РЕШЕНИЕ
№ 747
гр. Пловдив, 14.04.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и седми ноември, през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева,
при секретаря Стефка
Костадинова и с участието на прокурор при ОП – Пловдив Ваня Христева, като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 2322 по описа на
съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по реда на чл.203 и сл. от АПК, във връзка с чл.1, ал.2 от ЗОДОВ.
Образувано е по искова молба от „ЕМТ“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление в гр. Пловдив, срещу Национална агенция по приходите гр. София. С
исковата молба са предявени претенции за осъждане на ответната страна да
заплати на ищеца имуществени вреди, претърпени от него в резултат на отменен по
административен ред административен акт – Ревизионен акт №
Р-16001618002668-091-001/04.01.2019 г., издаден по отношение на дружеството от
Началник сектор възложил ревизия и главен инспектор по приходите при ТД на НАП
Пловдив, равняващи се на сторените в хода на административното обжалване пред
Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ гр. Пловдив
при ЦУ на НАП разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 21
600 лева, както и мораторна лихва върху сумата в
размер на 366 лева за периода от 01.06.2019 г. до 31.07.2019 г. вкл., а така
също и законната лихва върху главницата от 21 600 лева, считано от датата
на завеждане на исковата молба. Претендират се направените в хода на настоящото
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1428 лева, както
и заплатената държавна такса за образуване на делото от 25 лева.
Ищецът, редовно призован, се представлява пред съда от упълномощения му
процесуален представител адв. С., който поддържа
изцяло исковите претенции и искането за присъждане на разноски в производството,
като моли същите да се уважат по съображения, изложени в съдебно заседание и
подробни такива, изложени в представени писмени бележки.
Ответникът по иска Национална агенция за приходите - София, чрез
процесуалния си представител главен юрисконсулт Ш., е депозирал отговор по
исковата молба, в който излага подробни съображения относно допустимост, но
неоснователност и недоказаност на иска по конкретно посочени доводи. Изрично се
прави възражение относно размера на претендираното обезщетение.
Възразява се и срещу претенцията за присъждане на лихви върху претендираната по иска сума на обезщетение, моли се
присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В
съдебно заседание съображенията, изложени в отговора по исковата молба, се
поддържат, като се прави искане за отхвърляне на исковата молба като
неоснователна и недоказана. Представени са и писмени бележки с подробно
обосновано становище с искане за оставяне без уважение на исковите претенции и
присъждане юрисконсултско възнаграждение. Прави се
възражение за прекомерност на претендираните разноски
за адвокатско възнаграждение, направени в настоящото производство.
Задължително участващия по реда на чл.10, ал.1 от ЗОДОВ прокурор изразява
становище за неоснователност и недоказаност на исковите претенции и счита, че те
следва да бъдат отхвърлени.
Пловдивският административен съд, на първо място, намира, че искът е
допустим. С оглед на съдържанието на исковата претенция, се касае до иск с
правно основание по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, доколкото е заявено искане за
присъждане от съда на обезщетение за имуществени вреди, ведно с акцесорните претенции за лихви, за които вреди се твърди да
са настъпили като резултат от незаконосъобразен акт на държавен орган при
изпълнение на административна дейност – Ревизионен акт от 04.01.2019 г., който
е бил отменен по предвидения за това административен ред. В тази насока и е
изпълнено изискването по чл.204, ал.1, вр. с чл.203
от АПК за допустимост на иска. С оглед характера на исковата претенция, съставляваща по същество искане за
обезщетяване на имуществени вреди, равняващи се на направени разноски при административно обжалване на отмененен
административен акт,
проведено по ДОПК, според съда не е налице и ограничението за
приложение на реда по ЗОДОВ, предвидено в чл.8, ал.3 от ЗОДОВ. В глава
осемнадесета на ДОПК
„Обжалване на ревизионния акт по административен ред“, няма норма, която да
урежда въпроса с разпределението на понесените от страните разноски. Съгласно §2 от ДР на ДОПК за неуредените
в кодекса въпроси се прилагат разпоредбите на АПК и Гражданския процесуален кодекс
(ГПК).
В АПК в глава шеста „Оспорване
на административните актове по административен ред“
също не е предвиден ред, касателно произнасянето за
направените от страните в това производство разноски. Налице е
законова празнота и в ДОПК, и в АПК, относно
понесените от страната разноски в това производство. Затова и съобразно и с
предвиденото по чл.19, ал.3, вр. с ал.1 от ЗНАП, както
и чл.17, ал.6 от ДОПК, за направилият разноски в административното производство
по глава осемнадесета на ДОПК съществува единствено възможността да претендира
като претърпени вреди направените разноски по реда на чл.1, ал.1 ЗОДОВ,
на каквото основание е предявена и разглежданата по настоящото дело искова
молба.
В насока на тези изводи са и мотивите към Тълкувателно решение № 1 от
15.03.2017 г. на ВАС.
Определящо
за квалификацията на иска за вреди именно по чл.1, ал.1 ЗОДОВ е
обстоятелството, че актът, от чиято незаконосъобразност се претендират вредите,
се издава от административен орган, в резултат на административна дейност,
поради което представлява властнически акт. В случая се претендира обезщетение
от незаконосъобразен ревизионен акт, отменен във фазата на
административното му обжалване.
Искът е предявен
от надлежна страна, предвидена сред лицата, които могат да търсят обезщетение в
разпоредбата на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. чл.203 от АПК. Същият е предявен и
против надлежен ответник, доколкото по смисъла на чл.205 от АПК искът за
обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от
чийто незаконосъобразен акт са причинени вредите. В случая, издатели на ревизионния
акт, от чиято незаконосъобразност се твърди да са произтекли вреди за ищеца са
Началник сектор и главен инспектор по приходите към ТД на НАП Пловдив.
Териториалните дирекции не са юридически лица и поради това и доколкото издателите
на отмененото наказателното постановление са част от административната
структура на Национална агенция по приходите, която е юридическо лице, съгласно
чл.2, ал.2 от ЗНАП, правилно искът е насочен именно към този ответник.
По същество исковата претенция се явява основателна.
От приетите и приложени по делото доказателства се установява от фактическа
страна, че срещу ищеца „ЕМТ“ ЕООД гр. Пловдив е бил издаден Ревизионен акт №
Р-16001618002668-091-001/04.01.2019 г., от длъжностни лица при ТД на НАП
Пловдив, с който са били установени в хода на възложена ревизия задължения на
дружеството за довнасяне на корпоративен данък от 2104012,06 лева и лихва върху
тази сума от 715770,12 лева, или общо 2819782,18 лева. Ревизионният акт бил
обжалван по предвидения за това в ДОПК административен ред от страна на дружеството-ищец,
което, след издаване на ревизионен доклад от дата 29.10.2018 г., на 08.11.2018 г.
сключило договор за правни услуги с „Адвокатско дружество К. и С.“ с предмет,
включващ и процесуално представителство на ищеца в процедурите по ДОПК,
свързани с изготвяне на възражение срещу ревизионния доклад, съответно жалба
срещу бъдещ ревизионен акт, депозиране на същата и представителство на ищеца
пред Дирекция ОДОП и при неблагоприятен изход от това административно обжалване,
съответно представителство и пред Административен съд и ВАС по обжалване на
ревизионния акт. След издаване на ревизионния акт, на 16.01.2019 г.
дружеството-ищец упълномощило посоченото адвокатско дружество за подаване на
жалба срещу ревизионния акт, както и да представлява ищеца в производството
пред административния орган – Директор на Дирекция ОДОП - Пловдив, респективно
пред съда по повод обжалване на ревизионния акт, както и с
правото да преупълномощава адвокат. С друго
пълномощно от същата дата, управителят на адвокатското дружество преупълномощил изрично адв. С.С. с посочените права. Жалбата, с която ищецът оспорил по
административен ред ревизионния акт била депозирана именно чрез пълномощника адв.С., упълномощен, съгласно посочените пълномощни, което
обстоятелство било изрично констатирано
и отразено в решението на Директор на Дирекция ОДОП Пловдив по жалбата. С това
решение с № 201/01.04.2019 г. компетентният административен орган уважил
жалбата и постановил отмяна на Ревизионен акт №
Р-16001618002668-091-001/04.01.2019 г. Съгласно уговореното в т.5 от договора
за правни услуги от 08.11.2018 г. дружеството-ищец се задължило да заплати на
адвокатското дружество възнаграждение, определено по реда на чл.8, ал.1 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения при
постигане на конкретните цели, визирани в чл.3 от договора, включващи отмяна
или обявяване нищожност на ревизионния акт, като срокът за внасяне на
възнаграждението при това условие бил уговорен като най-късно два месеца от
датата на получаване на решението на Директор ДОДОП за отмяна на задължението
по ревизионния акт. Уговорено било сумите по договора да се заплатят в брой или
по изрично посочена в него банкова сметка. ***тор ДОДОП за отмяна на
ревизионния акт, била издадена фактура от 30.05.2019 г. с получател ищеца и
издател адвокатското дружество, с посочен предмет - цена по договора за правни
услуги от 08.11.2018 г. за изготвяне и подаване на жалба срещу ревизионния акт
от 04.01.2019 г., която е уважена и ревизионният акт е отменен с решение №
201/01.04.2019 г. на Директора на Дирекция ОДОП Пловдив, като посочената сума
по фактурата възлизала на 18000 лева без ДДС, или общо с ДДС – на 21 600 лева.
Сумата по фактурата била наредена от дружеството-ищец за плащане по сметката на
адвокатското дружество, посочена в договора, на два пъти с два броя авизо
местен превод, съответно за 6 600 лева и за 15 000 лева от дата 31.05.2019
г., като, след извършен междубанков превод, сумата постъпила по сметката на
адвокатското дружество на същата дата.
За да приеме за установена изложената фактическа обстановка, съдът взе
предвид събраните по делото писмени доказателства. Във връзка с направеното още
с отговора по исковата молба оспорване на представения от ищеца договор за
прави услуги, както и документи, удостоверяващи плащане на конкретен размер на възнаграждение
за адвокат по договора, както и направеното уточнение относно предмета на това
оспорване в съдебно заседание, а именно, че се твърди привидност на извършените
плащания, както и че размерът на сумата, който е посочен, не бил действително
платен, съдът, като взе предвид характера на оспорените документи и представените
допълнително от страна на ищеца доказателства, намери, че така направеното
оспорване е недоказано. Следва да се има предвид тук, че при съпоставка на представения
договор за правни услуги от 08.11.2018 г. и неговото съдържание с останалите
събрани по делото писмени доказателства, се установява такава взаимовръзка,
която дава основание да се счете, че договорът е бил съставен именно в хода и
по повод на административното производство, след издаване на ревизионния
доклад, който е вписан в договора и във връзка с предвидените законови стъпки в
ревизионното производство, свързано с издаване, съответно обжалване на ревизионен
акт. В тази насока, видно е, че приложените пълномощни от 16.01.2019 г., които
като дата следват издаването на ревизионния акт, касаят упълномощаване на
адвокатското дружество, страна по договора, респективно преупълномощаване
на конкретен адвокат с права, свързани с изпълнение именно на клаузите по този
договор. Налице е, както се посочи и по-горе, изрично указване в договора на
начина, по който следва да се определи възнаграждението за адвокатското
представителство в производството по административно обжалване на издадения
срещу ищеца ревизионен акт, като в тази насока възраженията по отговора на
ответника относно това, че именно обстоятелството какъв бил размерът на
плащането за адвокатско възнаграждение сочело на привидност на договореностите конкретно
относно размера на това възнаграждение, както и твърденията в отговора, че
такова било заплатено, но в по-малък размер, съдът намира за напълно
неоснователни. Видно е от договора за правни услуги, че е било уговорено
заплащане на възнаграждение, изчислено по реда на чл.8, ал.1 от Наредба №
1/2004 г. за размера на адвокатските възнаграждения /чл.5 от договора/. Посочената разпоредба от Наредбата предвижда
реда за определяне на възнаграждения за адвокат по административни дела
съобразно с материалния интерес, като с оглед размера на установените с ревизионния
акт задължения /общо от 2819782,18 лева/ е видно, че определеното
възнаграждение в случая е съобразено като размер с нормата на чл.8, ал.1, т.6
от Наредбата, като така определено минималното възнаграждение върху такъв
материален интерес възлиза на 17 989,35 лева без ДДС, или 21 569,02 лева с
ДДС. Следователно и твърдението по отговора на исковата молба, че претендираното обезщетение за имуществени вреди, равняващо
се на размера на заплатеното адвокатско възнаграждение многократно надвишавало
размера на минималното такова, предвидено в Наредбата, не е основателно, а
освен това, фактът дали възнаграждението надвишава, или не, предвиденото по
Наредбата, не е задължително обвързан с извод относно това дали
възнаграждението е действително заплатено, или не. Отделно от това, видно е, че
за размера на претендираното обезщетение е била
издадена фактура с посочено конкретно основание в графа „наименование на
стоките и услугите“, която по време на издаване следва произнасянето на
административния орган по оспорването на ревизионния акт, издаден срещу ищцовото дружество. Налице е и документална обвързаност
между издадената фактура и приложените от ищеца два броя авизо за местен
превод, следващи датата на издаване на фактурата, като е видно и че извършените
преводни нареждания на две сума в общ размер на сумата, посочена по фактурата,
са направени в полза на адвокатското дружество – страна по договора за правни
услуги, именно по сметката и в банката,
посочени изрично в договора и освен това, от представеното по делото извлечение
от тази сметка е видно, че транзакция е била осъществена и сумите в
действителност са постъпили по сметката на адвокатското дружество, по която са
били наредени. Съдът при преценката си относно доказаността
на направения разход съобразява разрешението, дадено в Тълкувателно решене № 6/2013
г. на ВКС ОСГТК, в което е посочено, че само, когато е
доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по
правилата на чл.78 ГПК. Посочено е още и че поради това в договора за правна
помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин -
например по банков път и тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането. В случая, от представените
документи, с оглед на тяхната взаимообвързаност,
както и посочени дати на издаване, съпоставени с датите на издаване на ревизионния
акт, съответно решението на Директора на
Дирекция ОДОП по неговата отмяна, настоящият съд прави извода, че
извършеното от ищеца плащане е било действително осъществено. В тази насока
следва да се има предвид и че датата на осъщественото плащане е в рамките на
срока за извършването му /двумесечен от връчването на решението на ДОДОП по
отмяна на ревизионния акт/, предвиден в договора за правни услуги.
Обстоятелството, че този договор не е бил приложен в хода на административното
обжалване на ревизионния акт също не е от такова естество, което да постави
задължително съмнение относно достоверността на отразените в договора клаузи, в
каквато насока е налице оспорване, като се има предвид, че в хода на това
производство разноски не се присъждат и че видно от Решението на Директор
ДОДОП, пред същия са били представени пълномощните, удостоверяващи
осъщественото представителство от адвокат от адвокатското дружество, с което
именно е сключен договорът за правни услуги, които пълномощни, както се посочи,
се явяват обвързани със съдържанието на договора и са съставени именно когато
вече е била налице възникнала необходимост от осъществяване на процесуално
представителство пред административния орган в предвиденото по ДОПК
производство по обжалване на вече издадения ревизионен акт. Отделно от
посоченото, възраженията на ответната страна относно това, че плащането на
сумите по договора не било осъществено, или било само привидно, както и че не
било извършено действително плащане на пълния претендиран
в исковата молба размер на адвокатски хонорар, се явяват неоснователни и като
се има предвид и факта, че самата данъчна администрация, с оглед и на
представената справка по делото от електронния масив на НАП, е признала
валидността и действителността на осъществената сделка по фактурата в процедурата
по възстановяване на ДДС, в която връзка в отговора си по исковата молба
ответникът се е позовал и на конкретен АПВ, обстоятелство неоспорено от ищеца. При
това положение и ответната страна като административен орган, хем е приела,
макар и в друго производство по прихващане и възстановяване, че за
фактурираната доставка на услуга с приложената фактура от 30.05.2019 г. е била
налице действителност на осъществената доставка, за да се приеме, че е налице
основание данъкът да бъде възстановен, по което не се спори, хем, в настоящото
производство, твърди, че била налице привидност на договора и плащането не било
действително осъществено.
За да възникне правото на иск за обезщетение по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ е
необходимо да са налице няколко кумулативно определени предпоставки, а именно:
да има причинена вреда - имуществена или неимуществена; да съществува
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на
държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието
да са при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и
непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или
бездействието и настъпилата вреда. При липсата, на който и да е от елементите
на посочения фактически състав, не може да се реализира отговорността на
държавата по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ.
В конкретния случай, както се посочи,
е установена по делото наличната отмяна
по предвидения за това ред за задължително административно обжалване на акт на
административен орган, който е бил издаден
при изпълнение на административна дейност, а именно отменен е издаденият срещу
ищеца ревизионен акт. В развилото се
пред надлежния административен орган производство по отмяна на ревизионния акт
се установява ищецът да е направил имуществен по своя характер разход, понеже е
заплатил адвокатски хонорар на упълномощения в производството адвокат. Така
направеният разход се явява имуществена вреда за ищеца, която, освен това, е в
пряка причинна връзка с отменения като незаконосъобразен ревизионен акт и е
непосредствена последица от него, доколкото ищецът не би търсил и заплащал
адвокатска защита, ако срещу него не бе издаден оспорения от него пред
административния орган ревизионен акт. В тази насока и независимо, че защитата
в административното производство по ДОПК не е задължителна, следва да се вземе
предвид и изричното разрешение, дадено в задължителното за съдилищата ТР 1/2017
г. на ВАС, според което адвокатската защита е конституционно гарантирана в КРБ
и законово регламентирана в ЗА и в чиито мотиви е отхвърлено като абсурдно с
конкретно изложени доводи твърдението, че направеният разход за адвокатски
хонорар, конкретно в производства по
ЗАНН, не се явява имуществена вреда за
ищеца, тъй като е платен само по силата на свободното договаряне между
страните. Мотивите на посоченото ТР са напълно относими
и към процесния случай, независимо, че то е
постановено във връзка конкретно със случаите на предявени пред
административните съдилища искове по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления за изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им. Макар и да липсва
нормативно задължение за процесуално представителство при обжалване на
ревизионни актове по административен ред, защитата при обжалването им се явява
нормален и присъщ разход за обезпечаване успешния изход на спора, поради което
и вредите, съставляващи платеното адвокатско възнаграждение, се явяват пряка и непосредствена
последица от издадения незаконосъобразен ревизионен акт. Очевидно е, че не би
била търсена адвокатска помощ от страна на ищеца, ако срещу него не бе издаден
незаконосъобразен административен акт, който уврежда законните му интереси.
Затова и съдът приема, че заплатеното за адвокат възнаграждение се явява пряка
и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт. В тази насока е
налице и трайна и безпротиворечива съдебна практика
на ВАС, обективирана например в Решение № 13149/2015
г. по адм. дело № 14368/14 г., Решение № 14299/18 г.
по адм. дело № 4329/18 г., Решение № 11261/2019 г. по
адм.дело № 4717/2019 г., Решение № 13179/19 г. по адм. дело № 3060/2019 г., Решение № 1188/20 г. по адм. дело № 4717/2019 г., както и в представените от ищеца
по делото решения на ВАС.
Не е част от фактическия състав на разпоредбата на чл.1 от ЗОДОВ
установяване виновно причиняване на щетите за реализиране отговорността на
държавата, като в тази връзка съдът съобразява и съдържанието на изричната
разпоредба на чл.4, ал.1 пр. последно от ЗОДОВ.
От изложеното следва, че искът е
доказан и по основание, и по размер, и като такъв следва да бъде уважен, като ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца обезщетение за имуществени вреди, произтичащи
от заплатено адвокатско възнаграждение в производството по административно
обжалване на отменен като незаконосъобразен Ревизионен акт, издаден против
ищеца, доколкото съгласно чл.4, ал.1 от ЗОДОВ държавата и общините дължат
обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно
от длъжностно лице.
Напълно
неоснователни са възраженията на ответната страна, в насока на това, че ищецът
не е претърпял пълния размер на претендираната щета,
понеже ДДС върху платеното адвокатското възнаграждение му е бил възстановен
впоследствие. Фактът дали са били налице условия за прихващане или
възстановяване на ДДС и ако това е било така, кога е било осъществено същото,
няма пряко отношение към обстоятелството, че за защитата срещу
незаконосъобразен административен акт ищецът е направил конкретен разход, който
иначе не би направил ако нямаше незаконосъобразен акт, издаден против него и
който разход не е подлежал на присъждане и съответно възстановяване в
производството по оспорване на незаконосъобразния акт. Производството по ЗДДС
по прихващане и възстановяване е отделно административно производство, в
рамките на което се преценяват конкретни основания за възникване и упражняване
на това право на конкретния регистриран данъчен субект, като от тази преценка
не са изключени доставките на правни услуги и както се посочи, това е отделно
независимо от настоящото производство, като възстановяването на ДДС по
конкретната сделка не заличава факта на осъщественото плащане, съответно
извършен конкретен разход от страна на ищеца с причина незаконосъобразна
административна дейност.
Не е налице
според съда и несъответствие на размера на исковата претенция с принципа на
справедливостта и съразмерността. В Тълкувателно решение № 1/2017 г. на ВАС
изрично е отбелязано, че съдът, спазвайки принципа на справедливостта и
съразмерността, следва да присъди само и единствено такъв размер на
обезщетение, който да отговаря на критериите на чл.36, ал.2 от Закона за
адвокатурата /ЗА/, сиреч да е обоснован и справедлив, което означава да е
съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за
действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган
непозволено увреждане, без да накърнява, или да облагодетелства интересите, на
която и да е от страните в производството. В разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗА
е предвидено, освен, че размерът на договореното адвокатско възнаграждение
следва да е обоснован и справедлив, също и че не може да е по-нисък от
предвидения в наредбата на ВСС размер за съответния вид работа. В случая,
действително съгласно §1 от ДР на Наредба № 1 от 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е посочено, че
за непредвидените в тази наредба случаи възнаграждението се определя по
аналогия. В случая, според съда приложимата разпоредба от Наредбата е именно
тази по чл.8 от същата, която се отнася до процесуално представителство, защита
и съдействие по административни дела с определен материален интерес, доколкото
очевидно е от характера на акта, който е бил отменен в хода на
административното производство, а именно ревизионен акт, че в случая се касае
до сериозен материален интерес, предвид определянето на задължения за ищеца с
незаконосъобразния ревизионен акт в определен значителен размер. В насока на
това, че в случаите при преценка размера на заплатеното адвокатско
възнаграждение следва да се има предвид именно нормата на чл.8 от Наредбата е и
практиката на ВАС / Решение № 14299/2019 г. по адм.
дело № 4329/18 г., Решение № 15363/19 г. по дело 2932/19 г. и др./ Посочените
от ответника разпоредби на чл.9 от Наредбата се отнасят до други особени случаи
на производства по специални закони и пред други административни органи, в
които случаи конкретният не попада, поради което и според съда позоваването на
общия текст на чл.8 от Наредба № 1/2004 г. се явява правилният подход. Предвидените
по Наредбата размери на адвокатски възнаграждения са само долна граница, под
която адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях
правна помощ, а самият размер се определя по свободно договаряне въз основа на
писмен договор с клиента. В случая, съобразно
с размера на установените по ревизионния акт задължения, които определят
материалния интерес, а именно 2 819782,18 лева, както се
посочи и по-горе, възнаграждението се определя по реда на чл.8, ал.1, т.6 от
Наредбата, където е посочено, че при интерес от 1 000 000
до 10 000 000 лв. минималното възнаграждение е 12 530
лв. плюс 0,3 % за горницата над 1 000 000 лв. Сиреч,
така определено минималното по Наредбата възнаграждение следва да възлиза на
17 989, 35 лева без ДДС.
В случая е видно,
че е заплатено адвокатско възнаграждение в полза на адвокатското дружество,
което е надвишавало минимално предвидения размер в Наредбата с 10,65 лева.
Въпросният минимален размер, посочен в Наредбата, не е равнозначен на обоснован
и справедлив размер по смисъла на чл.36, ал.2 от ЗА, а определянето на размера
на възнаграждението като обоснован и справедлив е в зависимост от
характеристиките и обема на конкретно оказаната правна помощ и във връзка със
спецификите, сложността, продължителността и предмета на конкретното
производство. В случая, оказаната от адвокат към упълномощеното адвокатско
дружество правна помощ се е изразила в изготвяне и депозиране на жалба срещу
отменения впоследствие изцяло ревизионен акт пред административния орган, с
което и предвидената в ДОПК защита по административен ред е била реализирана в
пълен обем. Ето защо, в процесния случай уговореният
и заплатен от ищеца размер на адвокатското възнаграждение, който е в размер, почти
равняващ се на минимума, определен в специалната Наредба, следва да се определи
като съразмерен и съответстващ на критериите по чл.36, ал.2 от ЗА, още повече,
че правната помощ е имала своето основно и съществено значение в производството
пред административния орган, пред когото е постигнат и благоприятен за ищеца
резултат – отмяна на ревизионния акт, поради което и е отпаднала необходимостта
от обжалване на ревизионния акт по съдебен ред.
Съгласно §2а от
ДР на Наредбата, за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената
стойност
адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък
върху добавената стойност, а за регистрираните, каквото положение се установява
в случая да е налице и това не е спорно между страните, дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се
счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение,
като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената
стойност. В случая определеният адвокатски хонорар от
18 000 лева с включен ДДС възлиза на 21 600 лева, колкото именно е
заплатено от ищеца в полза на адвокатското дружество с преводите от дата
31.05.2019 г. на два пъти /6 600 лева +15 000 лева/. Затова и с оглед
на изложеното и по-горе претендираният размер на
обезщетението по исковата молба от 21 600 лева съдът намира за съобразен с
принципа на справедливостта, поради което и не следва исковата претенция да
бъде уважавана до по-нисък размер и възраженията на ответната страна в тази
насока са неоснователни.
Не
се установява от доказателствата по делото нито една от хипотезите на чл.5 от ЗОДОВ, които иначе са основание за отхвърляне на иска или намаляване размера на
присъденото обезщетение.
С исковата молба е направено и искане за
присъждане на мораторна лихва, върху сумата на
обезщетението, равна на законната такава, считано от 01.06.2019г., денят
следващ датата на извършения имуществен разход от 21 600 лева, до датата на
изготвяне на исковата молба, както и акцесорното
искане за присъждане на законната лихва върху главницата от 21 600 лева от
датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане. Претендираният размер на мораторната
лихва за посочения период, равна на законната такава, е 366 лева. При
изчисление с общодостъпния електронен лихвен калкулатор на НАП се установява,
че размерът на законната лихва върху обезщетението от 21 600 лева за
посочения в исковата молба период възлиза на 366,03 лева. Впрочем, ответникът
не е възразил по размера на тази претенция. Възражение е направено по отношение
изобщо на дължимостта на лихва в посочените случаи,
като съдът намира изложените от ответника в отговора му и становището по
същество доводи за недължимост на лихва, предвид
това, че се касаело до разходи за съдебни разноски, за неоснователни.
Действително, претендираната сума от 21 600 лева
се равнява на размера на заплатено с ДДС
възнаграждение за адвокатска защита по договор в административното производство
по обжалване на ревизионен акт, издаден срещу ищеца. Обаче, както се приема и в
цитираното вече ТР №1/2017 г. на ВАС,
ОСС I и II колегия „след
като едно от условията на АПК за образуване
на производство по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ
е административния акт да е отменен по административен или /и/ съдебен ред и
след като в тези производства гражданина е ползвал адвокатска защита, защото не
е могъл сам да се защити, то хонорара, платен на адвокат за осъществяване на
тази защита не е нищо друго, освен
имуществена вреда, която е в пряка причинна връзка
с отменения като незаконосъобразен административен акт.“ За посочената
имуществена вреда се дължи обезщетение съгласно чл.4 от ЗОДОВ, както вече се
посочи. Следователно и в случая, макар размерът на обезщетението да произтича
от размера на заплатеното адвокатско възнаграждение, касае се до присъждане на
обезщетение за имуществени вреди, а не за присъждане на разноски по производство,
в което те са направени, поради което и допустимо е присъждането на законната
лихва върху основната искова претенция за обезщетение. Не се възприемат като
основателни възраженията, че така се поставят в неравно положение лицата и се
създава привилегия в полза на тези, които обжалвали административни актове в
административните фази на производството, понеже за техните разноски за адвокат
можело да се присъди лихва, а върху разходите направени от страни в съдебни
производства не се дължи такава. Съдът пак ще посочи тук, че не се касае в
случая до производство за присъждане на адвокатско възнаграждение, а до такова
за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, сиреч, вземане, произтичащо
от непозволено увреждане по смисъла на чл.45 от ЗЗД. Не е налице и неравно
третиране, доколкото при сегашната законова регламентация страните в съдебни
производства биха могли в рамките на едно и също производство да претендират и
да получат осъждане и за направените в него разноски, докато лицата,
осъществяващи обжалване на административен акт в административното производство
по ДОПК, нямат такава законова възможност, поради което и единственият път за
тях остава присъждането на обезщетение за направения вече от тях в
административното производство разход по реда на ЗОДОВ, сиреч, те следва да
водят още едно исково по характера му производство. Тоест, с оглед характера на
исковата претенция, а именно обезщетение за вреди от незаконосъобразен
административен акт, не е недопустимо присъждането на лихва за забава върху
размера на същата.
Съгласно
с заключението по т.4 на ТР № 3/2005 г. на ВКС, ОСГК, при незаконни актове на
администрацията, началният момент на дължимостта на
законната лихва върху сумата на обезщетението е влизането в сила на решението,
с което се отменят унищожаемите административни
актове, а при нищожните – моментът на издаването им. В случая се претендира мораторна лихва и законна лихва, считано от по-късен от
определения с посоченото ТР момент, а именно от датата, следваща извършения
разход от ищеца до датата на изготвяне на исковата молба, както и от датата на
завеждане на исковата молба, поради което и с оглед посоченото относно установения
размер на лихвата с общодостъпния метод на изчисление, настоящият съд счита, че
следва да уважи претенцията за
присъждане на мораторна лихва, както и тази за
законната лихва върху главницата, така, както са предявени, като присъди размер
на мораторната лихва от 366 лева, изчислена върху
сумата на обезщетението от 21 600 лева и законна лихва върху сумата, считано от
02.08.2019 г. до окончателното й изплащане.
Що
се касае до другите възражения, свързани с разсъжденията кога длъжникът изпада
в забава и поради това и от кога се дължи лихва, подкрепени с посочената в
отговора по исковата молба и в писмените бележки съдебна практика на ВАС, то
съдът намира същите за неоснователни. Известна е действително противоречива
съдебна практика на висшата съдебна инстанция по въпроса, като част от
съдебните състави на ВАС действително възприемат становището, че в случая
следва да се изхожда от разпоредбата на чл.84 от ЗЗД при определяне на момента,
от който длъжникът изпада в забава / напр. Решение № 1636/2019 г. по дело № 10814/2017 г. и Решение №
2370/2019 г. по адм. дело № 114/2018 г./ Настоящият
съдебен състав обаче не възприема посоченото в тези съдебни решения становище,
като застъпва изложеното в особеното мнение към второто от посочените съдебни
решения на ВАС, според което следва да се приеме именно разрешението, дадено в
т.4 на ТР № 3/2005 г. по т.д .№ 3/2004 г., което е задължително за съблюдаване
от съдилищата съгласно чл.130 от ЗСВ. Отделно от това, следва да се има
предвид, че нормата на чл.84, ал.2 от ЗЗД, която се коментира и изисква покана
на длъжника, за да изпадне той в забава, се отнася до общата договорна
отговорност, а в настоящия случай се касае до отговорност за вреди от
незаконосъобразен административен акт, сиреч вреди от непозволено увреждане,
при което положение, съобразно чл.84, ал.3 от ЗЗД при задължение от непозволено
увреждане длъжникът се смята в забава
и без покана. Именно с този
характер на исковата претенция, като такава произтичаща от непозволено увеждане, е съобразено и посоченото вече ТР № 3/2005 г. Следователно
и неоснователни са доводите на ответника относно това, че лихва не се дължала
понеже длъжникът в лицето на ответния административен орган, не можело да се
счита в забава, защото не бил поканен да плати. Ето защо и съдът счете, че
следва да уважи претенцията за присъждане на мораторна
лихва, както и законна такава върху главницата, така както те са направени.
На основание
чл.10, ал.3 от ЗОДОВ, на ищеца ще следва да бъдат присъдени и сторените в
настоящото производство разноски в размер на общо 1453 лева, съгласно
представения списък, от които 1428 лева изплатен размер на адвокатско
възнаграждение и 25 лева заплатена държавна такса за образуване на делото.
Направеният разход за адвокатско възнаграждение е доказан, като по делото е
представено копие на фактура и преводно нареждане, видно от които в полза на
упълномощеното по делото адвокатско дружество, което от своя страна е преупълномощило за процесуално представителство по делото адв. С., е заплатена сумата от 1428 лева. Що се касае до
възражението за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар, то същото според
съда е неоснователно, като възнаграждението е видно да е определено почти в
минималния предвиден размер по чл.8, ал.1, т.4 от Наредба №1/2004 г., вр. с §2а от ДР на Наредбата и по никакъв начин не може да
се счете, че са налице основания за присъждането на по-нисък размер на
разноските в тази им част по смисъла на чл.78, ал.5 от ГПК. В конкретния
случай, оказаната от адвокат С. по настоящото дело правна помощ се е изразила в
изготвяне и депозиране на исковата молба с доказателства, както и внасяне на
държавната такса за образуване на делото, а също и в участие на адв. С. в проведените по делото две съдебни заседания и
изготвяне на писмени бележки. Поради това и в процесния
случай заплатеният действително от ищеца размер на адвокатското възнаграждение,
който е почти в размера на минималния предвиден такъв по специалната Наредба
№1/2004 г., не е несъразмерен или несъответстващ на критериите по чл.36, ал.2
от ЗА, нито може да бъде определен като прекомерен.
С оглед така
изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Национална агенция за приходите гр.София, да заплати
на „ЕМТ“ ЕООД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление в гр.Пловдив, ****№
5 сумата от 21 600 лв. /двадесет и
една хиляди и шестстотин лева/, представляваща обезщетение за претърпени от
ищеца имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно издаден срещу него
Ревизионен акт № Р-16001618002668-091-001/04.01.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от 02.08.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сума в размер на 366 лв. /триста
шестдесет и шест лева/, съставляваща мораторна лихва
върху размера на обезщетението за периода от 01.06.2019 г. до 31.07.2019 г.
ОСЪЖДА Национална
агенция за приходите гр.София, да заплати на „ЕМТ“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление в гр. Пловдив, ****№ 5, сумата в размер на 1453 лв. /хиляда четиристотин петдесет
и три лева/, представляваща направените по настоящото дело разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния административен съд в
14-дневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: