Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
София 10.06.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Софийският градски съд, първо гражданско
отделение, І-6 състав
в публичното заседание на осемнадесети
май
две хиляди двадесет и първа година
в състав:
Председател : ПЕТЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Антоанета
Стефанова и в
присъствието на
прокурора
като разгледа докладваното от
съдия Алексиева гр. дело № 2453 по описа
за 2020 г. и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е образувано по
искова молба, подадена от Е.М.Б. против „О.Ф.Б.“ ЕАД, с която е предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК за недължимост
на сумата от 33 558,40 лв. с твърдението, че ищцата не дължи сумата на
новоконституирания взискател в изпълнителното производство, поради това, че не
е получила от кредитора си надлежно уведомление за цесията, както и поради това,
че сумите са погасени по давност след влизане в сила на издадената по ч.гр.д.№
535/12 г. по описа на РС-Ямбол заповед за изпълнение на парично задължение въз
основа на документ по чл.417 от ГПК от 02.03.2012 г.
В исковата молба се твърди, че
през 2008 г. ищцата е изтеглила кредит от „Банка ДСК“ ЕАД за сумата от 20 000
лв., който не погасила в срок, поради което Банката подала искане до РС-Ямбол
за издаване на заповед за незабавно изпълнение, въз основа на което е било
образувано ч.гр.д. № 535/2012 г. Твърди се, че издадени заповед за незабавно
изпълнение и изпълнителен лист за сумата от 16 216,83 лв.-главница, 2 707,74 лв.-мораторна лихва за
периода от 25.04.2011 г. до 01.03.2012 г. и законна лихва за периода от 01.03.2012
г. до датата на пълното погасяване на задължението, както и разноски. Твърди
се, че въз основа на така издадения изпълнителен лист, Банката е образувала
изпълнително дело № 20157910400015 по описа на ЧСИ Т.В.-Н.. Твърди се, че за
изпълнителното делото ищцата разбрала след като по сметките й в УниКредит
Булбанк АД е бил наложен запор на 14.01.2020 г. за сумата от 33 558,40 лв.
Твърди се, че от извършената справка по изпълнителното дело ищцата разбрала, че
на 26.11.2015 г. ответникът е конституиран като взискател на мястото на „Банка
ДСК“ ЕАД. Твърди се, че ищцата не е получавала уведомление за цесията, нито е
получила копие от договора за покупко-продажба на вземането. Твърди, че липсата
на надлежно уведомяване за прехвърляне на вземането, е предпоставка за
невъзможност действията на цесионера да породят правно действия спрямо ищцата.
Твърди се, че това се явява пречка за реализиране на вземането от
цесионера-ответника по делото.
В молба от 28.07.2020 г. ищцата
уточнява, че е изтекла погасителна давност за събиране на задължението по
изпълнителното дело и то следва да бъде прекратено. Взискателят, който е
образувал изпълнителното дело и който е действителния кредитор на Е.Б. - „Банка
ДСК” ЕАД, повече от две години не е предприемал действия по изпълнителното
дело, като твърди, че последното валидно изпълнително действие е било извършено
на 22.01.2015 г., поради което и изпълнителните действия извършени срещу ищцата
след 22.01.2017 г. не следва да бъдат приемани за законни. Ищцата твърди, че
сумата посочена в исковата молба 33 558,40 лв. е формирана съгласно запорното
съобщение на ЧСИ, въз основа на което са запорирани парични средства на ищцата
в описания размер. Ищцата твърди, че не е знаела нито за образуваното срещу нея
гражданско дело, нито за изпълнителното дело, до момента на налагане на
запорите по сметките й. От приложената от ответника призовка за доброволно
изпълнение е видно, че към 26.03.2015 г. ищцата е дължала на „Банка ДСК“ ЕАД
следните суми: 16 215,83 лв. - главница; 5
074,59 лв. - законна лихва за периода от 02.03.2012 г. до 26.03.2015 г.; 2
707,74 лв. - мораторни лихви; 378.49 лв. - присъдени разноски; 628.49 лв.-разноски по изпълнителното дело,
както и към 26.03.2015 г., ищцата е дължала на ЧСИ и сумата от 2 456,44 лв. -
такси по тарифата към ЗЧСИ. Общото й задължение към посочената дата е възлизало
на 27 462,58 лв. Твърди, че разликата до пълния размер посочен в исковата молба
се явяват, по всяка вероятност лихви, определени от ЧСИ към дата на налагане на
запора.
Моли съда да постанови решение, с
което да бъде установено по отношение на ответника, че ищцата не му дължи сума
в общ размер 33 558,40 лв.
В срока за отговор ответникът е
депозирал такъв чрез процесуалния си представител юрисконсулт Л.Г., надлежно
упълномощен с пълномощно приложено към отговора.
Оспорва предявения иск като
неоснователен и недоказан.
Твърди, че между „Банка ДСК“ ЕАД
и ищцата е сключен договор за текущо потребление от 17.06.2008 г., по силата на
който на ищцата е предоставен заем в размер на 20 000 лв., със срок на издължаване
от 120 месеца. Твърди се, че вземането на банката е било обезпечено с договор
за залог върху вземанията по банкова сметка ***.06.2008 г. Твърди се, че с
оглед настъпилата забава в плащанията от 281 дни, „Банка ДСК“ ЕАД е подала
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение до РС-Ямбол на
02.03.2012 г. Заповедта е издадена по ч.гр.д.№ 535/2012 г. по описа на VІ
състав на РС-Ямбол на 02.03.2012 г., а изпълнителния лист е бил издаден на
05.03.2012 г. Твърди се, че Банката е образувала изпълнително дело № 15/2015 г.
на 22.01.2015 г., с което е прекъснато течението на давността. Твърди се, че на
16.07.2015 г. е сключен договор за прехвърляне на вземанията между „Банка ДСК“
ЕАД в качеството на цедент и „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството на цесионер, по силата
на който Банката е прехвърлила в цялост свой пакет от вземания, включващи
вземания за главница, лихви, включително изтекли такива и разноски, в т.ч. и
вземанията срещу ищцата. Твърди се, че Банката е упълномощила ответното
дружество да уведоми длъжника за извършената цесия, като в изпълнение на това
свое задължение ответникът е изпратил уведомително писмо до адреса, който е
посочен от ищцата в договора за кредит. Разписката е върната в цялост. След
връщането на разписката, ответното дружество е конституирано в изпълнителното
производство като взискател на мястото на Банката.
С отговора си ответникът сочи, в
случай че съдът счете, че ищцата не е била уведомена надлежно за извършената
цесия, то следва да се приеме, че същата е уведомена с получаване на препис от
отговора на ответника.
Твърди се, че на 28.10.2015 г.
ищцата е посетила кантората на частния съдебен изпълнител, където е отказала да
получи покана за доброволно изпълнение. Твърди се, че от тази дата е започнал
да тече двуседмичния срок за възражение срещу издадената заповед, такова не е
последвало, поради което и заповедта се е „стабилизирала“.
Моли съда да отхвърли предявения
иск и да присъди на ответника направените разноски, включително и юрисконсултско
възнаграждение.
В срока по чл.372, ал.1 от ГПК
ищцата е депозирала допълнителна искова молба.
Заявява възражение, че вземането
на „Банка ДСК“ ЕАД по договора за кредит е изтекло по давност, тъй като по
изпълнителното дело от страна на банката не са предприемани действия повече от
две години от датата на образуването му-22.01.2015 г. и поради тази причина са
настъпили условията предвидени в чл.433, ал.1, т.8 ГПК.
Твърди се, че изискването за
лично уведомяване на длъжника не е спазено, поради което извършената цесия не е
породила действия спрямо ищцата.
Твърди се, че с поканата за
доброволно изпълнение, ищцата не е уведомена за извършената цесия, а само за
образуваното срещу нея изпълнително дело от Банката.
В срока по чл.373, ал.1 от ГПК
ответникът е депозирал допълнителен отговор чрез процесуалния си представител
юрисконсулт В., надлежно упълномощена с пълномощно, приложено към допълнителния
отговор.
Поддържа възраженията за
недопустимост на предявения иск, които като неоснователни следва да бъдат
оставени без уважение.
С оглед фактическите твърдения в
исковата молба, съдът намира че е сезиран с иск с правно основание чл.439 ГПК,
като ищцата твърди нов факт за недължимост на вземането, поради липсата на
уведомление за сключения договор за цесия между ответника и титуляра по
изпълнителния лист-"Банка ДСК" ЕАД, както и че сумите са погасени по
давност след влизане в сила на заповедта по чл.417 ГПК.
Оспорва всички възражения
изложени от ищцата в допълнителната искова молба.
В съдебно
заседание ищцата поддържа иска си и по съображения изложени в представена по
делото писмена защита. Претендира разноски.
Ответникът
в съдебно заседание чрез своя процесуален представител оспорва исковете.
Претендира разноски по представен списък.
Софийски градски съд, І-6 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
Въз
основа на заповед № 349 за изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по чл.417 ГПК от 02.03.2012 г. по ч.гр.д.№ 535/2012 г. по описа на РС-Ямбол,
ІV състав, с която е допуснато незабавно изпълнение, е издаден изпълнителен
лист от 05.03.2012 г., по силата на който Е.М.Б. е осъдена да заплати на „БАНКА
ДСК“ ЕАД сумата от 16 216,83 лв.-изискуем
остатък по договор за кредит и извлечение от кредитна сметка № 15724749 по
договор за кредит от 17.06.2008 г., сумата
от 2 707,74 лв.-лихва за забава за периода от 25.04.2011 г. до 01.03.2012
г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 02.03.2012 г. до
изплащане на вземането, както и направените по делото разноски в размер на
378,49 лв.-платена държавна такса и 628,49 лв. юрисконсултско възнаграждение.
За
принудителното събиране на горните суми и по молба на взискателя „Банка ДСК“
ЕАД, на 22.01.2015 г. е образувано
изпълнително дело № 20157910400015 по описа на ЧСИ Т.В.-Н. с рег.№ 791, район
на действие: Софийски градски съд.
Молбата
въз основа на която е било образувано изпълнителното дело е редовна с надлежно
посочени в нея способи за принудително изпълнение.
На
16.03.2015 г. и на 17.03.2015 г. съдебният изпълнител е наложил запори върху
всички сметки на длъжника Е.М. открити при „Банка ДСК“ ЕАД, „Райфайзенбанк
България“ ЕАД, „ПИБ“ АД, „ОББ“ АД, „СИБАНК“ ЕАД, „БНП Париба С.А.-клон София“,
„Алианц България“ АД, „Алфа Банк-клон България“ „Юробанк България“ АД, ТБ
Инвестбанк АД и всички други банки в РБ.
На
26.11.2015 г. ответникът „О.Ф.Б.“ ЕАД е конституиран като взискател по
изпълнителното дело в качеството си на частен правоприемник на първоначалния
взискател въз основа на сключен договор за покупко-продажба на вземания от
16.07.2015 г. Видно от приложеното известие, уведомлението до длъжника за
извършената цесия не е връчено, тъй като имотът е продаден и върху известието е
отбелязано, че получателят се е преместил на друг адрес. Отбелязването е от
20.08.2015 г. на служител на „Български пощи“ ЕАД.
С молба
от 31.05.2016 г. взискателят е поискал налагане на възбрана върху недвижим
имот, посочен в молбата. Такъв не е наложен, поради установеното от съдебният
изпълнител, че длъжникът не е собственик на посочения в молбата недвижим имот.
С молба
от 06.02.2018 г. взискателят е поискал налагана на запор върху получаваното от
длъжника трудово възнаграждение в ДФ „Земеделие“. На 12.02.2018 г. частният
съдебен изпълнител е наложил запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Е.М..
В резултат на наложения запор и от него в периода от 27.09.2018 г. до 26.06.2019
г. по изпълнителното дело са постъпвали суми по запорното съобщение, надлежно
отразени върху изпълнителния лист. След постъпване на всяка сума, съдебният
изпълнител с протокол е извършвал съответните погасявания, като към 27.06.2019
г. и след извършено разпределение, неплатеният предмет на изпълнение е бил в
размер на 29 997,30 лв.
С молба
от 10.01.2020 г. взискателят е поискал налагане на запор върху евентуално
новооткрити банкови сметки на длъжника.
На
14.01.2020 г. е наложен запор върху банковите сметки на длъжника при „Уникредит
Булбанк“ АД, който запор е признат от банката.
На
26.02.2020 г. взискателят е подал молба по изпълнителното дело с искане за
налагане на запор върху притежаваните от длъжника дялове в „Б. груп“ ЕООД,
както и възбрана върху посочения в молбата недвижим имот.
На
13.03.2020 г. от длъжника е постъпило частично плащане в размер на 1580,48 лв.,
като
към 18.03.2020 г. и след извършено разпределение, неплатеният предмет на
изпълнение е бил в размер на 29 794,23 лв.
Горната
фактическа обстановка се доказва от събраните по делото писмени доказателства,
които съдът кредитира.
Между
така събраните доказателства няма противоречия, кореспондират помежду си,
поради което съдът ги кредитира.
При така установената фактическа обстановка, съдът
квалифицира от правна страна
предявения иск по чл. 439 ГПК.
С иска по чл. 439, ал. 2 ГПК длъжникът може да оспорва изпълнението въз основа на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Като средство за защита на длъжника по висящ
изпълнителен процес с иска се дава право да се установи, че изпълняемото право
е отпаднало, поради факти и обстоятелства, настъпили след съдебното му
установяване, но имащи правно значение за неговото съществуване.
Искът е процесуално допустим, тъй
като ищецът-длъжник се позовава на
новонастъпили след влизане в сила на издадената заповед за изпълнение въз основа на документ
по чл.417, т.2 от ГПК факти. От доказателствата по делото се
установява, че покана за доброволно изпълнение е връчена на ищцата при отказ на
28.10.2019 г. Съобразно нормата на чл.414, ал.2 от ГПК, в редакцията й към този
момент, срокът за подаване на възражение е двуседмичен от получаване на преписа
от издадената заповед. Срокът е изтекъл на 11.11.2019 г. и считано от
12.11.2019 г. заповедта се е стабилизирала и влязла в сила. Дори да се приеме
нередовност на връчването, то на 29.10.2019 г. процесуален представител на
ищцата-адвокат Г.с изрично пълномощно, включително и за получаване на книжа, приложено
по изпълнителното дело се е запознал със същото и изрично е удостоверил този
факт с подписа си, поради което и на основание чл.54 от ГПК следва да се
приеме, че заповедта е връчена редовно на длъжника на 29.10.2019 г. и е влязла
в сила на 13.11.2019г.
По същество на предявените
искове.
Първото твърдяно от ищцата
основание за недължимост на вземането е липсата на надлежното й уведомяване за
прехвърляне на вземането. Това основание следва обаче да бъде оставено без
разглеждане, доколкото касае настъпване на факт преди влизане в сила на
издадената заповед, поради което това възражение е преклудирано.
С доказателствата по делото се
установява, че ответникът по делото е конституиран като нов взискател по
изпълнителното делото в качеството му на частен правоприемник на първоначалния
взискател „Банка ДСК“ ЕАД по договор за цесия, на 26.11.2015 г. Безспорно се
установява, че надлежно упълномощен представител на ищцата се е запознал с
изпълнителното дело, в кориците на което се е намирала и молбата на „О.Ф.Б.“
ЕАД, както и актът на съдебния изпълнител, с който ответникът е конституиран
като взискател по изпълнителното дело. Следователно и на 29.10.2019 г. може да
се приеме, че ищцата е била уведомена за извършената цесия, но не се е
възползвала от правото си в двуседмичен срок да възрази срещу дължимостта на
вземането, включително и на това основание. С изтичането на срока и влизането
на заповедта в сила, това възражение се явява преклудирано. Абсолютно невярно е
твърдението на ищцата, че не е могла да оспори вземането на банката, тъй като
липсва активната легитимация на страната поискала издаването на заповедта за
незабавно изпълнение. По този въпрос е налице задължителна съдебна практика,
обективирана в т.10.б. от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по
т.д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК.
По въпроса: Налице ли са
процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на
правото на иск по чл.422 ГПК в случаите, когато е настъпило универсално или
частно правоприемство на страната на заявителя или на длъжника след издаване на
заповедта за изпълнение (както е и в конкретния случай), и кои са легитимираните страни в производството по
установителния иск, Върховният касационен съд е отговорил по следния начин:
В хипотезата на частно
правоприемство по договор за цесия, цесионерът няма качеството на заявител и
указанията по чл.415, ал.1 ГПК се дават от съда на цедента, който е легитимиран
да предяви иска. С предявяването на иска е създадена висящност на исковия
процес от момента на подаване на заявлението, към който момент цедентът е носител
на спорното право, поради което същият не предявява чужди права пред съд. В
течение на делото той е праводател на прехвърленото спорно право и първоначална
страна по смисъла на чл.226, ал.1 ГПК. По тези съображения искът би могъл да се
предяви и от цесионера при спазване на срока по чл.415, ал.1 ГПК, който и по
отношение на него тече от датата на връчване на указанията на съда на цедента. В
диспозитива на съдебното решение по установителния иск съдът следва да отрази
настъпилото правоприемство в страните по издадената заповед за изпълнение.
С оглед на горното не е имало
никакви пречки ищцата да възрази по реда на чл.414, ал.2 от ГПК, а цесионерът-ответник
в настоящото производство да предяви иск по чл.422 от ГПК за установяване на
своето вземане.
По второто възражение, че
вземането по договора за кредит е погасено по давност след 12/13.11.2019 г.
Същото е неоснователно.
Предвид обстоятелството, че
изпълнителното дело е образувано на 22.01.2015 г., първият въпрос на който
следва да се отговори е: тече ли погасителна давност за вземане по изпълнително дело, което е
образувано преди приемане на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС
по тълк. д. № 2/2013 г., ОСГТК и дадените в т. 10 от същото разяснения намират
ли приложение по отношение последиците на давността по това принудително
изпълнение и настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. На този въпрос
е отговорено с Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр.д.№ 1609/19 г. на
ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, както и с Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение №
51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на ВКС, ІV г.о.
Настоящият съдебен състав напълно
споделя тази практика, съобразно която съдебните състави на ВКС са приели, че
когато се касае до първоначално приети тълкувателни решения и постановления те
имат обратно действие и даденото с тях тълкуване важи от момента, в който
правната норма е влязла в сила, като се счита, че тя още тогава е имала
съдържанието, посочено в тълкувателните актове. Възможно е след издаването на
първоначалния тълкувателен акт да настъпи промяна в тълкуваната норма или
свързани с нея други правни норми, или в обществено-икономическите условия,
които да правят вече даденото тълкуване неприложимо или несъответно на
действителния смисъл на закона. В тези случаи при постановяването на нов
тълкувателен акт, с който се изоставя предходното тълкуване на същата правна
норма и се възприема различно тълкуване, последващото тълкувателно решение няма
подобно на първоначалното обратно действие, а се прилага от момента, в който е
постановено и обявено по съответния ред. От този момент престава да се прилага
и предшестващия тълкувателен акт, обявен за изгубил сила. В тази хипотеза, ако
преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти,
които са от значение за спорното между страните правоотношение и са породили
правните си последици, то тези последици следва да бъдат преценявани с оглед
обвързващото им тълкуване, дадено и действащо към момента на настъпването им. В
противен случай би се придало същинско обратно действие на новия тълкувателен
акт, което е недопустимо, освен съгласно чл. 14 ЗНА по изключение и въз основа
на изрична разпоредба за това.
За заварените като висящи от ТР №
2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК производства по принудително изпълнение и спрямо
осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери приложимост
задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., според което през
времетраенето на изпълнителното производство – от датата на образуването му, до
датата на приемане на последващия тълкувателен акт (придаващ различно
обвързващо тълкуване на последиците на давността при висящност на изпълнителния
процес), погасителната давност е спряла. Както доктрината, така и съдебната
практика несъмнено са приемали, вкл. и преди ТР № 2/2015 г. на ВКС, ОСГТК, че в
случаите, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия
в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК , поради т. нар. „перемпция“ и то по силата
на закона, независимо дали съдебният изпълнител е издал постановление в този
смисъл, имащо декларативно, а не конститутивно действие. Различието е относно
датата, от която започва да тече новата погасителна давност за вземането в тези
случаи (според постановките по т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК това
е датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие). Ако е налице осъществен състав по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК към дата,
предхождаща датата 26.06.2015 г., новата погасителна давност за вземането по
чл. 117, ал. 1 ЗЗД започва да тече от датата на изтичане на горния релевантен
(двугодишен) срок, като при съдебно установено вземане срокът й е всякога пет
години (чл. 117, ал. 2 ГПК).
С оглед това правно разрешение
предявеният иск се явява неоснователен, тъй като в периода от образуване на
изпълнителното дело-22.01.2015 г. до 26.06.2015 г. не е текла погасителна
давност. На 22.01.2015 г. с образуване на изпълнителното дело давността е
спряла да тече и не е текла до 26.06.2015 г.
Т.е. от 26.06.2015 г. е започнал
да тече двугодишният срок по чл.433, ал.1, т.2 от ГПК, който срок обаче не е
изтекъл, защото е бил многократно прекъсван преди да изтече с валидно заявените
от ответника-взискател искания за извършване на изпълнителни действия.
За да е настъпила перемция по
делото, следва в периода от 26.06.2015 г. до 26.06.2017 г. взискателят да не е
искал извършването на изпълнителни действия. Това обаче не е така, защото преди
изтичане на този срок, той е прекъснат с молба на взискателя от 31.05.2016 г.
със заявено искане за налагане на възбрана върху посочения в молбата недвижим
имот. Започналият да тече нов двугодишен срок от 31.05.2016 г. и преди
изтичането му на 31.05.2018 г. е прекъснат с молбата на взискателя от
06.02.2018 г., с която е поискал на основание чл.512 от ГПК да бъде наложен
запор върху трудовото възнаграждение на ищцата-длъжник получавано от нея по
трудово правоотношение с Държавен фонд „Земеделие“. Този изпълнителен способ е
реализиран. На 12.02.2018 г. с получаване на запорното съобщение от Държавен
фонд „Земеделие“ е наложен и запор върху трудовото възнаграждение на ищцата.
Този запор е признат от работодателя и е изпълняван в периода от 27.09.2018 г.
до 26.06.2019 г.
Течението на двугодишния срок е
прекъснато отново на 10.01.2020 г. с молба на взискателя, с която същият е
поискал налагането на запор върху новооткрити сметки на длъжника. Такъв е
наложен на 14.01.2020 г. върху банковите сметки открити при „Уникредит Булбанк“
АД. На 13.03.2020 г. е извършено частично плащане на дълга.
Дори да не се приеме тезата на
съда, че в периода от 22.01.2015 г. до 26.06.2015 г. не е текла давност, то
течението на двугодишния срок, който е следвало да изтече на 22.01.2017 г. е
прекъснат с молбата от 31.05.2016 г., после с молбата от 06.02.2018 г. и т.нат.
С оглед на горното настоящият
съдебен състав, намира за невярно твърдението на ищцата, че от образуване на
изпълнителното дело на 22.01.2015 г. банката не е предприемала действия, както
и намира че перемция по процесното изпълнително дело не е настъпила, защото
ответникът-взискател в качеството си на правоприемник на първоначалния
взискател е поддържал и поддържа висящността на изпълнителното производство с
исканията си за извършване на изпълнителни действия, с посочване на
изпълнителни способи, част от които реализирани, поради което и не е започвала
да тече общата петгодишна давност от датата на последното извършено валидно
изпълнително действие.
С оглед изхода на делото и на
основание чл.78, ал.3 от ГПК ищецът ще следва да бъде осъден да заплати на
ответника сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено на
основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от Закона за правната помощ и
чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, Софийски
градски съд, І-6 състав
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен
предявения Е.М.Б., ЕГН **********,*** против „О.Ф.Б.“ ЕАД, дружество учредено и
регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.София с ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление *** иск с правно основание чл.439, ал.2 от ГПК за установяване в отношения между страните, че Е.М.Б. не дължи на „О.Ф.Б.“
ЕАД сумата от 33 558,40 лв. /тридесет и три хиляди петстотин петдесет и
осем и 0,40 лв./ въз основа на заповед № 349 за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 02.03.2012 г. по ч.гр.д. №
535/2012 г. по описа на РС-Ямбол, ІV състав и изпълнителен лист от 05.03.2012
г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 20157910400015 по
описа на ЧСИ Т.В.-Н. с рег.№ 791, район на действие: Софийски градски съд, като
погасена по давност.
ОСЪЖДА Е.М.Б., ЕГН **********,***
да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК на „О.Ф.Б.“ ЕАД, дружество учредено
и регистрирано в Търговския регистър при Агенция по вписванията гр.София с ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление *** сумата от 300 лв. /триста лв./ разноски
пред настоящата съдебна инстанция.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис
от същото на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: