
застрахователна премия от 672 лв. – общо 6891 лв., на двадесет и четири равни
месечни вноски, всяка от които по 287, 14 лв., в срок до 20.08.2018г.,
съобразно погасителния план. Приел е и наличието на правен интерес у ищцовото
дружество, предвид издадената в негова полза заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
5300/2019г. на БРС. Обосновал е правния извод, че процесния
договор е такъв за потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в
Закона за потребителския кредит, а по силата на препращащата разпоредба на
чл.24 от същия – и в ЗЗП. След като извършил служебна проверка относно
действителността на процесния договор, съдът констатирал, че същият е в
изискуемата писмена форма и отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.1-9 и
т.11 от ЗПК. Същевременно е изложил мотиви, че същият не отговаря на част от
изискванията по чл.10, ал.1 от ЗПК, както и на тези по чл.11, ал.1, т.10 и т.12
от ЗПК. Посочил е, че тъй като в
договора е посочен годишния процент на разходите, но само като абсолютна
процентна стойност, без да взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му по определения в Приложение № 1 начин, то в резултат на това
липсвала конкретизация за това по какъв начин е формиран същия. Това от своя страна водило и
до неяснота относно включените в него компоненти, т.е. нарушено било едно от
основните изисквания на чл.10, ал.1 от ЗПК – за сключване на договора по ясен и
разбираем начин.
На
следващо място, съдът изложил мотиви, че било нарушение и изискването на чл.10,
ал.1 т.12 от ЗПК, т.к. договорът не съдържал информация относно правото на
потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи
при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението извлечение
по сметка под формата на погасителен план, който трябвало да съдържа дължимите
плащания и сроковете и условията за извършването на тези плащания, както и
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо
допълнителните разходи.
Горното го мотивирало да приеме, че
договорът е недействителен на осн.чл.22 от ЗПК и се дължи връщане само на
чистата стойност на кредита – главница в размер на 5000 лв. Доколкото се
признавало обстоятелството, че ответникът е платил сумата от 5 942, 80
лв., то съдът намерил, че и това задължение е погасено изцяло, а цесията се
явявала безпредметна. По тези съображения предявените искове били отхвърлени
като неоснователни.
Спорните по делото въпроси касаят
действителността на договора за кредит, с оглед съответствието му с
императивните разпоредби на Закона за потребителския кредит.
Въззивния съд намира, че доколкото нормите
на Закона за потребителския кредит са повелителни, то по отношение на същите
приложение намират дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, според които при проверка правилността на първоинстанционното
решение, въззивния съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори
ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може
служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за
потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически
обстоятелства.
С оглед на тези правомощия на въззивната
инстанция, настоящия състав извърши самостоятелна преценка за действителността
на договора за кредит, с оглед изискванията на ЗПК относно изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал.1, т.10 и т.12 ЗПК.
В резултат на извършената проверка, съдът
намира, че изискванията на закона не са нарушени, а първоинстанционното решение
е постановено в противоречие с материалния закон.
По отношение изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Настоящия състав споделя констатацията на районния
съд, че в процесния договор ГПР е посочен само като цифрово изражение – 28, 63
%, без да бъдат конкретизирани взетите
предвид допускания, използвани при изчисляването му по посочения в Приложение №
1 начин, както и че същото не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Настоящия състав обаче не споделя тезата на районния съд, че липсата на
конкретизация за това как е формиран ГПР вода до неяснота относно включените в
него компоненти, а оттук и че влече недействителност на договора на осн. чл.22,
вр. чл.11, ал.1, т.10 и чл.10, ал.1 от ЗПК.
В Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че посочването на
годишния процент на разходите в договора за кредит е от съществено значение в
контекста на Директива 87/102, по – конкретно
доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение (пар.67). За неизпълнението на
изискване, имащо съществено значение в контекста на Директивата, кредитодателят
може да бъде санкциониран съгласно националната правна уредба със загубата на
правото си на лихви и разноски. Приема се, че такова съществено значение има
изискването в договора за кредит да се посочат данни като годишния процент на
разходите по член 10, параграф 2, буква ж) от Директивата (пар.70 от Решението). Доколкото непосочването в договора за кредит на тези
данни би могло да попречи на потребителя да презцени обхвата на своето
задължение, предвидената в националната правна уредба санкция за кредитодателя,
изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за
пропорционална по смисъла на чл.23 от Директивата (пар.71 от Решението). Все пак прилагането в
съответствие с тази правна уредба, не би могло да се смята за пропорционално,
когато липсващите данни по чл.10, параграф 2 от директивата са от такова
естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени
обхвата на своето задължение (пар.71 от решението).
С оглед изложеното
настоящия състав намира, че непосочването на допусканията, по които е изчислен
ГПР съобразно единната математическа формула по Приложение 1, не е от такова
естество, че да засегне способността на потребителя да прецени обхвата на
своето задължение. Доколкото размерът на ГПР е посочен в % по ясен и недвусмислен начин и е посочен общият размер
на кредита, то липсата на конкретни данни (съобразно Приложение № 1) не би могла да попречи
на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
По отношение на изискването на чл.11, ал.1, т.12 ЗПК.
Както вече бе
отбелязано, в Решението по дело C 42/15 Съдът на ЕС приема, че член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да
предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани
данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за
сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би
могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение.
Неизпълнението на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК в договора за
потребителски кредит да бъде посочена информацията за правото на потребителя
при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при
поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора,
извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите
плащания, не представлява такъв пропуск на данни, чиято липса би могла да
попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Липсата на
такова изрично посочване в договора и/или общите условия към него не се
отразява върху правото на потребителя да поиска да му бъде предоставен такъв
погасителен план и същевременно не дава отражение върху обхвата на
задълженията на потребителя.
Въз основа на
изложеното, съдът намира, че не е налице порок, който да обоснове наличието на
основание кредитодателят да бъде санкциониран със загубване правото на лихви и
разноски по кредита. Следователно процесния договор за потребителски кредит,
сключен на 17.08.2016 г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и ответника Г.Г.,
е действителен и обвързва страните.
По отношение на цесията
В случая, за установяване легитимацията
си на кредитор, ищецът “Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, е посочил и представил Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 27.07.2017г. ведно с извлечение от Приложение
1/11.12.18г. към него, по силата на
който продавачът "БНП Париба Пърсънъл Файненс" ЕАД му е прехвърлил
вземания към свои длъжници в определен размер, произтичащи от договори за
потребителски кредит, индивидуализирани в съответното приложение, срещу
определено възнаграждение, сред които и този, сключен с длъжника Г.Д.Г.. По
делото е приложено изрично пълномощно от "БНП Париба Пърсънъл Файненс"
ЕАД на “Агенция за събиране на вземания” ЕАД, от което е видно, че е налице изявена воля от
цедента за упълномощаване на цесионера от негово име да предприеме фактически
действия по уведомяване на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията,
за извършването на което действие от пълномощник липсва законова пречка. От
представените по делото доказателства не се установява факта на надлежно
уведомяване на длъжника за извършената цесия преди предявяване на иска,
доколкото видно от приложеното известие за доставяне, пратката, с която се
твърди да е изпратено уведомлението, е била върната на подателя с отбелязване,
че същата не е получена. / л.31 – обратна разписка към товарителница на Лео
Експрес/. Същевременно, съдът отчита, че е извършено връчване на книжа надлежно
по реда на чл.47, ал.1-5 от ГПК, вкл. с установяване служебно от съда
постоянния и настоящ адрес на длъжника, който съвпада с адреса по договора,
който е и адрес на отправените изявления/уведомления.
Доколкото обаче на ответника, чрез
особения му представител, са надлежно връчени преписите от исковата
молба ведно с приложенията към нея (сред които договор за цесия от
27.07.2017г. с приложение №1, пълномощно за цесионера и уведомлението
до длъжника по чл.99, ал.4 ЗЗД), може да се приеме, че съобщаването в
конкретния случай на извършеното прехвърляне на вземане е сторено с връчване
книжата по реда на чл.131 ГПК чрез особения представител.
Въззивният състав съобразява в тази връзка,
че книжата по делото са били изпратени на вписаните в регистрите настоящ и
постоянен адрес на ответника/които съвпадат/, като на осн. чл.47, ал.5 вр.ал.1 ГПК предвид редовно извършена процедура по връчване на книжата по делото, на
осн.ал.6 на същата разпоредба е назначен особен представител на ответника
с цел охрана на интересите му. Защитата, която се осъществява от назначения по
делото особен представител в тази хипотеза осигурява защита на страна по
делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл.47, ал.5 ГПК.
Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални действия,
извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.34, ал.5 ГПК
и съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от насрещната
страна, вкл. в хода на процеса. Следователно връчването на всички книжа по
делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от
този момент се пораждат свързаните с факта на връчването правни последици
/по този въпрос изрично е постановено и Решение № 198/18.01.19г. по т. д.
№ 193/18г. на Първо т.о. на ВКС/. Поради това, съдът намира за
неоснователни възраженията на особения представител в жалбата, свързани с
липсата на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия. Следва да се
приеме, че цесията има действие за длъжника и доколкото
същия не твърди да е извършил плащане на прехвърлените суми на
предишния кредитор и/или на цесионера. Нормата на чл.99, ал.4 ЗЗД е създадена в
интерес на длъжника, с оглед избягване изпълнение на ненадлежен кредитор и т.н.
двойно плащане. В случая ответникът, макар чрез особен представител, не е
навел подобни твърдения.
По гореизложените съображения и доколкото
липсват твърдения за извършено плащане на процесните вземания, въззивният съд
достигна до извода, че ответникът дължи на ищцовото дружество претендираните
въз основа на договор за потребителски кредит № PLUS-13760494/17.08.2016г
суми. Относно конкретния размер на същите, настоящият състав намира, че
последният се установява категорично от извършената по делото ССчЕ, която не е
оспорена от страните. Доколкото обаче исковите претенции не са приведени в
съответствие с изводите на вещото лице по реда на чл. 214 от ГПК, то на
ищцовото дружество следва да бъдат присъдени сумите, претендирани по исковата
молба, но до съответния размер на всяко вземане, установен в експертното
заключение.
От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
се установява, че съгласно представеното платежно нареждане от 18.08.2016г. “БНП Париба Пърсънъл Файненс” е превела по банков път по сметка с титуляр Г.Д.Г. сумата от 4850, 00 лв.
с посочено основание “съгласно договор ***”. Експертът е констатирал още, че към датата на
подаване на заявлението по заповедното производство – 03.07.2019г. и към датата
на изготвяне на експертизата, неизплатените суми по Договор за потребителски
кредит PLUS – 13760494/17.08.2016г., подписан между “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД и ответника възлизат на 948, 56 лв., от които главница в размер на
934, 85 лв., договорна лихва в размер на 13,71 лв., и лихва за забава в размер
на 97,03 лв.
С оглед непрестирането на длъжника на
уговорените в процесния договор падежни дати, както и съответствието на
претендираните по размер суми с тези изчислени от вещото лице като дължими за
исковите периоди, съдът достига до извод, че ищецът е носител на предявените
по исков ред задължения за главница в размер на сумата от 934, 85 лв.,
представляваща непогасена главница по договор за кредит, сумата от 13,71 лв. –
договорна лихва за периода 20.05.2018г. – 20.08.2018г. и сумата от 88, 98 лв. –
обезщетение за забавено плащане за времето от 21.05.2018г. до 03.07.2019г., доколкото
същите са установени по основание и размер, а така също и изискуеми.
Несъвпадането на
решаващите изводи на настоящията инстанция с тези на първоинстанционния съд
налага обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде
постановено ново, с което предявените искове да бъдат уважени в цялост.
По разноските: От страна на ищцовото дружество се
претендират следните разноски: за заповедното
производство: д.т. в размер на 25,00 лева и юрк.
възнаграждение в размер на 50 лв. Разноските по
заповедното производство, които са присъдени на ищеца със заповедта са в общ
размер на 75 лева -
държавна такса в размер на 25,00 лева и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50,00 лева и относно същите
съгласно ТР № 4/2013 от 18.06.2014 г. по ТД 4/2013 г. на ОСТГК на
ВКС съдът следва да се произнесе с осъдителен диспозитив.
За първоинстанционното производство се
претендират следните разноски: д.т. в размер на 125
лв., 300 лв. – депозит за особен представител, 150 лв. – депозит за вещо лице,
90 лв. – доплатено възнаграждение за вещо лице и 350 лв. юрк. възнаграждение, а
за въззивното производство – д.т. в размер на 125 лв., 300 лв. – депозит за
особен представител и 250 лв. – юрк. възнаграждение. За гореописаните суми, с
изключение на юрк. възнаграждения е представен списък по чл.80 от ГПК, както и
доказателства за извършването им, поради което претенцията за заплащането им е
основателна. Размерът на дължимите разноски за процесуално представителство на
ищцовото дружество следва да бъде определен по указанията в разпоредбата на
чл.78, ал.8 от ГПК, като сумата от 100 лв. за всяка една инстанция съдът счита
за справедлива, с оглед правната и фактическа сложност на делото.
В хода на производството ответникът е
представляван от назначения му на разноски на ищеца особен
представител, осъществяващ процесуално представителство, регламентирано с
особени правила и произтичащо от нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл. приетото в ТР
6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието
си по конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно
- чл. 36, ал. 13 от ЗА. Ето защо на адв. Веселин
Въндев следва да му бъде изплатена сумата от 300 лв. от бюджетните средства на
съда – арг. от разп. на чл. 83, ал. 3 от ГПК.
Мотивиран от изложеното Бургаският Окръжен
съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло Решение № 260342/05.10.2020 г.,
постановено по гр.д. № 9830/2019г. по описа на РС-Бургас, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г.Д.Г., ЕГН: **********,***, дължи на "Агенция за събиране на
вземания" ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4, с ЕИК: *********, сумата от общо 1037, 54 лв. /хиляда тридесет и седем лева и петдесет и четири
стотинки/ по Договор за потребителски кредит № PLUS-13760494/17.08.2016г., сключен с “БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, вземанията по който са били прехвърлени от последното на дружеството
с Приложение № 1 от 11.12.2018г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания от 27.07.2017г., в това число: 934, 85 лв. /деветстотин тридесет и четири лева и осемдесет и пет
стотинки/ – главница, 13, 71 лв. /тринадесет лева и седемдесет и една стотинки/ – договорна лихва за периода 20.05.2018г. – 20.08.2018г. и 88, 98 лв. /осемдесет и осем лева и деветдесет и осем стотинки/ – обезщетение за забавено плащане за времето от
21.05.2018г. до 03.07.2019г., както и законната лихва върху главницата – от
последната дата до окончателното плащане, за които е издадена Заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. № 5300/2019г. на РС – Бургас.
ОСЪЖДА
Г.Д.Г., ЕГН: **********,*** да заплати на "Агенция за събиране
на вземания" ЕАД, ЕИК: *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда “Лабиринт”, ет.2, офис 4, с ЕИК: ********* сумата от 75, 00 лева /седемдесет и
пет лева/,
представляваща сторените деловодни разноски в
заповедното производство по ч.гр.д. № 5300/2019г. на БРС, сумата от 765, 00 лв. /седемстотин шестдесет и
пет лева/, представляваща сторените деловодни разноски
в исковото производство по гр.д. № 9830/2020г. на БРС, и сумата от 525,00 лв. /петстотин двадесет и пет
лева/, представляваща сторените деловодни разноски във
въззивното производство по в.гр.д. № 2806/2020г. на БОС.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адвокат Веселин Стефанов Въндев, възнаграждение в размер на 300,00
лв. /триста лева/ за осъществената
до момента правна помощ – процесуално представителство на ответника във
въззивното производство, от депозитните средства за това, внесени на 02.03.2020г. от
ищеца (спр. л.45), за което да се извърши надлежно отбелязване по
делото.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.