РЕШЕНИЕ
№ 283
гр. Монтана, 08.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на десети
октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Аделина Троева Въззивно гражданско дело №
20221600500225 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 174 от 05.05.2022 г. по гр. д. № 2081/2021 г. по описа на
Районен съд-Монтана е признато за установено съществуването на парични
задължения на И. . А. към „Т.Б.“ ЕАД (сега с фирма „Й.Б.“ ЕАД) в размер на
135,90 лв. неплатени месечни абонаментни такси за използвани мобилни
услуги, 376,01 лв. неустойка по договори за предоставяне на мобилни услуги
и на мобилно устройство за периода от 18.08.2018 г. до 17.12.2018 г., ведно
със законна лихва върху главницата от 27.05.2021 г. до окончателно
изплащане на сумите, за които в полза на ищеца е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 от ГПК по ч. гр. д.
№1280/2021 г. на Районен съд - Монтана.
Решението се оспорва от ответницата И.А. чрез особения представител
адв. Д. С. с доводи за неправилност и необоснованост. Твърди се, че
първоинстанционният съд не е обсъдил направените пред него възражения
досежно неравноправността и нищожността на клаузи в процесните договори.
Освен това се твърди, че процесният договор и допълнителното споразумение
1
противоречат на добрите нрави. Моли съда да отмени обжалванoто решение и
да отхвърли предявения установителен иск.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба.
Във въззивното производство не са искани и събирани нови
доказателства.
Окръжният съд, като провери атакувания по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата, предвид
събраните по делото доказателства и въз основа на закона, приема следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и е допустима.
При извършената проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.
Пред МРС е бил предявен иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл.
чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД за признаване за установено спрямо
ответницата, че в качеството й на потребител по Договор за мобилни услуги
№ *от 14.07.2015 г. и допълнително споразумение № *, както и че в
качеството й на лизингополучател по Договор за лизинг от 13.03.2018 г.
дължи изпълнение на парично задължение към „Й. Б.“ ЕАД за сума в общ
размер 511,91 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на вземането. Претендират се и разноски, направени от ищеца в
заповедното и в исковото производство.
За да постанови атакуваното решение, РС-Монтана е приел, че
вземането по договора за мобилни услуги съществува, като същото е
правилно изчислено съобразно договорения тарифен план и ползваните
услуги, но не е заплатено от ответника. До същите изводи е стигнал и по
отношение на претендираната от ищеца неустойка. При извършената
проверка съдът не е установил наличие на неравноправни клаузи. Поради
тези съображения е приел, че искът е основателен и е признал за установено,
че И. А. има парични задължения към „Й.Б.“ ЕАД.
Така изложените доводи не се споделят от настоящата инстанция по
следните съображения:
От приложеното ч. гр. д. № 1280/2021 г. по описа на РС-Монтана е
видно, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
2
410 от ГПК от „Т.Б.“ ЕАД (понастоящем с наименование „Й.Б.“ ЕАД) срещу
И. А. за сума в общ размер 511,91 лв., ведно със законната лихва за забава,
считано от подаване на заявлението – 27.05.2021 г., до окончателното
изплащане на вземането, както и направените разноски общо 385 лв., от които
25 лв. за държавна такса и 360 лв. за адвокатско възнаграждение. Въз основа
на подаденото заявление е издадена заповед за изпълнение № 174 от
21.06.2021 г. Заповедта е връчена на длъжницата при условията на чл. 47, ал.
5 от ГПК, като по отношение на последната са събрани данни, че от три
години не живее на адреса. Поради това на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от
ГПК, заповедният съд е уведомил заявителя, че може да предяви иск за
вземането си. В законоустановения едномесечен срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК
заявителят е депозирал искова молба за установяване на съществуващото си
право, предмет на разглеждане в настоящото производство.
Видно от приложените писмени доказателства се установя, че на
14.07.2015 г. И. А. е сключила договор за мобилни услуги с „Й.Б.“ЕАД при
стандартен месечен абонамент от 14,99 лева. Съгласно договора на клиента е
предоставен мобилен номер *. Срокът на договора е две години, като за
начало е посочена датата 14.07.2015 г., а като краен срок – 14.07.2017 г. След
изтичането на този срок е предвидено договорът да се превърне в безсрочен.
От съдържанието на договора е видно, че в случай на прекратяване по вина
или инициатИ. на потребителя, последният дължи неустойка в размер на
сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти
за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок. В случай, че е
предоставено устройство за ползване на услуги, потребителят дължи
разликата между цената на устройството без абонамент, съгласно последно
актуалната ценова листа на оператора за съответното устройство към момента
на прекратяването на договора по отношение на коя да е СИМ карта/номер,
посочени в него и заплатената от него при предоставянето му от оператора
цена в брой или съответно обща лизингова цена по договора за лизинг.
На 13.03.2018 г. И. А. сключила допълнително споразумение към
договора за мобилни услуги при абонаментен план Тотал с месечна такса
30,99 лева, с допълнителни 8000 МБ. В раздел IV, т. 2 от споразумението е
предвидено, че срокът за ползване на услугите, предоставяни от оператора на
потребителя, се продължава до 13.03.2020 г. В раздел IV, т. 4 е уточнено, че в
случай на прекратяване на договора преди изтичане на срока в т. 2 от същия
3
раздел, по вина или инициатИ. на потребителя или при нарушение на
задълженията му по договора или други документи, свързани с него, в това
число приложимите Общи условия, последният дължи за всяка СИМ карта,
по отношение на която е налице прекратяване, неустойка в размер на всички
стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на
уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да
надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти.
Посочено е също, че в допълнение на неустойката по предходното изречение,
потребителят дължи и възстановяване на част от ползваната стойност на
отстъпките от абонаментните планове, съответстваща на оставащия срок на
договора. В случаите, в които е предоставено устройство за ползване на
услуги, съгласно посоченото в споразумението или по предходно подписан
документ, чийто срок не е изтекъл, потребителят дължи и такава част от
разликата между стандартната цена на устройството (в брой без абонамент),
съгласно ценова листа, действащата към момента на сключване на договора, и
заплатената от него при предоставянето му (в брой или съответно обща
лизингова цена по договора за лизинг), каквато съответства на оставащия
срок на договора.
Видно от раздел II на споразумението, потребителят е получил
устройство марка „*“, модел „*” като цената за него с абонаментния план е
263,76 лева, а стандартната цена на устройството в брой и без абонаментен
план е 539,09 лева. Отстъпката от стандартната цена е 276,14 лева.
На 13.03.2018 г. е сключен договор за лизинг между „Й. Б.“ЕАД -
„лизингодател“ и И. А. в качеството й на „лизингополучател“. Съобразно
предмета на договора лизингодателят се задължил да предостави на
лизингополучателя за временно и възмездно ползване следното устройство:
марка „*“, модел „*” с телефонен номер *, а лизингополучателят се задължил
да заплати обща лизингова цена в размер 252,77 лева. Срокът на договора е за
23 месеца, като за всеки месец лизингополучателят е длъжен да плаща по
10,99 лева. В чл. 3, ал. 2 от договора е посочено, че месечните лизингови
вноски се фактурират от лизингодателя и се заплащат от лизингополучателя,
съгласно сроковете, условията и начина за плащане на задълженията на
лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги, съгласно
сключения между страните договор за предоставяне на такИ. и Общите
4
условия на „Й.Б.“ЕАД. В чл. 12 от Общите условия са уредени хипотезите,
при които настъпва предсрочна изискуемост на месечните вноски.
Видно от приетата съдебно-икономическа експертиза, която съдът
кредитира като компетентно изготвена, се установява, че задължението на
ответницата /въззивник пред настоящата инстанция/ за ползване на мобилни
услуги и мобилно устройство по издадени и неизплатени фактури е общо на
стойност 135,90 лева. За целта вещото лице е анализирало фактура №
**********/18.09.2018 г. ; фактура № **********/18.10.2018 г.; фактура
№*/18.11.2018 г. и фактура № */18.12.2018 г.
По отношение на вземането по фактурата за неустойки № */18.01.2019
г. е установено, че същото е на стойност 222.15 лева. Вещото лице е
анализирало и изчислило дължимите лизингови вноски, като общо дължимата
сума за тях е 153.86 лева. Видно от заключението общо задълженията по
фактурите възлизат на стойност 511,91 лева, като последните не са заплатени
към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, нито към момента
на подаване на исковата молба.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът
намира следното:
Целта на предявяването на установителен иск по чл. 422 от ГПК е да се
установи със сила на пресъдено нещо, че ищецът има вземане срещу
ответника. В производството ищецът следва да докаже факта, от който
произтича вземането му. Предвид ангажираните от ищеца /въззИ.ем пред
настоящата инстанция/ писмени доказателства по делото /Договор за
мобилни услуги, допълнително споразумение към договора за мобилни
услуги, Договор за лизинг и Общи условия към него/ настоящата инстанция
намира за доказано наличието на облигационно отношение между двете
страни.
На следващо място, МОС намира, че претендираните последици от
прекратяване на Договора за предоставяне на мобилни услуги от 14.07.2015
г., както и сключеното към него допълнително споразумение от 13.03.2018 г.
са неоснователни, респ. за кредитора не е възникнало правото да търси
неустойка, тъй като договорите не са развалени по надлежния ред. При
разваляне на договора при неизпълнение от страна на ответника е
необходимо ищецът да е установил при условие на пълно главно доказване
5
надлежно упражнено право на разваляне на договора. Правното действие на
волеизявлението за разваляне на договора може да настъпи само в случай, че
са налице законовите предпоставки на правото на изправната страна, а
именно: виновно неизпълнение на задължението от страна на длъжника, за
което последният носи отговорност и изправност на кредитора.
Преобразуващото право да се развали договорът в хипотезата на чл. 87, ал. 1
от ЗЗД се упражнява с едностранно волеизявление до длъжника. В случая
възможността за разваляне на договора е обвързана с предоставяне от
изправната страна „Й. Б.“ЕАД на допълнителен и подходящ срок за
изпълнение, с изрично предупреждение, че след изтичането на срока ще
счита договора за развален. Предвид, че договорът е писмен, то
предупреждението е следвало също да бъде писмено. По делото няма
доказателства за отправено предупреждение от оператора до длъжника,
поради което настоящата инстанция счита, че договорът не е прекратен по
надлежния ред, респ. сумите за месечна абонаментна такса, начислени във
фактура № **********/18.09.2018 г.; фактура № **********/18.10.2018 г.;
фактура № */18.11.2018 г. и фактура № */18.12.2018 г., както и начислените
неустойки по фактура за неустойки № */18.01.2019 г. не са дължими, тъй като
условието да се дължат така описаните такси и неустойки, съгласно раздел
IV, т.4 от допълнителното споразумение, е договорът да бъде прекратен
преди изтичане на срока му по вина или инициатИ. на потребителя. След като
не е доказано, че договорът е прекратен, претендираните вземания също не
следва да се считат за установени.
По отношение на договора за лизинг страните са уговорили изрично
начин на разваляне. В чл. 10, ал. 2 от Общите условия е предвидено, че
развалянето се извършва с едностранно писмено изявление, без да е
необходимо лизингодателят да дава допълнителен срок за изпълнение. В тази
връзка, следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 87, ал. 1 от ЗЗД е
диспозитивна. При отсъствие на императивни разпоредби относно
развалянето, страните са свободни сами да определят условията, при които
настъпва развалянето на договора, в случая - с едностранно писмено
волеизявление на изправната до неизправната страна. По делото Т. писмено
волеизявление не е приложено като доказателство, но депозирането на
исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето има
значението на Т. изявление (в този смисъл Решение № 269 от 22.10.2018 г. на
6
ВКС по т. д. № 1980/2017 г., II т. о., ТК). Гореизложеното води до извода, че
договорът за лизинг следва да се счита развален, поради което вземането за
претендираните неизплатени 14 бр. лизингови вноски следва да се счита за
установено. Видно от съдебно-икономическата експертиза оставащият брой
неизплатени лизингови вноски са на стойност общо 153,86 лева. Това е и
сумата, която следва да се счита за установена.
По възражението за неравноправни клаузи съдът намира следното:
Въззивницата има качеството „потребител“, съгласно § 13, т.1 от ДР на
ЗЗП, поради което Законът за защита на потребителите е приложим по
отношение на нея. Между страните има спор дали клаузите в договорите са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146 от ЗЗП. ВъззИ.емата страна
пред първоинстанционния съд е навела доводи, че клаузите са индивидуално
уговорени. Същите доводи са изтъкнати и пред настоящата инстанция. В тази
връзка, МОС намира, че тежестта да докаже този факт, съобразно
разпоредбата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП пада върху оператора „Й.Б.“ ЕАД.
Неоснователни са доводите, че тежестта пада върху ответната страна и че
наличието на подпис върху „декларация-съгласие“ /стр.13 от делото пред
МРС/, както и върху договорите доказва факта, че клаузите са индивидуално
уговорени. Фактът, че декларацията и договорите са подписани от ответната
страна не е достатъчен да докаже по категоричен начин, че клаузите са
индивидуално уговорени. (в този смисъл са Решение № 231 от 6.03.2018 г. на
ВКС по т. д. № 875/2017 г., I т. о., ТК и Решение № 60108 от 28.01.2022 г. на
ВКС по т. д. № 1159/2020 г., II т. о., ТК). Също така липсват ангажирани от
въззИ.емата страна доказателства потребителят да е могъл да изрази
становище по съдържанието на договорите, вкл. по Общите условия, както и
да е имал възможност да повлияе върху тях. Поради изложените
съображения, съдът намира, че по делото не се доказа клаузите да са
индивидуално изготвени.
За да бъде нищожна една клауза, когато не е уговорена индивидуално, е
необходимо същата да бъде неравноправна. В разпоредбата на чл.143 от ЗЗП
законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи
неравноправният характер на договорни клаузи: клауза, сключена във вреда
на потребителя, т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на
потребителя; клауза, която не съответства на изискванията за
7
добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и
равнопоставеността на съконтрагентите; клауза, която води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Предвид изложените критерии, съдът намира, че в случая не се
установява наличие на неравноправни клаузи. Т. не се установява вземайки
предвид и неизчерпателно посочените в разпоредбата на чл. 143, ал. 2 от ЗПП
примери за неравноправни клаузи. В конкретния случай клаузите в
договорите и Общите условия са написани ясно и разбираемо за потребителя
и не ограничават негови права.
На основание горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 174 от 05.05.2022 г. по гр. д. № 2081/2021 г. по
описа на Районен съд-Монтана в ЧАСТТА, с която е признато за установено
съществуването на парично задължение на И. А. към „Т. Б.“ ЕАД (сега с
фирма „Й.Б.“ ЕАД) в размер на 135,90 лв. неплатени месечни абонаментни
такси за използвани услуги, 222,15 лв. неустойка по договори за предоставяне
на мобилни услуги и на мобилно устройство за периода от 18.08.2018 г. до
17.12.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата от 27.05.2021 г. до
окончателно изплащане на сумите, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВРЪЛЯ като неоснователен иск на „Й.Б.“ ЕАД, ЕИК *, против И.
А., ЕГН **********, за признаване за установено съществуването на парично
вземане в размер на 135,90 лв. неплатени месечни абонаментни такси за
използвани услуги, 222,15 лв. неустойка по договори за предоставяне на
мобилни услуги и на мобилно устройство за периода от 18.08.2018 г. до
17.12.2018 г., ведно със законна лихва върху главницата от 27.05.2021 г. до
окончателно изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 174 от 05.05.2022 г. по гр. д. № 2081/2021
г. по описа на Районен съд-Монтана в ЧАСТТА, с която е признато за
установено съществуването на парично задължение на И. А. към „Й.Б.“ ЕАД
в размер на 153,86 лв дължими лизингови вноски заедно със законна лихва от
27.05.2021 г. до окончателно изплащане.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9