РЕШЕНИЕ
№ 3865
гр. Пловдив, 21.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20225330101568 по описа за 2022 година
Съдът е сезиран с искова молба от Н. И. Г., ЕГН: **********, против „Фератум
България” ЕООД, ЕИК: *********, с която е предявен осъдителен иск с правно основание
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от
28.04.2017 г., по силата на който ищцата получила сумата от 2000 лева, срещу задължението
да бъде върната на 12 погасителни вноски, всяка една в размер на 205 лева. Договорът бил
сключен при годишен лихвен процент в размер на 23 % и ГПР, равняващ се на 49.11 %. В
чл. 5 от договора било предвидено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от „Фератум Банк“ в полза на дружеството. За така представената гаранция,
ищцата следвало да заплати сумата от 1540 лева.
Твърди, че с влязло в сила на 20.01.2022 г. Решение по гр. д. № 251/2020 г. на Районен
съд - Асеновград, „Фератум България“ ЕАД било осъдено да заплати на ищцата сумата от
100 лева, предявена като частичен иск от цялата сума от 2000 лева по договора за
потребителски кредит от 28.04.2017 г. Излага, че прието било за безспорно от съда, че
ответното дружество е получило от Н. Г. сумата от 4100 лева, както и че договора за кредит
бил недействителен. Поради недействителността на договора, получената сума над
платената главница била без правно основание.
Предвид изложеното ищцата моли за присъждане на 1900 лева – недължимо платена
сума по Договор за потребителски кредит от 28.04.2017 г., ведно със законната лихва,
считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира
разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявените искове по основание и размер.
Твърди, че процесният договор е валидно сключен в съответствие със ЗПФУР и ЗПК.
1
Страните били изпълнили всички стъпки, свързани с отпускане на кредит през интернет
страницата на ответника. При кандидатстването, ищцата избрала да се възползва от
допълнителна услуга - гаранция, предоставена от Фератум Банк. Изборът на
кредитоискателят дали да предостави личен гарант или да избере услуга по предоставяне на
гаранция от юридическо лице е изрично предвиден в чл. 4.3 от СЕФ. След като кредитът бил
одобрен, ищцата е получила по ел. поща договорът за кредит, ОУ към него, погасителен
план и преддоговорна информация /СЕФ/. На всеки един етап от кандидатстването ищцата
е могла да се откаже от искания кредит. Твърди да е изпълнил добросъвестно задълженията
си по чл. 8 от ЗПФУР, като е предоставил на ищцата преди сключване на процесния договор
цялата необходими информация по смисъла на закона. Моли се за отхвърляне на предявения
иск. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи
се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е бил сключен договор за
потребителски кредит от 28.04.2017 г., за предоставен кредит в размер на 2000 лева. /виж
Определение по чл. 140 ГПК № 5387/18.05.2022 г./.
Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени
доказателства.
Установява се, че с влязло в сила решение по гр.д. № 251/2020 г на РС - Асеновград,
ІV гр.с., ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 100 лева – частичен иск от
цялата сума в размер на 2000 лева, платена по договор за кредит от 28.04.2017 г., ведно със
законната лихва от подаването на исковата молба – 10.02.2020 г. до окончателното й
изплащане. Този съдебен акт е потвърден с решение № 83 от 20.01.2022 г. по в.гр.д. №
3219/2021г. по описа на ОС - Пловдив.
Установява се, от изисканото гр.д. № 251/2020 г на РС - Асеновград, ІV гр.с., че
ищецът е заплатил на ответника сума в общ размер на 4000 лева, за което е представена
разписка от 22.12.2017 г. от „Изи Пей“, с посочено основание на плащането „пълно пог.дог.
**** Н. И. Г..“ /л. 4 от гр.д. № 251/2020 г. по описа на РС – Асеновград/.
Производството по гр.д. № 251/2020 г на РС - Асеновград, ІV гр.с. е било образувано
по подадена искова молба от Н. И. Г. против „Фератум България“ ЕАД, с искане за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 100 лева, предявена като частичен иск
от сумата от 2000 лева, като получена без основание. Установено е, че между страните са
били налице договорни правоотношения по Договор за потребителски кредит от 28.04.2017
г., по силата на който ответникът е предоставил в заем на ищеца сума в общ размер от 2000
лева. След като усвоила сумата от 2000 лева, тъй като представители на ответника се
свързали многократно с ищцата, като настоявали, освен заемната сума от 2000 лева да
възстанови още 2000 лева, ищцата заплатила сумата от 4000 лева на 22.12.2017 г., за което
била съставена разписка. Предмет на спора по гр.д. № 251/2020 г. по описа на РС –
Асеновград, е дали е бил сключен договора за потребителски кредит от 28.04.2017 г., дали
като обезпечение по договора за кредит е бил сключен договор за гаранция, с трето за спора
лице – „Фератум Банк“ ЕАД, по който се дължи възнаграждение и дали ответникът е
действал като представител на дружеството – гарант, за да получи дължимото
възнаграждение. Установено е, че между страните е сключен процесния договор за кредит,
по силата на който на ищцата е отпусната сумата от 2000 лева и усвоена от последната. По
делото не е установено да е сключен договор между ищцата и трето за спора лице –
„Фератум Банк“, съответно ищцата да е поела задължението за заплащане на посочената в
договора такса, нито, че ответното дружество, при получаването на сумите да е действало
2
като представител на „Фератум Банк“ ЕАД и да е превеждало в негова полза някаква част от
тях. Установено е, че ищцата е заплатила на ответното дружество сумата в общ размер на
4100 лева. Тъй като, в мотивите на съда е прието, че договорът за потребителски кредит от
28.04.2017 г. е недействителен, съгласно чл. 22 ЗПК, на основание чл. 23 ЗПК за ищеца като
кредитополучател е възникнало задължението да върне на ответника само действително
получената сума по договора в размер на 2000 лева и тъй като е установено, че ищцата е
заплатила по договора обща сума в размер на 4100 лева, то е уважена предявената частична
претенция за връщане на сумата от 100 лева от общо платената в размер на 2000 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Страните по делото не спорят, а и от писмените доказателства по делото се установява,
че на 28.04.2017 г. са сключили Договор за потребителски кредит № 502090, по който
„Фератум България“ ЕООД, в качеството му на кредитор, е предоставило кредит в размер
на 2000 лева, който следвало да бъде върнат с плащането на 12 месечни погасителни вноски.
Уговорена е годишна лихва в размер на 23.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е
49.11 %. В чл. 5 е посочено, че заемът се обезпечава с поръчителството на „Фератум Банк“ в
полза на дружеството. Следователно, предоставянето на поръчителство е задължително за
отпускането на заема.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.
7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
По описаното гражданско дело № 251/2020 г. по описа на РС – Асеновград, няма
формирана сила на пресъдено нещо по отношение на недействителността на процесния
договор за кредит от 28.04.2017 г., макар и в мотивите си, съдът да е достигнал до този
извод.
Ето защо, съдът намира, че настоящият съдебен състав, следва да извърши
самостоятелна преценка относно действителността на процесния договор за кредит.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с осъдителен
иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено
без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора
и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:
1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от
21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. №
115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на
3
ВКС, III г.о.
2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016
г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г.
на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не
се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017
г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о;
Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова, следва да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на
договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск по чл.55
ЗЗД, следи служебно.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.11 %/. Посочената
годишна фиксирана лихва от 23.00 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по
отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.11 % и
общата сума на плащанията от 2460 лева, не съответстват на действителните. В тази сума не
е включено допълнителното плащане по договора за гаранция, което, както се посочи и по -
горе е задължително условие за предоставянето на кредита. С това допълнително плащане
се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да
бъдат включени в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил
законовото ограничение.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този
смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
4
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи.
По договора е платена над получения кредит сумата в размер на 2000 лева.
Съгласно чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК тя се явява платена при начална липса на
основание и подлежи на връщане на потребителя.
Със сила на пресъдено нещо по описаното гражданско дело № 251/2020 г. по описа на
РС – Асеновград, между страните, в полза на ищеца е признато и присъдено вземане в
размер на 100 лева, предявен като частичен иск от общо платено в размер на 2000 лева, по
договор за потребителски кредит от 28.04.2017 г.
Формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск преклудира
правоизключващите възражения на ответника относно спорното право, претендирано в
отделно производство за останалата част от вземането, както и възраженията му срещу
правопораждащите факти, относими към възникването и съществуването на спорното право.
Противното би означавало да се стигне до пререшаване на вече решен в предходното дело
спор и в този смисъл преразглеждането на съответните въпроси в настоящото дело би се
явило недопустимо.
Предмет на настоящото производство е остатъка от главницата (след предявяване на
частичния иск).
Доколкото ответникът не твърди, а и не доказва в чиято доказателствена тежест в
процеса е да установи наличието на валидно договорно основание – да задържи процесната
сума, по отношение на правопогасяващи факти, настъпили след приключване на съдебното
дирене по делото, разглеждащо частичния иск, то следва да се приеме, че същият я дължи в
размер на 1900 лева.
Предвид изложеното, предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като последица.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК. Направено е искане, представен е списък
по чл. 80 ГПК и доказателства за плащане на 80 лева – държавна такса.
Ищецът, освен това, е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той
не е заплатил хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото
възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в
представения договор за правна защита и съдействие на ищцата (л. 5-6) е посочено, че той се
представлява безплатно от А.д. „Г.“, поради затрудненото си материално положение, което
по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА представлява основание за оказването му на безплатна
адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността
съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук
следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 363 лева, съответно в размер на 435.60 лева с вкл. ДДС,
доколкото А.д. „Г.“ е регистрирано по ЗДДС.
5
Посочената сума следва да се присъди в полза на Адвокатското дружество, а не на
ищеца, с оглед на обстоятелството, че последният не е реализирал този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати
на Н. И. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. П. ****, сумата в размер на 1900 лева (хиляда и
деветстотин лева) - получена без основание по Договор за потребителски кредит № 502090
от 28.04.2017 г., представляваща остатъкът от цялата недължимо платена сума, ведно със
законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 03.02.2022 г. до
окончателното погасяване, както и 80 лева /осемдесет лева/ - разноски по настоящото гр.д.
№ 1568/2022 г. по описа на РС - Пловдив.
ОСЪЖДА „Фератум България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Александър Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, офис 20, да заплати
на А.д. „Г.“, Булстат *********, сумата от 435.60 лева /четиристотин тридесет и пет лева и
шестдесет стотинки/ с ДДС – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна
помощ на Н. И. Г., по настоящото гр.д. № 1568/2022 г. по описа на РС - Пловдив, на
основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
6