Р Е Ш Е Н И Е
№ 58
гр.Кюстендил, 20.01.2020 год.
В И М Е Т О НА Н
А Р О Д А
Кюстендилският районен съд, гражданска колегия, в
открито съдебно заседание на петнадесети януари две хиляди и двадесета
година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНДРЕЙ РАДЕВ
при участието на съдебният секретар ЯНКА АНГЕЛОВА,
като разгледа докладваното от съдия РАДЕВ гр.д.№ 393/2019 год.КРС, за да се
произнесе, взе предвид следното:
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Панайот
Волов“ № 29, ет.3, чрез юрк. Д. А., е предявило против Е.К.Х., ЕГН: ********** ***,
искане да бъде установено по отношение на ответника, че ищецът има към него
вземане, произтичащо от Договор за потребителски кредит № 2845625/11.12.2015
год.: 721.13 лв. главница; 96.28 лв. договорна лихва за периода от 20.12.2015
г. (датата на първата вноска) до 05.02.2017 г. (датата на настъпване на падежа
на договора); 616.21 лв. – такси и комисиони за допълнителни услуги; 146.67 лв.
– мораторна лихва върху непогасената главница за периода от 21.12.2015 г.
(датата, следваща деня на настъпване падежа на Договора) до датата на подаване
на заявлението – 17.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от
момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане
на дължимите суми.
С протоколно Определение от 04.09.2019 г. съдът
конституира по делото като трето лице – помагач на страната на ищеца „АГЕНЦИЯ
ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис
4,което изразява становище за допустимост и основателност на исковата
претенция.
КРС, след като обсъди събраните по делото доказателства, при
усл. на чл.235,ал.2 и 3 ГПК, приема за установено следното:
Видно от приетото като
доказателство по делото/л.6-8/ заверено копие на Договор за потребителски
кредит №2845625 от 11.12.2015 г. – „Провидент Файненсъл България“ ООД
предоставило на ответника сума в размер на 1000.00 лв., с лихва при фиксиран годишен лихвен
процент 31,82% и ГПР 48.00 %. Уговорена е допълнително такса за услугата
„Кредит у дома“ в размер на 852.97 лв. Общият размер на дължимата сума възлиза
на 2100,22 лв., платими на 60 седмични погасителни вноски в размер на 35,01 лв.
всяка с изключение на последната вноска – в размер на 34,63 лв., дължими за
период от 20.12.2015 г. до 05.02.2017 г.
Няма доказателства по делото длъжникът по този договор да е изплатил претендираните от ищеца суми.Няма доказателства за това,кредиторът по договора за потребителски кредит да е цедирал вземане,произтичащо от договора на „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
Видно от приложеното заверено копие/л.9-12/ на Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017 год., сключен на основание чл. 99
от ЗЗД между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищеца,
както и подписано на 03.07.2018 г. Приложение 1 към него/л.13-15/, вземането по договор за потребителски паричен кредит с № 2845625, било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви.
Липсват приложени по делото доказателства цесията да е
била потвърдена на осн. чл. 99, ал.3 от ЗЗД.Съгласно пункт 4) от Договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия), вземанията индивидуализирани в
Приложение №1 са неразделна част от договора.
Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора,
съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия ответник.С представено
по делото пълномощно на л. 17 „Агенция
за контрол на просрочени задължения“ ООД било натоварено да извърши от името на
упълномощителя уведомяване на длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 30.01.2017 год.На л. 16 от делото е
представено уведомление, изходящо от цесионера, настоящ ищец, като липсват
доказателства същото да е получено от длъжника.
Видно
от материалите по приложеното в цялост ч.гр.д. №2107/2018 г. на КРС, в полза на
заявителя – ищец понастоящем, била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение № 1075/2018 г., връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
С
оглед на това заповедният съд е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си в едномесечен срок, като именно в срока по чл. 415
от ГПК заявителят по заповедното производство е предявил настоящите положителни
установителни искове. С договор за цесия от 03.05.2019 год./л.49-53/ заявителят
от заповедното производство цедирал вземането си на третото лице помагач на
негова страна.Няма доказателства за това тази цесия също да е съобщена на
ответника.
Приетото
по делото заключение вх.№ 271807.01.2020 год./л.88-97/,изп.от в.л.С.Т. по
допуснатата съдебно-счетоводна експертиза заключава,че : ответникът е
удостоверил получаването на заемната сума с подписването на процесния
договор;общо извършените по кредита плащания възлизат на сумата от 666.00 лева;
към 05.02.2017 г. задължението е както следва: 1768,54 лв. главница и 0,98 лв.
законна лихва, а към 17.10.2018 г. задължението е 1591.08 лв. главница и 214.10
лв. законна лихва. При погасяване на главница и договорна лихва размерът на
задължението към 17.10.2018 г. е както следва: 600.29 лв. главница и 80.71 лв.
законна лихва. А при седмична вноска от 20.80 лв., включваща главница,
договорна лихва и такса досие, към 17.10.2018 г. задължението е 654.08 лв.
главница и 88.12 лв. законна лихва.
Останалите доказателства не променят крайните изводи на
съда, поради което последният не ги обсъжда.
При така установената фактическа
обстановка, съдът прави следните правни изводи.
По допустимостта:
Предявени
са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване
съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК, за което е било образувано
ч.гр.д. № 2107/2018 г. на КРС.
При извършената
служебна проверка за допустимост на исковата претенция се установи, че в
полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК за вземането, предмет на настоящата искова молба. Заповедта е била
връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47 от ГПК, поради което съдът е
разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя са съответни
на установените обстоятелства,
като е спазен и срокът за предявяване на установителния иск. При посочените съображения претенцията е допустима.
По основателността: Целта
на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се
установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за
което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй
като в случая връчването й по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК препятства влизането
й в сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за
изпълнение придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен
лист.В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за търсените суми в полза на настоящия
ищец, връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Липсва спор
и по това, че ответникът е останал задължен по този договор.
В проекто-доклада по делото, на л. 41, обявен от съда за окончателен с протоколно
определение от 20.11.2019 г., досежно разпределението на доказателствената
тежест съобразно правилата на чл. 154 от ГПК, съдът ясно указа на ищецът че следва да докаже при условията на
пълно и главно доказване „цедирането на вземането на кредитора към праводателя
на ищцовото ТД и от него на последното…“, което същият не стори. Представените
доказателства досежно цесионното правоотношение са относими единствено към
прехвърлянето на процесното вземане от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на ищеца, като
остана недоказано основанието на титулярството на праводателя на ищеца „Изи
Асет Мениджмънт“, което от своя страна противоречи на основен постулат в
правото, а именно: че никой не може да прехвърля повече права, отколкото сам
има. Тоест, липсата на представени по делото доказателства, обуславящи
възникването на цесионно правоотношение между кредитора „Провидент Файненсъл България“ ООД и праводателя на ищеца - „Изи
Асет Мениджмънт“ АД обуславя невъзможност да се установи, че процесното вземане
се е намирало в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, за да бъде
прехвърлено на настоящия по делото ищец и да обоснове активната му процесуална легитимация. Това е така доколкото
цесията като правна сделка е деривативен придобивен способ, който не е от
естество да прекъсне веригата от правоприемства.
Ето защо това е достатъчно основание
да се отхвърли исковата претенция в своята цялост, без да се изследват другите
наведени от особения представител доводи.
Дори и да не се приеме горното, съдът счита, че цесията не е произвела
действие срещу длъжника и на друго основание - неоснователно ищецът е
претендирал права от обстоятелството, че уведомлението за извършената цесия е било връчено на ответника. Вярно е, че ВКС приема за редовно уведомяване, ако
уведомленията са връчени на длъжника заедно
с исковата молба и приложенията към нея и това е така, защото законодателят не
е предвидил конкретен, специален начин за уведомяването. Тази хипотеза обаче в
случая е неприложима, тъй като ответникът-длъжник е представляван в
производството от особен представител, назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.
За разлика от процесуалния представител на
страната в гражданския процес, особеният представител не би могъл да доведе до
знанието на ответника всички относими до
спорното право факти, вкл. и знанието за извършената цесия. А целта на закона
(нормата на чл. 99, ал. 4 ЗЗД)
е длъжникът да бъде защитен срещу ненадлежно изпълнение на лице, което не е носител на
вземането и е немислимо да бъде осъществена в хипотезата, когато длъжникът се
представлява от особен представител. Връчването на
особен представител не може да се приравни на
връчване на ответника или на упълномощен от него адвокат именно поради
невъзможността този особен представител да доведе до знанието на длъжника узнатите факти и обстоятелства,
релевантни за спорното право. Представителната власт на особения представител спрямо отсъстващата страна произтича от
акта на съда, с който той е назначен,
като приложение намират общите правила на
чл. 47, ал. 6 ГПК,
която се свързва с общото правило на чл. 29, ал. 3 ГПК
– ТР 6/2012 г. на ОСГТК, т. 6. Тази
представителна власт е ограничена – арг. чл. 29, ал. 5 ГПК,
от което следва, че особеният представител не притежава пасивна представителна
власт да приема волеизявления, свързани с промяна в материалното
правоотношение. Няма основание по
аналогия да се прилага практиката на ВКС
(Р-198-2019 г., І т. о.) за обявяването на
предсрочна изискуемост на вземането, тъй
като тя (предсрочната изискуемост) представлява изменение на договора, сключен между страните, и в който
те са постигнали съгласие при настъпване на
определени обстоятелства да възникне потестативното право на кредитора за промяна на срока на договора. С
договора за цесия обаче се променя една
от страните в материалното правоотношение, която промяна не зависи от
настъпването на обективни факти,
предвидени в договора, респ. при наличието на
конкретни уговорки между страните. След като двата института – този на предсрочната изискуемост и този на цесията
- притежават множество разлики, изключващи аналогията, е немислимо по аналогия
да се прилага разрешението, дадено в посоченото горе решение на ВКС, касаещо само предсрочната изискуемост.
С оглед на тези съображения съдът намира, че длъжникът
не е бил уведомен за прехвърлянето на
вземането на новия кредитор по
предвидения в закона ред, поради което цесията
няма действие спрямо него.
Отделно, за пълнота на изложението, съдът намира, че вземанията за договорна лихва, както
и такси и комисиони за допълнителни услуги не се дължат и на друго основание.
Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на
закона по отношение размера на
възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за потребителски
договор, при който едната страна е по-слаба икономически и се ползва със
засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да
се приеме, че максималният размер на
лихвата /било възнаградителна, било за забава/ е ограничен. Обратното би
означавало икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на
материални средства за един субект се използва за облагодетелстване на друг. Предвид това, в съдебната практика
трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва /за
обезпечени кредити – двукратния/. В тази насока – решение № 906/ 30.12.2004 г.
по гр. дело № 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.
о.; решение № 378/18.05.2006 г. по гр. дело № 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; решение № 1270/09.01.2009 г.
по гр. дело № 5093/2007 г. на ВКС, 2 г.
о.; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. В случая уговореният ГЛП от
31,82 % е в по-висок размер от този на
трикратния на законната лихва, който към
момента на сключване на процесния договор е 30.03%, поради което съответната
клауза от договора за кредит се явява нищожна – на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Ето
защо съдът намира, че вземането за договорна лихва е недължимо от ответника.
На
следващо място, в Закона за
потребителския кредит е предвидено, че кредиторът не може да изисква
заплащане на такси и комисиони за
действия, свързани с усвояване и управление на
кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като е възможно уговарянето само на клаузи за такси свързани с допълнителни
услуги по договора. Част от претендираните в настоящото производство такси
попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Видно от цитираните разпоредби, таксата "кредит
у дома" е незадължителна за сключването на
договора, същата се формира от два компонента – разходи на кредитора, свързани с предоставянето на заемната цена и разходи за събиране на седмичните вноски в дома на
заемателя /чл. 25 от договора/. Таксата за ползване на тази услуга се дължи еднократно, при сключване на договора, а заплащането на таксата от потребителя е разсрочено, като
сумата се включва в ежеседмичната вноска. Видно от характера на услугата, в частта й по предоставяне на заемната сума в дома на клиента, същата попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е свързана с усвояването на сумата от потребителя, респективно – е
свързана с основното задължение на
заемодателя по договора, да предостави заемната сума. Налице е нарушение на забраната на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК на потребителя
да бъде събирана такава такса. Разпоредбата на
договора за събиране на такса за
предоставяне на договора за кредит
нарушава чл. 10а, ал. 1 ЗПК, поради което същата е нищожна. Ето защо и сумата в
размер на 616.21 лева е недължима.
Предвид
вече изложеното исковата претенция подлежи на отхвърляне в цялост като
неоснователна и недоказана.
Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение
и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване,
поради отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК. От това следва, че
по заповедното производство не следва да се издава изп. лист за отхвърления
иск.
В хода на производството ответникът бе представляван от назначения му на
разноски на ищеца особен представител, осъществяващ
процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от
нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на
ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по
конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал.
13. Ето защо на
адв. Г.П. *** следва да бъде изплатена сумата
за това, която е внесена от ищеца по делото.
Водим от горното и на
осн.чл.415,ал.1,т.2 ГПК във вр. с чл.99,ал.1 ЗЗД във вр.с чл.79,а.1 ЗЗД и
чл.86,ал.1 ЗЗД, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН
предявеният от „АГЕНЦИЯ ЗА
КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ул. „Панайот Волов“ № 29, ет.3, против Е.К.Х., ЕГН **********
***,иск
за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът
има задължения към ищцовото дружество, произтичащи от Договор за
потребителски кредит № 2845625/11.12.2015 год. в размер
на 721.13/седемстотин двадесет и един и
тринадесет/ лв. главница; 96.28/деветдесет и шест и двадесет и осем/ лв.
договорна лихва за периода от 20.12.2015 г. (датата на първата вноска) до
05.02.2017 г. (датата на настъпване на падежа на договора); 616.21 /шестотин и
шестнадесет и двадесет и една/лв. – такси и комисиони за допълнителни услуги;
146.67/сто четиредесет и седем и шестдесет и седем/ лв. – мораторна лихва върху
непогасената главница за периода от 21.12.2015 г. (датата, следваща деня на
настъпване падежа на Договора) до датата на подаване на заявлението –
17.10.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане на
дължимите суми, за
които суми в хода на заповедното производство по ч.гр.д. № 2107/2018г на ГПК,
била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
като неоснователна.
ДА
СЕ ИЗПЛАТИ на адвокат Г.П.,***, възнаграждение в размер на 300,00 лв. (триста лева) за осъществената до момента правна помощ – процесуално
представителство на ответника, по сметка на особения представител, от депозитните средства за това, за което да се извърши
надлежно отбелязване по делото.
В горната разпоредителна част решението не
подлежи на обжалване.
Решението е постановено при участието на
трето лице-помагач - „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“
№25, офис сграда
Лабиринт, ет.2, офис 4.
След влизането на решението в законна сила
препис от него да се изпрати на заповедния съд.
Решението подлежи на въззивно обжалване
пред Кюстендилски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните
чрез връчване на преписи.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: