Р Е Ш Е Н И Е
№ 242
гр. Перник, 05.07.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Катя Станоева, като разгледа докладваното от мл.съдия К.
Костадинова в.гр.д. № 294 по описа
на съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
290/21.02.2019 г., постановено по гр.д. № 5114/2018 г. по описа на Районен съд
– гр. Перник, първоинстанционният съд е уважил иска на С.В.С., с ЕГН: **********
*** да заплати на ищцата сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от непозволено увреждане,
настъпило на 13.09.2017 г. – падане на ищцата в необезопасена шахта на тротоар
на ул. „Софийско шосе“ в гр. Перник, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 13.09.2017 г. до окончателното й изплащане.
Със същото
решение и предвид изхода на делото първоинстанционният съд е осъдил Община
Перник да заплати на С.В.С. и сумата от 715 лева, представляваща разноски за
държавна такса и експертизи по делото.
Срещу
постановеното решение от Община Перник, чрез
процесуалния й представител – юрк. К.Л., е постъпила въззивна жалба с вх. №
7689/12.03.2019 г., с която същото се оспорва
изцяло.
Излагат се съображения, че решението е незаконосъобразно, неправилно и
необосновано, доколкото изводите на съда не отговарят на събрания
доказателствен материал. В тази връзка се твърди, че по делото не се доказва по
безспорен начин процесната шахта да е собственост на жалбоподателя. По тази
причина липсвало и основание за ангажиране отговорността на последния.
На следващо
място се поддържа, че дори предявеният иск да се приеме за основателен, то присъденото
в полза на ищцата обезщетение е прекомерно с оглед действително претърпените от
нея вреди. В тази връзка се навеждат подробни аргументи, че същата се е
възстановила от травмата сравнително бързо като не се е налагало да й бъде
провеждано оперативно лечение.
На последно
място се твърди, че съдът не бил обсъдил всички събрани по делото
доказателства, доколкото имало данни, че ищцата е претърпяла процесния
инцидент, защото е отклонила вниманието си от пътя, по който се е придвижвала.
По тези съображения се иска първоинстанционното решение да бъде отменено като
вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен.
Евентуално се иска присъденото обезщетение да бъде намалено. Претендират се
разноски и пред двете инстанции.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК от насрещната страна – С.В.С.,
чрез пълномощника й – адв. Б.Б., е постъпил писмен отговор с вх. №
13545/07.05.2019 г., с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Излагат
се съображения за правилност, законосъобразност и обоснованост на атакуваното
съдебно решение. Твърди се, че по делото безспорно се установявала
собствеността на жалбоподателя върху процесната шахта, доколкото посоченият
извод се обосновавал, както от заключението на изготвената съдебно техническа
експертиза, така и от приложимата нормативна уредба – чл. 31 от Закона за
пътищата и чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „б“ от Закона за водите. Установявало се и
задължението на общината да поддържа посочената шахта. На следващо място се
излагат доводи срещу възражението на жалбоподателя за прекомерност на
присъденото обезщетение. В тази връзка се твърди, че вследствие процесния
инцидент ищцата е претърпяла сериозни увреждания, които са й причинили силни
болки и продължителни страдания като злополуката е оказала влияние и върху
психическото й състояние. Относно доводите на жалбоподателя за съпричиняване от
страна на ищцата се твърди, че същите са преклудирани, доколкото са наведени за
пръв път едва в устните състезания пред районния съд. По тези съображения се
иска жалбата да бъде оставена без уважение.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят редовно призован, изпраща
представител – юрк. К.Л., която поддържа въззивната жалба, не прави доказателствени
искания. По същество излага съображения за необоснованост и неправилност на
първоинстанционното решение. Акцентира върху наведеното пред първата инстанция
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Иска обжалваното решение
да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което предявените
искове да бъдат отхвърлени изцяло. Евентуално иска размерът на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален. Претендира разноски като
представя списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата
страна, редовно призована, не се явява в съдебното заседание пред въззивния съд.
Вместо нея се явява процесуалният й представител – адв. Б., който оспорва
подадената жалба, поддържа депозирания отговор, не сочи нови доказателства. Излага
доводи, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и иска
същото да бъде потвърдено при съобразяване на изложените в отговора съображения.
Не претендира разноски.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради
което същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
Перник от 23.07.2018 г., подадена от С.В.С.. Със
същата е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 от ЗЗД
– за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5 000 лева (главница),
представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди – болки и
страдания, резултат от падане в необезопасена шахта на тротоар, станало на
13.09.2017 г. на ул. „Софийско шосе“ в гр. Перник, кв. „Мошино“, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на увреждането – 13.09.2017
г. до окончателното й изплащане.
В
исковата молба се твърди, че на 13.09.2017 г., ищцата управлявала велосипед
като се предвижвала по бул. „Софийско шосе“ в гр. Перник. Посочва се, че при
преминаването си по левия тротоар на булеварда в посока от центъра на гр.
Перник към кв. Изток преди кръстовище с кръгово движение същата попаднала в
шахта без капак в средата на тротоара. Разяснява се, че предната гума на
велосипеда пропаднала в шахтата, като същият се преобърнал, а ищцата паднала на
земята по лице и си ударила носа. Уточнява се, че в тази връзка на същата се
наложило да потърси спешна медицинска помощ.
На
следващо място в исковата молба се твърди, че в резултат от инцидента ищцата
получила счупване на костите на носа – закрито, и охлузвания по челото, носа,
лявата скула и ръката. Уточнява се, че след оказаната й спешна помощ в
медицинско заведение ищцата продължила лечението си в домашни условия около
петнадесет дни. Допълва се, че през това време същата се оплаквала от болки в
носа и се притеснявала, че по лицето й ще останат белези, като с оглед
лечението пропуснала и първите седмици от учебната година. Посочва се, че
доколкото ищцата страдала от *** се опасявала и от възможни усложнения на
заболяването й. Поддържа се, че и към настоящия момент същата преживява
емоционално инцидента, а и белезите по лицето й все още не са изчезнали, което
налага вземането на допълнителни мерки в тази връзка. По тези съображения
ищцата счита, че настъпилите промени в здравословното й състояние вследствие на
инцидента са й причинили неимуществени вреди, които подлежат на
обезщетяване.
Доколкото
посочва, че съгласно чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата, общината отговаря за
поддържането на тротоарите на нейна територия, намира, че именно ответната община
Перник следва да носи отговорност за причинените й вреди.
В законоустановения срок по чл. 131
от ГПК от страна на ответната община е постъпил писмен отговор, с който
предявеният иск се оспорва изцяло като неоснователен. На първо място се излагат
доводи, че липсват доказателства процесната шахта да е собственост именно на
община Перник, доколкото много други субекти също поставяли шахти по пътното
платно и тротоарите към него. Посочва се, че претърпеният инцидент не е
достатъчно ясно описан в исковата молба – не ставало ясно кога, къде и как
точно е настъпил. Излагат се подробни доводи, че претендираното от ищцата
обезщетение е в твърде завишен размер предвид получените увреждания и не
отговаря на критериите по чл. 52 от ЗЗД. В тази връзка се обръща внимание, че
възстановителният период е бил кратък, като не се е наложила хирургична намеса.
С тези съображения се иска предявеният иск да бъде отхвърлен.
Като доказателства в първоинстанционното производство
са приети: медицинска документация на С.В.С.. Извършени са и две експертизи – съдебно
медицинска експертиза (СМЕ) и съдебно техническа експертиза (СТЕ). От
заключението по СМЕ се установява какви телесни увреждания е получила ищцата и
как същите са се отразили на здравословното й състояние. Установява се също
какви действия са предприети за лечение на получените травми, както и
продължителността на възстановителния период. Изследвано е каква е прогнозата
за пълно възстановяване от всички претърпени увреждания. От заключението по
извършената СТЕ се установява точното местонахождение и състоянието на
процесната шахта, разположението й върху тротоара, както и нейното
предназначение.
По
делото са разпитани двама свидетели: Д.С.Г. (майка на ищцата) и Л.Е.Л.. Свидетелката
Г. излага подробни твърдения относно физическото и емоционално състояние на
ищцата непосредствено след инцидента, по време на възстановителния период и
след това. Свидетелят Л. описва механизма на процесния инцидент. В рамките на
производството пред районния съд, решаващият съдебен състав служебно е
констатирал в протокол от о.с.з., проведено на 26.10.2018 г., че белезите по
лицето на ищцата, за които свидетелства св. Г., са видими с просто око.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че на 13.09.2017 г. ищцата се е придвижвала с велосипед по
левия тротоар на ул. „Софийско шосе“ в посока от центъра на гр. Перник към кв.
Изток, когато малко преди кръстовище с кръгово движение, попаднала в шахта без
капак, в резултат на което получила увреждания. Доколкото е кредитирал
изготвената СТЕ решаващият състав е достигнал до извода, че процесната шахта е
отводнителна и представлява част от дъждовната канализация, но и към момента на
извършване на експертизата не е била обезопасена.
Като е
анализирал и изготвената СМЕ районният съд е счел, че същата кореспондира с
представените писмени доказателства относно здравословното състояние на ищцата,
поради което я е кредитирал. Въз основа на същата е приел и че получените
телесни увреждания са в пряка причинна връзка с процесния инцидент. Приел е
също, че относно последните е било проведено амбулаторно лечение, като
възстановителният период е продължил общо около три – четири седмици и през
цялата му продължителност ищцата е изпитвала остри болки и страдания. С оглед
характера на получените увреждания районният съд е отбелязал, че макар да не са
наложили непосредствена хирургическа намеса, същите са оставили белези и са
доведели до изкривявания в лицето на ищцата, които не могат да бъдат преодолени
без оперативно лечение.
Доколкото е
приел, че съобразно чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „б“ от Закона за водите, шахтата,
падането в която е довело до получаване на съответните увреждания, е публична
общинска собственост, но въпреки това не е била обезопасена, първоинстанционният
съд е достигнал до извод, че за вредите от процесния инцидент следва да носи
отговорност ответната община, доколкото не е изпълнила задълженията си по чл.
21 от Закона за пътищата.
Освен това
съдът е дал вяра и на разпитаните по делото свидетели и относно здравословното и
емоционалното състояние на ищцата, като в тази връзка е достигнал до извод, че процесният
инцидент и получените при него телесни увреждания са причинили на същата
неимуществени вреди, които подлежат на обезщетяване. Като е взел предвид
доказателствата по делото и е подложил същите на подробен анализ,
първоинстанционният съд е счел, че справедливото обезщетение, което следва да
бъде присъдено на ищцата съгласно критериите по чл. 52 от ЗЗД е в размер на 5 000
лева. Относно законната лихва върху определеното обезщетение, същата е
присъдена от датата на увреждането т.е. на процесния инцидент – 13.09.2017 г.
Съгласно чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС – гр. Перник в
предвидената от закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което
същото е валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния
съд намира постановения първоинстанционен акт за допустим в обжалваните части.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна от доказателствата по делото се установява, че на
13.09.2017 г., в гр. Перник ищцата била заедно със св.
Л. Л. като двамата управлявали велосипеди и се предвижвали по левия
тротоар на ул. „Софийско шосе“ с посока на движение от центъра на гр. Перник
към кв. Изток. Малко преди да достигне кръстовище с кръгово движение обаче
ищцата попаднала в находяща се на тротоара шахта, върху която не бил поставен
обезопасителен капак, нито предупредително означение. В резултат от
съприкосновението на предната гума на велосипеда с необезопасената шахта,
същият се преобърнал, а ищцата паднала по лице на земята. Конкретният механизъм
на осъществяване на процесния инцидент въззивният съд възприе въз основа на
показанията па свидетеля Л., които са последователни, логични и кореспондират с
останалия събран доказателствен материал. Освен това същият е очевидец на инцидента,
поради което настоящият състав намира, че следва да даде вяра на показанията му
като годни да обосноват фактическите му изводи относно механизма на
осъществяване на злополуката.
На следващо място от представената медицинска документация, а и от
показанията на св. Д. Г. се установява, че след
падането на ищцата се наложило да потърси медицинска помощ за установяване
характера на получените наранявания, дезинфекциране на същите и назначаване на
лечение. При формиране на изводите си по делото въззивният съд също кредитира
изготвената и приета съдебно медицинска експертиза, доколкото експертното
изследване е задълбочено, подробно и компетентно извършено, а по делото липсват
и данни за евентуална заинтересованост на вещото лице от изхода на
производството. Съгласно заключението по същата в следствие на падането ищцата
е получила множество охлузни наранявания в лявата лицева област на главата и по
дясната ръка, фрактура на носните кости (без изместване на фрагментите),
девиация на носната преграда с последващ хроничен ринит и намалено обоняние от
периферен тип. Получените увреждания са лекувани в амбулаторни условия с
кръвоспиращи медикаменти, аналгетици и деконгестанти. Възстановителният период
е продължил около три – четири седмици, като през цялата продължителност на
същия ищцата е изпитвала остри болки и страдания. Вследствие на увреждането в
лицевата област на ищцата са останали постравматични белези – кожен белег с
размери 7/3 мм в основата на носа при прехода към челната област и кожен белег
с размери 9/5 мм, разположен между лявата ноздра и горната устна. Настъпила е и
видима девиация на носната пирамида с отклонение в ляво от сигиталната линия. Съгласно
експертизата посочените постравматични увреждания в това число изкривяването на
носната преграда могат да бъдат коригирани само с оперативно лечение. След
оперативното възстановяване на носното дишане могат да намалеят хроничния ринит
и влошеното обоняние.
Следва да се кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено и заключението
по извършената съдебно техническа експертиза, от което се установява точното
местонахождение на процесната шахта на тротоара – по изготвена мащабна скица,
както и фактическото й състояние към момента на експертното изследване, за
което е приложен и снимков материал. В тази връзка е видно, че макар шахтата да
заема около 25% от тротоара и към момента на извършване на експертизата същата
не е обезопасена с предпазен капак, а е пълна с чакъл и битови отпадъци на ниво
20 см. под асфалтовата настилка, което запълване не представлява обезопасяване.
От експертното заключение се установява също, че процесната шахта е
отводнителна и представлява част от дъждовната канализация за отвеждане на
повърхностни води от пътя като се използва за ревизия на отводнителния клон. От
експертизата е видно и че в района, където се намира същата, няма битова
канализация, нито каквито и да било подземни комуникации.
На последно място от показанията на св. Д. Г. се установят затрудненията и проблемите, които изпитва ищцата поради
здравословното си състояние, както и емоционалните й неудобства в тази връзка. Установява
се, че в продължение на около месец след инцидента същата почти не е напускало
дома си, пропуснала е началото на учебната година, както и първите учебни
занятия. Свидетелката навежда твърдения и относно емоционалното състояние на
дъщеря си като посочва, че същата се тревожи от получените белези и се налага
да полага усилия, за да ги прикрива. Освен това се тревожи и дали процесният
инцидент няма да повлияе негативно на здравословното й състояние, доколкото
страда от ***. Настоящият съдебен състав също намира, че следва да даде вяра на
така събраните свидетелски показания. Действително последните подлежат на
преценка по реда на чл. 172 от ГПК, доколкото свидетелката е близка роднина на
ищцата по делото и следователно е възможно за същата да е налице известна
заинтересованост от изхода на производството. Въпреки това обаче, следва да се
отбележи, че доколкото показанията на св. Г. са еднопосочни, последователни и логични, а освен това кореспондират и със
заключението по приетата СМЕ, то въззивният съд не намира основания, които да
поставят под съмнение тяхната достоверност. Същите в крайна сметка съответстват
и на показанията на св. Л. макар последният
обективно да е имал по-ограничени наблюдения върху състоянието на ищцата в
сравнение с майка й.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Предвид
оплакванията във въззивната жалба настоящият състав намира, че по делото са
налице два основни спорни въпроса – относно предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответната община и относно размера на присъденото обезщетение с
оглед критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и наведеното от общината
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата.
По отношение
на първия въпрос следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 49 от ЗЗД урежда
отговорност за чужди деяния (действия
или бездействия), с които е причинено пряко деликтно увреждане. Когато
вредоносните последици настъпват от деяние, осъществено при или по повод
извършването на възложена работа, правният субект, който е възложил работата,
следва да носи уредената в чл. 49 ЗЗД гаранционно-обезпечителна отговорност. Тази отговорност е за чужди противоправни и виновни действия
или бездействия и произтича от вината на натоварените с извършването на
работата лица като не е необходимо да се установява виновно поведение на
възложителя.
В тази връзка и с оглед общото правило
на чл. 45 от ЗЗД въззивният съд намира, че основателността на предявения иск се
обуславя от наличието на следните предпоставки: възлагане на работа от
ответника, деяние (действие или бездействие) на натоварените с работата лица
при или по повод изпълнението на тази работа, вреда за ищеца по исковете,
причинна връзка между деянието и вредата и вина на натовареното с работата
лице. Вината на последното се предполага, а останалите елементи от фактическия
състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД подлежат на доказване от ищеца.
На следващо място следва да се има
предвид, че съгласно разпоредбата на чл. 31 от Закона за пътищата в задължение
на общината е възложено изграждането, ремонтът и поддържането на
общинските пътища на нейна територия. Освен това с оглед конкретиката на казуса следва да се
съобрази и разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „б“ от Закона за водите,
която установява, че уличните канализационни мрежи и
дъждоприемните шахти в урбанизираните територии и отвеждащите канализационни
колектори с прилежащите им съоръжения и пречиствателните станции и съоръженията
за отпадъчни води, които обслужват потребителите на територията на общината са публична общинска собственост.
В настоящия случай в изготвената СТЕ
категорично е установено обстоятелството, че улицата, на която се намира
процесната шахта е част от общинската пътна мрежа като обслужва единствено
територията на гр. Перник. Установява се също, че шахтата, станала причина за
настъпване на процесния инцидент, е част от дъждовната канализация на пътното
платно като в нея се влива дъждовната и повърхностната вода от пътя. Категорично
е установено и че на левия тротоар от пътя в участъка, където се намира същата,
няма нито битова канализация, нито подземни комуникации или други съоръжения. По
тези съображения въззивният съд също намира за доказано обстоятелството, че
процесната шахта е именно общинска собственост, до какъвто извод правилно е
достигнал и районният съд. В тази връзка и възражението на жалбоподателя срещу
посочения извод не може да бъде възприето, доколкото липсват каквито и да било
конкретни твърдения или данни, които да обосноват неговата основателност.
С оглед гореизложеното съдът счита,
че по делото са доказани елементите на фактическия състав, който обуславя
ангажиране на гаранционно-обезпечитeлната
отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни служби и
изпълнители по реда на чл. 49 ЗЗД.
По отношение на
претендираните от ищцата неимуществени вреди, доколкото същите представляват
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, които не биха могли да
бъдат възстановени, то предвиденото в закона обезщетение следва да бъде
определено по справедливост от съда съобразно критериите, предписани в правната
норма на чл. 52 ЗЗД. В тази връзка следва да се отбележи, че критерият за
справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, е предмет на разглеждане и в
задължителната съдебна практика – Постановление № 4 от
23.XII.1968 г. на Пленум на ВС. Съгласно
последното понятието „справедливост“ не представлява абстрактна категория, а
предполага преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В
настоящия случай при формиране на изводите си относно размера на обезщетението
въззивният съд на първо място взе предвид приетата по делото СМЕ. Съгласно
същата ищцата е претърпяла множество охлузни наранявания – по дясната ръка, но
най-вече в лявата част на лицето. Последните действително не са налагали спешна
хирургическа намеса, но са оставили посттравматични белези в областта на лицето
– белег с размери 7/3 мм в основата на носа и белег с размери 9/5 мм,
разположен между лявата ноздра и горната устна. Освен това вследствие на
падането ищцата е получила и изкривяване на носната преграда, което е довело до
последващ хроничен ринит и намалено обоняние от периферен тип. В тази връзка не
може да се пренебрегне обстоятелството, че посочените кожни белези, както и
изкривяването на носната преграда, представляват трайни козметични ефекти.
Освен това, доколкото същите се намират върху лицето на ищцата, то те са лесно
видими и обективно се отразяват негативно върху външния й вид. На последно
място следва да се отбележи и че съгласно експертизата последните могат да
бъдат отстранени само чрез оперативна намеса. Дори такава да бъде осъществена
обаче, тя може да доведе само до частично подобрение на получения хроничен
ринит и намалено обоняние. В този смисъл настоящият състав приема, че
получените от ищцата увреждания са оставали сравнително трайни последици върху
здравословното й състояние и външния й вид, които освен това не подлежат на
естествено възстановяване, а налагат допълнително оперативно лечение.
При преценката с оглед критерия за
справедливост не могат да се пренебрегнат и показанията на разпитаните по
делото свидетели. Последните еднозначно и категорично потвърждават твърденията в
исковата молба, че процесният инцидент е оказал негативно влияние върху
социалния живот, а в тази връзка и върху емоционалното състояние на ищцата. В
тази връзка следва да се отбележи, че съгласно показанията на св. Г. ищцата е
изпитвала болки през целия възстановителен период, през който дори й се е
наложило да пропусне учебни занятия. Освен това същата и към настоящия момент
изпитва притеснение относно външния си вид, доколкото, както се потвърждава и
от СМЕ, белезите по лицето й са видими, което от своя страна й причинява
неудобство и я принуждава да ги прикрива. Като взе предвид и сравнително
младата възраст на ищцата въззивният съд намира, че тези последици неминуемо
влияят на общуването й с други хора като в крайна сметка я принуждават да търпи
ограничения в ежедневието си.
С оглед
гореизложеното и при анализ на мотивите на първостепенният съд, настоящият
състав намира, че същият е съобразил в пълнота всички релевантни по делото
факти относно здравословното, социалното и емоционалното състояние на ищцата
във връзка с процесния инцидент, като е определил един справедлив и адекватен размер
на обезщетението за неимуществени вреди. Същият е съобразен с разпоредбата на
чл. 52 от ЗЗД като са взети предвид конкретните специфични за настоящия случай
обстоятелства, поради което и въззивният съд не намира основания за намаляване
на присъдения с обжалваното решение размер от 5 000 лева. Правилен е и изводът
на районния съд относно началната дата на присъждане на обезщетението за
забава, а именно датата на увреждането, т.е. когато ищцата е претърпяла
процесния инцидент – 13.09.2017 г.
В
тази връзка въззивният съд също намира, че не следва да обсъжда по същество
наведеното във въззивната жалба възражение за съпричиняване на вредоносния
резултат от страна на ищцата. Посоченият извод следва от обстоятелството, че
макар по делото действително да са налице данни за такова съпричиняване, то
същите са въведени в свидетелските показания на св. Г. и св. Л., разпитани в
о.с.з., проведено на 26.10.2018 г., видно от протокол на л. 50 до 53 от
първоинстанционното дело. Именно в това заседание данните за съпричиняване са
станали известни и на процесуалния представител на общината, който е присъствал
на същото, съответно е участвал в проведения разпит. След посоченото заседание
по делото са проведени още две открити заседания – на 14.12.2018 г. и на
08.02.2019 г., в които е даден ход на делото. Въпреки това обаче възражението
за съпричиняване е въведено от процесуалния представител на общината едва от
хода на устните състезания пред първата инстанция. По тези съображения същото
при всички положения следва да се приеме за преклудирано.
По
гореизложените съображения въззивната жалба е изцяло неоснователна, а първоинстанционното
решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено изцяло.
По исканията за разноски на страните:
С оглед
изхода на делото пред въззивния съд искането за разноски на жалбоподателя община
Перник е неоснователно. Въззиваемата страна С.С. чрез процесуалния си
представител изрично заявява, че не претендира разноски пред въззивната
инстанция, поради което и такива не й се дължат.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 290/21.02.2019 г., постановено по гр.д. № 5114/2018 г. по описа
на Районен съд – гр. Перник.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.