РЕШЕНИЕ
№ 158
гр. Карлово, 02.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, І-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти май през две хиляди двадесет и втора година
в следния състав:
Председател:Асима К. Вангелова-Петрова
при участието на секретаря Снежанка В. Данчева
като разгледа докладваното от Асима К. Вангелова-Петрова Гражданско дело
***0215320101401 по описа за 2021 година
Предявени са искове за връщане на дадено без основание, с правно
основание на исковата защита - чл.26 от ЗЗД във вр. с чл. 19, ал. 4, във вр. с
чл. 11, ал.1, т.9-10 от ЗПК.
Ищцата - БЛ. Д. ИЛ. твърди, че на 02.03.2021г. сключила с ответното
дружество договор за кредит, по ситата на който са й предоставени в
собственост заемни средства в размер на 600.00 лева, при фиксиран лихвен
процент по заема 40.90%, годишен процент на разходите – 48.08%.
Процесният договор за кредит бил потребителски по своя характер, поради
което били приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка уговорката,
която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за закупен
допълнителен пакет от услуги „Фаст“ и „Флекси“, кредиторът цели да си
набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което
същата се явявала нищожна поради противоречие с императивни законови
разпоредби. Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21,
ал.1 от ЗПК налагали извод за ограничаване на свободата на кредитора,
предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен
обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания,
1
като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и
когато такива плащания били договорени отделно, но икономическото им
основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга,
предоставена на потребителя, уговарянето на цената на пакета с
необоснованите предимства, събирана по начин идентичен с лихвата,
несъмнено налага квалифицирането на допълнителните услуги по
потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани. Услугата
„Фаст“, която се изразявала в приоритетно даване на становище по искането
за отпускане на потребителски кредит преди всички останали
кредитоискатели, обективно не би могла да бъде предоставена, тъй като
становището по искането очевидно вече е налице към момента на сключване
на договора за кредит. В случай, че действително се касаело за реално
предоставена подобна услуга, таксата би следвано да се събира от всеки
кредитоискател, пожелал приоритетно даване на становище по искането му, а
не само от тези, на които се дава положително становище и се предоставя
кредит. В случая било видно, че таксата се включва в размера на
погасителните вноски, следователно е предпоставена от вече дадено
становище за отпускане на кредита, а не от приоритетното разглеждане на
искане, без оглед на резултата от това разглеждане.
По отношение на услугата „Флекси “ било видно, че предварително са
разгледани варианти, при които при финансови затруднения на длъжника
същият ще може да преструктурира задълженията си по предварително
уговорена с кредитора схема за плащания. По същество се касаело за
управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, но не и за
допълнителна услуга, свързана с договора за потребителски кредит по
смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Още повече, че размерът на претендираната
цена за предоставената „в полза на кредитополучателя“ услуга бил
несъизмеримо по-голям от лихвата за забава, която би се дължала при забава
на плащане на отделна погасителна вноска. Съгласно чл. 33, ал. 2 от ЗПК,
когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. При
главница от 600 лева, законната лихва за забава на годишна база била в
размер на около 60 лева, докато таксата „Флекси “ е в размер на 420 лева.
Видно били, че така направената уговорка за заплащане на такса „Флекси“
изцяло попада и в хипотезата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, според която
2
неравноправна клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда
на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. По същество, кредиторът си осигурявал
допълнително възнаграждение в размер на 50% от предоставената главница
срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което, освен на
цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и
задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клаузата
поради неравноправност.
Твърди, че съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за
потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. В този смисъл, макар да е предвидена като такса
експресно разглеждане и такса за промяна на погасителния план в договора,
представлява предварително отчетена в падежните вноски сума. Поради
невключването на такса експресно разглеждане и такса промяна на
погасителния план в посоченият в потребителския договор размер на ГПР,
последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен процент не отговарял
на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Посочването
в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в
отношенията между страните представлявал „заблуждаваща търговска
практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. С преюдициално
заключение по дело С-453Д0 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на
действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които
може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните
клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната
3
клауза в договора, сочеща неверен ГПР водела до недействителност на
кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Не било изпълнено и изискването по чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в
договора да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като
потребителят е бил заблуден относно действителния му размер в разрез с
изискванията на добросъвестността.
Твърди, че съгласно чл.22 от ЗПК, когато не били спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен точният размер на
дължимия лихвен процент и на ГПР, договорът за потребителски кредит като
недействителен не пораждал права и задължения за страните по заемното
правоотношение. По силата на чл.23 от ЗПК, в този случай потребителят
дължал само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита, поради което ответникът нямал правно основание да
претендира исковите суми, тъй като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде
посочено вземането на кредитора за лихва, прикрито като такса експресно
разглеждане и такса за промяна на погасителния план, представляващо част
от компонентите на ГПР.
МОЛИ съда, да постанови решение, с което да прогласи нищожността
на клаузата от договора за кредит предвиждаща заплащане на такса
приоритетно разглеждане, именована в договора „Фаст“ и такса за промяна
на погасителния план, именована в договора „Флекси“ по договор за кредит
№ *********, сключен с „П.К.Б“ ЕООД, като противоречаща на принципа на
добрите нрави, заобикаляща материално - правните изисквания на чл. 19, ал.
4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
Ответното дружество – „П.К.Б“ ЕООД счита предявения иск за
неоснователен. В депозираната искова молба неоснователно се твърдяло, че
договор за потребителски кредит (ДПК) № ********* е нищожен, поради
противоречие с добрите нрави и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 9
и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК. Относно заявената претенция, че със
закупуване на допълнителни услуги, се целяло заобикаляне на разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като възнаграждението за допълнителните услуги
следвало да бъде включено в изчисляването на годишния процент на
4
разходите - тези твърдения на ищеца биле изцяло неоснователни, а и точно в
обратния смисъл вече била формирана константна съдебна практика. В
обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадали разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е
задължително условие за сключването на договора за кредит (по аргумент от
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК), какъвто настоящият случай очевидно не бил. Тоест
дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се дължало
от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит, при
което не представлявал разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК, респективно не следвало да се включва при изчисляването на ГПР.
Допълните услуги по кредита били заявени като възможност, на базата на
които кредитополучателят да се ползва с преференции, но не са задължително
условие за отпускане на потребителския кредит, поради което същите не
попадали под дефиницията на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Т.е. възнаграждението за
закупените допълнителни услуги не следвало да бъде включвано в
изчисляването на ГПР, респективно и при изчисляване на възнаградителната
лихва, която била част от този ГПР.
Намира за неоснователни и твърденията на ищеца, че поради
невключването на възнаграждението за предоставените допълнителни услуги
в ГПР се заобикаляла разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заобикалянето на
закона според чл. 26, ал. 1 ЗЗД е отделно основание за нищожност.
Тълкувайки тази разпоредба, следвайки буквата и духа на закона, заобикаляне
на закона е налице, когато законът установява забрана за постигане с
определена сделка на даден правен резултат. Когато страната постига този
резултат по друг начин, с друга сделка, която изрично не е забранена, но
която води до забранения резултат налице е заобикаляне на закона. За да има
заобикаляне на закона, страните трябва да съзнават това, да искат една цел,
която законът им забранява и за постигане на тази цел използват друга
сделка, която не е забранена. Или, основанието има субективен елемент, т.е.
за да заобиколи закона една сделка е необходимо и двете страни по нея да
имат съзнание за това. Допълнителна особеност на заобикалянето на закона е,
че страните използват една или повече сделки, за да постигнат резултат,
който не е характерен за тези сделки и който е недопустим от закона, който
обективен елемент също не е налице в процесния случай. В процесния случай
5
страните са постигнали съгласие за сключване на договор, в който, по искане
на ищеца, кредиторът се задължава да предостави на кредитополучателя
определен набор от услуги, с които могат да се променят първоначално
договорените падеж, размер на вноска и ежемесечно плащане на вноски,
срещу възнаграждение за кредитора, за което задължение ищецът се е
задължил да отговаря. Субективният елемент на заобикалянето на закона като
основание за нищожност също не е налице в процесния случай. C оглед на
изложеното, в конкретния случай не е налице фактическия състав на чл.26,
ал.1, пр.2 от ЗЗД. Страните по договора са имали за цел реализиране на
процесната сделка, която не е забранена от ЗПК и са я осъществили по
уредения в него начин. В чл. 19, ал. 4 от ЗПК не се установява забрана за
постигане на определен правен резултат, а регламентира задължителните
изисквания, на които следва да отговаря формата и съдържанието на
договора. Неспазването на залегналото в тези разпоредби изискване би
довело до нищожност, поради противоречие в закона - чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД, но в случая при сключването па процесния договор тези изисквания са
спазени. Поради изложеното счита за неоснователни и твърденията на ищеца,
че действителният ГПР е в различен размер от посочения, с което
потребителят е въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които ще прави по обслужването на заема.
Намира за изцяло неоснователни твърденията в депозираната искова
молба, че кредиторът П.К.Б ЕООД бил предоставил информация по
основните параметри на договора и на допълнителните услуги по неясен
начин и бил въвел в заблуждение клиента относно стойността на разходите,
които последният щял да прави по обслужването на заема. Параметрите и
условията, свързани с договора, били ясно определени на първо място в
допълнителната преддоговорна информация, подписано копие от която е
приложено към самата искова молба на ищеца. Т.е. същият е бил наясно с
параметрите на договора, вкл. разходите, които ще има във връзка с него, в
случай че закупи допълнителни услуги, още преди подписване на договора за
потребителски кредит, който факт влиза в противоречие с твърденията в
исковата молба, че същите изведнъж година и половина по-късно са станали
неясни. Отделно от това, в раздел VI от договора за потребителски кредит, в
т. 15 от общите условия към договора, детайлно и много подробно били
описани условията на договора, а клиентът още от първоначалния момент на
6
кандидатстването си за потребителски кредит от компанията е бил наясно и е
разполагал с цялата информация относно параметрите както на кредита.
Цитираните документи били доведени до знанието на ищцата и
собственоръчно подписани от кредитополучателя. Освен това, в случай че
при сключването на процесния договор с ответника, ищццата се е чувствал
несигурен в размера или условията на кредита, който желае да получи, то на
разположение на същата е обслужващият я кредитен експерт, който да обясни
възникналите неясноти. При положение, че ищецът е получил преддоговорна
информация под формата на стандартен европейски формуляр и
допълнителна преддоговорна информация, разяснения на преддоговорния
етап и на основните характеристики на предлаганите продукти, подписал е
искане за отпускане на потребителски кредит, то счита за неоснователно и
нелогично твърдението, че повече от две години по-късно, са станали неясни
и заблуждаващи параметрите на кредита или на допълнителните услуги.
Освен това, преценката на възможността за въвеждане в заблуждение
законодателят изисква да се направи спрямо средния потребител (чл. 68г, ал.
1 и чл. 68д, ал. 1 ЗЗП), който е сравнително добре информиран (какъвто
ищецът очевидно е, с оглед кредитната история на същия) и сравнително
наблюдателен и предпазлив, като отчита обществените, културни и
лингвистични фактори, които се тълкуват от Съда на Европейския съюз. В
практиката си Съдът на Европейския съюз трайно е приел, че националните
юрисдикции трябва да вземат предвид възприятието на средния потребител,
който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен. Именно към средния потребител компанията е насочила
своите усилия, като предоставя изчерпателна информация за своите продукти
и за начина на кандидатстване по общодостъпните канали, поради което
счита твърдението за въвеждане в заблуждение на ищеца за абсолютно
неоснователно. В този смисъл счита, че извод досежно недействителността на
процесния договор за кредит на това основание би бил явно неправилен.
Относно твърденията за неравноправност на клаузите на раздел VI от
договора за потребителски кредит, в които е посочен размерът на ГПР и
нарушение на чл. 143, т. 19 във вр. с чл. 146 от ЗЗП намира, че в исковата си
молба ищецът бланкетно твърди, че процесната клауза, касаеща размер на
ГПР, била неравноправна.
7
Относно твърдението на ищеца, че размерът на възнаградителната
лихва противоречал на добрите нрави сочи, че в по-старата съдебна практика
действително се приемало, че нищожни като противоречащи на добрите
нрави са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната
лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е
обезпечено - до двукратния размер. Тази практика, обаче, следва да се
преосмисли, с оглед последващите изменения на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ,
бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В чл.19, ал.4 от ЗПК е въведено
ограничение за максималния размер на годишния лихвен процент, който не
може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по
просрочени задължения в левове и валута, а според ал.5, клаузи,
надвишаващи тези размери, се считат за нищожни. Според § 13 от ПЗР на
ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит,
сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след
тази дата. С изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от
23.07.2014г., се въведе максимален размер на годишния процент на разходите,
изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид) и
който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република Б., което е около 50%. Твърди, че не може
да е налице недействителност, поради противоречие с добрите нрави за това,
което е позволено от закона с императивна правна норма. Съобразяването с
твърдения, игнориращи законодателните промени от 2014г., би довело до
абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори,
сключвани от небанкови финансови институции, както и до несъответствие
със законодателните изменения от юли 2014г. Би довело до сключването на
договори, непротиворечащи на закона, но пък противоречащи на добрите
нрави, което е своеобразен правен абсурд. Ето защо, моли съда да отхвърли
предявения иск и в тази му част.
Счита, че определените в процесния договор за кредит размер на
възнаградителната лихва, както и годишният процент на разходите, са
допустими, съгласно императивното изискване на разпоредбата на чл. 19, ал.
4 от ЗПК. В случай, че бъде обявена за недействителна клаузата за
възнаградителната лихва, то моли да бъде приложена разпоредбата на чл. 26,
8
ал. 4 ЗЗД, съгласно която - приетата за недействителна клауза за уговорения
лихвен процент следва да се замести по право от повелителни правила на
закона, т.е. да се приеме, че се дължи законната лихва за забава от датата на
сключването на процесния договор за кредит до окончателното му
изплащане. Освен това, моли съда да има предвид и нормата на чл. 19. ал. 6 от
ЗПК, съгласно която, дори да се приеме, че размерът на ГПР е над
законовоустановения, то това не влече недействителност на целия договор за
кредит, а единствено недействителност на клаузата на ГПР, в частта над
определения в чл. 19 от ЗПК размер.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна
следното:
По делото не се спори, че между страните е подписан Договор за
потребителски кредит П.К.С. № ********* от 02.03.2021г., по който
предоставената сума е усвоена. С процесния договор, на ищеца е
предоставена сума в размер на 600 лева. Уговорена е между страните
договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.90%, а
годишният процент на разходите (ГПР) е 48.08%. Ищецът се е задължил да
върне сумата на 11 месечни погасителни вноски в размер 65.96 лева всяка,
като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 725.50 лева.
В допълнителната преддоговорна информация, представляваща
приложение към СЕФ за предоставяне на информация за потребителските
кредити е посочено, че за ползването на услугата „Фаст“, която гарантира
разглеждане и становище по искането за отпускане на кредит преди
кредитоискателите и в рамките на 1 час от постъпването на искането се
дължи такса от 180.00 лева. За ползването на услугата „Флекси“, която
предоставя право на едностранна промяна на погасителния план на
потребителския кредит от страна на кредитополучателя, извън
предоставените по закон изменения поради предсрочно погасяване се дължи
такса от 420.00 лева.
Видно от съдържанието на процесния договор е уговорено и
закупуването на допълнителни услуги „Фаст“ - с възнаграждение за
допълнителната услуга от 180.00 лева и „Флекси“ – с възнаграждение за
допълнителната услуга от 420.00 лева, като сумата за възнаграждението за
9
допълнителните услуги е разсрочена на равни части, по 54.54 лева към всяка
вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги възлиза на 1325.50 лева, което съставлява по 120.50
лева всяка вноска.
Приложени са общите условия към договора, както и погасителния
план.
Прието е заключение на съдебно-счетоводна експертиза, според която
вещото лице по въпроса – Какъв е размерът на годишния процент на
разходите изчислен съобразно формулата, определена по силата на
Приложение №1 към чл.19 ал. 2 за потребителския кредит? е посочило, че в
договора за кредит, сключен между „П.К.Б“ ЕООД и БЛ. Д. ИЛ. е
регламентирано, че размерът на годишен процент на разходите е 48.08%. За
периода 02.03.2021г. до 01.02.2022г., размерът на законната лихва е 10%. За
да бъде превишен този размер в пет пъти, е необходимо Годишен процент на
разходите да бъде 50.01%.
По отношение на въпроса – какви разходи на заемодателя са включени
в годишния процент на разходите?, вещото лице е посочило, че размерът на
годишен процент на разходите е 48.08%. За периода 02.03.2021г. до
01.02.2022г., размерът на законната лихва е 10%. За да бъде превишен този
размер в пет пъти, е необходимо Годишен процент на разходите да бъде
50.01%.
По отношение на въпроса – с какъв процент се оскъпява кредита с
уговорената в процесния договор такса Фаст и такса Флекси , вещото лице е
посочило, че ако бъде съпоставен кредита в стандартен вариант и този, със
закупена допълнителна услуга: Общото задължение по кредита по стандартен
вариант е 750.00 лева. Общото задължение по кредита и по закупена
допълнителна услуга е 1325.50 лева. Съгласно закупена допълнителна услуга
има оскъпяване процесния договор с 575.50 лева, което изразено в проценти е
76.73%.
Други доказателства от значение по делото не са представени.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
С оглед констатираното от фактическа страна, съдът приема, че между
10
страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски
кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има
правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като
такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици
важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на
договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да
гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото
задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид
оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 48.08%, а възнаградителната лихва –
40.90%, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това
кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е
ясно какво представлява разликата от повече от 8% между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение
11
да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено
изискване на посоченото законово основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на
дължимата сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с
разходите по ГПР, а е в размер на 13250.50 лева. Изрично е отбелязано, че в
тази обща сума е включена стойността на закупената допълнителна услуга, по
която се дължи възнаграждение за предоставените от ответника на ищеца
услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 600.00 лева.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че
не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Според Общите условия, допълнителната услуга „Фаст“ представлява
приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит
(чл. 15.1.), а допълнителната услуга „Флекси“ (чл. 15.2.) се отнася до
възможността да се променя погасителния план при определени условия,
включваща възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски;
възможност за намаляване на размера на определен брой погасителни вноски;
възможност за промяна на датата на падежа на погасителните вноски.
Разпоредбите на чл. 10а от ЗПК дават възможност на кредитора по
договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за
предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора.
Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на
страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения
12
падеж.
В настоящия случай, услугата „Фаст“ представлява действие по
усвояване на кредита във времево отношение, а тези по „Флекси“ имат за
предназначение да улеснят взаимоотношенията между кредитор и потребител
и да помогнат на кредитора да управлява по-добре договора и изплащането на
сумите по него. Доколкото се касае за възнаграждения по усвояването и
управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които
следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил
законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на
кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно
допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен
процент на разходите от 48.08% не отговаря на действителния такъв. Това се
потвърждава и от изготвената от вещото лице и приета по делото съдебно –
икономическа експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена
от страните, че годишният процент на възнаграждението за пакет за
допълнителни услуги, с който се оскъпява кредита, е 76.73%.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и
по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от
ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Не е спазено
и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид допускания,
използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да
включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и
управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по
специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на
потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл.
22 от ЗПК във вр.с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД. Ето защо претенцията е
основателна и следва да бъде уважена.
По отношение на разноските:
13
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените по делото разноски. От представените по делото
преводни нареждания се установява, че ищцата е платила по сметка на РС-
Карлово държава такса за предявения иска в размер на 50.00 лева, както и
200.00 лева – възнаграждение на вещото лице по допуснатата СИЕ, които
следва да й се присъдят. Същевременно, процесуалния представител
претендира присъждане и на адвокатско възнаграждение. Видно от
представеното по делото адвокатско пълномощно е, че БЛ. Д. ИЛ. е
упълномощила адв. Е.И. да я представлява в настоящото производство, като
от Договора за правна помощ и съдействие се установява, че адвокатската
правна помощ се оказва по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, т.е. безплатна
адвокатска помощ на материално затруднени лица, както по първоначалния
иск, така и по насрещния такъв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, в случаите по ал.
1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва
да осъди ответника по делото да заплати в полза на адвокат Е.И. адвокатско
възнаграждение, определено на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във
вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/9.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Видно от списъка на
разноски по чл. 80 от ГПК, адвокатското възнаграждение по предявения иск е
300.00 лева, който хонорар е съобразен с размерите, предвидени в Наредба №
1/9.07.2004г. и следва да се присъди.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „П.К.Б“ ЕООД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Б." *** от
една страна и БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. „И.В.“ *** с ЕГН ********** от друга,
на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, че е нищожна клаузата от договора за
кредит, предвиждаща заплащане на такса приоритетно разглеждане,
именована в договора „Фаст“ и такса за промяна на погасителния план,
именована в договора „Флекси“ по Договор за потребителски кредит П.К.С.
14
№ ********* от 02.03.2021г., сключен с „П.К.Б“ ЕООД, като противоречаща
на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално - правните
изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняваща договорното равноправие
между страните и нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК,
относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит.
ОСЪЖДА „П.К.Б“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Б." *** да заплати на БЛ. Д. ИЛ. от гр. С., ул. „И.В.“
*** с ЕГН **********, направените разноски по делото: внесена държавна
такса в размер на 50.00 лева и внесен депозит за съдебно-икономическа
експертиза в размер на 200.00 лева.
ОСЪЖДА „П.К.Б“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., бул. „Б." *** да заплати на АДВ. Е.Г. И., личен №
********** с адрес на упражняване на дейността: гр. П., ул. „Х.К.“ ***,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата - БЛ. Д. ИЛ. от гр. С.,
ул. „И.В.“ *** с ЕГН ********** безплатно процесуално представителство по
делото, в размер на 300.00 лева, определено от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Пловдив, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
К.Ш.
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
15