Определение по дело №100/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

С Присъда № 45/03.08.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 35/2010 г. по описа на РС – А., същият съд е признал подсъдимия Б. И. С., български гражданин, роден на 09.04.1981 г. в Г. А., живущ в с. Б. И., О. А., О. К., със средно образование, неженен, неосъждан, ЕГН *, за виновен в това, че на 20.10.2009 г., около 00:40 часа, в с. Б. И., О. А., О. К., причинил средна телесна повреда на Б. А. Ю. от Г. Т., О. Л. изразяваща се трайно затрудняване на дъвченето и говоренето – разклащане на първи горен десен зъб и първи горен ляв зъб, впоследствие извадени от стоматолог поради травматичното им увреждане и невъзможност за лечение, съставляващо престъпление по смисъла на чл. 129, ал. 2, пр. 3 вр. ал. 1 от НК, поради което, на основание чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2, пр. 3 вр. чл. 54 вр. чл. 39, ал. 1 вр. чл. 36, ал. 1 от НК го е осъдил, като му е определил наказание „Лишаване от свобода” за срок от 6 месеца, изтърпяването на което, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, отложил за срок от 3 години. Подсъдимият е осъден още и да заплати на Б. А. Ю. от Г. Т., О. Л. сумата в размер на 770 лева, представляваща обезщетение за претърпените от деянието имуществени вреди ведно със законната лихва върху главницата, считано от деня на извършване на деянието 20.10.2009 г. до окончателното им изплащане. В присъдата е посочено, че се отхвърля като неоснователен и недоказан гражданският иск, предявен от Б. А. Ю. против подсъдимия Б. И. С. в частта му, с която се претендира обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 5000 лева. Със същата присъда подс. С. е осъден да заплати направените разноски по делото в размер на 225 лева, произтичащи от възнаграждение на вещо лице, както и сумата от 50 лева, произтичаща от държавна такса 4% върху уважения размер на предявения граждански иск.

В законоустановения срок срещу така постановената присъда са подадени въззивни жалби от защитника на подс. С. – А. Я. от АК – К., както и от повереника на гражданския ищец и частен обвинител Ю. – А. Б. от АК - К..

В жалбата, изходяща от защитника на подсъдимия, е изразено становище за необоснованост на обжалваната присъда, като се навеждат доводи в смисъл, че от събраните по делото доказателства се установява по безспорен начин, че подсъдимият не е извършил деянието, за което му е повдигнато обвинение, както и – при условията на евентуалност – че следва да бъде приложен институтът на неизбежната отбрана (чл. 12, ал. 1 от НК), ако съдът все пак намери, че подс. С. е извършил инкриминираното деяние. Въз основа на горното се моли въззивният съд да отмени изцяло атакувания първоинстанционен съдебен акт, като оправдае подсъдимия по повдигнатото му обвинение.

В жалбата, изходяща от повереника на частния обвинител и граждански ищец, е изразено становище в смисъл, че обжалваната присъда е необоснована и незаконосъобразна, включително като постановена в нарушение на процесуалния закон. Прави се искане за отмяна на присъдата в частта, с която е отхвърлен гражданския иск относно причинени неимуществени вреди (макар от буквалния прочит на жалбата да следва, че се иска отмяна на цялата присъда и постановяване на нова, то е видно, че по същество е направено искане въззивният съд да се произнесе по различен начин в сравнение с РС – А. единствено като уважи и визираната част от гражданския иск).

В срока по чл. 322 от НПК не са постъпили писмени възражения срещу нито една от подадените жалби. Не са постъпили и допълнителни писмени изложения за допълване на доводите, посочени в жалбите, по реда на чл. 320, ал. 3 от НПК.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа подадената от него жалба. Сочи и това, че уваженият от районния съд граждански иск е недоказан. Твърди, че по делото не е доказано какво точно се е случило между подсъдимия и пострадалия, но пък е безспорно установено, че самият пострадал е нанесъл на подсъдимия удар в теменната област. Отново излага съображения – при условията на евентуалност - за прилагане на института на неизбежната отбрана (предвид поведението на пострадалия) в случай, че бъде прието, че подс. С. е извършил инкриминираното деяние или пък (отново при условията на евентуалност и при същото допускане) за квалифициране на деянието по чл. 132 от НК, съответно – за прилагане на института на освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. Сочи и допуснато от районния съд съществено нарушение на процесуалните правила предвид наличие на предварително произнасяне досежно гражданския иск.

Подс. Б. С. се присъединява към заявеното от неговия З. и иска от съда да бъде оправдан, като твърди, че е невинен.

Прокурорът от ОП – К. счита жалбата на защитника на подсъдимия за неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение, като потвърди присъдата в наказателната й част. Счита визираната част от присъдата за правилна и добре мотивирана. Намира за основателна жалбата на повереника на частния обвинител и граждански ищец гражданската част на обжалвания съдебен акт, като предлага на въззивния съд да уважи гражданската претенция относно обезщетяване на причинените неимуществени вреди.

Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Ю. – А. Б. от АК – К. счита, че присъдата е постановена при съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото при решаване на въпроса за допускане на предявената искова претенция, първоинстанционният съд е направил констатация в смисъл, че досежно претендираните неимуществени вреди гражданският иск се явява недоказан, а, при прочитане на самата присъда, районният съд формирал диспозитив, съгласно който е отхвърлил гражданския иск в частта му относно причинените неимуществени вреди, т. е. – съдът едновременно не приема за разглеждане и отхвърля една и съща искова претенция. Въз основа на горното повереникът прави искане за отмяна на цялата присъда, сочейки връзката между гражданската и наказателната й части.

Въззивният съд намира, че процесните жалби са процесуално допустими, като подадени в законоустановения срок, при спазване на изискванията за форма и съдържание. По същество, въззивната жалба, подадена от защитника на подсъдимия е неоснователна. Съдът обаче намира за частично основателна предявената от повереника на гражданския ищец и частен обвинител жалба. Въззивната съдебна инстанция, след като провери изцяло - по реда на чл. 314 от НПК - обжалваната присъда, независимо от основанията, посочени във въззивните жалби, намира:

По делото се установява следната релевантна фактическа обстановка:

Подсъдимият Б. И. С. дължал на свидетеля – частен обвинител и граждански ищец по делото - Б. А. Ю. сумата от 120 лева, предоставени му от последния като заем през месец декември 2008 г. През нощта на 19.10.2009 г. срещу 20.10.2009 г., в с. Б. И., О. А., О. К., в заведение „При Бехо”, стопанисвано от подс. Б. С., се намирали Б. Ю., подсъдимият, както и свидетелите Серкан, Осман, Ташев и Хаджимустафа. Св. Б. Ю., който вече бил употребил значително количество алкохол, влезнал в остър словесен конфликт със св. Хаджимустафа и други присъстващи лица, а след това и с подсъдимия. Поводът за кавгата между Ю. и С. бил неизплатеният все още дълг на подсъдимия към частния обвинител (Б. С. не успял да изпълни даденото по-рано обещание към Б. Ю. да му върне дълга същата вечер). Този словесен конфликт между двамата продължил няколко минути. В неустановено с точност по делото време, малко след полунощ на 20.10.2009 г., конфликтът прераснал във физически сблъсък. Двамата мъже се сдърпали в самото заведение и в положение на захват един спрямо друг излезли навън. Извън заведението те си разменили юмручни удари, а Б. Ю. успял да удари подсъдимия и с пластмасов стол (макар този удар да не бил особено силен). Един от ударите на Б. С. (след като последният вече бил ударен със стол от Ю.) попаднал в областта на горната челюст (горната устна) на св. Б. Ю.. От силата на удара настъпило счупване на корените на първи горен ляв зъб и първи горен десен зъб на Ю., което довело до разклащане на споменатите зъби, а поради това и до невъзможност за лечението им; предвид последното, по-късно тези зъби били извадени от стоматолог, а липсата им довела до трайно затрудняване на дъвченето и говоренето. Ю. усетил силна болка в резултат на удара, който счупил корените на двата му зъба и помолил подсъдимия да спрат боя. Последният обаче продължил да му нанася удари още известно време, след което – поради нова молба от пострадалия - боят приключил и двамата влезли обратно в заведението. След това бил подаден сигнал за инцидента до полицейските органи, както и до ЦСМП – А.. Освен споменатото вече счупване на корените на два зъба и последиците от него, на пострадалия, в резултат на нанесените от подсъдимия удари, били причинени и други телесни увреждания, а именно – кръвонасядания по главата, лицето лигавицата на горната устна и шията. Медицинската намеса спрямо пострадалия Ю. във връзка с така причинените телесни увреждания включвала освен споменатото вече изваждане на зъби и умъртвяване (девитализация) на четири зъба, както и изработка на мост от металокерамика, като дължимата от Б. Ю. сума за всички тези стоматологични услуги била общо 770 лева.

Подсъдимият Б. И. С. е роден през 1981 г., завършил е средно образование. Б. С. не е осъждан. По местоживеене има лоши характеристични данни.

Горната фактическа обстановка се установява от показанията на свидетелите С. О., Т. и Х., от заключението по назначената съдебно-медицинска експертиза (СМЕ), от изложеното от вещото лице по същата експертиза в съдебно заседание, от приложените по делото характеристична справка, справка за съдимост и фактура № 26/21.01.2010 г. (ведно с приложения към фактурата фискален бон), издадена от „Д-р С.” – Б. С., Г. А. и отнасяща се до предоставени стоматологични услуги, както и – отчасти - от показанията на св. Ю. и от обясненията на подс. С..

Показанията на свидетелите С., О., Т. и Х. досежно така изложената по-горе релевантна фактическа обстановка са безпротиворечиви помежду си, същите освен това са последователни и логични. Липсва каквато и да било индиция за насоченост на тези показания било в полза на подсъдимия, било в полза на гражданския ищец и частен обвинител, респективно – в полза на обвинителната теза. Поради това въззивният съд ги кредитира изцяло.

Настоящият съдебен състав напълно дава вяра на заключението на назначената СМЕ, доколкото същото е логично и обосновано като съдържание и е дадено от компетентно лице – специалист в съответната научна област. Съдът – поради същите причини - кредитира и изложеното от вещото лице д-р М. в съдебно заседание, където последният изключително подробно, аргументирано и изчерпателно е дал отговор на зададените му въпроси.

Съдът остави без уважение направеното в заседанието пред въззивната инстанция искане – от страна на защитника на подсъдимия – за преразпит на споменатото вещо лице, тъй като не констатира твърдяното от същата страна противоречие между заявеното от това вещо лице в съдебното заседание пред първата инстанция, проведено на 23.02.2010 г. и заявеното от него в заседанието пред районния съд на 03.08.2010 г. (след като делото е било върнато на първоинстанционния съд от ОС – К.). В първия случай д-р Маринов е изложил твърдение (експертното си становище) в смисъл, че ако пострадалият е паднал по лице и така се удари с достатъчно голяма сила върху предмет, изпъкващ над хоризонталната плоскост, с ясно изразени ръбове, то е възможно причинената телесна повреда да е резултат от падане, като е уточнил и това, че „когато човек пада, подлага лакти, длани и т. н. и рядко пада като талпа”; т. е. – д-р М. е обяснил, че е възможно една такава телесна повреда да бъде резултат от падане, но при наличие на съвкупност от дадени обстоятелства и без да навлиза в подробности относно това доколко е вероятно в конкретния случай инкриминираната телесна повреда да е причинена от дадено, конкретно падане (прави впечатление това, че вещото лице не е отговорило на конкретно зададения от прокурора въпрос дали при едно падане би се получила и рана по горната устна, а е посочило само, че е установено кръвонасядане по лигавицата на горната устна). Във втория случай вещото лице – след като е изслушало обясненията на подсъдимия и, в частност, изложената от него версия за това как е падал по стълбите Б. С., е заявило, че е „много малко вероятно” пострадалият да е получил инкриминираното травматично увреждане по начина, посочен от подсъдимия (т. е. не е изключил напълно тази възможност), като е обяснил поради какви точно обстоятелства прави този извод. В тази връзка обаче е необходимо да бъде уточнено и това, че заявеното от д-р М. в заседанието от 23.02.2010 г. не е било прочетено в съдебното заседание пред районния съд след връщането на делото, поради което и не може да бъде източник на доказателствена информация, а при постановяване на настоящото решение съдът следва да има предвид единствено заявеното от вещото лице в съдебното заседание, проведено на 03.08.2010 г.

Въззивният съд кредитира и приложените по делото и споменати по-горе справка за съдимост, характеристична справка и фактура. Приложената справка за съдимост е издадена от компетентно длъжностно лице в кръга на правомощията му. Характеристичната справка за подсъдимия пък е изготвена от служител на РУ на МВР - А. и съдържа подробна информация за подсъдимото лице, която е достъпна за съответния полицейски орган и събирана от него в хода на дейността по превенция на престъпността и опазване на обществения ред. Що се отнася до приложената фактура, то същата представлява счетоводен документ по смисъла на Закона за счетоводството, издаден от стопански субект (и то от лице, различно от пострадалия) в съответствие с изискванията на този закон – включително като са налице всички реквизити на първичния счетоводен документ по чл. 7, ал. 1 от закона - във връзка с извършена стопанска операция, като към фактурата е приложен и съответният фискален бон. Освен това по делото липсват каквито и да било доказателства (а дори и твърдения), които да внасят съмнение в достоверността на отразеното във визираната фактура.

Що се отнася до показанията на св. Б. Ю., както и до обясненията на подсъдимия, то не може да не се държи сметка за това, че двамата се явяват заинтересовани от изхода на делото. Очевидни са някои противоречия между изходящите от двамата гласни доказателствени средства, най-вече относно това как точно е възникнал конфликтът и какво се е случило при боя извън заведението.

Св. Б. Ю., обяснявайки как се е зародил конфликтът между двамата, е посочил, че след телефонно обаждане от подсъдимия се е върнал в заведението „При Б.” – малко след като вече си е бил тръгнал - за да си получи дължимите пари и когато е разбрал, че това няма да стане, спонтанно избухнал срещу Б. С.. Настоящият съдебен състав намира, че така изложеното от св. Ю. съдържа неточности. Видно е от показанÞята на св. Х., които се подкрепят и от обясненията на подсъдимия, че пострадалият Ю. се е заяждал с други присъстващи лица, включително със самия св. Х., след което се е конфронтирал и с подс. С.. В тази връзка, съдът кредитира показанията на св. Хаджимустафа и относно това, че св. Б. Ю. е бил във видимо нетрезво състояние към момента на възникване на разпрата с подсъдимия, в който смисъл са и показанията на св. Т., а също и обясненията на подс. С. (визираните свидетели и подсъдимият свързват провокативното поведение на пострадалия именно с алкохолното му опиянение). Не може да бъде дадена вяра на показанията на пострадалото лице в смисъл, че едва след нанесен му от Б. С. удар е започнало сдърпването между двамата, т. е. – че първоначално не е било налице едновременно взаимно сбиване. Св. Х. е посочил, че има спомен за това, че двамата – подсъдимият и пострадалият – са започнали едновременно да се бият, че са се сдърпали и са излезли извън заведението в състояние на захват един с друг и същият свидетел не е останал с впечатление единият от участниците в сблъсъка да тика другия към изхода на заведението, т. е. – останал е с впечатление, че те взаимно са се бутали/ дърпали по пътя към изхода от заведението. Наличието на спонтанно едновременно взаимно сбиване е и напълно логично предвид възникналия преди това остър словесен конфликт, а и предвид изпитото от Ю. количество алкохол. По-нататък, не следва да се дава вяра и на заявеното от пострадалия, че е започнал да нанася удари на подсъдимия след излизането им извън заведението едва след като вече е получил от него 5-6 удара по лицето. На първо място, това твърдение съвсем очевидно не логично и по-конкретно – няма никаква логика в това Б. Ю. да бъде удрян в лицето 5 или 6 пъти, докато се реши да отвърне (както твърди той), нито пък в това да бъде в състояние въобще да отвърне, след получени такъв брой удари от подсъдимия в лицето. На следващо място, необходимо е да се имат предвид и показанията на св. Т., които са в смисъл, че свидетелят е видял св. Ю. да взема стол преди двамата биещи се мъже да излязат от заведението, макар и да не е видял удар със стола и които показания са напълно в подкрепа на обясненията на подс. С. в смисъл, че още при напускане пределите на постройката е бил ударен с пластмасов стол от пострадалия. Т. е посочил още, че при влизането си обратно в заведението (след боя), подсъдимият – още тогава – е завил, че е бил ударен със стол от Б. Ю., което също е в подкрепа на обясненията на подсъдимото лице във визираната им част. Вещото лице (което е извършило преглед и на подсъдимия), разпитано в съдебно заседание, е заявило, че допуска констатираното от него охлузване върху предната част на теменната област на главата на Б. С. да е причинено и чрез „стол при неособено силен удар”. Всичко това означава, че частният обвинител и граждански ищец по делото е имал едно доста активно агресивно поведение спрямо подсъдимия, т. е. – активно участие в сбиването, още когато двамата са излизали от пределите на заведението. Отново в същата връзка, не следва да бъдат кредитирани и показанията на св. Б. Ю. в смисъл, че подсъдимият му е нанесъл удар в лицето още в самото заведение. В това отношение св. Х., който е очевидец на началото на физическия сблъсък между двамата в помещението, не е възприел удари, а само блъскане, макар и с такъв интензитет, който сочи на сбиване.

Единствено за уточнение следва да се посочи, че това дали св. Ю. първоначално си е бил тръгнал от заведението и впоследствие се е върнал в него след обаждане от страна на подсъдимия (относно което показанията на визирания свидетел и обясненията на подсъдимия си противоречат), не е сред релевантните за делото обстоятелства.

Голяма част от изложеното от подс. Б. С. относно възникването и развитието на конфликта му със св. Ю. представлява очевидна защитна версия, поради което и част от обясненията на С. не следва да бъде кредитирана. Обясненията на подс. С. не следва да бъдат кредитирани – на първо място - в частта им относно начина на възникване на инкриминираното телесно увреждане. Очевидно е, че извън заведението Б. Ю. и Б. С. са си разменяли юмручни удари – в този смисъл са и показанията на св. Ю., който не крие, че също е удрял с юмруци подсъдимия. Напълно естествено е да има такива удари от страна и на двамата мъже при наличие на такъв физически сблъсък между тях. На заявеното от подс. С., че не е нанасял юмручни удари на пострадалия, не може да се даде вяра. В тази връзка вещото лице е заявило в заседанието пред районния съд, че са налице наранявания по ушната мида на св. Ю., които не е възможно да бъдат причинени от падане, а само от удар. Същото вещо лице е заявило и това, че има и още няколко отделни наранявания (от контекста на посоченото от вещото лице следва, че те по принцип могат да бъдат причинени и от падане) и ако всички те са резултат на падане, това означава, че Б. Ю. трябва да е падал три-четири пъти. Последното очевидно е нелогично дори само по себе си, като се има предвид и нетрезвото състояние на Ю., доколкото в такъв случай последният по необходимост ще трябва да е имал и възможност да се изправя след всяко едно падане, след което отново да е падал и да се е наранявал. Като се има предвид всичко това отново се стига до единствения възможен и логичен извод, че и двете лица са си нанасяли взаимно удари, някои от които са причинили наранявания на подсъдимия, а други – на св. Б. Ю., без разбира се да бъде изключена възможността да е имало и падане от страна на Ю., отделно от факта на нанесените му юмручни удари (но не такова падане е причинило инкриминираната телесна повреда). Следва да се има предвид и посоченото от св. Х., по-конкретно – това, че визираният свидетел е възприел, че Б. С. и Б. Ю. са излезли извън заведението именно биейки си и за да се бият, което също прави напълно логично заявеното от св. Ю. в смисъл, че и двамата са си разменяли юмручни удари навън. Неточности съдържа и заявеното от подсъдимия, че е държал за ръката Ю., водейки го към изхода на заведението, в хода на което пострадалото лице със свободната си ръка е взело стол и го е ударило, т. е. – това изявление на подсъдимото лице се разбира в смисъл, че С. е направил опит просто да изведе пострадалия от заведението поради агресивното му поведение, при което е последвала въпросната реакция – ударът със стола и едва тогава е започнал самият бой. В тази връзка обаче св. Хаджимустафа е изложил възприятията си, че подсъдимият и пострадалият в този момент, движейки се към изхода, са били в захват, прилепени един до друг и въобще – че те са излезли от помещението, биейки се. Предвид тези показания на св. Х., така заявеното от подс. Б. С. не може да бъде кредитирано от настоящата инстанция. Очевидно е, че С. не просто се е опитал да изведе пострадалия от заведението, а двамата са влезли в остър физически сблъсък още вътре, т. е. – още там е започнало самото сбиване, в хода на което по-късно и извън помещението са били разменени удари между двамата биещи се. Изходящите от подсъдимия гласни доказателствени средства не следва да бъдат кредитирани и в частта им относно това, че спорът му с Б. Ю. не е бил за пари. Самият подсъдим твърди, че когато Ю. му е казал, че не може да стане кмет, е свързал това с обстоятелството, че Б. С. не може да си плаща дълговете. С впечатление, че е имало спор за пари между Б. Ю. и Б. С. е останал и св. Х. Изложеното тук не означава, че в така зародилия се спор не е имало и политически елемент, но неговата основа е била именно неуредените имуществени взаимоотношения между Ю. и С.. Що се отнася до твърдението на подсъдимия, че пострадалият го е нарекъл „боклук”, то следва да се посочи, че данни за изричане на такава реплика от страна на св. Ю. се съдържат единствено във въпросните обяснения на подсъдимия. Макар спорът между двамата да е бил остър (възприет от присъствалите свидетели като кавга, като спор на висок глас), св. Х. заявява, че той и другите присъстващи дори не са възприели самия спор като проблем, в което не би имало никаква логика, ако пострадалият беше нарекъл подсъдимия „боклук”. Налага се да бъде уточнено, че обстоятелството кой точно е извикал Полицията, респективно – „Бърза помощ” след инцидента, не е релевантно за делото. От доказателствените материали, които съдът кредитира, е видно, че това е станало както по волята (със съгласието) на пострадалия, така и на подсъдимия. В тази връзка въззивният съд не кредитира показанията на св. Б. Ю. в смисъл, че подс. С. не му давал да се обади в Полицията след сбиването. Обясненията на подсъдимия в обратния смисъл се подкрепят, макар и косвено, от показанията на св. Х., които са в смисъл, че след сбиването не е имало по-нататъшен конфликт между двамата участници в него – след като те влезли обратно в заведението, което не би било логично, ако действително С. не беше давал на пострадалия да сигнализира Полицията.

Въззивният съд кредитира отнасящите се до релевантната фактическа обстановка по делото гласни доказателствени средства, изходящи от подсъдимия и пострадалия, в останалата им част. Досежно нанасянето на юмручен удар от страна на С. спрямо Ю., при което последният е усетил болка в горните зъби и е установил, че два зъба са му счупени, настоящата инстанция кредитира показанията на св. Б. Ю. предвид всичко обсъдено по-горе относно сбиването между него и Б. С., както и относно получените наранявания и механизма, по който е възможно и е логично те да са получени. Въззивната инстанция намира, че събраните по делото доказателства водят до един единствен възможен извод, а именно – че подсъдимият е ударил с юмрук пострадалия и така е предизвикал инкриминираното телесно увреждане. Следва да бъде споделено и виждането на първоинстанционния съд, че – предвид гласните доказателствени средства по делото – е изключено визираното увреждане да е причинено от трето лице.

От правна страна, въззиният съд намира, че при така установената фактическа обстановка, подсъдимият е осъществил състава на престъплението, за което му е повдигнато обвинение, а именно – на чл. 129, ал. 2, пр. 3 вр. ал. 1 от НК, за което е и осъждането му от първата инстанция. Това е така, защото Б. С. е причинил другиму – на Б. А. Ю. – средна телесна повреда, а именно – чрез нанасяне на удар в лицето му е избил зъби - първи горен десен зъб и първи горен ляв зъб, без които се затруднява както дъвченето, така и говоренето; ударът, нанесен от подсъдимия, е довел до счупване на корените на зъбите и съответното им разклащане, което е довело до невъзможност от лечение и необходимост от изваждане, поради което е и налице именно „избиване” на посочените зъби по смисъла на чл. 129, ал. 2 от НК.

От субективна страна, инкриминираното деяние е извършено от подсъдимия при условията на пряк умисъл – чл. 11, ал. 2, пр. 1 от НК – деецът е съзнавал общественоопасния характер на извършеното от него деяние, предвиждал е настъпването на неговите общественоопасни последици и е искал настъпването им. Прекият умисъл е от вида на т. нар. „неопределен” умисъл, при който деецът предвижда настъпването на даден, неопределен точно кръг от възможни последици на деянието, като иска (цели) настъпването на някоя - която и да е - от тях. В случая подс. Б. С. е целял ударът му да попадне в лицевата област на пострадалия и така да му причини някакво телесно увреждане (включително болка или страдание), каквото и да е то, стига така да навреди на другия участник в сбиването Б. Ю..

Въззивната инстанция счита, че деянието на подсъдимия не е осъществено нито при условията на чл. 12, ал. 1 от НК (неизбежна отбрана), нито пък при условията на чл. 132, ал. 1, т. 2 от НК (т. нар. „афектен умисъл”). Мотивите за тези изводи са следните:

За да е налице неизбежна отбрана по смисъла на чл. 12, ал. 1 от НК, е необходимо да има едно започнало и неприключило противоправно нападение от страна на увреденото впоследствие лице, срещу което нападение да се осъществява отбрана. Когато обаче става въпрос за взаимно сбиване, започнато едновременно и от двамата участници в него, случаят очевидно не е такъв. При такова взаимно сбиване и двете участващи лица имат ролята на нападащи, т. е. – поради тази причина поведението им не може да има характер на осъществяване на отбрана, още по-малко на неизбежна такава. Ако сбиването беше започнало по инициатива само на едно от лицата, то поведението на другото би имало характер на отбрана. Ако подсъдимият беше прекратил боя в даден момент и въпреки това Б. Ю. беше продължил да му нанася удари или да упражнява насилие спрямо него по друг начин, то едно последващо активно поведение срещу тези насилствени действия от страна на С. също би могло да има характер на неизбежна отбрана. Случаят обаче, както беше посочено по-горе, не е такъв. И двете лица са били в еднаква степен инициатори на сбиването, което е представлявало продължение на острия словесен конфликт между тях. Това сбиване е започнало още в момента, когато в самото заведение подсъдимият и пострадалият са се сбутали и в състояние на захват един с друг са се придвижвали към изхода.

Ударът с пластмасовия стол (относно което стана дума по-горе) от страна на пострадалия спрямо подсъдимия не може да обоснове наличието на афектен умисъл у последния. Този удар е нанесен в хода на самото сбиване, инициирано и от подсъдимия, когато вече гневът на двамата мъже един спрямо друг е намерил израз във физическа саморазправа. Т. е. – нормално е визираният удар да е усилил гнева на С., но това действие на Ю. по никакъв начин не може да бъде третирано като насилие, което е причинило само по себе си такова силно раздразнение у подсъдимия, което да е накарало последния да извърши на свой ред насилствени действия спрямо съперника си в сбиването. Двете лица едновременно са упражнили насилие един спрямо друг и то без действията на единия от биещите се да са в явно несъответствие с действията на другия. Ударът с пластмасовия стол от страна на пострадалия представлява съвсем естествено противодействие на упражненото от опонента му насилие (това не означава, че самият Б. Ю. също не е инициатор на боя и че поведението му е било единствено отбранително), като следва да се има предвид това, че св. Ю. е бил избутан от Б. С. към изхода и въобще, че подсъдимият очевидно е надделявал в сблъсъка, за което неминуемо е допринесло и установеното по делото нетрезво състояние на Ю.. От изявлението на вещото лице по назначената СМЕ, направено в съдебно заседание, отнасящо се до уврежданията върху подсъдимия, може да се извлече, че ако нараняванията върху последния са били причинени чрез удар със стол, то този удар е бил неособено силен (това се отнася и до уврежданията, за които вещото лице е посочило, че е по-вероятно да са причинени чрез удар с ръка, а не със стол). Прочие, деецът не може да се ползва от привилегированите състави, установени за деянията, извършени при условията на афектен умисъл, когато сам е предизвикал пострадалия (виж в този смисъл Постановление № 4/30.09.1963 на Пленума на ВС), а случаят, при който и двете лица са едновременно инициатори на сбиването, е именно такъв, т. е. – всеки един от двамата с проявената от него агресия е предизвикал другия. По-нататък, макар съдът, както вече беше посочено, да не дава вяра на показанията на подсъдимия за това, че е бил наречен „боклук” от пострадалото лице, то е необходимо да се посочи, че дори и действително да беше отправена такава обидна реплика, то същата (доколкото е мислимо тя да представлява „тежка обида” по смисъла на чл. 132, ал. 1 от НК) не би била основание за прилагане на разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от НК, предвид това, че самият подсъдим не твърди, а и липсват каквито и да било други доказателства в съответния смисъл, че така твърдяното от С. изказване на Б. Ю. е породило някакво особено силно раздразнение у подсъдимия, което да го е мотивирало да нанесе телесно увреждане на Ю.; подс. С., в това отношение, твърди, че след въпросната реплика е искал просто да изведе св. Ю. от заведението. Във връзка с горното следва да се посочи, че и двамата участници в сбиването съвсем очевидно са били водени от гняв един спрямо друг, породен от неуредените им парични взаимоотношения и възникналата в тази връзка кавга. Това е и мотивът за самия физически сблъсък между тях. Породеният у дадено лице гняв поради поведението на дадено друго лице е най-често срещаният мотив за нанасяне на телесна повреда, но далеч не винаги наличието на такъв гняв означава и наличие на афектен умисъл, т. е. – на хипотезата на чл. 132, ал. 1 от НК.

Що се отнася до индивидуализацията на наказателната отговорност, то следва да се има предвид, че относно подсъдимия са налице както смекчаващи, така и отегчаващи обстоятелства. Смекчаващите обстоятелства са чистото съдебно минало на Б. С., както и агресивното поведение на самия пострадал (макар да не е налице състояние на неизбежна отбрана или пък афектен умисъл). Като отегчаващо обстоятелство се явяват лошите характеристични данни на подсъдимия. Следва да бъде отчетено като отегчаващо обстоятелство и това, че на пострадалия са избити не само един зъб, без който се затруднява дъвченето или говоренето (което би било достатъчно случаят да попадне в хипотезата на чл. 129, ал. 2 от НК), а два зъба, без които се затруднява както дъвченето, така и говоренето. Не може да не бъде отчетено като отегчаващо обстоятелство и това, че са избити предни зъби (и то на един млад човек), което обективно води до загрозяване. От друга страна, определеното от първоинстанционния съд на подсъдимия наказание „лишаване от свобода” е за срок от 6 месеца, т. е. - само с три месеца по-дълъг от минималния възможен срок на наказанието „лишаване от свобода” съгласно чл. 39, ал. 1 от НК. За извършеното от подсъдимия престъпление, съгласно чл. 129, ал. 1 от НК в редакцията, действаща към момента на извършване на престъплението (тази редакция се явява приложимият наказателен закон предвид разпоредбата на чл. 2 от НК) – ДВ. бр. 26/1968 г. - се предвижда наказание „лишаване от свобода” за срок до 5 години. С други думи, така определеното наказание на подс. С. е значително под средния размер, към минимума. Освен това, с атакуваната първоинстанционна присъда изтърпяването на наказанието е отложено по реда на чл. 66 от НК за минималния възможен срок от 3 години. Като се имат предвид изброените по-горе смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, като се държи сметка за изискванията за определяне размера на наказанието съгласно чл. 54 от НК, като се има предвид и това, че подобни инциденти като процесния са често срещано негативно явление в Р.Б., като се държи сметка и за целите на наказанието съгласно разпоредбата на чл. 36, ал. 1 от НК, както и за личността на дееца, следва изводът, че така определеното на подсъдимия наказание по никакъв начин не се явява несправедливо спрямо последния (включително относно прилагането на чл. 66 от НК). Тук само за уточнение следва да се посочи, че – предвид изложеното по-горе – не са налице такива многобройни или изключителни смекчаващи обстоятелства, които да правят и най-лекото предвидено в закона наказание несъразмерно тежко за подсъдимия, т. е. – не е налице хипотезата по чл. 55, ал. 1 от НК.

Въззивният съд, не е сезиран със съответна жалба или съответен протест по смисъла на чл. 337, ал. 2 от НПК, за да има смисъл въобще да се обсъжда въпросът дали следва да се увеличи наказанието или пък да се отмени освобождаването от изтърпяване на наказанието по чл. 66 от НК, съответно – да се увеличи изпитателният срок. Жалбата, подадена от повереника на частния обвинител и граждански ищец, не съдържа такива искания. Тук е необходимо да бъде уточнено и това, че макар да липсва изрична законова забрана в този смисъл, без наличието на съответна жалба или протест (т. е. – с направено в тях съответно искане) въззивната инстанция не може да увеличи изпитателния срок, определен от първоинстанционния съд при условно осъждане по чл. 66 от НК; посоченото правило може да бъде изведено по аналогия от разпоредбата на чл. 337, ал. 2 вр. ал. 1 от НПК.

В обобщение, районният съд правилно е стигнал до крайният извод, че подсъдимият е виновен в извършване на престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 от НК, за което и му е повдигнато обвинение, а така определеното наказание не е несправедливо спрямо подс. С.. Правилно – предвид осъждането на Б. С. и на основание чл. 189, ал. 3 от ГПК – последният е осъден и да заплати разноските по производството в размер на 225 лева – възнаграждения за вещото лице по назначената СМЕ, включително във връзка с явяването на това вещо лице в съдебни заседания.

Във връзка със становището както на защитника на подсъдимия, така и на повереника на пострадалото лице, изложено в съдебно заседание пред въззивния съд досежно наличие на съществено нарушение на процесуалните правила при произнасянето на първоинстанционния съд по допускане на гражданския иск, то този въпрос ще бъде обсъден и по-долу, във връзка с гражданската част на присъдата, като тук следва да бъде отбелязано това, че настоящият съдебен състав намира, че изразът, използван при текстовото формулиране на визираното протоколно определение (по допускане на гражданския иск) от 03.08.2010 г. в смисъл, че дадена искова претенция се явявала доказана, а друга – не, както и използването на думата „отхвърля” в диспозитива на същото определение, не водят до извод за наличие на каквато и да била предубеденост у съдията (делото е разгледано от едноличен състав съгласно разпоредбата на чл. 28, ал. 1, т. 1 от НПК) по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК, съответно – до отводимост и до наличие на незаконен съдебен състав. Очевидно е, че в случая става въпрос за становище на съда относно това дали по делото са били ангажирани съответните доказателства, относими към дадени вреди, твърдяни от пострадалото лице, предвид изискването на чл. 88, ал. 2 от НПК, а именно – гражданският иск да не става причина за отлагане на наказателното дело, който въпрос съдът следва да обсъди, за да реши именно дали да допусне или не гражданският иск за съвместно разглеждане в наказателния процес. Между другото, при едно гражданско дело по общия ред по ГПК съдът, още в първото открито съдебно заседание, има задължението служебно да укаже на страната относно кои твърдяни от нея обстоятелства не ±очи доказателства – чл. 146, ал. 2 от ГПК (в смисъл дали страната е ангажирала въобще доказателства, относими към съответното твърдение, а не дали тези доказателства са достатъчни да установят това твърдение). Очевидно е налице едно недостатъчно прецизно формулиране като текст на визираното определение, включително досежно неговите мотиви, като не следва изложеното от съда да се схваща буквално – като предварителна констатация за основателност или неоснователност на дадена искова претенция, доколкото е съвсем видно, най-вече от самия текст на обсъжданото определение, че съдът е решавал единствено въпросът за допускане или недопускане на предявената искова претенция и то за съвместно разглеждане в наказателния процес, т. е. – същият съд няма как едновременно и да разглежда дадена претенция, и да се произнася по основателността й. В случая акцентът, който е поставил първоинстанционният съд при обсъждане на допустимостта на исковата претенция, е бил върху наличието на ангажирани доказателства за дадени разходи, направени от пострадалия и наличието на ангажирани доказателства за претърпени болки и страдания от същото лице (относно последното съдът е намерил, че на този етап не са ангажирани доказателства), а не върху това извършено ли е инкриминираното деяние от подсъдимия със съответните, произтичащи от деянието вредоносни последици и следва ли той да носи отговорност за него.

Прочие, настоящата съдебна инстанция намира, че нито на досъдебната фаза, нито в първоинстанционното съдебно производство след връщането на делото за ново разглеждане са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, поради което и в случая не следва постановената присъда в наказателно-осъдителната й част (за гражданската част на присъдата ще стане дума по-долу) да бъде отменяна и делото да бъде връщано за ново разглеждане на прокурора или на първата съдебна инстанция по реда на чл. 335 от НПК.

Всичко изложено по-горе води до извода, че във визираната наказателно-осъдителна част обжалваната присъда следва да бъде потвърдена.

По-различен обаче е случаят относно произнасянето на първоинстанционния съд по гражданския иск. По-горе стана дума за протоколното определение, с което районният съд се е произнесъл по допускане на гражданския иск. Досежно уважаването на претенцията за обезщетяване на причинени в резултат на инкриминираното деяние неимуществени вреди, присъдата се явява правилна – постановена при съобразяване с доказателствата по делото и със закона, поради което и следва да бъде потвърдена. По-горе беше изложено защо съдът не намира, че съдията, разгледал делото в първоинстанционното производство, се явява предубеден по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК, като този извод се отнася и до произнасянето по гражданския иск. Не може да не бъде отбелязано обаче, че районният съд е „пренесъл” допуснатата от него грешка при текстовото формулиране на определението по допускане/ недопускане на гражданския иск за съвместно разглеждане в наказателното производство в самата присъда и в мотивите към нея. По-конкретно, в присъдата е поместен диспозитив в смисъл, че съдът „отхвърля като неоснователен и недоказан” гражданският иск в частта му относно причинените неимуществени вреди (това е посочено и в мотивите към присъдата), относно която искова претенция изобщо липсва допускане от страна на съда за разглеждането й в рамките на наказателния процес, като – както беше посочено по-горе – обсъденото по-горе определение на съда следва да се схваща именно в смисъл на недопускане за съвместно разглеждане в наказателния процес на визираната искова претенция. Поради това липсва каквото и да било процесуално основание съдът да се произнася с присъдата си по искането на гражданския ищец за осъждане на подсъдимото лице да му заплати обезщетение (съответно – лихви) във връзка с претърпени неимуществени вреди от инкриминираното деяние. Следва да се има предвид и това, че с такъв отхвърлителен диспозитив присъдата би представлявала и пречка дори за предявяване на въпросния иск пред гражданския съд, доколкото между подсъдимия и пострадалия би се формирала сила на пресъдено нещо по съответния гражданско правен въпрос. Произнасянето на първоинстанционния в обсъжданата тук част се явява недопустимо по смисъла на ГПК, доколкото е по искова претенция, която въобще не е била предмет на разглеждане по същество от страна на съда, т. е. – производството се явява прекратено в тази му част. Горното налага (на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК вр. чл. 88, ал. 1 от НПК) обезсилване на атакуваната присъда в частта, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан гражданският иск, предявен от Б. А. Ю. против подсъдимия Б. И. С. в частта му, с която се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000 лева, като производството в същата част бъде прекратено; пострадалият има възможността да отнесе това си искане до гражданския съд. Следва да бъде посочено – във връзка с направеното от повереника на гражданския ищец и подкрепено от прокурора искане, че – по аргумент от чл. 88, ал. 2 от НПК – произнасянето на първоинстанционния съд, с което не се допуска за съвместно разглеждане в наказателния процес дадена искова претенция, не може да стане причина за отмяна от страна на въззивната инстанция на постановената първоинстанционна присъда и връщане на делото.

Предвид това, че първоинстанционният съд правилно е уважил исковата претенция на гражданския иск относно претендираното обезщетение за имуществени вреди, поради което присъдата следва да бъде потвърдена в тази й част (както вече беше посочено по-горе), то също така правилно и в съответствие с разпоредбите на чл. 78, ал. 6 от ГПК и на чл. 2 от ТДТССГПК подс. С. е осъден да заплати по сметка на РС – А. сумата от 50 лева – държавна такса върху размера на гражданския иск.

Ето защо и на основание чл. 334, т. 6 вр. чл. 338 от НПК и чл. 270, ал. 3 от ГПК вр. чл. 88, ал. 1 от НПК, въззивният съд

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Присъда № 45/03.08.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 35/2010 г. по описа на РС – А., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен и недоказан гражданският иск, предявен от Б. А. Ю. против подсъдимия Б. И. С. в частта му, с която се претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 5000 лева, като ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО В ТАЗИ МУ ЧАСТ.

ПОТВЪРЖДАВА Присъда № 45/03.08.2010 г., постановена по Н.О.Х.Д. № 35/2010 г. по описа на РС – А., В ОСТАНАЛАТА Й ЧАСТ.

Решението не подлежи на обжалване или протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1: 2: