№ 546
гр. София, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на трети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Мирослава Тодорова
Членове:Христинка Колева
Иво Юр. Хинов
при участието на секретаря Рени Ив. Атанасова
като разгледа докладваното от Иво Юр. Хинов Въззивно наказателно дело от
частен характер № 20231100602816 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.334 вр чл.338 НПК.
То е образувано въз основа на въззивна жалба, подадена от Адв.Р., защитник на подс.
В. Г. М., против Присъда от 27.02.2023 г по н.ч.х.д. № 1650/21 на СРС, 3 състав.
С тази присъда В. М. е признат за виновен в това, че на 29.09.2020 г в гр.София, при
участието си в телевизионното предаване „С.Х.“ по телевизия „С.о.“, е разгласил позорно
обстоятелство за длъжностно лице при изпълнение на функциите му – а именно за Д. С. Т.,
Директор на Държавна инспекция по труда, гр. Пазарджик (тъжител по делото), като заявил,
че при извършена проверка на негов обект в гр. Созопол на 28.08.20218 г Т., след като
подписал документи и съставил протокол, му поискал паричната сума от 300 лв за „такса
спокойствие“, като го дръпнал за ръката настрана и му казал „Триста лева“, а на излизане от
обекта, след като бил изгонен от М., му казал: „Утре ще ми платиш 600 лв“, като клеветата е
извършена публично, доколкото е извършена в телевизионно предаване, излъчено по
телевизията, достъпно е в интернет на facebook страницата на телевизията и в you tube, като
така е станало достояние на широк, неограничен кръг от хора. Дадена е правна
квалификация на това деяние по чл.148 ал.2 вр ал.1 т.1, т.2 и т.3 вр чл.147 ал.1 пр.1 НК, като
на основание чл.78а НК е освободен от наказателна отговорност с налагане на
адм.наказание „глоба“ от 1 000 лв. Осъден е да заплати разноските на тъжителя и тези,
направени от съда.
Против тази присъда е подадена жалба от защитника на подсъдимия. В жалбата се
1
посочва, че присъдата е незаконосъобразна, доколкото не е установена самоличността на
лицето, което е осъдено, което води и до извод, че частната тъжба е нередовна; на второ
място липсва съставомерност на деянието, доколкото незаконосъобразно не са ценени
показанията на св.М., които установяват, че фактите, изложени от подсъдимия, отговарят на
истината; също така неговото изявление е проява на свобода на словото, като не е налице
съществено накърняване на честта и доброто име на тъжителя; подсъдимият не владее добре
български език, като е говорил относно тема, която му е била зададена в телевизионното
предаване; налице е свободна дискусия като част от свобода на словото. Счита, че не може
да му се търси вина за едно кратко споменаване на името на тъжителя. Счита, че това негово
изявление не може да се разбира като твърдение от страна на подсъдимия описаното от него
деяние да е било осъществено от тъжителя Д. Т.. Отделно от това той не е знаел, че не това е
името на лицето, чието деяние описва, доколкото това лице му е показало документ с това
име. Счита, че подсъдимият не е имал умисъл да наклевети тъжителя. Моли да бъде
оправдан.
В съдебно заседание тъжителят, чрез своя повереник, посочва, че жалбата е
неоснователна. Претендира разноски.
Подсъдимият и защитникът му не се явяват.
Софийски градски съд, III въззивен състав, след като обсъди доводите на страните и
взе предвид естеството на повдигнатото обвинение и събраните по делото доказателства,
установи следното:
Настоящето производство е въззивно, поради което съдът дължи на първо място
отговор на доводите в жалбата и тези, направени от страните в съдебното заседание; също
така дължи и служебна проверка на всички аспекти на законосъобразността на
първоинстанционния съдебен акт, независимо от липсата на изрични доводи на страните в
тази насока.
Относно доводите в жалбата. По своето естество тези доводи се отнасят до два
аспекта – относно самоличността на осъденото лице и относно съставомерността на
деянието, разгледана в обективен и субективен аспект. Те следва да се разгледат поотделно.
На първо място относно самоличността на подсъдимия. Защитата твърди, че тази
самоличност не е установена, доколкото в хода на процеса се е установило, че подсъдимият
не е български гражданин. Поддържа, че е налице порок в тъжбата в това отношение.
Въззивният съд намира възражението за неоснователно.
Видно от тъжбата, тя е насочена срещу В. Г. М. с ЕГН **********, с адрес гр.Враца,
ж.к. ****. Тази индивидуализация е достатъчна, за да се приеме, че тъжбата е редовна от
формална страна.
В първото съдебно заседание подс.М. е бил редовно призован, като се е явил. Той е
представил пълномощно (л.39), в което се е посочил като В. Г. М. с ЕГН **********. При
снемане на самоличността му е посочил същата самоличност (три имена и ЕГН), като е
уточнил, че има двойно гражданство, българско и руско, че е роден на **** г в Русия, че е
женен и неосъждан, че има висше образование, че е едноличен собственик на капитала и
управител на „С.**“ ЕООД. Въз основа на запитване от съда относно гражданството на
подсъдимия, Министерство на Правосъдието е посочило (л.177), че той няма българско
гражданство. Посочена е следната фактология – подс.М. е роден под имената В. Б.К. на ****
г в Руската федерация (по всяка вероятност се има предвид СССР, както се е казвала тази
държава към момента на раждането му). През 2012 г (т.е. когато е бил на 46 години) е
припознат от българския гражданин Г.Б.М., с което автоматично е придобил български
2
произход – и се е сдобил с докумченти, удостоверяващи, че е български гражданин.
Респективно през 2013 г с решение на РС Козлодуй е променено името му на В. Г. М.. При
все това Министерството на правосъдието посочва, че въз основа на Указ 70/08.11.1958 г,
регулиращ гражданството на лица, които имат родители български и съветски граждани, В.
Г. М. в действителност от самото начало е имал само и единствено съветско гражданство
(понастоящем руско гражданство), доколкото при раждането му – което е станало в СССР –
родителите му не са посочили, че ще има българско гражданство.
Следователно подс.М. няма българско гражданство. Поради което и посоченото от
него ЕГН не е част от неговата самоличност.
При това положение законосъобразно СРС в обжалваната присъда това ЕГН не е
посочено – посочени са трите му имена (съобразно решението на РС Козлодуй), дата и
място на раждане, руското му гражданство, местоживеене и занятие, както и че е женен.
Тази данни са напълно достатъчни за неговата индивидуализация. Поради което не може да
се приеме, че е осъдено лице с неустановена самоличност.
Защитата посочва, че подс.М. не е женен, както е посочено в присъдата, а е разведен.
Това обстоятелство, съобразно становището на въззивния съд, е правно ирелевантно и
отново не може да доведе до извод, че самоличността на подсъдимия е неправилно
установена.
На второ място защитата отправя възражения относно съставомерността на деянието,
разгледана в обективен и субективен аспект.
Следва да се посочи, че по делото няма спор относно основните факти, свързани с
това деяние – а именно извършената проверка и участващите лица, както и процесното
изявление, което според СРС е клеветническо. Налице е спор относно точното значение на
това изявление, от обективна и субективна страна.
И по-конкретно е установено, че към август 2018 г тъжителят Т. е работил като
Директор на Държавна инспекция по труда (ДИТ), гр.Пазарджик, а подс.М. е стопанисвал
заведение (ресторант Т.М.) в гр.Созопол, чрез своето дружество „С.****“ ЕООД.
Св.М. и Й., служители на ДИТ Пазарджик (т.е. подчинени на тъжителя Т.), били
командировани от Изп.Директор на Главна инспекция по труда в гр.Созопол, с цел контрол
по спазване на трудовото законодателство. Тъжителят Т. не бил с тях и нямал никакво
отношение както към командироването им, така и към начина, по който те изпълнявали
своите служебни задължения.
На 28.08.2018 г св.М. и Й. извършили проверка на обекта на подс.М.. Последният се
държал агресивно, като отказвал да им предаде изискваните документи и да сътрудничи при
изясняване на относимите факти. Това наложило св.М. и Й. да търсят съдействие от
полицията, което им било оказано в лицето на св.Ф.. Подс.М. отказал да получи
предназначените за нето документи. Тъжителят Т. не е взел участие в тази проверка.
В резултат на тази проверка били издадени Констативни протоколи, Актове за
установяване на адм.нарушение, като в резултат на последните тъжителят Т., в качеството
на Директор на ДИТ Пазарджик, издал четири броя Наказателни постановления срещу
дружеството на подс.М. (л.54-61), като две от тях били отменени при съдебното им
обжалване (л.44-50).
В тези Наказателни постановления трите имена на тъжителя Т. били посочени в
титулната част и в долната лява част на последната страница, при мястото за подписа.
По време на проверката от 28.08.2018 г и след приключването им подс.М. не е
подавал жалби или оплаквания във връзка с противоправни действия от страна на
проверяващите го, вкл и за това, че му е искан подкуп. Той не е направил това нито пред
3
св.Ф., полицай, нито в последващ момент.
Две години по-късно, на 29.09.2020 г, подс.М. участвал в телевизионното предаване
„С.Х.“, излъчвано по телевизия „С.о.“. Там той описал извършената му проверка от
служителите на ДИТ Пазарджик, като посочил, че един от тях му е поискал подкуп.
Конкретно посочва, че едно от проверяващите го лица, което е съставило протокол, го е
дръпнал настрана и му е казал „Триста лева“. След като подс.М. е изразил възмущението си
и го е изгонил, това лице му е казало „Утре ще ми плащаш 600“. Посочва на два пъти, че
тези пари са му искани като „Такса спокойствие“.
Относно самоличността на лицето, което – според него – му е поискало сумата от 300
лв като „Такса спокойствие“, подс.М. казва следното: „Той когато ми показа документи, аз
после видях и написах – г-т Д. Т., Трудова инспекция град Пазарджик, голям Началник….“.
В един последващ момент, през септември 2021 г, св.Й. (имал водеща роля в
проверката от 28.08.2018 г на ресторанта на дружеството на подсъдимия) е бил привлечен
като обвиняем по подозрение за искане и получаване на подкуп.
По тези факти не се спори между страните. Те се признават от защитата. Последната
ясно признава, че тъжителят Т. не е провел тази проверка, не е присъствал на нея и поради
това не е можел да направи каквото и да е изявление, вкл и такова да поиска сумата от 300
лв като „Такса спокойствие“. При все това защитата твърди, че такова искане е била
направено от проверяващите лица, като се позовава на показанията на св.М.; също така
твърди, че това изявление е проява на свобода на словото; че то е проява на недобро
разбиране на български език от страна на подсъдимия, който не е твърдял, че именно
тъжителя Т. му е поискал подкуп; както и че подсъдимият добросъвестно е считал, че
именно така се казва лицето, което му е поискало подкупа.
Тези възражения следва да се разгледат поотделно.
На първо място следва да се подкрепи извода на СРС, че показанията на св.М. не
отговарят на истината. Последният твърди, че е присъствал на проверката, през цялото
време е бил в близост до подсъдимия и проверяващия, като от разстояние от един метър е
чул как е направено искането за подкуп от 300 лв. Доводите на СРС, въз основа на които
тези показания не са кредитирани, напълно се подкрепят от настоящата инстанция. По
несъмнен начин, от всички останали доказателства, се установява, че този свидетел в
действителност не е присъствал на тази проверка. Също така действително св.М. не говори
и не разбира български език – поради което не би могъл да възприеме всички обстоятелства
по проверката. Самото естество на твърденията му ги прави явно недостоверни – доколкото
твърди, че в непосредствена близост до него е било направено корупционното изявление.
Поради което въззивният съд подкрепя извода на СРС, че тези показания не следва да се
ценят като източник на доказателствени сведения.
На второ място защитата твърди, че подс.М. обосновано е считал, че проверяващия
го се казва Д. Т. – доколкото така той се е легитимирал пред него. Това очевидно не е вярно
– доколкото св. Й. и св.М. са се легитимирали със своите служебни карти, на които е било
записано тяхното име. В действителност тъжителят Т., към този момент от
адм.производство, не е имал никакво участие. Св.Й. и св.Т. са били командировани от
Изп.Директор на Главна инспекция по труда, а не от тъжителя Т. като Директор на ДИТ
Пазарджик. Те самостоятелно са взели решение кое заведение да проверят и как да проведат
тази проверка, като тъжителят Т. не им е давал указания в тази насока.
Св.М. посочва, че проверяващите са представили документ, на който е било изписано
името на Д. Т.. От описанието, което дава на този документ, е видно, че има предвид
Наказателните постановления. Видно от тяхното съдържание, наистина имената на
тъжителя Т. са ясно посочени в тях. Но те са издадени значително време след проверката.
Поради което не може да се приеме, че подс.М. е имал основание да счита, че някой
4
от проверяващите го се нарича Д. Т..
На трето място останалите доводи на защитата са взаимно изключващи се – твърди се
едновременно свобода на словото, но също така и неволно объркване. При все това тези
защитни аргументи следва да се разгледат.
Относно претендираното право на свободно изразяване на становище, вкл и критика
към неправомерни действия от страна на представители на държавната власт. Несъмнено е
правното значение на това право; то не може да бъде нито поставено под съмнение, нито
ограничавано. Но то следва да се упражнява добросъвестно. А това предполага полагане на
добросъвестни усилия да се посочи коректно името на лицето, за което се твърди, че е
извършило неправомерната проява. В известна степен изложеното в телевизионното
предаване от подс.М. относно твърдяното от него корупционно деяние би могло да се
възприеме като проява именно на правото му да сигнализира за корупционни деяния от
страна на държавни служители, въпреки че това изложение страда от субективно
пресъздаване на фактите, преекспониране на едни от тях и неглижиране или премълчаване
на други. Това, обаче, не се отнася относно онази негова част, в която той посочва името на
лицето, което е автор на корупционното искане. Той ясно посочва името на тъжителя. Така
той твърди, че именно той е лицето, което му е поискало подкуп. А това очевидно не е
вярно – доколкото тъжителят Т. въобще не е участвал в тази проверка. Следователно в
своето изявления подс.М. не е положил дори и минимално усилие да се увери, че
посоченото от него лице – с лично име и фамилия, както и длъжностно качество – е
действително онова, което – според него – му е поискало подкуп. Той е казал името на
лицето, което е издало Наказателните постановления против него. Поради което е налице
явно и несъмнено превратно пресъздаване на фактите. А това не се обхваща нито от правото
на свобода на словото, нито от правото да се сигнализира срещу нередности. Това
представлява клевета, както правилно е установил СРС.
Относно неволното объркване. Макар и подс.М. да е чужд гражданин, той достатъчно
добре владее български език. Говори ясно и без запъване и объркване, без да търси
подходящите думи, без неправилната им употреба – граматическа или смислова. Поради
това изявлението му не може да се обясни с недостатъчно добро познаване на българския
език.
В действителност подс.М. е споменал името на тъжителя Т. защото това име е
запомнил – доколкото то се е намирало на явно място в Наказателните постановления, от
които той е най-вече възмутен (видно от цялото му интервю). С пълно безразличие към
действителното положение той посочва това име като името на лицето, което му е поискало
подкупа – без въобще да счете за нужно да прецени дали лицето, което е извършило
проверката и което – според него – му е поискало подкупа, е същото, което в един по-късен
момент е издало Наказателните постановления.
Поради което и деянието му е извършено виновно. Както правилно посочва СРС при
установяване на субективния момент от деянието, е налице желание от страна на
подс.Милков да посочи позорящи обстоятелства спрямо тъжителя Т., въпреки ясното
съзнание, че те поначало не биха могли да се верни. Той е бил недоволен от издаването на
четирите Наказателни постановления за значителни суми и запорирането на банковите
сметки на дружеството му, като техен резултат; обвинявал е това тъжителя Т., автор на тези
Наказателни постановления. Поради това е обективирал недоволството си, като е посочил
неговото име като лице, което му е поискал подкуп от 300 лв като „Такса спокойствие“.
Както е посочено по-горе, той е знаел, че това не е вярно, като е целял само да урони
репутацията на тъжителя.
Поради което и доводите на защитата не може да се възприемат. Деянието е
извършено от подс.М., като е извършено от него виновно, със съзнаване на последиците му,
както и на противоправността му.
5
Доколкото останалите аспекти на обжалваната присъда не са обект на жалбата, те
само ще бъдат маркирани.
Правилно деянието е подведено под нормата на чл.148 ал.2 вр ал.1 т.1, т.2 и т.3 вр
чл.147 ал.1 пр.1 НК. Налице е разгласяване на позорни обстоятелства; това е удачната
правна квалификация, доколкото само в една част от инкриминираното изявление се
приписва престъпление, а в другата се визира именно такова позорно обстоятелство.
Деянието е извършено при условията на трите квалифициращи обстоятелства – нанесена
публично и разпространена чрез телевизонното предаване, както и спрямо длъжностно лице
по повод изпълнение на службата му.
Правилно е приложена нормата на чл.78а НК, като е определено минималното
възможно наказание.
При служебната цялостна проверка на присъдата въззивният съд не намира
основания за отмяната или изменението ѝ.
Предвид изхода на делото подсъдимият следва да бъде осъден да заплати разноските
на тъжителя за въззивното производство.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Присъда от 27.02.2023 г по н.ч.х.д. № 1650/21 на СРС, 3 състав.
ОСЪЖДА В. Г. М., руски гражданин, роден на **** г в Съветския съюз, живущ в гр.**** да
заплати сумата от 600 лв (шестстотин лева) на Д. С. Т. с ЕГН ********** разноски по
делото.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6