Решение по дело №298/2019 на Апелативен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е № 150

                           20.12.2019г., гр.Бургас

                       В   ИМЕТО  НА   НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД    БУРГАС,  търговски състав,                                                                   

На двадесет и осми ноември две  хиляди и деветнадесета година

В открито съдебно заседание в следния състав

                                      ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕЛИ СЪБЕВА

                                               ЧЛЕНОВЕ :АЛБЕНА ЗЪБОВА – КОЧОВСКА

                                                                     ХРИСТИНА МАРЕВА

при секретар Станка Ангелова

като разгледа докладваното от съдия Зъбова въззивно търговско дело № 298 по описа за 2019 г. за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството по делото е въззивно, по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по жалбата на Н. С. К. с ЕГН ********** и Д. Д. К. с ЕГН **********- двамата от гр. Б., съответно- ответник и трето лице негов помагач по търговско дело № 523 по описа на окръжен съд Бургас за 2015 година, подадена чрез процесуален представител - адвокат Д. Д. БАК, против съдебно решение №32 от 24.04.2019 г., постановено по горното дело, с което е уважена спрямо тях претенцията на ищеца „Р. /Б./ ЕАД“ по чл.422 от ГПК и К. е осъден да му заплати сторените в първа инстанция съдебно-деловодни разноски.

В нарочни молби от 16.08.19г. и от 26.11.19г. въззивниците са заявили уточнение, че жалбата не следва да се счита за подадена от ответник „К“Е. нито срещу решението на първата инстанция, с което вземането е установено по отношение на това дружество, нито в частта, с която е отхвърлена насрещната му претенция против Банката- ищец за присъждане на 1000лв., заявени като частичен иск от общо 30 000лв., представляващи сумата, с която Банката се е обогатила неоснователно чрез начисляване на недължими лихви, ведно със законна лихва за забава върху тях от заявяването на иска, до окончателното изплащане на главницата, а физическите лица нямали правен интерес да обжалват решението за отхвърляне на насрещната претенция.

С въззивната жалба решението на първата инстанция се сочи за неправилно. Иска се отмяната му и постановяване на ново, с което исковете бъдат отхвърлени. Дирят се разноски.

Въззивниците изразяват недоволство от това, че възраженията им за неравноправност на клаузите в Договора за кредит не са разгледани, т.к. третото лице-помагач е счетено за дало обезпечението ипотека за дейността на ответното търговско дружество, с което е тясно свързано, а не за цели от частен характер и за него е неприложима специалната защита на потребителя, уредена в Д. 93/13 /ЕИО. Излагат пространни съображения в подкрепа на обратното становище.

Възразяват срещу приемането като доказателства на три пълномощни, поради настъпила пред първа инстанция преклузия, но възразяват и срещу доказателствената им сила, като неотносими към спора( тези от 2006 г. и от 2009 г. са издадени на Д. К. Ж. , не на Д. К. ) и няма доказателства да са били използвани от овластеното лице за осъществяване на управленските и представителните функции на търговеца вместо законния му представител. Спесимен от подписи, датиращ от 11.03.11г. също се сочи за неотносимо доказателство, касаещо период, след сключването на кредитния договор.

Възразяват срещу подхода на съда при преценката дали Д. К. е потребител и има ли правото да се позове на такава правна защита срещу Банката(неправилно е изследвана връзката й с дружеството извън периода на сключването на кредитния договор и не е съобразен статутът й на ипотекарен длъжник, който не е страна по кредитния договор с Банката).

Въззивниците се позовават на новата практика на СЕС(цитира се дело С-630/17) за възможността потребителският кредит да има двойна цел-лична и професионална(или търговска), като качеството на потребител на кредитополучателя зависи от това дали личната цел има превес.

Считат приложима също Д. 2005/29/ЕО на ЕП и Съвета от 11.05.05г. относно нелоялните търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар. Приемат за нелоялна търговска практика на Банката служебното, без знанието и съгласието на кредитополучателя превалутиране на суми, налични по левовата му разплащателна сметка (овърдрафта), с които последният би бил изцяло погасен. От това извличат неравноправност на клаузата на чл.3.10 от Договора за овърдрафт и клаузите със сходно съдържание от другите договори за кредит, предвиждащи, че кредитополучателят дава неотмени-мото си съгласие за подобни служебни операции(чл.4.3,чл.4.4 и чл.3.10 от договора за инвестиционен кредит от 19.12.07г. и от договора за банков кредит от 03.02.06г.).

Въвеждат оплакване, че съдът не е обсъдил възраженията им за нищожност на горепосочените клаузи и на чл.3 от Наредба №3/29.09.05г. на БНБ за паричните преводи и платежните системи, както и на чл.21 от Наредба №3 от 16.07.09г. на БНБ, на които ищецът се позовава, за да обоснове законосъобразност на прилаганата от него нелоялна практика (изложени в молба №8439/13.06.18г.).

Молят за обща преценка на института „служебно събиране на задължения“ от страна на банките, уредени в горецитираните наредби, при съблюдаване на принципа за пропорционалност и съразмерност на намесата на Държавата и нейните органи в регламентирането и съблюдаването на правата на потребителите, за да се избегне поставянето на кредитните институции в привилегировано при банковото кредитиране положение.

Предвид горното, въззивниците намират, че съдът не е приложил правилно действащото общностно право, имащо примат пред национал-ното и е допуснал неправилност на крайния си правен извод по спора.

Твърдели са неправилно приложение и на процесуалните норми, като са направили доказателствени искания, от които въззивният съд е уважил тези за събиране на представените с жалбата документи и е оставил без уважение останалите, както и направеното искане за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, по съображения, изложени в определението по допустимостта на въззивното производство.

В срок е постъпил писмен отговор на въззиваем “Р“ ЕАД- ЕИК ****- гр. С., чрез ю.к. Й., с който възраженията от жалбата се сочат за изцяло неоснователни. Страната намира за правилни изводите на съда, че третото лице-помагач- Д. К. няма качеството „потребител“ и не може да се ползва от защитата по ЗЗП, респективно от тази по Д. 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Въззиваемата страна намира за доказана претенцията си, т.к. размерът на присъдените в заповедното производство суми изцяло съвпада с този, установен и по неоспореното заключение на съдебно- икономическата експертиза в първа инстанция, от третото заключение( също неоспорено) по която е видно, че в периода от 29.07.08г. до 03.08.12г. от левовата разплащателна сметка на дружеството са извършени изходящи плащания в общ размер от 2 020 280, 53лв. В тази сума не са включени погасяванията по останалите кредити, а такива към търговски партньори, с част от които ответникът е можел да погаси изцяло процесния кредит, вместо да го ползва за стопанската си дейност, но не го е сторил. Страната счита, че е без значение дали изходящите плащания от сметката на дружеството са били извършени с лични свободни средства или със средства от овърдрафта. Според нея всички средства, постъпили в сметката на дружеството, са негова собственост. Възразява срещу доводите, че ответниците били поставени при кредитното договаряне в неравноправно спрямо кредитодателя положение.

Счита, че по своя воля длъжниците не са предприели мерки за разделяне на обслужването на кредитите си от банката ищец в различни разплащателни сметки, а са можели да го сторят с оглед по-лесното управление на собствените си финанси, освен това са имали възможността да посочат кои точно задължения погасяват с нарочно отбелязване във всяко платежно нареждане, както и при полагане на нормалната грижа за търговските си дела, да извършват проверка и да получават информация за движението по сметките си и за погасяването на кредитните си задължения.

Моли за потвърждаване на обжалваното съдебно решение, като правилно. Дири разноски, включително ю.к. възнаграждение в размер на 450 лв. Възразява срещу доказателствените искания на въззивниците и срещу това за отправяне на преюдициално запитване до СЕС и не ангажира нови доказателства.

В проведеното пред въззивния съд открито съдебно заседание становището на въззиваемата Банка се поддържа от процесуален предста-вител–юрисконсулт.

С оглед на горното, при извършената от въззивния съд служебна проверка на решението по чл.269 от ГПК се установи, че то е валидно и допустимо.

По съществото на спора, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, предвид отправените от въззивниците оплаквания за неправилност на обжалвания акт на първата инстанция и в приложение на действащото право, Апелативен съд Бургас приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Образуваното съдебно производство е по обективно и субективно съединени претенции с правно основание чл. 415, ал. 1,вр.с чл. 422 от ГПК.

Ищецът „Р. /Б./“ ЕАД- гр. С. е завел на посоченото основание искове против „К“ Е. –гр. Бургас и Н. С. К. от гр. Б., като е молил съда да приеме за установено, че ответниците-търговското дружество (кредитополучател) и физическото лице(солидарен длъжник), му дължат сумата 198525.24 лв. -изискуема главница; сумата 135.03 лв.-изискуема редовна лихва за периода от 05.12.2013 г. до 05.01.2014 г. вкл.; сумата 30601.93 лв. - изискуема наказателна лихва за периода от 15.01.2014 г. до 07.04.2015 г. вкл.; сумата 24683.81 лв. изискуема лихва, дължима и неплатена на 15.01.2014 г.; сумата 3948.64 лв.- изискуема лихва, дължима и неплатена на 15.01.2014 г.; сумата 195 лв.-разноски за застрахователна премия по застрахователна полица ЗП № 0* от 24.07.2014 г. на ЗД „Е“ АД, платена от ищеца на 30.07.2014 г.; сумата 25 лв. - разноски за подновяване на вписване № 2* на договор за особен залог в ЦPОЗ, платена от ищеца на 03.06.2014 г., които вземания произтичат от договор за овърдрафт от 17.07.2008 г., изменен и допълнен със следващи: анекс №1 от 30.05.2009 г., анекс №2 от 27.07.2009 г., анекс №3 от 25.03.2010 г., анекс №4 от 30.04.2010 г., анекс №5 от 29.11.2010 г., анекс №6 от 14.01.2011 г., анекс №7 от 29.04.2011 г., анекс №8 от 26.07.2011 г., анекс №9 от 30.09.2011 г., анекс №10 от 31.10.2011 г. , анекс №11 от 12.12.2011 г., анекс №12 от 29.06.2012 г., анекс №13 от 30.08.2012 г., анекс №14 от 21.12.2012 г.и анекс №15 от 24.09.2013 г., ведно със законната лихва върху претендираната главница от 198525.24 лв., от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на паричното задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК в Бургаския районен съд-08.04.2015 г., до нейното окончателно изплащане.

Обосновал е исковете си с твърденията, че е сключил горепосочения договор за кредит с ответниците, но на крайния му падеж(15.01.14г.), когато е следвало да бъдат погасени с изпълнение всички произтичащи от него вземания : за главница, лихви, такси, комисионни и разноски, доброволно плащане не е направено. Затова на основание чл.417 ГПК ищецът инициирал пред БРС заповедно производство, след успешното провеждане на което се снабдил със заповед за незабавно изпълнение № 1427/24.04.15г. и изпълнителен лист №2124/28.04.15г. по ч.гр.д. №2212/ 2015г. по описа на Районен съд Бургас. Тъй като ответниците депозирали своевременно възражение срещу тази заповед, в дадения му от съда срок ищецът заявил оспореното си вземане за установяване по реда на исковото производство.

Ответниците по делото: „К“ Е. , представлявано от Н. С. К. и Н. С. К. са оспорили така предявените против тях искове по основание и размер. Молили са за отхвърлянето им като недоказани. Търговското дружество е предявило и насрещен иск против първоначалния ищец за сумата от 1000 лв., представляваща част от общо дължимата му такава в размер на 30000 лв., с която Банката неоснователно се е обогатила, поради липса на основание за нейното получаване, ведно със законната лихва за забава от датата на предявяването на претенцията( с отговора на исковата молба - 18.11.2015 г.), до нейното окончателно изплащане.

Въвели са възражения, че считат задълженията си по процесния договор за кредит за погасени чрез извършени плащания по сметката, обслужваща кредита, а Банката е определила размера на вземането си неправилно, като е подменила компонентите, определящи договорната и наказателната лихви. Това довело до увеличаване на начислените такива. Тя неоснователно е начислила и погасила недължими наказателни и договорни лихви; неправомерно и без основание служебно е погасила задължения по други кредитни продукти, ползвани от дружеството със сумите, постъпващи по сметката, предназначена да обслужва плащанията по процесния договор за кредит от 17.07.08г.; недопустимо е начислявала лихва върху лихва. Оспорили са справките по чл.366 от ГПК, т.к. не отразяват действителното движение по посочената банкова сметка. Направили са възражение за прогласяване нищожността на клаузи от договора за кредит и анексите към него, поради тяхната неравноправност.

Конституираното в процеса трето лице помагач на ответниците Д. , чрез пълномощника си също е изложила съображения за неоснователност на заявените искове и е молила за отхвърлянето им.

Бургаският окръжен съд е уважил заявените установителни претенции изцяло, отхвърлил е насрещната осъдителна претенция на ответното дружество и е присъдил дължимите на ищцовата страна разноски по делото.

Решението в частта, установяваща вземането на Банката по процесния договор за овърдрафт спрямо „К“Е. и в тази, отхвърляща осъдителния иск на дружеството срещу Банката, поради необжалване е влязло в сила.

За да постанови правния резултат по установителния иск спрямо ответника Н. К. настоящ жалбоподател, окръжният съд се е позовал на събраните по делото доказателства, включая изслушаната съдебно -икономическа експертиза, установяващи, че вземането на Банката действително съществува в заявения с исковата молба размер. Освен това е приел за изцяло неоснователни направените от ответниците и третото лице-помагач защитни възражения.

Въззивната инстанция изцяло споделя така обективирания в обжалваното решение краен правен извод.

В отговор на изнесените във въззивната жалба оплаквания, съдът заявява следното:

Събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност, установяват изложената в исковата молба фактическа обстановка по спора.

Освен това съдът съобразява, че решение №32/24.04.19г., постановено по настоящото дело от първата инстанция е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е установено вземането на Банката спрямо длъжника- кредитополучател„К“ЕООД-гр. Б. за претендираните по делото главница, лихви, разноски, такси и др., произтичащи от сключения между тях договор за овърдрафт от 17.07.08г. с кредитен лимит от 200 000лв.

В този договор настоящият въззивник Н. К. , който е също управител и едноличен собственик на капитала на дружеството, е посочен за солидарен длъжник. Според чл. 8.2 от договора за овърдрафт, физическото лице-съдлъжник на кредитополучателя отговаря солидарно( при условията на чл.121 и сл. от ЗЗД) за изпълнението на всички задължения на последния към кредитната институция.

С оглед горното и след като вземането на ищеца спрямо главния длъжник- дружеството- кредитополучател е установено по основание и размер, то би следвало да се счете за установено и спрямо солидарно отговорния за същия дълг ( в пълния му размер) съдлъжник Н. К. , освен ако в рамките на настоящото производство той не се защити с обосновано оплакване за неправилност на изводите на първата инстанция по въведените против вземането на кредитора общи за всички солидарни длъжници правозащитни възражения или по личните му такива( арг. от чл.122, ал.3 и чл.127, ал.3 от ЗЗД).

Видно от съдържанието на отговора и допълнителния отговор на исковата молба в първа инстанция е, че възраженията на съдлъжника против вземането на Банката са същите, като тези на дружеството- кредитополучател, изложени по- горе.

С оглед на това и доколкото в настоящата въззивна жалба няма конкретни оплаквания срещу съществуването на заявените по делото вземания на кредитодателя, респективно на съдлъжника, освен в контекста на приложима потребителска защита спрямо третото лице- помагач и свързаната с нея недействителност на всички клаузи от договора за овърдрафт и анексите към него, определящи положението на потребителя като неравнопоставено спрямо икономически по-силната страна в правоотношението- Банката, въззивният съд посочва следното:

Анализът на процесния договор за овърдрафт, анексите към него и останалите събрани по делото доказателства, преценени в тяхната съвкупност, ведно със заключенията по назначената съдебно- икономическа експертиза установяват вземането на Банката в посочените в исковата молба основание и размери спрямо съдлъжника-въззивник.

Първото усвояване на кредита до 150000 лв. по договора за овърдрафт е уговорено и предоставено на кредитополучателя за рефинансиране на негов заем към друга банка, а последващото многократно усвояване на овърдрафта до максималния му размер след рефинансиране на сумите по чл. 2.1.1 /първото усвояване/, е ползвано като оборотни средства, свързани с основната дейност на търговеца.

След сключването на посочените в исковата молба анекси, крайният срок за погасяване на всички вноски-главница, лихви, такси, разноски и др. касателно горния договор е 15.01.2014г.

Във връзка с движението по сметката, обслужваща овърдрафта и размера на задължението на дружеството при завеждането на делото, е била допусната и изслушана съдебно-икономическа експертиза, установяваща, че за периода от 28.08.2008 г. до 30.08.2012 г. от отпуснатия овърдрафт са били усвоявани многократно суми в рамките на предвидения лимит от 200 000лв..

Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист от кредитора в съда, начислените и непогасени задължения по договора за овърдрафт и анексите са в общ размер на 258114.65 лева, от които 198525.24 лева - усвоена и непогасена главница, 28767.48 лева - начислена и непогасена редовна лихва, 30601.93 лева - начислена и непогасена наказателна лихва и 220 лева - разноски.

Начислената, съгласно чл. 5 от анекс №15 месечна погасителна вноска за лихва, дължима на 05.01.2014 г.в размер на 135 лева, както и падежиралите към крайния срок за погасяване на кредита 15.01.2014г.суми не са погасени на съответните падежни дати. Ищецът е платил разноските за застрахователна премия от 195 лева на 30.07.2014 година и тези за подновяване вписването на договора за особен залог в ЦРОЗ в размер на сумата от 25 лв. на 03.06.2014 година.

Банката и кредитополучателят по договора са уговорили в чл. 2.1.2 кредитът да бъде ползван по една конкретно посочена разплащателна сметка на кредитополучателя, като според експерта, в периода от 28.07.2008 г. до 07.04.2015 г.от нея са били обслужвани три договора за кредит в лева, сключени между тях: процесният договор за овърдрафт, договорът за револвиращ банков кредит от 22.03.2005 г. и договорът за банков кредит от 11.03.2011г. През същият период от време от тази сметка чрез превалутиране са били прехвърляни и средства по разплащателната сметка на „К“ Е. в евро, която е обслужвала други два договора за кредит в евро между страните: договор за банков кредит от 03.02.2006 г. и договор за инвестиционен банков кредит от 19.12.2006 г.

По сметката няма постъпили суми с конкретно основание „за погасяване на овърдрафта“, доколкото като разплащателна, тя е служела и за всякакви други разплащания на търговеца.

Договорът за овърдрафт сочи, че до размера на разрешения овърдрафт Банката служебно изпълнява платежните нареждания на кредитополучателя, за които няма достатъчно средства по сметката( чл. 3.5), че постъпващите по сметката суми намаляват частта на ползвания овърдрафт без да е необходимо изрично нареждане за това от страна на кредитополучателя(чл.3.6). Банката начислява лихва само върху използваната част от кредита; усвоените суми по кредита не следва да надхвърлят към всеки един момент от действието на договора размера на овърдрафта. В чл. 3.10 кредитополучателят е дал своето безусловно и неотменимо съгласие Банката служебно да събира своите вземания, произтичащи от и във връзка със същия от всички негови сметки при банката и/или да прихваща вземанията си срещу всякакви негови авоари при нея. В чл. 4.1 е залегнало, че за ползвания овърдрафт кредитополуча-телят заплаща на банката годишна лихва с определен размер, че тя се начислява ежедневно и се плаща в последния ден на всеки месец, че при забава в плащането на дължими по договора суми кредитополучателят дължи на банката неустойка - наказателна лихва за забава в определен размер (едномесечен Софибор плюс 12 пункта надбавка годишно върху усвоената и непогасена главница по овърдрафта), за времето на забавата до окончателното погасяване на забавените вноски. Сключените в последствие анекси са изменили условията по първоначалния договор и крайния падеж, но няма данни претендираното спрямо ответника- съдлъжник вземане на Банката да е формирано в отклонение от направените в договора и анексите уговорки.

Въведените от ответниците по делото възражения за нищожност на отделни клаузи от договора за кредит и анексите към него(поддържани във въззивната жалба), поради тяхната неравноправност, според този съд са неоснователни.

Доводите за нищожността се черпят от нарушение на Д. 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.,касаеща неравноправните клаузи в потребителските договори и от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), чрез който акт тя е транспонирана в националното ни законодателство, а също и от твърдението за нелоялни търговски практики от страна на Банката по смисъла на уреждащата тази материя Д. 2005/29/ЕО на Европейския парламент и съвета от 11.05.05г., сочеща такива практики на търговци спрямо потребители на вътрешния пазар.

По смисъла на чл.2 от цитираната първа Д. „потребител“ е всяко физическо лице, което участва в качеството си на страна по договорите поради интереси, стоящи извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

В § 13а, т. 9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че с него са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на горепосочената на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Във връзка с преюдициални запитвания по приложението на чл. 2, б. „б“ от Директивата, е формирана и практика на Съда на Европейския съюз, цитирана от първата инстанция.

Съгласно тази практика СЕС възприема, че понятието „потребител“ по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Д. 93/13 има обективен характер и трябва да се преценява по функционален критерий, което изисква съобразяване дали разглежданото договорно отношение се вписва в рамките на дейности, външни за упражняването на дадена професия /т. 27/. Преценката се извършва с оглед всички обстоятелства и доказателства по делото /т. 28/. В практиката на ВКС също е възприето, че лице - съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо такъв, по който кредитополучателят е търговец, може да има качеството на потребител по ЗЗП и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.

Втората директива също се прилага при нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители, съгласно чл.5 (преди, по време на и след търговска сделка във връзка със стока) и предимно урежда отношенията между потребители и предприятия.

С оглед на горното и съобразявайки данните по делото, настоящият съд заключава, че не само дружеството- кредитополучател не може да се позове на защита като потребител, т.к. не е физическо, а юридическо лице и не отговаря на поставените по-горе изисквания. Съдлъжникът му Н. К. в лично качество също не може да ползва тази защита по причини, че както към момента на подписването на договора за овърдрафт, така и по време на цялото негово действие, е бил управител на търговеца( изключая времевия отрязък, когато такъв е било третото лице-помагач) и същевременно едноличен собственик на капитала на дружеството- кредитополучател.

Това му положение го поставя в тясна и трайно установена функционална връзка с търговската дейност на дружеството- кредитополучател и съобразно с практиката на СЕС и на ВКС, изключва възможността участието му в договора за кредит да се счете продиктувано от лични съображения и цели, стоящи извън тези, които обслужват дейността на представлявания от него търговец. Н. К. не може да се счете за икономически по-слаба страна в оспорваното кредитно правоотношение и не може да се позове на защита като потребител, изразяваща се в това, че поради неравнопоставеност при договарянето може да се освободи от задължения, произтичащи от злепоставящи интересите му клаузи, защото законът ги обявява за нищожни.

Предвид горното, въззивната инстанция намира за неоснователни възраженията на въззивника за нищожност на увреждащите го неравноправни клаузи от договора за овърдрафт и подписаните към него допълнителни анекси. Следователно Н. К. дължи на Банката заявените в настоящото производство суми по кредита, така както са описани по основание размер в исковата молба.

Що се отнася до изобилните възражения за неоснователно отказана от първата инстанция потребителска защита на въззивницата по делото Д. К. трето лице помагач на ответниците в производство пред БОС, този съд приема, че не подлежат на самостоятелно разглеждане, доколкото осъществяват личната й защита спрямо кредитора, а искът по чл.422 от ГПК не е насочен срещу нея.

Д. К. е ипотекарен длъжник на Банката и е обременила имотите си, посочени в н.а. №18, т.ІІІ, рег. №4970 по д. №385 от 17.07.08г. в обезпечение задължението на търговеца за връщане на усвоените по договора от 17.07.08г. за овърдрафт с лимит от 200 000лв. суми, в която и да е тяхна част, ведно с лихви,комисионни, такси и разноски, включително и на последващите анекси в случай на разсрочване на кредита или промяна на други условия по него.

Действително по делото има данни за насочване на принудително изпълнение от страна на Банката срещу ипотекираното имущество на К. , с цел удовлетворяването й като обезпечен кредитор, но то не може да бъде избегнато с произнасянето на съда по въведените в този процес възражения за нищожност на клаузите от кредитния договор, в контекста на осъществената от третото лице-помагач на ответниците материално правна защита. Това е така, защото предмет на делото не е установяването на задължението на ипотекарния длъжник към кредитора, а на чуждия дълг, който е обезпечен с ипотеката. Освен това К. не е страна по кредитното правоотношение.

От процесуално правна страна и предвид разпоредбата на чл.223 от ГПК, определяща субективните и обективни предели на СПН на съдебното решение между участващото в процеса трето лице- помагач и насрещната страна по делото, въззивният съд съобразява, че в случая настъпилата с решението на БОС СПН се изразява в това Д. К. да приеме за съдебно установено вземането на Банката спрямо „К“Е. по договора за овърдрафт от 17.07.08г., доколкото обезпечава с имуществото си изпълнението му. Дали тя следва да бъде ангажирана в изпълнителното производство като ипотекарен длъжник на Банката обаче, не е предмет на настоящото дело.

Всички останали правни и фактически съображения на първата инстанция, обуславящи крайния й извод по спора, се споделят изцяло от този съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК, БАС препраща към мотивите на съдебния й акт.

В обобщение на гореказаното, решението на БОС следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

С оглед изхода от обжалването, въззиваемата Банка има право на направените в настоящото производство разноски, на основание чл.78, ал.3, вр. чл.78, ал.8 от ГПК, представляващи юрисконсултско възнагражде-ние в размер на 450лв.(по чл.25, ал.2 от НЗПП). Тези разноски следва да се поставят в тежест на въззивника ответник Н. К.

Мотивиран от горното, Апелативен съд Бургас

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА съдебно решение № 32/24.04.19г., постановено по т.д. №523/15г. по описа на Окръжен съд Бургас в обжалваната част.

ОСЪЖДА Н. С. К. , ЕГН ********** от гр. Б., ж. к. „Л“, бл. **, вх.*, ет. *, ап. 10 да заплати на „Р. /Б.“ Е. със седалище гр. С. и адрес на управление: район „Л“, Е. 2000, бул. „Н“ №55, представлявано от Е. М. В. и М. Т. П. , със съдебен адрес гр. Б., ул. „А“ №1, сумата 450лв.(четиристотин и петдесет лева) съдебно-деловодни разноски, направени от Банката по в.т.д. №298/2019г. по описа на Апелативен съд Бургас, представляващи юрисконсултско възнаграждение за осъщественото й процесуално представителство и защита във въззивното производство.

Решението може да бъде обжалвано в едномесечен срок от връчването му на страните, с касационна жалба пред ВКС.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

ЧЛЕНОВЕ: