РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. гр. Своге, общ. Своге, обл. София, 18.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СВОГЕ в публично заседание на двадесети май през
две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ
при участието на секретаря Ирена Люб. Никифорова
като разгледа докладваното от АНДРЕЙ В. ЧЕКУНОВ Гражданско дело №
20221880100487 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото дело е образувано по искова молба, подадена от П. Д. В.,
ЕГН **********, с адрес: *****, чрез пълномощник, против „Неткредит“
ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от управителя
И. Н. Х.-С. Твърди се, че между ищеца, като кредитополучател, и ответника,
като кредитор, е сключен Договор за потребителски кредит №
202206271021090058 от 27.06.2022 г., по силата на който на В. е предоставен
кредит в размер на 1 500 лева. Според чл. 4, ал. 3 от договора, тя е поела
задължение в срок до края на следващия ден от сключването му да
предостави на кредитора гаранция по кредита съгласно реда и условията,
предвидени в общите условия по договора – банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция за сума в размер на 1 848 лева
със срок на валидност до 29.06.2023 г. или двама поръчители – дееспособни
физически лица, които да поемат задължение да отговарят солидарно с
кредитополучателя за изпълнение на всички задължения на последния по
договора, да са наети на безсрочен трудов договор, да получават минимум 1
500 лева брутно месечно възнаграждение и да нямат кредити с повече от 30
дни просрочие (чл. 3.2.3 от приложимите към договора Общи условия).
Според чл. 6 от договора В. е поела и задължение при непредставяне от нейна
страна на гаранцията по чл. 4, ал. 3 от договора, да заплати на кредитора
неустойка в размер на 1 200 лева, която се дължи за периоди, в които
кредитът е бил без осигурена гаранция, начислява се на месец, считано от
изтичане на срока за представянето й и се заплаща заедно със следващата
погасителна вноска съобразно погасителния план. В исковата молба се излага,
1
че посочените две клаузи са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от
Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), тъй като накърняват добрите
нрави, а също така са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, във вр. с ал.
2, т. 5 и т. 19 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и доколкото не са
индивидуално уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, са нищожни, на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Иска се от съда да прогласи твърдяната
недействителност. Претендират се разноски.
Предявени са отрицателни установителни искове за нищожност на
клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от Договор за потребителски кредит №
202206271021090058 от 27.06.2022 г. Според ищеца оспорените клаузи са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като накърняват
добрите нрави, а също така са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, във
вр. с ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП и доколкото не са индивидуално уговорени по
смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗП, са нищожни, на основание чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП. Исковете са с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.
146, ал. 1, във вр. с чл. 143, ал. 1, във вр. с ал. 2, т. 5 и т. 19 от ЗЗП, и чл. 26,
ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
От страна на ответното дружество е подаден писмен отговор, чрез
пълномощник. Оспорват се фактическите твърдения и правните съждения
изложени в исковата молба, като се твърди, че оспорените клаузи не са
нищожни, защото са съобразени с правилата за защита на потребителите.
Предявени са насрещни осъдителни искове, уточнени с молби от
17.11.2022 г. и от 13.12.2022 г., за сумата от 1 500 лева, дължима главница по
горепосочения договор за кредит, както и за сумата от 150,14 лева,
договорена между страните възнаградителна лихва върху главницата за срока
на действие на договора – от сключването му на 27.06.2022 г. до датата на
предявяване на насрещните искове – 07.10.2022 г., като с насрещната искова
молба, инкорпорирана в писмения отговор по първоначалния иск, се
представя уведомление до насрещната страна за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. Претендират се разноски, както и законната лихва
върху главницата от датата на исковата молба до окончателното й плащане.
Насрещните осъдителни искове са за реално изпълнение на договорно
задължение по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД – за сумата от 1
500 лева, представляваща главница по договора за кредит, както и по чл. 79,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗПК, във вр. с чл. 240, ал. 2 от ЗЗД – за
сумата от 150,14 лева – възнаградителна лихва, договорена между страните,
за периода от 27.06.2022 г. до 07.10.2022 г.
Пълномощникът на първоначалния ищец, в писмен отговор, навежда
доводи, че договорът за кредит е изцяло недействителен, на основание чл. 22
от ЗПК, тъй като при сключването му не са спазени изискванията на чл. 11,
ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 от ЗПК, а клаузата за възнаградителна лихва е
недействителна и на самостоятелно основание – поради накърняване на
добрите нрави, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, доколкото надвишава
трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора.
Твърди също, че не са налице предпоставките за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем. По изложените съображения счита, че насрещните
2
искове следва да се отхвърлят изцяло. Претендират се разноски.
В открито съдебно заседание страните не се представляват, а с писмени
становища пълномощниците им подробно аргументират съображенията,
изложени в исковата молба, насрещната искова молба и в писмените
отговори.
По делото са приети писмени доказателства, представени от страните,
които не са оспорени от тях, поради което съдът ги възприема като
автентични и верни.
Свогенският районен съд, втори състав, като взе предвид становищата
на страните и съобразявайки събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, прие за установено от фактическа и от правна страна
следното:
Не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин от
писмените доказателства, събрани по делото, че на 27.06.2022 г. между П. В.
и „Неткредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит №
202206271021090058. Договорът е за сумата от 1 500 лева, която е следвало
да бъде върната на 12 месечни вноски, като падежът на последната е
28.06.2023 г., при годишен лихвен процент 40,39 % и годишен процент на
разходите (ГПР) – 48,77 %. В чл. 4, ал. 3 от договора е предвидено
задължение за кредитополучателя, в срок до края на следващия ден от
сключването на договора, да предостави на кредитора гаранция по кредита
съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора –
банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция
за сума в размер на 1 848 лева със срок на валидност до 29.06.2023 г. или
двама поръчители – дееспособни физически лица, които да поемат
задължение да отговарят солидарно с кредитополучателя за изпълнение на
всички задължения на последния по договора, да са наети на безсрочен трудов
договор, да получават минимум 1 500 лева брутно месечно възнаграждение и
да нямат кредити с повече от 30 дни просрочие (чл. 3.2.3 от приложимите към
договора Общи условия). В чл. 6 от договора е предвидено, че при
непредставяне от страна на кредитополучателя на гаранцията по чл. 4, ал. 3 от
договора, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 1 200 лева, която
се дължи за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция,
начислява се на месец, считано от изтичане на срока за представянето на
гаранцията и се заплаща заедно със следващата погасителна вноска съобразно
погасителния план. Не е спорно между страните, че от страна на
кредитополучателя не са извършвани плащания по договора.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по
аргумент от чл. 9, ал. 1 от ЗПК, страни по който са потребител по смисъла на
чл. 9, ал. 3 от ЗПК (първоначалният ищец е физическо лице, което при
сключването на договора е действало извън рамките на своята професионална
или търговска дейност, доколкото не се твърди от страните, нито от тях са
ангажирани доказателства за обратното) и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4
от ЗПК. Поради това, в случая намират приложение разпоредбите на същия
закон. Съгласно чл. 24 от ЗПК, за договора за потребителски кредит се
прилагат разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, която урежда т. нар. генерална
3
(обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори,
дава легално определение на понятието „неравноправна клауза“ в договор,
сключен с потребител и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като в ал. 2 на същата разпоредба, неизчерпателно (примерно) са
изброени различни хипотези на неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е предвидено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
Разпоредбите на ЗЗП са резултат на транспонирането на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори (чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП). Действително страните
са свободни при сключването на сделки, но свободата на волята на страните е
ограничена именно от добрите нрави като неписани, но трайно утвърдили се
правила, които са непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
В случая клаузата на договора, предвиждаща задължение за
кредитополучателя, в изключително кратък срок (до края на следващия ден от
сключването на договора), да предостави на кредитора банкова гаранция или
гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сума, възлизаща в
размер равен на сбора на дължимата по договора главница и договорна лихва
(1 848 лева) или двама поръчители, отговарящи на редица изисквания,
представлява само по себе си поставяне от кредитора на условия, които са
практически неизпълними за уговорения кратък срок и икономически
неоправдани с оглед ниската стойност на отпуснатата сума – 1 500 лева.
Поради това съдът намира, че тази клауза е във вреда на потребителя, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Неизпълнението на предвиденото в същата задължение е скрепено с
неблагоприятни за потребителя правни последици. С оглед на което, същата е
неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
Клаузата на договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на
задължението на потребителя да предостави обезпечение по кредитното
правоотношение в горепосочения размер при предоставена заемна сума от 1
500 лева е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 и т. 19 от
ЗЗП. Съгласно последните разпоредби, неравноправна е клаузата, която
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, както и клаузата, която не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора. Съпоставяйки чистата стойност на получения от
длъжника финансов ресурс (1 500 лева), с размера на вземането за неустойка
(1 200 лева), се налага изводът, че неустойката е в размер, който е почти равен
на размера на усвоената главница. Очевидно е, че чрез същата се цели
единствено обогатяване на кредитора, а не възмездяване на реално
претърпени вреди. Непредставянето на обезпечение само по себе си не води
4
до каквито и да било вреди за кредитора. Такива биха възникнали едва при
неизпълнение на задължението на кредитополучателя за връщане на сумата
по договора и невъзможност за удовлетворяване от имуществото му. Този
риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключване на
договора за кредит при вземането на решение за отпускането на кредита, а не
предварително да се постави условие за дължимост на неустойка при
непредоставяне на обезпечение. Финансовата институция е длъжна да оцени
платежоспособността на потребителя съгласно чл. 16 от ЗПК, за която оценка
потребителят не дължи такси, комисиони и др. плащания, съгласно чл. 10а,
ал. 1 и 2 от ЗПК, и едва след анализа й да прецени дали да предостави
заемната сума или да откаже да предостави кредит, съгласно чл. 18, ал. 1 от
ЗПК. В случая, включването на клаузата за неустойка, дължима при
непредставяне на обезпечение, противоречи на закона, като на практика тази
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задължението на кредитора за
предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника върху последния
и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. Освен
това, същата не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. С оглед изложеното, съдът намира, че
клаузата на чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит за дължимост
на неустойка за неизпълнение на задължението на потребителя да предостави
обезпечение е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 5 и т. 19 от
ЗЗП.
Като неравноправни, горепосочените две клаузи са нищожни поради
противоречие на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, т.е. на закона, доколкото въпреки
разпределената му с доклада по делото доказателствена тежест, ответникът не
доказа същите да са уговорени индивидуално. Противоречието със закона се
състои в нарушаване на императивна правна норма и е установимо при
съпоставка на съдържанието на сделката/клаузата с правилото на закона. В
случая са налице уговорки, които водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на кредитора и на потребителя. По същество,
кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер, който е
близък до размера на главницата (както се посочи по-горе), наред с
възнаградителната лихва, което, освен на цитираните ограничения в ЗЗП,
противоречи и на изискването за добросъвестност, и води до значително
неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя,
респективно до нищожност на клаузите поради неравноправния им характер.
Неравноправният характер на клауза, която не е уговорена индивидуално
води до нейната нищожност на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във вр. с
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП (Решение № 50049 от 13.03.2024 г. по гр. д. № 1579/2020
г. на IV г.о. на ВКС и мн.др.).
Ето защо, предявените главни искове следва да бъдат уважени. Поради
уважаването на кумулативно предявените главни искове, съдът е десезиран от
произнасяне по предявените в условията на евентуалност такива и не дължи
произнасяне по тях.
Във връзка с предявените насрещни искови претенции, с оглед
установените по делото факти, настоящият съдебен състав намира, че
договорът за потребителски кредит само формално отговаря на изискването
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него е посочено, че ГПР възлиза на
5
48,77 %. Така посоченият цифрово ГПР обаче, не става ясно по какъв начин е
формиран. Нещо повече – посоченият в договора ГПР не е действителният
такъв съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно чл. 19, ал. 1 от
ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит (§ 1, т. 1 от
ДР на ЗПК). Не е спорно между страните, че неустойката в размер на 1 200
лева не е взета предвид при определяне и посочване на ГПР в договора,
доколкото ищецът по насрещните искови претенции изрично обосновава
становището си, че неустойката не следва да се включва в ГПР, а и това е
видно при сравняване на размера на неустойката от 1 200 лева, размера на
предоставената сума от 1 500 лева и размера на възнаградителната лихва от
348 лева, при съобразяване на срока на договора (една година).
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на ищеца по
насрещните искове, че така уговорената неустойка не следва да бъде
включена в ГПР. Както вече се посочи, за да избегне кредитополучателят
заплащането на уговорената в чл. 6 от договора неустойка за неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение по договора, на същия са
поставени практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания,
откъдето следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за
кредитора е предвидимо и очаквано. Наред с това, смисълът на обезпеченията
е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение.
От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да
произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от
уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде
изпълнен. Като се уговаря неустойка за неизпълнението на задължението на
длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо
увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално
задължението по чл. 6 от процесния договор за потребителски кредит да е
уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно
допълнително плащане в полза на кредитора. С оглед изложеното е очевидно,
че задължението за заплащане на сума в размер на 1 200 лева въз основа на
процесната договорна клауза съставлява разход по кредита, дължим от
потребителя, а не неустойка от неизпълнение на негово задължение. Налага
се изводът, че поставянето на практически неизпълнимите изисквания към
потребителя и уговарянето на т.нар. неустойка за неизпълнението им,
представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по кредита. Когато се касае до подобна конструкция, разходите
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, с
оглед приетото в т. 46 от мотивите на Решение от 21.03.2024 г. по дело С-
714/22 на СЕС. В т. 54 от мотивите на същото решение е посочено още, че
6
когато в договор за кредит е посочен очакваният ГПР, като точният му размер
подлежи на уточнение след отпускането на кредита, подобна санкция,
изразяваща се в загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски,
трябва да се счита за пропорционална по смисъла на член 23 от Директива
2008/48 (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit
Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71).
С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че при
сключването на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на действителния ГПР, при това не
само цифрово, а с посочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването му по определения в ЗПК начин, поради което договорът е
нищожен както на общото основание на чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, така и на
специалното основание на чл. 22 от ЗПК. Тъй като договорът за кредит е
изцяло недействителен, потребителят дължи връщане единствено на чистата
стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК). В Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по
т.д. № 2024/2022 г. на I т.о. на ВКС е прието, че при установена от съда
недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от
кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими
суми по договора, с решението си съдът следва да установи, на основание чл.
23 от ЗПК, дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи
иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи
по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да
бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 от ЗЗД. По
делото не са ангажирани доказателства за плащането на главницата от 1 500
лева. По време на настоящото производство е настъпила изискуемостта на
всички вноски по процесния договор, което обстоятелство следва да бъде
съобразено от съда, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, поради което са
неотносими възраженията от ответната страна по насрещните искове относно
липсата на предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на
задълженията по договора.
Ето защо, искът за заплащането на главницата следва да бъде уважен за
сумата от 1 500 лева, а този за сумата от 150,14 лева, представляваща
възнаградителна лихва, договорена между страните за периода от 27.06.2022
г. до 07.10.2022 г. – отхвърлен изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на делото и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК,
първоначалният ответник ще следва да бъде осъден да заплати по уважените
срещу него искове, направените от първоначалния ищец разноски по делото,
изразяващи се в заплатена държавна такса в размер на 100 лева.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е
представлявана от адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на
материално затруднени лица, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за
адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за правна защита и
съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Налице са предпоставките на чл.
38 от ЗА, а именно: осъществена правна помощ по делото, без данни за
7
договорен в тежест на доверителя размер на възнаграждението по чл. 36, ал. 2
от ЗА; заявление, че предоставената правна помощ е договорена като
безплатна и липсват данни, които да го опровергават. Доколкото по делото са
ангажирани доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък
върху добавената стойност (ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл.
38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък върху добавената стойност (ДДС).
При определяне на размера на адвокатското възнаграждение, което следва да
бъде заплатено от ответника, съдът съобрази задължителния характер на
тълкуването на чл. 101, пар. 1 от ДФЕС, дадено с Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е
равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените
в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай
не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“ и води до
абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или
бъдещи последици. Въз основа на тези и други съображения, СЕС е
постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и
неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101,
пар. 1 от ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална
правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1
от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. Ето защо, настоящият съдебен състав намира, че не са
задължителни за съда, определените с приетата от Висшия адвокатски съвет
Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2024 г. по т.д.
№ 1990/2023 г. на II т.о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2024 г. по
ч.т.д. № 75/2024 г. на II т.о. на ВКС. По настоящото дело, предвид липсата на
фактическа и правна сложност на същото, както и с оглед проведеното едно
открито съдебно заседание, без явяване на адвоката, на основание чл. 38, ал. 2,
вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде определено
възнаграждение в размер от 216 лева, с ДДС, за уважения неоценяем иск и в
размер на 432 лева, с ДДС, за уважения оценяем иск или общо 648 лева, с
ДДС, което е в границите за съответния вид дейност, определени с чл. 23, т.
4, чл. 25, ал. 1 и чл. 26а от Наредбата за заплащането на правната помощ
(която не е издадена от съсловна организация, а въз основа на ПМС № 4/2006
г.), което възнаграждение следва да бъде заплатено от първоначалния
8
ответник.
По насрещните искове са направени и претендирани разноски в размер
на 110 лева за платена държавна такса. В полза на ищеца по тях следва да
бъдат присъдени разноски, изразяващи се в заплатена държавна такса в
размер на 99,99 лева, съразмерно уважената част от исковете. Неоснователно
е възражението на пълномощника на ответника по тези искове, че не следва
да се присъждат разноски в полза на ищцовото дружество, доколкото в
решението на СЕС, на което същият се позовава е прието, че разноски не
следва да се присъждат по исковете, предявени от потребителя, а не и по тези,
предявени срещу същия за реално изпълнение на задълженията му по
договора. По тези искове ответната страна е представлявана от адвокат, при
условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, поради което в полза на адв. Д. М. следва
да бъде определено възнаграждение в размер от 432 лева, с ДДС, което е в
границите за съответния вид дейност, определени с чл. 25, ал. 1 и чл. 26а от
Наредбата за заплащането на правната помощ, от която сума съразмерно с
отхвърлената част от исковете ищецът по тези искове следва да заплати 39,31
лева или общо по всички искове в полза на адв. Д. М. се дължи сумата в
размер на 687,31 лева.
Така мотивиран и на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожни , на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД,
във вр. с чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, като неравноправни по чл. 143, ал. 1 и 2, т. 5 и
т. 19 от ЗЗП, клаузите на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от сключения между страните
Договор за потребителски кредит № 202206271021090058 от 27.06.2022 г., по
иска, предявен от П. Д. В., ЕГН **********, с адрес: *****, против
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от
управителя И. Н. Х.-С.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от управителя И. Н. Х.-С., да заплати на П. Д. В., ЕГН
**********, с адрес: *****, направените по делото разноски за заплатена
държавна такса в размер на 100 лева.
ОСЪЖДА П. Д. В., ЕГН **********, с адрес: *****, да заплати на
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от
управителя И. Н. Х.-С., на основание чл. 23 от ЗПК, чистата стойност на
кредита по сключения между страните Договор за потребителски кредит №
202206271021090058 от 27.06.2022 г., в размер на 1 500 лева, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от подаване на насрещната искова
молба на 07.10.2022 г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска
за сумата от 150,14 лева, представляваща договорена между страните
възнаградителна лихва върху главницата за периода от 27.06.2022 г. до
07.10.2022 г. – като неоснователен.
9
ОСЪЖДА П. Д. В., ЕГН **********, с адрес: *****, да заплати на
„Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10, представлявано от
управителя И. Н. Х.-С., направените по делото разноски за заплатена
държавна такса в размер на 99,99 лева, съразмерно уважената част от
исковете.
ОСЪЖДА „Неткредит“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Лъчезар Станчев“ № 3 (Литекс Тауър), ет. 10,
представлявано от управителя И. Н. Х.-С., да заплати на адвокат Д. В. М.,
личен номер ***, с адрес: *****, сумата от 687,31 лева, с ДДС, за оказана
безплатна адвокатска помощ по гр.д. № 487/2022 г. по описа на Районен съд
Своге.
Решението подлежи на въззивно обжалвано пред Софийския окръжен
съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните. Жалбата се подава
чрез Свогенския районен съд.
Съдия при Районен съд – Своге: _______________________
10