Решение по дело №5412/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 09.01.2023г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, І-18 с-в, в публично заседание на петнадесети декември две хиляди и двадесет и втора година в състав:

 

                                           председател: СТЕФАН ШЕКЕРДЖИЙСКИ

                       

при секретаря Кристиана Г. и в присъствието на прокурора __________, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5412 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

            искове с пр.осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК, чл. 108 от ЗС; чл. 124 (отрицателен установителен иск), във вр. с чл. 537, ал. 2 от ГПК:

            Ищците – З.И.К. и С.И.К., в исковата си молба и уточнение на същата от 23.11.2020г. (л. 356) и 17.12.2020г. (л. 428), твърдят, че били собственици на сграда с идентификатор 68134.1892.595.2, представляваща жилищна сграда - еднофамилна, на два етажа, с разгъната застроена площ 130,75 м², находяща се в поземлен имот с Идентификатор № 68134.1892.595, при съседи: имоти с идентификатори 68134.1891.1002, 68134.1892.318 и 68134.1892.317. Сградата била построена въз основа на суперфиция, учредена с договор № 21 от 25.X.1969г., сключен между СГНС, на основание решението на Изпълнителния комитет на СГНС, взето по протокол № 18 от 13.Х.1969г. от една страна, и от друга - наследодателя на ищците Ж.Ж.В.. Тя била завършена през 1989г. Съгласно договора, отстъпеното право на строеж било върху „държавно урегулирано вилно място, съставляващо парцел XI-9, кв. 100, м.в.з. „Килиите”, от 1 230 м2 за построяване на вила”. Правото на строеж било реализирано и ползването на построените сгради, заедно с целия терен, било спокойно и несмущавано. Ищците, придобили имота по наследство, продължили да ползват необезпокоявани от никого целия терен, включително и незастроената му част.

През м. 04.2018г., за първи път от момента на учредяване на суперфицията, се появило лице, заявяващо свои права върху терена. Това бил вторият ответник по настоящата, който е представил нотариален акт № 41, том I рег. №1517, н. д. № 28/23.02.2018г. на нотариус В.К.и отказал да ги допусне в имота. От цитирания НА било видно, че на 23.02.2018г. първият ответник, в качеството на праводател, сключил договор за покупко-продажба на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор № 68134.1892.595 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със заповед № РД-18-69/14.12.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ по кадастрална скица 1 225 м², с номер на имота по предходен план 595, квартал 24, парцел XI, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.1891.1002, № 68134.1892.318, № 68134.1892.317, № 68134.1892.1117,   № 68134.1892.319 и № 68134.1892.680. Като купувач бил вписан вторият ответник. При нотариалното изповядване на сделката, първият ответник се легитимирал като собственик по наследство, придобито от наследодателя Д.Г.П., за чието право на собственост бил представен НА № 135, том 49, рег. № 10078, дело 4323/12.12.1936г., заедно със Записка за вписването му. Приложен бил и АДС № 6669/2752 от 07.05.1968г., в който било вписано, че въз основа на присъда по н.д. №12/1945г. от 28.04.1945г. е одържавен имот на д-р Д.Г.П.. Приложени били заповеди на областния управител за деактуване № РД-57-355/26.09.1998г. и № РД-57-355/29.01.1999г. за изменението щ.

Имотът, описан в акта, въз основа на който било извършено одържавяване, не бил напълно идентичен с имота, върху който било отстъпено правото на строеж на наследодателката на ищците:

1. С АДС № 6669/2752 от 07.05.1968г. на Кирковски РНС София, бил актуван като държавна собственост имот в гр. София, м. „Килиите”, кв. 100, а именно: „дворно място от около 5 дка, находящо се в м. „Килиите”, имот пл. № 9, полигон 12, вилна зона „Килиите”, кв. 100, при съседи: изток Орлякова бара, юг А.Х.и Б.И., от север мера и запад Беловодски път.

2. В АДС № 6669/2752 било записано, че от одържавеното място са обособени следните парцели: X (десети) от 1 326 м², XI (единадесети) от 1 230 м², XII (дванадесети) от 1 042 м², XIII (тринадесети) от 1 155 м² и XXXIII (тридесет и трети) от 1 269 м². Общата площ на тези парцели била 6 022 м², което означава, че бил с над 1 020 м² от площта, посочена в АДС за конфискувана земя на Д. П.. Границите на парцел XI-9, върху който било отстъпено правото на строеж на наследодателката на ищците, не съвпадали с границите на одържавената земя, посочени по-горе, които по АДС били: на изток - Орлякова бара, на запад - Беловодски път. Част от парцел XI - 9 е бивша мера. При обособяването на УПИ с нов пл. № 595 (XI – 9) в кв. 24 (100) били включени части от друга държавна земя - общинска мера и др. поради измененията на трасето на Беловодски път и меандрите на Орлякова бара.

Ищците твърдят още, че поради липсата на предпоставките, визирани в ЗВСОНИ, не бил настъпил реституционен ефект за първия ответник, затова той не могъл да прехвърли права, които няма. Сделката, обективирана в нотариален акт № 41, том I рег. № 1517, н.д. № 28/23.02.2018г. на нотариус В.К., нямала транслативен ефект.

По отношение на първия ответник не бил настъпил реституционен ефект, защото не била налице основна предпоставка, визирана в ЗВСОНИ - имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден.

В АДС № 6669/2752 било отразено, че „съгласно договор № 21 от 25.Х.1969г. на ИК на СГНС е отстъпено право на строеж на Ж..Ж.върху парцел XI - 9 от 1230 кв.м., кв.100, м. „Килиите”.

Към правнорелевантния момент 22.11.1997г. имотът, за който била издадена заповед за деактуване, бил застроен съобразно учреденото право на строеж. Въпреки това, със Заповед № РД-57-355/26.09.1998г. на Областния управител на област София, изменена със Заповед № РД-57-355/29.01.1999г., т. 1, буква „а”, било разпредено: „Да се отпише от актовите книги за държавни имоти в СО - район „Витоша” АДС №2752/07.05.1968г. за одържавен имот, представляващ парцел XI-9, нов пл. №595 – 1230 кв.м.”. Областният управител посочил следния довод в мотивите на Заповед № РД-57-355/29.01.1999г.: „Горепосоченият имот /бивш пл. № 9/ е актуван с АДС №2752/07.05.1968г. като одържавен на основание Наредба - закон за съдене виновниците … Понастоящем парцелите по б. а) и б) на Заповедта са свободни от застрояване”. Парцелът по буква ”а” е именно имотът, върху който било учредено и реализирано право на строеж.

Действителното фактическо положение към момента на издаване на цитираните заповеди на областния управител било видно от скица № СТ-94-Ж-14, издадена на 17.VI.1997г. от ТОА „Витоша”, кв. „Княжево“, отдел „Териториално и селищно устройство” за урегулиран парцел XI-9 в квартал 100 по плана на град София, местност „Килиите”, утвърден със заповед № 801/21.IV.1967r. От скицата, издадена на 17.VI.1997г. било видно, че в парцела имало построена, заснета и нанесена сграда. В текстовата част на скицата, в графа „Документи за собственост” било вписано името Ж.Ж.В., наследодател на ищците, а като документ за собственост бил посочен - договор от 25.Х.1969г. за ОПС от ИК на СГНС с прот. № 18 от 13.Х.1969г. Същата графа съдържала изричното отбелязване, че Ж.Ж.В. „владее 1230.00 кв.м.”.

С извънпроцесуалното си поведение вторият ответник неоснователно оспорвал правото на ищците да ползват целия терен.

Предвид изложеното ищците молят на основание чл. 108 от ЗС, във вр. с чл. 15, ал. 3 от ЗС да се признаете за установено по отношение на двамата ответници (първият от тях продавач, а вторият - купувач по договор), че в качеството си на суперфициарни собственици на сградата, построена въз основа на отстъпено право на строеж са носители на правото на ползване върху целия парцел, върху който е била учредена суперфицията, към този момент представляващ държавно урегулирано вилно място, съставляващо парцел XI-9, квартал 100, м.в.з. „Килиите”, състоящ се от 1 230 м², а понастоящем поземлен имот с идентификатор № 68134.1892.595 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ по кадастрална скица 1 225 м², с номер на имота по предходен план 595, квартал 24, парцел XI, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.1891.1002, № 68134.1892.318, № 68134.1892.317, № 68134.1892.1117, № 68134.1892.319, № 68134.1892.680, както и да се осъди вторият ответник да предаде фактическата власт върху описания поземлен имот.

            Ответникът – Ю.Г.К., оспорва иска:

            - искът бил нередовен, евентуално неоснователен. Ищците не били придобили целия процесун парцерл, като прилежащ към сградата;

            - оспорва валидно учреденото право на строеж, евентуално (а не алтернативно - Решение № 97/08.02.2013г. по т.д. № 196/11г. на І т.о.) счита, че правото на строеж било погасено.

            Оспорва констативния НА от 2018г на нотариус П..

Ответникът - А.Я.К., оспорва иска:

            - излага аналогично на горното възражение за нередовност;

            - оспорва истинността на договора за право на строеж; навежда и доводи относно фактическия състав на сделката; доказателствената тежест за това била върху ищците, тъй като той сочел отрицателни факти;

            - навежда множество прави доводи;

            - оспорва, че сградата е била обитаема;

            - навежда и евентуален довод за придобивна давност, считано от 26.09.1998г. (л. 340).

            Предявява на основание 211, във вр. с чл. 124, ал. 1 (отрицателен установителен иск) от ГПК, насрещен иск, като моли да се признае по отношение на отношение на ответниците, че те не са собственици на сградата, описана в тяхната искова молба (СГРАДА с идентификатор 68134.1892.595.2 (шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири точка хиляда осемстотин деветдесет и две точка петстотин деветдесет и пет. две) - жилищна страда - еднофамилна, на 2 етажа, със застроена площ по архитектурен план и акт за узаконяване 52,76 м², и разгъната застроена площ от 130,75 м², заснета в АКГК с площ от 39 м², представляваща вилна сграда, състояща се от сутерен с площ от 49,02 м² със складови помещения, първи етаж с площ от 52,76 м² от дневна, кът за хранене, кухненски бокс, санитарен възел и открита тераса и втори етаж с площ от 58,87 м² от две спални, баня с тоалетна, дрешник, килер, балкон и открита тераса, построена в поземлен имот с 68134.1892.595 (шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири точка хиляда осемстотин деветдесет и две точка петстотин деветдесет и пет), с площ от 1 225 (хиляда двеста двадесет и пет) м², с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м.), стар идентификатор: няма, с номер по предходен план: 595, кватрал 24, парцел XI, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 68134.1891.1002, 68134.1892.318, 68134.1892.317, 68134.1892.1117,68134.1892.680,68134.1892.319),

както и моли, ако се уважи искът, на основание чл. 537 ал. 2 от ГПК да се отмени Нотариален акт 146, т. I, рег. № 9988, дело № 126/02.08.2018 г. на нотариус П.П., вписана в регистъра на НК под № 157, вписан в СВ под акт № 8, том CXVI, дело № 36455/2018г., вх. рег. № 50967/02.08.2018г.

Първоначалните ищци считат, че насрещният иск е недопустим.

            Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 и чл. 235, ал. 3 от ГПК, приема за установено следното:

            от фактическа страна:

            Страните (ищци и ответници), най-вече за удобство на съда, са сочени в качеството им, съобразно първоначалните искове.

 

            С Договор от 25.10.1069г. в полза на Ж. В. е учредено право на строеж върху: държавно урегулирано вилно място, съставляващо парцел XI-9, кв. 100, м.в.з. „Килиите”, от 1230 кв.м. за построяване на вила. Срокът за строежа е 2 години. Основанието е Указа за насърчаване и подпомагане на кооперативното и индивидуално жилищно строителство и чл. 18 от ЗС. Двустранната сделка е подписана и от председателя на ИК на СГНС – л. 184, гръб. Подписът е на П.Д.(заключение на СГЕ, неоспорено от страните). Оспорването на ответниците относно авторството на документа е неоснователно. Отделно от това: Решение № 410 от 19.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 389/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Г.Г.: Тежестта на доказване на обстоятелството, че при утвърждаване на решението за продажба на държавно жилище по реда на чл. 13, ал. 1 от НПЖДЖФПНС зам. министърът е действал при условие на заместване /а не на делегиране на права/ е на ответника по предявения иск по чл. 7 ЗВСОНИ, а не на ищеца. При прилагането на чл. 7 от ЗВСОНИ трябва да се преценява във всеки конкретен случай дали има баланс между обществения интерес, наложил приемането на този законов текст и конкретния резултат, който води до лишаване от собственост на ответниците. В случай на добросъвестност на ответниците по иска, придобили държавното жилище без да се възползват от положението, което са заемали в обществото, както и когато няма съществено нарушение на материалноправни разпоредби, а само дребни административни пропуски, за които вина носи администрацията, а не приобретателите, те не могат да бъдат лишавани от своята собственост. Това означава, че при тълкуването на чл. 7 от ЗВСВОНИ и по-конкретно - при преценка на допуснатите нарушения на нормативни актове винаги следва да се отчита тежестта на нарушението, както и дали ответниците са били добросъвестни от гледна точка на това дали са могли да влияят върху условията на сделката. След като принципно се приема, че правомощието по чл. 13, ал. 2 от НПЖДЖФПНС и чл. 14, ал. 2 и 3 от НПЖДЖФ е могло да се делегира от титуляра на други държавни органи, които по силата на служебното си положение и вътрешното разпределение на работата са се занимавали с въпросите на държавните имоти и след като няма данни тези лица да са действали в нарушение на правомощията си, с цел да облагодетелстват конкретния купувач на държавния имот, следва да се приеме, че той е бил добросъвестен и че продажбата на държавното жилище не е нищожна; в същия смисъл и Решение № 140 от 23.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2725/2015 г., II г. о., ГК, докладчик съдията В.М.. В о.с.з. от 14.10.2021г. (л. 558) е извършена и констатация с оригинала.

            Сградата съществува на кадастралния план от 1990г. – л. 362.

            Със заповеди на областния управител за деактуване № РД-57-355/26.09.1998г. и № РД-57-355/29.01.1999г. парцел IX-9, нов пл. № 595-1230 м², е отписан от актовите книги на СО, р-н „Витоша“, тъй като той, както и други имоти, описани в заповедта, са били одържавени от д-р Д.П..

            Вилата е заснета на 10.09.1999г. – скица (л. 23). В документа изрично се цитира договора за право на строеж. Петното е одобрено още през 86г. – скица, л. 23. Съобразно изложеното в „от правна страна“, най вероятно обектът не е един и същ. Майката на ищците е глобена поради незаконния строеж, без одобрен проект, на 30.09.1999г.

            Молбата за узаконяване е от 2006г. (л. 307). Нямало е законна пречка за това – Служебна бележка -л. 313. Съответно процедурата е осъществена (Документация – л. 316-7). Сградата е с площ на първия етаж от 52,76 м², а с терасите – 76,29 м² (Обяснителна записка – л. 332)

            Г-жа Ж. В. е починала през 2016г. и е оставила за наследници двете си дъщери – ищците по делото (Удостоверение за наследници - л. 25).

            С НА от 02.08.2018г. ищците са признати за съсобственици при равни квоти на сградата, придобита по наследство (сграда с идентификатор 68134.1892.595.2). Актът за узаконяване на строежа е от 28.02.2007г. – л. 180. Самият той също е представен по делото – л. 190. Впоследствие сградата е въведена в експлоатация – л. 191.

            Първият ответник е продала процесния ПИ на втория ответник – НА от 23.02.2018г. (л. 99). В документа е посочен и АДС 1968г.

           

            Депозирано е заключение на СТЕ, оспорено частично от първия ответник, и прието от съда, като компетентно изготвено. От него, както и от разпита на експерта в о.с.з. от 31.03.2022г., (както и от фотоматериалите – CD, л. 363) се установява, че сградата е построена между май 1990г. и 12.11.1997г.

            Данните са получени в цифров вид в tif формат, тип на изображение растер без координати. Приложение № 1.1 и 1.4 изображенията са геореферирани, единствено с оглед на по-добра визуална ориентация. Геореферирането е извършено на базата на разпознаваеми обекти (точки еднакви за двете изображения) в Софийска координатна система - системата, която се поддържат регулационните планове и сканирани изображения кадастралните планове, която заедно с координатна система 1970г. са била основните за гр. София, преди влизането на кадастрална координата система. С червен цвят е изобразено копие на кадастралния план преди влизане на КККР, който е съвместен със сканираното изображение на аерофотофилма,

            Без да е извършено геореферираното, на копието от аерофотофилма от 12.11.1997г. се вижда покрив на сграда намираща се в имот с кадастрален идентификатор 68134.1892.595 (имот с пл. № 595 от кл. 587) по КККР одобрени със Заповед РД 18-69/14.12.2010г. на АГКК

            На копието от филма от 29.08.1988г. (кадри 769 и 770), без да е извършена трансформация се забелязва липса на сграда в имот идентификатор 68134.1892.595. С втория кадър с № 770, е възстановено, пространственото 3Д разположение на двата кадъра в момента на летенето през 1988г. Възстановяването е извършено със софтуер "Фотомод" и данни за камерата. На отделните кадрите, включително и на 3 Д изображението се виждат (гледано на специален екран) гаражната клетка, беседка в съседния имот, поляна и група дървета. Виждам покрива, мога да видя височината, но не виждам стените. … Вижда се построена сграда с покрив в пълната щ височина на 12.11.1997г. (л. 720).

            Към 29.08.1988г. строителство не е започнало. Поради характерните климатични особености за страната - студеното време за последно и първо тримесечие, може да се каже, че сградата е построена в периода между началото на 1989г. и 12.11.1997г. където на кадъра се забелязва покрив.

            На стената над банята се виждат кабели, няма мазилка. Банята е покрита с теракот и фаянс. Над касата на вратата липсва мазилка. До нея се вижда армировка. Смесител липсва, има умивалник и тоалетна чиния. Подът в останалите помещения е дървен. Ключове за осветление, както и крушки по стаите бяха налични. В кухненския бокс има хладилник и печка, а над тях кръгъл отвор. В дневната на стена се виждат ключове за осветително тяло, а над тях има правоъгълен отвор с кабели. През дървена врата с железни орнаменти се излиза на вишна площадката покрита с теракот.

            На копието от аерофотофилм от 29.08.1988г. в имот с идентификатор 68134.1892.595 се забелязва гаражната клетка, поляна и група дървета, липсва сграда. В имот 68134.1892.319 се вижда сградата и беседка. Строителство към 29.08.1988г. He e било започнато.

            Поради характерните климатични особености за страната - студеното време за последно и първо тримесечие на годината, може да се каже, че сградата е построена в периода между началото на 1989г. и 12.11.1997г. където на кадъра се вижда покрив, на сградата намираща се в имот с кадастрален идентификатор 68134.1892.595 (имот пл. № 595 от кл. 587) по КККP одобрени със Заповед РД 18-69/14.12.2010г. на АГКК (л. 391).

            Сградата е била в груб строеж повече от година.

            В забележката е описано, че в кадастралния план има попълване през 1990-а. Никъде не е записано, че за този имот има попълване през 1990-а. В оригинала на картона на НАГ, на ул. „Сердика“ 5, същия картон съм го видяла многократно. Същия картон е направен въз основа на ръчните скици, които аз съм приложила в последваща молба, с която си сменям отговора за начало на построяването на сградата.

                Първия път са минали геодезисти през 1977-ма, което е приложено с последваща молба - приложение 3.5А. През 1977-ма са минавали геодезисти и са заснели. Попълването на ръчната скица, която отговаря за този план, е извършено от „Геоплан“ през май 1999 година. Този план не се изработва в мащаб 1:1000. Този план се изработва в по-едър мащаб, за да може да отговаря за мащаб 1:1000. По-едрия мащаб е направен с ръчна скица, измервания в 1:500. И тогава е нанесена къщата на П.. Веднъж са минавали 1977 г., втори път са минавали през май 1990 г. И тогава е попълнено. Тогава е нанесена къщата на П.. Аз ви казвам какво е нанесено. Вие додавате искане, че искате копие от кадастрален план за едикой си имот. И понеже сте написали искане, че искате за имот № 595, те така ви отговарят. И те отговарят въз основа на това, което е написано на плана, че попълването е извършено по имотите № 311, № 312, № 313, № 315, № 318 и № 319, 595 е наследник на № 318, т.е. № 318 през 1990 г. е бил празен.

            Това, което се вижда всъщност е гаражна клетка (бетонна кутия) и доста обрасло с растителност дворно място, както и къща, със сивкав покрив, видимо наскоро построена и несъвсем довършена (изображение 155021, както и 160743). В нея има покъщнина, но тя е струпана и по нищо не личи да е живяно (например: 160833 и 161804).

            Видно от аероснимките (391), бялото петно до 319 е видимо покрив (изводът е предвид триъгълната сянка). Това под него, което вероятно е процесната къща, е бяло. Ситуацията е идентична на снимката – л. 392. Малко в страни – ляво се намира гаражната клетка.

Решение № 1062 от 10.11.1986г. по гр.д. № 655/86г., II г.о. на ВКС: снимките и фотолентите не са писмени доказателства по смисъла на чл. 231, ал. 1, б. "а" ГПК, тъй като не материализират писмени изявления;

            Законът не урежда нарочно и отделно веществените доказателства, но по аргумент на чл. 204, ал. 1 ГПК следва да се приеме, че те са необходими и допустими доказателства в определени случаи. Вещественото доказателство е предмет, който възпроизвежда факт от значение за делото, или от който могат да се направят доказателствени изводи за този факт. Всеки предмет може съобразно връзката, в която се намира със значимия за спора факт, да носи спрямо него ролята на веществено доказателство - Решение № 136 от 11.04.2011г. по гр.д. № 602/2010г., IV г.о. на ВКС; Огледът е способ да се съберат веществени доказателства, които не могат да бъдат представени в съда и приложени към делото. - Р. 1510-77-I

            Събрани са гласни доказателства – разпитани са св. Д.-М.(показанията щ са преценени по реда на чл. 172 от ГПК, тъй като е роднина на ищците), св. К. (показанията му са преценени по реда на чл. 172 от ГПК, тъй като е бивш съпруг на първата ответница) и св. Н..

            - Д.-М.: по професия била архитект. Строителството започнало през 1986г. това го знаела от Ж.В., която щ предоставила и документация. Строежът приключил през 1989г. После свидетелят се занимавал с узаконяването на сградата. От 1990г. семейството започнало да я обзавежда и се ползвала и до момента, но сега били възпрепятствани да влизат, тъй като имало оградна мрежа. Влизали всъщност до 2016г., за да поддържат градината и да пускат майстори. Отново Ж.В. щ споделила, че през 2006г. научила че имотът е реституиран, а 2016г. продаден и заграден с нова ограда (по сведение от ищците). Установила го, докато търсела загубените си документи – разрешението за строеж, в общината. Сестрите били назначили пазач, но свидетелят не знае името му. Били готови да откупят имота. В сградата имало картини и други техни вещи. Като цяло сведенията на г-жа Д.-М.са от ищците или майка им (л. 738). Била ходила лично 1987г. (от показанията щ не може да се установи дали посещението е повторено). Това било селски строеж. Не била разглеждала обзавеждането. От Ж.В. знае, че купили гаражна клетка, която била монтирана на трена.

            -св. К.: 1997г. сложил ограда на процесното място. Ходел доста често там (в рамките на месец), докато правел оградата, а след това по-рядко, до 2002-3г., когато продал мястото. Не било празно, но имало първи етаж – мазе-етаж, основи и плоча. Покрив нямало към 1997г. Вторият ответник бил приятел на семейство К.и. Преди да закупи имота го завали, за да се увери, че там няма къща.

            - св. Н.: бил съсед на имота на К., закупен от първата ответница. Ю.първо му го предложила на него да го закупи, но там имало някаква плоча. Дори се разходил по нея. Тя не била на земята, а по-високо, тъй като било изравнено. От едната страна метър и половина, а от другата – по-малко. По тази причина свидетелят отказал. Ситуацията била такава към 1998г. Не било заградено и всичко било обрасло. Впоследствие била изградена къща – 2005г.

            Този свидетел дори е предупреден допълнително за наказателната отговорност за лъжесвидетелстване – л. 790.

            Достоверността на показанията, а и самото експертното заключение, са обсъдени в „от правна страна“.

             

            Двете експертизи – л. 442-7, са недопустими: Съдът постановява решението по спора въз основа на доказателствата, събрани по конкретното дело, в открито заседание с участие на страните. Той не може да се позовава на събрани извънсъдебно доказателства и дори на доказателства, събрани по друго дело - решение № 84-II от 05.05.1983г. по гр.д. № 263-II/82г., I г.о.; също Решение № 183 от 22.11.2010г. по т.д. № 30/2010г., т.к, ІІ т.о. на ВКС; Решение № 55 от 30.05.2009г. по т.д. № 728/2008г., т.к., І т.о. на ВКС; и Решение № 43 от 16.04.2009г. по т.д. № 648/2008г., т.к., ІІ т.о. на ВКС.

            Същото (недопустимост) се отнася и до Постановлението на Прокуратурата от 07.08.2019г.: Постановлението на прокуратурата, с което е прекратено наказателното преследване поради това, че обвиняемият е счетен за невиновен да е извършил престъпното деяние, не е задължително за гражданския съд, който се произнася по гражданските последици от това деяние - ТР № 142 от 01.12.1966г. по гр.д. № 112/1966г., ОСГК на ВС. Тук би могло да има изключение, ако пред органа на обвинението са изложени неизгодни за страната факти (чл. 175 от ГПК). Например: Р. № 69 от 24.06.2011г. на ВКС ІІІ г.о., по гр.д. № гр.д. № 584/2010г.: Признанието представлява обяснение на страна по делото, което представлява доказателствено средство, когато съдържа неизгодни за нея факти. Признанието на неизгодни за страната факти може да се направи пред съда или пред друг орган, пред другата страна или пред трето лице. В случая се сочи, че през 2018г. сестрите, които не живеят в страната, установили, че някаква врата е сменена и не успели да влязат в двора. Сградата не се обитавала постоянно. Тогава се срещнали с втория ответник. Били възложили на П.К.да стопанисва имота. Между страните са се водели преговори.

            от правна страна:

            I. по първоначалните искове:

            Ревандикацията (rei vindikatio) е иск, с който невладеещият собственик иска от владелеца на неговата вещ предаването на владението въз основа на своето право на собственост. Следователно, за да бъде уважен искът ищецът следва да докаже, че са собственик и че ответникът владее без основание.

            Съдът, сезиран с осъдителен иск по чл. 108 от Закона за собствеността, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца - Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016г. на ВКС по т.д. № 4/2014г., ОСГК, докладчик съдията Т.Г.. Това означава, че по отношение и на двамата ответници следва да има установителен диспозитив. Доводът за обратното на ответника К. (дублаж на искове) е неоснователен.

            Исковата молба е била редовна и към момента на депозирането щ в съда. Ищците твърдят, че към момента на изменение на ЗВСОНИ е имало процесуална пречка за реституция – имотът е бил застроен. Наличието на сграда е безспорно, проблемът е кога е била изградена. Това обстоятелство се установява от страните, съобразно правилото на чл. 154 от ГПК – т.е. от ответниците. Те следва да докажат, че строежът е изпълнен след 1997г. (на-малкото до ниво – груб строеж). Вторият ответник е бил наясно с това (процесуалното правило) – арг. от изложеното в отговоря му – л. 84: поради това оспорвам твърдението на ищците, че към 22.11.1997г. процесният имот е бил застроен, съобразно учреденото право на строеж. Момента на застрояването, без да има отношение към редовността на иска, има процесуално значение (по-долу е взето допълнително отношение към него).

            Становището на ищците е че на наследниците на д-р П. са възстановени земи, които с много надхвърлят техния имот (това обстоятелство не е и спорно; макар, че такова е налице едва в писмените бележки – л. 12), поради което искането им е да се отграничи именно тяхната част. Това е процесулано допустимо, естествено, ако се установяват предпоставките за ревандикацията.

            1.1 по правата на ищците:

            Суперфициарното право представлява ограничено вещно право, което включва следните вещни правомощия:

            1) да се построи сграда върху или под чужда земя, като носителят на суперфициарното право да придобие собствеността върху изграденото;

            2) сградата да бъде премахната и да бъде построена нова сграда в обема на учреденото суперфициарно право; и

            3) супурфициарният собственик да ползва земята, доколкото това е необходимо да се използва постройката съобразно нейното предназначение (съгласно изискванията в Методиката по приложение № 1 към чл. 21 от Наредба № 7/22.12.2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони)

            Супирфициарното право се погасява с изтичане на 5-годишен давностен срок (той започва да тече от момента, от който за носителя на учреденото право на строеж не съществуват правни или фактически пречки) – до достигане на сградата в стадий “груб строеж”.

            Относно отнемането на правото на строеж върху държавна земя в нормативните актове също има различия. Съгласно чл. 67, ал. 2 ЗС, когато гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване на правото на строеж, това право може да бъде отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, одобрено от председателя на изпълнителния комитет на окръжния народен съвет. В този случай се връща платената цена за правото на строеж, а подобренията, направени в мястото, се оценяват и заплащат по реда на чл. 72 ЗС. В чл. 136 ЗТСУ пък е предвидено, че решенията, с които се отстъпва право на строеж върху държавна земя, могат да бъдат обезсилвани, когато има основание, само по съдебен (исков) ред. - Тълкувателно решение № 34 от 12.VIII.1987г. по гр.д. № 12/87г., ОСГК. Става въпрос за давност, а тя не се прилага служебно. Погасеното по давност право на строеж би могло, съобразно цитираното ТР, да бъде отнето от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, съобразно старата терминология, в случая – общината, а не по възражение на втория ответник. Той не е страна по договора за суперфиция.

            Предвид изложеното, узаконяването впоследствие на сграда (последното има значение само относно обстоятелството, че е изградена съобразно нормативните изисквания /строителни норми/) и издадения НА (включително и разсъжденията на експерта – л. 381, които по-скоро са правни), в който е налице правен извод, съдът приема, че фактическият състав за предоставянето на право на строеж, е осъществен.

            В т. 4 от ТР № 6/2006г. на ОСГК на ВКС се приема, че косвеният съдебен контрол върху заповеди и съдебни решения за отмяна на отчуждаването по чл. 4 от Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС се осъществява в исковото производство по спорове за собственост не само по възражение за нищожност, но и по възражение за материална незаконосъобразност на акта за реституция на имота. Решаващият орган не счита, че узаконяването на сградата има значение по това производство, извън посоченото по-горе. Узаконяването на сградата няма отношение към възникването на право на собственост.

            Съобразно изложеното, при абстрахиране от реституцията, за ищците би възникнало правото на собственост по отношение на сградата.

            По исковете за защита на правото на собственост позоваването на конкретен придобивен способ е изискване за редовност на исковата молба, защото изясняването на придобивното основание е от значение за изясняване на предмета на делото, както и за възможността ответниците да изложат своите насрещни твърдения и възражения - Решение № 13 от 30.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2081/2018 г., I г. о., ГК, докладчик председателят М. С.. Ищците твърдят, както бе посочено, че има изградена сграда, тъй като на майка им е учредена суперфиция – първичен/оригинерен способ, който предполага и ползване на цялата отстъпена земя. Тя е била станала собственик, а те са я наследили.

            Според Решение № 1319 от 24.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5677/2007 г., II г.о., ГК, докладчик съдията В.И.: В разпоредбата на чл. 63 ЗС е прогласена трансформацията на правото на строеж в право на собственост върху построената сграда и в правото да се държи тя върху чуждо място. Суперфициарният собственик придобива правото на собственост върху постройката, построена въз основа на надлежно учредено право на строеж, когато тя бъде материализирана в определен минимален вид за самостоятелност - завършването й в груб строеж, т.е. с факта на поставяне на покрив, а не от момента на изливане на плочата (арг. от чл. 181, ал. 1 ЗУТ и § 5, т. 42 ДР на ЗУТ). По тази причина доводите относно водопроводната канализационна системи и други такива (са ирелевантни). В същия смисъл и Р. № 24 от 24.09.2019г. на ВКС, II г.о., по гр.д. № 280/2018г.: но същностната характеристика на правото на строеж като единно право изисква цялата сграда да е завършена в груб строеж, включително с общите части, за може да се приеме, че правото на строеж е упражнено; също: Р. № 250 от 21.07.2010г. на ВКС ІІ г.о. гр. д. № 724 по описа за 2009г.

                В случая, когато е одържавен незастроен имот, който след това е застроен, следва да се имат предвид разпоредбите на Закона за собствеността, определящи отношението между постройката и земята, върху която тя е изградена. Като допуска с чл. 83 ЗС собственикът на земята да отстъпи на друго лице да построи сграда върху неговата земя и да стане собственик на постройката, на последния собственик законът дава и правото да се ползува от земята - чл. 64 ЗС. Според чл. 15 ал. 3 и чл. 15-в, ал. 1 ЗС правото на строеж върху държавна земя или държавен или общински парцел включва и ползуването на незастроената част от земята, както и правото да се построят жилища за нуждите на роднини по права линия на суперфициарния собственик. … Следователно налага се изводът, че при тези случаи в застроения имот постройката има главно значение, а теренът-несамостоятелно, обслужващо. Той не може да се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот, независим от сградата върху него. В този смисъл имотът, съществувал преди застрояването, вече реално не е същият. Ето защо, ако одържавеният незастроен недвижим имот към момента на влизане в сила на ЗВСВОНИ е застроен, следва да се приеме, че възстановяване на собственост не настъпва.

            Възможно е обаче хипотезата на частично застрояване на отчужден незастроен имот. Ако от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен имот, респективно при имот в регулация, тази част да е достатъчна съобразно ЗТСУ и нормативните актове по приложението му за образуване на самостоятелен дворищнорегулационен парцел. Така отделената част ще отговаря на законното изискване имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. Следователно в този случай се възстановява собствеността върху останалата незастроена част от имота – т. А2 (мотиви) от Тълкувателно решение № 1 от 17.05.1995г. по гр.д. № 3/1994г., ОСГК.

            Според чл. 15 (отм. през 1996г.), ал. 2-3 от ЗС, право на строеж на жилищна и вилна сграда може да се отстъпва върху държавна земя, включена в строителните граници на населените места. Правото на строеж включва ползуването и на незастроената част от земята.

            Изложеното като цяло е без значение предвид момента на построяване на сградата и съобразяването в ТР на чл. 15, ал. 2 и ал. 3 от ЗС. Сградата е построена след влизане в сила на реституционния закон. Това предполага баланс на интересите на собственика на сградата и на наследниците на собственика на имота, който е бил отчужден. Според този състав разумът на закона, ако сградата е изградена своевременно, е да се възстанови земята, ако регулационната уредба го позволява.

            Нормата на чл. 64 от ЗС е със следното съдържание: собственикът на постройката може да се ползува от земята само доколкото това е необходимо за използуването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго.

            Доктрината приема (Р. – Вещно право на строеж, стр. 26), че … Въпреки това по споровете във връзка с обема на правото по чл. 64 ЗС се поддържа, че дворното място, собственост на суперфициента, може да се използва от собственика на постройката „за простиране, изтупване, игра на децата, за отдих на живущите" (гр. д. № 497/2002г., ВКС, ІV г.о.). Така признатото разширено право обаче се извежда от текстове в действащи по време на публикацията подзаконни актове, уреждащи учредяването на право на строеж с административен акт и то, когато се касае за построяване на сграда върху държавно място. Различно е положението, когато учредяването на правото е последица от договаряне. При договорното учредяване важи чл. 64 от ЗС. Разширяването на правото на ползване върху дворното място е несъгласувано с точния текст на закона. Така наречените домакински нужди, засаждане на цветя, игра на децата имат връзка с бита на собствениците на постройката, но нямат нищо общо с използването на постройката според нейното предназначение. Такава връзка има достъпът до входа на сградата, нейния ремонт или ремонт на съществуващите инсталации.

            Дори, въпреки това да се приеме, че вилата предполага и малък двор, то това не означава 1 230 м².

            С други думи, ако искът на ищците бе основателен, а той не е, би следвало да се приеме, че те са собственици на сградата и имат сервитутно право над силно ограничен отрязък от земя около и под нея (при липса на регулация). При наличие на регулация, ако нормите позволяват разделянето на ПИ на части (… изграждането на масивна постройка в тази част на имота след отчуждаването му и преди влизането в сила на ЗВСОНИ и съществуването на постройката към момента на влизането в сила на ЗВСОНИ съгласно приетото в т. 1 от ТР 1/1995 г. на ОСГК на ВКС е придало на постройката главно значение, а на частта от дворното място (терена) - несамостоятелно, обслужващо. Тази част от дворното място не може да се отдели от сградата като обособен, самостоятелен имот, независим от сградата върху него. Съществувалата преди построяването на сградата част от имота реално не е същата. Поради това възстановяването на собствеността не настъпва. Следователно ищците не са станали собственици и искът им с правно основание чл. 108 ЗС срещу ответниците е неоснователен - Решение № 10 от 24.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 7150/2014 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Владимир Йорданов – там са преценени същите обстоятелства посочени по-горе)

           

            Законът за държавната собственост е влязъл в сила на 01.06.1996 г. С. пар.5 от ПЗР към ЗДС физическите и юридически лица, които ползват държавен имот * са длъжни в 6 - месечен срок от влизането на закона в сила писмено да уведомят службите "Държавна собственост ". Горното е било необходимо за съставянето на актове за държавна собственост, които съгласно чл. 5 от ЗДС установяват правото на собственост на държавата върху недвижимите имоти . В случая, за терена върху който са разположени процесните имоти не се представи нито АДС съставен преди 1996 г., нито АДС издаден след влизането на ЗДС в сила . Не се представиха и доказателства ищецът да е изпълнил задължението си по пар.5 от ПЗР на ЗДС, в какъвто случай за предоставения му терен е щял да бъде съставен АДС . Ето защо правото на Държавата не е установено по надлежния ред съгласно чл. 5 от ЗДС - с акт за държавна собственост, като не е установено също, че терена представлява държавна собственост по силата на закона, като предоставен за стопанисване и управление на ВУЗ - Решение № 137 от 24.06.2008г. на ОС - Бургас по в.гр.д. № 912/2007г. Задължението за уведомяване явно не е изпълнено, но това, по разбиранията на този състав, не е съществен порок. Може да се мисли за административна санкция, което е извън предмета на спора.

            2.1 по правата на втория ответник, тъй като той е правоприемник на първия:

            С § 1 от ЗОСОИ, обнародван на 18.11.1997г. и в сила 21.11.1997г., в ЗВСОНИ се изменя чл. 2, като в ал. 1 се включва и Наредбата-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея.

            Собствеността върху имотите по ал. 1 се възстановява, ако при влизането на този закон в сила те се намират в собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 от Търговския закон и ако те съществуват реално до размерите, в които са отчуждени (чл. 2, ал. 3 от ЗВСОНИ).

                1. Когато незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и народните съвети в периода от 9.09.1944 г. до 1989 г. недвижими имоти са били застроени и не съществуват до размера, в който са били отнети или отчуждени, се прилагат разрешенията на т. 1 и т. 2 от Тълкувателно решение № 1/1995 г. на ОСГК на ВКС за допустимостта на реституцията, ако строежът е законен. Когато строежът е незаконен, се прилага чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ като собствениците се обезщетяват по административен ред от органа по чл. 6, ал. 1 от същия закон - Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т.гр.д. № 6/2005 г., ОСГК, докладчик зам.-председателят на ВКС Б.П.. Т.е., дали строежът е законен или не е ирелевантно.

            Ако безкритично се приемат свидетелските показания, особено в контекст на експертизата, то би могло да се предположи, че става въпрос за различни сгради или за изключително груба форма на лъжесвидетелстване. Вероятно хипотезата все пак е първата. При установяване на обективната истина, съдът може да си служи и с човешки презумпции (praesumptiones hominis) - Решение № 400/13.04.55г., по гр.д. № 1962/55 г., на I г.о.). Неустановените от закона предположения не са нищо друго освен заключения на съдията за истинност на един оспорен факт от наличните установени и потвърдени факти.

            След предоставянето на правото на строеж на майката на ищците, вероятно е изградена сграда, която е премахната впоследствие. Иначе показанията на първия свидетел биха били абсурдни. В сградата имало картини, но те и към момента не е завършена. Била узаконена от нея, но явно впоследствие (със сигурност сградата не съществува през 1988г. – не е видима на аероснимките, за разлика например от гаражната клетка), съобразно документацията, представена по делото – през 2007г. Ако това е така, то показанията на този свидетел са напълно ирелевантни (по отношение на „старата“ сграда). Те всъщност са и недопустими в огромната си част, тъй като се базират на чуто от ищците / тук се включва и техния праводател – това по правната си природа е косвен разпит на самата страна, което е недопустимо като доказателствено средство извън хипотезата на чл. 176 от ГПК и то в светлината на чл. 175 от ГПК – само относно признати неизгодни факти.

            Самата гаражна клетка е движимост. В тази си част показанията на свидетеля могат да се кредитират.

            Проблемни са и показанията на останалите свидетели. Установената по делото фактическа обстановка е житейски странна.

            Сградата е двуетажна и трудно може да се приеме, че страните не знаят кога е построена. Става въпрос за голяма структура (от гледна точка на човек), която не може да не се забележи. При това положение буди недоумение, че ищците не знаят кога и какво точно е построена, а същото се отнася и до ответниците, които не са видели постройката към 1997г., към 2003г. и така чак до 2018г.

            Поведението и на двете страни е далеч от логично. При коректни твърдения, изложени от ищците, че сградата е построена малко преди 22.11.1997г. до груб строеж и с оглед аерофилма, искът на ищците би бил основателен. Те обаче не твърдят подобно нещо. Страна, която излага твърдения за обстоятелства, което са щ известни, не може впоследствие, съобразно събраните други доказателства да ги изменя.

            И в исковата молба, а и в следващите уточнения, се твърди, че ищците ползвали необезпокоявано, както сградата/ите (построени своевременно – т.е. смисълът е явно веднага след учредяването на суперфицията), така и незастроената част от имота. Сградата обаче е нова и все още недовършена, което поставя под въпрос как точно е ползван и имотът и постройка, като дворът е неподдържан (силно обрасъл), а къщата все още е неизползваема.

            Според първата уточнителна молба, тя е завършена през 1990г., но от нея не се забелязва и следа към 29.08.1988г., въпреки започнатото през 1986г. строителство. Сградата явно съществува само в кадастъра и ако е имало такава, тя е премахната, но вероятно се е целяло да се запазят партидите (ток, вода и т.н.). Доводът, изложен на л. 8 от писмените бележки на страната е неоснователен – 1 230 м², означава, че юридически толкова се полага на г-жа В. от целия перцел.

            В следващата уточнителана молба, сградата вече е завършена до груб строеж към датата на изменение на ЗВСОНИ, като ищците се позовават на аеро заснемането през същата година.

            Накрая, вече и под формата на процесулана изненада, в писмените бележки – л. 6, се излагат поредните различни твърдения – че строежът бил спрян (ТР № 6/2012г. на ВКС ОСГТК от 06.11.2013г. – т. 11; Не може решаващият съд след приключване на устните състезания даприема писмени бележки с изразено ново становище и направени нови правоизключващи възражения, без да даде възможност и на другата страна да вземе становище по тях и това е съществено процесуално нарушение - Решение № 341 от 27.07.2010г. по гр.д. № 1218/2009г., ІV г.о. на ВКС; Решение № 130 от 26.06.2016 г. по т.д. № 748/2015 г., I т.о.: С писмената защита не могат да бъдат направени процесуално валидни възражения относно за съществуването или несъществуването на материалното право, предмет на иска, ако те се излагат за първи път в нея).

            Следващият неизяснен въпрос е защо сградата, строена преди 1989г. или впоследствие до 1997г., все още не е завършена (към 2020г.) и видимо е нова. Последваното трудно се връзва с завършения груб строеж преди 20 години, а и с твърденията в исковата молба, че постройката се ползвала от дълги години по предназначение.

            В исковата молба следва да са изложени обсто­ятелствата, на които ищецът основава иска си (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК), т.е. да индивидуализира спорното право чрез неговото основание, като посочи фактите, от които то произтича. Това е т.нар „обстоятелствена част" на иско­вата молба, за която, въпреки че няма формални изисквания за формулиране, следва да е разбираема, а изложените в нея фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани - Определение № 550 от 09.11.2010 г. по гр.д. № 566/2010г., ІІІ г.о. на ВКС, така че съдът да може да определи ясно каква е фактическата обстановка, на която ищецът основава претенцията си. Поради това преценката за редовност ще е различна според различния предмет на спора. Освен това, страните нямат процесуалната възможност в процеса да въвеждат нови твърдения относно нови обстоятелства (О. на ВКС № 999/27.09.2010г. по гр.д. № 1257/2010г.), най-малкото налице е преклузия - Т. 4 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 4/2012г., ОСГТК на ВКС; и Р. 549 от 29.10.2010г. по гр.д. № 56/2010г., ІV г.о. на ВКС; също Р. № 76 от 10.02.2011г. на ВКС, ІV г.о., по гр.д. № 648/2010г.

            Същевременно, вторият ответник имал притеснения, свързани със застаряването на терена, посетил го е, установил, че няма сграда, но едва през 2018г., след като къщата е построена (когато и да се е случило това), го закупил.

            Все пак съдът кредитира като цяло показанията на втория и третия свидетел. Те имат лични наблюдения към 1997-8г. и като цяло са по-логични, ако се изключи заключението на вещото лице.

            Съдът не е обвързан от заключението на експерта: Доколкото заключението на вещото лице е доказателствено средство, то, като всички такива, се преценява и обсъжда от съда в мотивите на решението заедно с другите доказателства по делото, без последният да е длъжен да го възприеме (чл. 202 ГПК), дори и когато страната не е направила възражения срещу него - Решение № 108 от 16.05.2011г. по гр.д. № 1814/2009г., ІV г.о. на ВКС; Решение № 932 от 25.09.1991г. по гр.д. № 699/1991г., I г.о. на ВС; и Р. № 710 от 26.10.2007г. по т.д. № 327/2007г. на ВКС, ТК.

            През 1997г. е извършено въздушно заснемане на местността. Част от кадрите са извадени от в.л. и приложени по делото. Нормално, предвид достиженията на техниката, а и икономическите възможности на държавата към този момент, филмът е с ниско (от днешна гледна точка) качество. Пикселите са огромни. Предвид обстоятелството, че става въпрос за филм, съдът приема заключението на в.л., че може да се постигне триизмерен ефект (при съпоставяне на кадрите). Безспорно има построена структура, която обаче, според втория и третия свидетел, е мазе и цял първи етаж (т.е. структурата не е ниска; вторият свидетел говори за метър и нещо, като може да е около метър или малко по-малко от два). Въпросът е как експертът е успял да установи височината на сградата е изградена в пълна височина, въпреки че не вижда, дори и със специалната техника, с която разполага, стени. Не става въпрос за детайлно виждане (например прозорци и т.н.), а само за съответната отвесна плоскост. Това, по разбиранията на решаващия орган, е нелогично.

            Както бе изложено, за да е редовна исковата молба, следва да се посочи само че към 1997г. има изградена сграда. Ищците обаче бяха принудени да уточнят тя кога е изготвена, доколкото има и документи, сочещи че в съответния имот няма застрояване (вещото лице е взело отношение по въпроса – л. 719, предходната номерация е 318) – чл. 143, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Адекватно уточнение, непротиворечащо на експертното заключение, а и на свидетелските показания, не бе изложено. По-скоро нещо в процеса по строежа е притеснително и се спестява.

            Най-общо, в тази ситуация съдът приема, че не е налице установяване при условията на пълно главно доказване на строеж, доведен до ниво груб строеж (карабина). Причината не е насрещното непълно доказване от страна на ответниците, а основна на поведението на ищците.

            След като сестрите не установяват че към 1997г. строежът е бол поне на ниво карабина, то исковете има са неоснователни.

            Решение № 15 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 311/2011 г., II г. о., ГК, докладчик съдията С.К.има за предмет права на чужда държава и е неприложимо в тази хипотеза (л. 138).

            2.2 при абстрахиране от горното:

            Вторият ответник навежда и довод за давност. От гледна точка на ищците има две обстоятелства, които имат отношение по въпроса. Показанията на първия свидетел, че имало човек, което се грижел за сградата, но това е чуто от тях. Второто е постановлението на прокурора от 07.08.2019г. От него се установява само едно посещение и то неуспешно през 2018г. Дали действително е имало човек, който да стопанисва имота не може да се установи, тъй като това е тяхно твърдение, съобразено от представителя на държавното обвинение.

            Ако сградата е построена през 1997г., то след като първият свидетел е демонстрирал от името на бившата си съпругата си a. d. и семейството е започнало да владее (упражнена е фактическа власт), то до момента, в който страните са установили, че има проблем – 2018г. е изтекъл срок надхвърлящ обикновената 10 годишна давност. Това включва и плочата, върху която евентуално е построена сградата впоследствие. Доводът за обратното – л. 358, е неоснователен. Евентуалните преговори, за които има данни само в акта на прокуратурата, могат да се възприемат еденствено като опит да се избегнат бъдещи дела и други усложнения, но не и като признание за правото на собственост.

            Ако първата ответница е била добросъвестна (чл. 79, ал. 1 и ал. 2, във вр. с чл. 70 от ЗС), то такъв би следвало да е вторият ответник, присъединил нейното владение, като времеви период (чл. 82 от ЗС). Г-жа К. е знаела за учредената суперфиция, но предвид установената фактическа обстановка, не е знаела, че правото на строеж е трансформирано в право на собственост върху сграда, тъй като такава не е била налице. Тя не е имала каквото и да е задължение или причина да издирва суперфициара или впоследствие неговите наследници (довод – л. 141). Първата ответница, ако е посещавала парцела след реституцията е могла да узнае, че има сграда, но не и че тя ще бъде узаконена – изложението на ищците (л. 435) в тази насока е погрешно. Сградата би могла и никога да не бъде узаконена.

            Притеснителното е, че вероятно (изводът е на базата на снимковия материал), някъде по това време всъщност е строено – но никоя от страните не твърди подобно нещо.

            Според втория свидетел, сградата е завършена до това си състояние към 2005г. Междувременно, както бе посочено, вторият ответник, макар и собственик на съседни парцели, не я е забелязал, а същото се отнася и за семейството на първата ответница.

            Според втория и третия свидетел, мястото е било обрасло, видимо занемарено. Това би могло да предполага дезинтересиране на майката на ищците. Както бе посочено, показанията на първия свидетел са силно проблемни и по-скоро могат да се ползват само доколкото представляват признание за неизгоден за ищците факт. Вероятно е наследодателят на ищците е бил наясно и преди 2006г. с реституцията – най-малкото, имало е нова ограда, а цялото пространство е било почистено – т.е. демонстрацията на чужда фактическа власт е била видима. Това вероятно означава, че последвалото евентуално владение (което също не е юридически установено като факт, е по-скоро недобросъвестно).

            Ищците навеждат довод за давност едва с отговора на насрещния иск (л. 139). Давност обаче до 1997г. не е текла – чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ. Не е текла и по отношение на държавата в предходния икономически строй. Няма и ангажирани доказателства за посещение на вилата и земята, освен предположението, че все пак е строено (без да е ясно кога). Според третия свидетел до 2005г., като процесът евентуално е започнал поне месец сред реституцията – до тогава, поне за месец, първият свидетел е разчиствали ограждал. Така от 1998г. до 2005г. няма изтекъл 10 годишен срок. Ситуацията е абсурдна, тъй като сградата, съобразно твърденията в исковата молба е нямала нужда от довършване. След това няма данни за каквото и да е посещение на сградата. Тя е узаконена през 2007г., но по старите проекти (или поне така изглежда от доказателствата по делото – видно от изложеното на л. 190 – разгледах преписката …), което отново означава документални, а не присъствени на място, констатации (л. 190-1). Вилата е заснета на 10.09.1999г., а проектът е на първия свидетел – л. 192. Дори и да се приеме нещо различно – за някакво посещение, отново няма пълни 10 години.

            Преди няколко години все пак вторият ответник е заградил процесния парцел, който за огромен период е бил без какъвто и да е надзор (за да не се забележи все пак, че се строи – ако тогава се е строило).

            При това положение доводът за давност на първия ответник може би би бил основателен, ако по отношение на исковете на ищците бе установено нещо различно. Това обаче при абстрахиране от строежа – който, отново следва да се подчертае, е само спекулация/предположение на решаващия орган; иначе строителни дейности надхвърлящи 5 години, по отношение на които няма каквото и да е противопоставяне, биха прекъснали давността.

 

            Това е процесуална истина: Решение № 4 от 16 юни 2009г. по конституционно дело № 4 от 2009г.: Гражданският процесуален кодекс дава възможност да се установи истината, друг е въпросът, че страната ще трябва да се потруди и да гледа сериозно на участието си в производството; също така: При принципа за формалната истина също се допуска, че преди и извън исковото съдопроизводство съществуват материални правоотношения, но задачата на съда е да постанови решение, което да съответства на събрания по делото доказателствен материал. По силата на този принцип решението е правилно, когато отговаря на внесените от страните в съда доказателства и доказателствени средства … При действието на принципа за формалната истина истина за съда е само това, което е установено в процеса и решението е правилно, ако съответства на установеното. Съдът няма право, а и задължение, да установява стоящата извън процеса истина. Разбира се, и при действието на този принцип съдът подлага на преценка събрания по делото доказателствен материал от гледна точка на това доколко съдържащата се в него информация е достоверна. Както при принципа за обективната истина, така и при този за формалната истина, съществува свобода на вътрешното съдийско убеждение при извършването на преценката. Принципът за формалната истина не е свързан с наличието или липсата на доказателствени средства с обвързваща съда сила, защото въпросът за вътрешното убеждение и преценката на доказателствения материал не се намира в пряка зависимост от възприемането на единия или другия принцип (проф. С. - Принципи на гражданския процес, 1998г.).

            II. по иска на втория ответник:

            Правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника.

                В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът - фактите, от които произтича правото му. При липса на правен интерес производството се прекратява (Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. на ВКС по тълк.д. № 8/2012г., ОСГТК, докладвано от съдиите Л.И. и С.П.).

            Първото обстоятелство по отношение на което съдът следва да вземе становище при иск с пр.осн. чл. 108 от ЗС е дали ищецът е собственик на процесната вещ. Това не бе установено. Освен това, в исковата молба се сочи, че на първата ответница е възстановена земя, която поглъща предоставения на майката на ищците имот, то правният интерес на втория ответник е установен (той е правоприемник на първия). Той твърди, че е собственик на земята и по приращение и на сградата (чл. 92 от ЗС).

            Насрещният иск е искът, който ответникът предявява срещу ищеца и който се съединява за общо разглеждане с първоначалния иск в образуваното по него производство. Това е способ за обективно съединяване на искове (363-73-III). С насрещния иск ответникът въвежда в делото един нов и друг спорен предмет наред със спорния предмет, въведен с първоначалния иск. Според проф.С., налице е връзка между двете спорни права не само когато те произтичат от същия факт (насрещни права от един и същ договор), но и когато се отнасят до същия обект (например срещу иска за собственост на ищеца ответникът предявява иск, че той е собственик на вещта – каквато всъщност е настоящата хипотеза). Достатъчна е и житейска връзка: срещу иска за собственост и предаване на владението владелецът предявява иск за направените от него подобрения.

            Ищците твърдят, че са собственици на сграда и по силата на закона има право да ползват цялата площ на ПИ, а собственикът, който е държавата има само nuda proprietas върху земята. Според тях земята, в тази ситуация била принадлежност към сградата.

            Предвид посоченото, съединяването на искове е допустимо и всъщност е нормална реакция от страна на втория ответник. Дори и между двата иска да нямаше връзка, подобно съединяване не би довело до порок на решението. Законът (ГПК), а и доктрината, счита, че то е излишно, доколкото би затормозило развитието на основния иск.

            Каква форма на защита на материалните си права ще избере ответникът (ищец по този иск) – положителен или отрицателен, не подлежи на съдебен контрол (Решение № 9 от 10.02.2017 г. на ВКС по гр. д. № 6320/2015 г., II г. о., ГК, докладчик председателят К.В.: Когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т. е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца, обаче е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация - въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /Определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/13 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, както и Решение № 15 от 19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/15 г. на ВКС, II г. о. и Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/15 г. на II г. о./. Производството по делото ще подлежи на прекратяване поради недоказване фактическите твърдения на ищеца, обуславящи правния му интерес, само в случай, че този интерес се обосновава с претенция ищецът да е титуляр на самостоятелно право, различно от спорното, респ. позовава се на фактическо състояние или на възможност да придобие процесния имот при отричане правата на ответника / тази практика е цитирана от ищците – л. 360, и според решаващия орган с нищо не отрича интереса или допустимостта на претенциите на втория ответни, а на против). Ако той е собственик на земята, то отрицателният установителен иск цели да установи, че върху нея няма чужди обекти.

            Смисълът на НА е че обръща доказателствената тежест. До доказване на нещо различно от страна, която има интерес да го стори, съдът е длъжен да зачете правния извод на нотариуса, че лицето, сочено в НА за титуляр на правото е точно такова. Така се избягва дяволско доказване – probatio diabolica. При постоянно оспорване на правата на праводателя би се стигнало до безкрайно доказване, което би спряло едва при установена давност (а това става все по-сложно колкото повече съответният период е отдалечен назад във времето). Доводът за обратното, наведен от ищците, е неоснователен – л. 136.

            С констативния нотариален акт се установява право на собственост върху недвижим имот. Удостоверяването става в безспорно охранително производство, с участието само на молителя. Последица от издаването на този нотариален акт е наличието на доказателствена сила спрямо всички относно съществуването на правото на собственост в полза на лицето, посочено в този нотариален акт. Лице, което претендира правото на собственост, признато с констативния нотариален акт, може по исков път да установи несъществуването на удостовереното с този нотариален акт право. Защитата на това лице е по исков път, като с постановяването на съдебно решение, което със сила на присъдено нещо признава правата на третото лице по отношение на посочения в констативния нотариален акт титуляр, издаденият нотариален акт следва да се отмени на основание чл. 537, ал. 2 ГПК. Отмяната на констативния нотариален акт на това основание винаги е последица от постановяването на съдебно решение, с което се признават правата на третото лице - Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2012 г., ОСГК, докладчик съдията В.П.. Втори иск обаче няма (уточнение – л. 340). Г-н К. иска точно това, ако се уважи претенцията му, да се отмени и констативният акт на ищците.

            Дали правото на собственост на първия ответник ще се установи като елемент от процесуалната или материална легитимация е без каквото и да е значение. В случая, предвид отхвърлянето на иска на ищците, и процесуалната и материалната легитимация на втория ответник са установени.

            Целият спор е дали реституцията се е осъществила или не. ПИ е или прилежаща част към сградата, собственост на ищците, или (ведно с постройката) собственост на втория ответник. Съобразно изложеното по-горе, искът е основателен, а това означава, че следва да се ответни и констативния НА.

 

            само за пълнота следва да се посочи и следното:

            1. В първото заседание за разглеждане на делото ищецът, а с отговора на исковата молба - ответникът, може да привлече трето лице, когато това лице има право да встъпи, за да помага (219, ал. 1 от ГПК).

            Силата на пресъдено нещо важи между противопоставените страни, но не и между лицата, които заедно стоят на едната страна на процесуалното правоотношение. Затова (проф.С.) тя не важи между другарите (няколко ищци или няколко ответници: 644-64 ВДА IV 814; Р. № 50 от 08.05.2014г. по гр.д. № 6235/2013г., ГК, II г.о. на ВКС); между подпомагана и подпомагаща страна. Между тези лица важи обвързващата сила на мотивите към решението (чл. 223, ал. 2; 4-75-ПП; Р. № 247 от 13.06.2012 г. по гр.д. № 525/2011 г., ГК, IV г.о. на ВКС; Р. № 211 от 07.11.2017 г. по гр.д. №4793/2016 г., ГК, IV г.о. на ВКС). Процесът, в който ще се използва обвързващата сила на мотивите, ще бъде обикновено заведен от подпомаганата страна срещу встъпилото лице, когато решението е неблагоприятно за подпомаганата страна. Той ще има за предмет нейния обратен иск срещу встъпилото лице (например иска на купувача срещу продавача за евикция по чл. 191 ЗЗД).

            Първият ответник е качеството на главна страна и то следствие от твърденията, изложени в първоначалния иск. Той не може да съвместява и второ процесулано качество. Изложеното, съобразно посоченото по-горе, въобще не означава, че ако се уважи ревандикационен иск не би бил обвързан от силата на мотивите или че срещу него не може да се предяви иск.

            2. документация, представена от ищците е заверена с вярно с оригинала и то от адвокат. Когато по делото се прилага документ, той може да бъде представен и в заверен от страната препис, но в такъв случай при поискване тя е длъжна да представи оригинала на документа или официално заверен препис от него. Ако не стори това, представеният препис се изключва от доказателствата по делото (чл. 183, ал. 1 от ГПК). Същевременно, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз в кръга на работата си има право да заверява преписи от документи, които са му предоставени във връзка или по повод защитата на правата и законните интереси на негов клиент. Пред съда и органите на досъдебното производство, както и пред всички други органи те имат силата на официално заверени документи (чл. 32 от ЗА). Изложено е само във връзка с доказателствените искания на втория ответни (т. 4 – л. 87), доколкото първият вече оспорва и подписа на лицето, сочено като издател на документа.

            Искането би имало смисъл едва в последствие, с оглед показанията на първия свидетел, че документът е бил изгубен.

            Според Решение № 315 от 9.11.2011г. на ВКС по гр.д. № 1216/2010г., I г.о., ГК, докладчик съдията Д. С.: Ако имотът е застроен преди влизане в сила на реституционния закон, то самото застрояване е пречка за реституция….

                Разрешението за строеж и протоколът за определяне на строителна линия и ниво са официални, диспозитивни документи, така, че при спор относно верността на отразеното в тях не е нужно откриване на производство по чл. 193 ГПК, като всяка от страните може да доказва с всички доказателствени средства твърденията си. Не се ползва с материална доказателствена сила и договорът за отстъпване право на строеж. По съществото си този договор е частен диспозитивен документ, който има достоверна дата спрямо трети лица само при условията на чл. 181 ГПК. Оспорването и на последния не се извършва по реда на чл. 193 от ГПК. Във всички случаи, съдът ги преценява като писмени доказателства според правилата по чл. 178 - 189 ГПК, а фактическите изводи гради по вътрешно убеждение и при съвкупна преценка с всички доказателства по делото.

            Същото се отнася и до скицата – тя е официален документ, което означава, че ако се твърди нещо различно, ответниците следва да го установят (чл. 179 от ГПК). Отделен е въпросът, че тя е ирелевантна – ръкописното вписване е с дата 20.09.1999г.

            3. по отношение на НА не се открива процедура по оспорване, а се ангажират доказателства, установяващи, че правният извод на нотариуса не е правилен (л. 84). Според Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК, докладчик съдията В.М., Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти.

                При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.

            В мотивите се сочи още: Тъй като нотариалното производство е едностранно и не разрешава правен спор, то нотариалният акт по чл. 587 ГПК, удостоверяващ принадлежността на правото на собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. Оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание или доказване, че признатото право се е погасило или е било прехвърлено другиму след издаване на акта. Следователно, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа нотариален акт, а съществуването на удостовереното с него право.

            4. отрицателните факти се доказват по начина, предвиден и за положителните – от страната, която има интерес да го стори - ТР № 6 от 15.07.2014г. по тълк.д. № 6/2013г., ОСГК на ВКС; и О.М. към ТР № 1 от 02.04.2014г. по тълк.д. № 1/2014г., ОСГТК на ВКС (доводът е на втория ответник (л. 2 от писмените му бележски).

            5. с измененията на ГПК (обн., ДВ, бр. 100/21.12.2010 г.) в ал. 3 на чл. 146 се създаде ново изречение второ, съгласно което, ако в изпълнение на предоставената от съда възможност за становище и ангажиране на доказателства страните не направят доказателствени искания, те губят възможността да направят това по-късно, освен в случаите по чл. 147 ГПК. С това изменение нормативно се закрепи съществуващото и преди това тълкуване на закона, а и създадената вече съдебна практика (Решение № 549/29.10.2010г., по гр.д. № 56/2010г., на IV г.о.; Решение № 700/06.12.2010г., по гр.д. № 304/2010г., на III г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК), че окончателната преклузия за ангажиране на доказателства от страните по делото не настъпва преди края на първото съдебно заседание, както и, че същата е свързана със служебното изпълнение на задълженията на съда касаещи дадените в доклада указания и разпределяне на доказателствената тежест – арг.л. 462

            по разноските:

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищецът дължи на първия ответник сумата от 4 853 лева, сторени разноски.

За втория ответник (чл. 78, ал. 3 и ал. 1от ГПК), сумата възлиза на 5 447,27 лева.

 

 

Воден от гореизложеното, СЪДЪТ

 

 

Р  Е  Ш  И:

 

 

            ОТХВЪРЛЯ предявения от З.И.К., ЕГН **********, и С.И.К., ЕГН **********, съд.адр.: гр. Сливница, пл. „********, чрез адв. К.С. и адв. Н. А.., срещу Ю.Г.К., ЕГН **********,***, съд.адр.: гр. София, ул. „********, чрез адв. Л. и адв. М., иск с пр. осн. чл. 124, ал. 1 от ГПК, че в качеството си на суперфициарни собственици на сградата, построена въз основа на отстъпено право на строеж, са носители на правото на ползване върху целия парцел, върху който е била учредена суперфицията, към този момент представляващ държавно урегулирано вилно място, съставляващо парцел XI-9, квартал 100, м.в.з. „Килиите”, състоящ се от 1 230 м², а понастоящем поземлен имот с идентификатор № 68134.1892.595 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ по кадастрална скица 1 225 м², с номер на имота по предходен план 595, квартал 24, парцел XI, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.1891.1002, № 68134.1892.318, № 68134.1892.317, № 68134.1892.1117, № 68134.1892.319, № 68134.1892.680, като НЕОСНОВАТЕЛЕН

 

            ОТХВЪРЛЯ предявения от З.И.К., ЕГН **********, и С.И.К., ЕГН **********, съд.адр.: гр. Сливница, пл. „********, чрез адв. К.С. и адв. Н. А.., срещу А.Я.К., ЕГН **********,*** А, съд.адр.: гр. София, ул. *******“ № *******, чрез адв. Д., иск с пр. осн. чл. 108 от ЗД, да се осъди ответникът да им предаде владението върху държавно урегулирано вилно място, съставляващо парцел XI-9, квартал 100, м.в.з. „Килиите”, състоящ се от 1 230 м², а понастоящем поземлен имот с идентификатор № 68134.1892.595 по кадастралната карта и кадастрални регистри, одобрени със Заповед № РД-18-69/14.12.2010г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ по кадастрална скица 1 225 м², с номер на имота по предходен план 595, квартал 24, парцел XI, при съседи: поземлени имоти с идентификатори № 68134.1891.1002, № 68134.1892.318, № 68134.1892.317, № 68134.1892.1117, № 68134.1892.319, № 68134.1892.680, ведно с построената в него сграда (с идентификатор 68134.1892.595.2), като НЕОСНОВАТЕЛЕН

 

            ПРИЗНАВА на основание чл. 124 от ГПК, по иска предявен от А.Я.К., ЕГН **********,*** А, съд.адр.: гр. София, ул. *******“ № *******, чрез адв. Д., срещу З.И.К., ЕГН **********, и С.И.К., ЕГН **********, съд.адр.: гр. Сливница, пл. „********, чрез адв. К.С. и адв. Н. А.., че ответниците по тази претенция не са собственици на СГРАДА с идентификатор 68134.1892.595.2 (шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири точка хиляда осемстотин деветдесет и две точка петстотин деветдесет и пет. две) - жилищна страда - еднофамилна, на 2 етажа, със застроена площ по архитектурен план и акт за узаконяване 52,76 м², и разгъната застроена площ от 130,75 м², заснета в АКГК с площ от 39 кв.м., представляващ вилна сграда, състояща се от сутерен с площ от 49,02 м² със складови помещения, първи етаж с площ от 52,76 м² от дневна, кът за хранене, кухненски бокс, санитарен възел и открита тераса и втори етаж с площ от 58,87 м² от две спални, баня с тоалетна, дрешник, килер, балкон и открита тераса, построена в поземлен имот с 68134.1892.595 (шестдесет и осем хиляди сто тридесет и четири точка хиляда осемстотин деветдесет и две точка петстотин деветдесет и пет), с площ от 1225 (хиляда двеста двадесет и пет) м², с трайно предназначение на територията: Урбанизирана, с начин на трайно ползване: Ниско застрояване (до 10 м.), стар идентификатор: няма, с номер по предходен план: 595, кватрал 24, парцел XI, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 68134.1891.1002, 68134.1892.318, 68134.1892.317, 68134.1892.1117,68134.1892.680,68134.1892.319, и

            ОТМЕНЯ на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, издадения констативен Нотариален акт 146, т. I, рег. № 9988, дело № 126/02.08.2018 г. на нотариус П.П., вписана в регистъра на НК под № 157, вписан в СВ под акт № 8, том CXVI, дело № 36455/2018г., вх. рег. № 50967/02.08.2018г.

 

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, З.И.К., ЕГН **********, и С.И.К., ЕГН **********, съд.адр.: гр. Сливница, пл. „********, чрез адв. К.С. и адв. Н. А.., да заплатят на Ю.Г.К., ЕГН **********,***, съд.адр.: гр. София, ул. „********, чрез адв. Л. и адв. М., сумата от 4 853 (четири хиляди осемстотин петдесет и три) лева, сторени деловодни разноски.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 1 от ГПК, З.И.К., ЕГН **********, и С.И.К., ЕГН **********, съд.адр.: гр. Сливница, пл. „********, чрез адв. К.С. и адв. Н. А.., да заплатят на А.Я.К., ЕГН **********,*** А, съд.адр.: гр. София, ул. *******“ № *******, чрез адв. Д., сумата от 5 447,27 (пет хиляди четиристотин четиридесет и четири лева и двадесет и седем стотинки) лева, сторени деловодни разноски.

 

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

председател: