РЕШЕНИЕ
гр. София, 09.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на петнадесети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР В.
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл. съдия СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Спасенов в.гр.дело № 4148 по описа за 2018 год., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 315062 от 16.01.2018 г., постановено по
гр.дело № 409/2017 г. по описа на СРС, ГО, 49 с-в, е признато за установено по
искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че К.К.В. дължи на Т.С. ЕАД сумата от 541,35 лева,
представляваща главница за незаплатена топлинна енергия и дялово разпределение
за периода м. 11.2013 г. – м. 04.2015 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
до окончателното ѝ изплащане, както и сумата от 80,46 лева,
представляваща лихва за забава за периода 31.12.2013 г. – 02.08.2016 г., като
исковете са отхвърлени като неоснователни в останалата им част до пълните
предявени размери.
За горепосочените суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 47951/2016 г., по описа на
СРС, 49 състав.
С решението и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, К.К.В. е
осъден да заплати на ищеца и сумата от 296,85 лева, представляващи разноски по
делото.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника К.К.В.,
с която са наведени доводи за неправилност на атакувания съдебен акт, в частта,
с която исковете на „Т.С.“ ЕАД са уважени. В жалбата се излагат съображения, че
доставката на топлинна енергия за
отопление е отказана легитимно от квалифицирано мнозинство от етажните
собственици в сградата, като отказът е влязъл в сила от момента на внасяне на
писмено изявление е деловодството на ищеца, а именно на 21.10.2013 г., като
счита, че доставка на топлинна енергия след тази дата е непоръчана и не следва
да я заплаща. Излагат се съображения, че абонатните станции в сградата етажна
собственост представляват незаконен строеж, поради което счита, че отчитането и
разпределението на постъпилата в сградата топлинна енергия не може да се
установи по безспорен начин.
По така изложените доводи, моли за отмяна на първоинстанционното
решение в обжалваната част. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД
не е взела становище по въззивната жалба. Такова не е изразено и от страна на
третото лице помагач „Х.и р.“ ЕООД.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Предявени са установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е бил сезиран на 24.08.2016 г. със
заявление по чл. 410 ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с което е поискано длъжникът К.К.В.,
ЕГН ********** да бъде осъден да заплати следните суми: 1/ сумата от 547,35 лева, представляваща
доставена от дружеството топлинна енергия и 12,60 лева за стойност на услуга
дялово разпределение през периода 01.11.2013 г. – 30.04.2015 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от 24.08.2016 г. до изплащането
ѝ; 2/ лихва за забава в размер на 81,36 лева, начислена върху главницата за доставена
топлинна енергия за периода 31.12.2013 г. – 02.08.2016 г.
На 16.09.2016 г. е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 47951/2016
г., по описа на СРС, 49 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на
кредитора „Т.С.“ ЕАД посочените в заявлението суми, както и разноските по
делото.
Срещу издадената заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК е подадено възражение в срок от страна на К.К.В., ЕГН
**********. Във връзка с горното на заявителя „Т.С.“ ЕАД е указано, че в
едномесечен срок от получаване на съобщението може да предяви иск за
установяване на вземанията си. В указания срок и по реда на чл. 422 ГПК
кредиторът е предявил иск срещу К.К.В., ЕГН ********** за претендираните в
заявлението суми.
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За уважаване на предявения иск по чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и респ. за ангажиране отговорността на ответника, ищецът
следва да докаже по безспорен начин следните факти: съществуването на договорни
отношения между него и ответника за доставката на топлинна енергия, в това
число и качеството му потребител на топлинна енергия, обема на реално
доставената в процесния имот топлинна енергия за исковия период и че нейната
стойност възлиза именно на претендираната сума.
Правоотношението по продажба на топлинна енергия за
битови нужди е регламентирано от законодателя в специалния Закон за
енергетиката като договорно правоотношение, произтичащо от писмен договор,
сключен при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) (чл.
150, ал. 1 ЗЕ). Писмената форма на договора не е форма за действителност, а
форма за доказване. Тази договорна природа на правоотношението по продажба на
топлинна енергия за битови нужди остава непроменена при множеството изменения
на относимите норми от ЗЕ (чл. 149, чл. 150, чл. 153, ал. 1 и пар. 1 ДР), които
регламентират и страните по договора при публично известни общи условия.
Съгласно чл. 149 и чл. 150 ЗЕ страна (купувач) по договора за продажба на
топлинна енергия за битови нужди е клиентът на топлинна енергия за битови
нужди.
Присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така
и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138,
ал. 1 ЗЕ и чл. 29 - чл. 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за
топлоснабдяването) със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топлоснабдените имоти в сградите, които поради това са
посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за
битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с
топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за
топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакцията на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща към процесния период – в
този смисъл са и разрешенията дадени с Тълкувателно решение № 2/2017 от 17 май
2018 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за енергетиката /ЗЕ/,
в редакцията, действаща за исковия период, всички собственици и титуляри на
вещно право на ползване в сграда-етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия,
и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т.
3 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба. Разпоредбата императивно
урежда кой е страна по облигационното отношение с топлопреносното предприятие,
като меродавно е единствено притежанието на вещно право върху имота -
собственост или вещно право на ползване.
От събраните по делото писмени доказателства се
установява, че през процесния период ответникът е бил потребител на топлинна
енергия за топлоснабден имот - ап. 81, находящ се в гр. София, ж.к. „*********.
За установяване на тези обстоятелства по делото са събрани писмени
доказателства, а именно: нотариален акт за покупко-продажба на недвжим имот №
139, том XLIV, дело №
8731/1994 г. от на нотариус при Софийска
нотариална служба към Софийски районен съд, от който се установява, че Ц.П.И.и Б.М.И.са
продали на П.П.В., К.К.В. и Ц.К.В.процесния недвижим имот, представляващ ап.
81, находящ се в гр. София, ж.к. „*********; нотариален акт за дарение на
недвижим имот № 164, том LLXXXII, дело № 26320/1997 г. от 19.09.1997 г. на нотариус
при
Софийска нотариална служба към Софийски районен съд, от който се установява, че
П.П.В. и Ц.К.В. са дарили на ответника К.К.В. собствените си 2/3 идеални части
от процесния недвижим имот.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/. В случая несъмнено е, че
Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били
публикувани. По делото не са релевирани нито твърдения, нито има данни, че
ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че
през процесния период между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя,
изложени във въззивната жалба, че доставката на топлинна енергия за отопление е
отказана легитимно от квалифицирано мнозинство от етажните собственици в
сградата, като отказът е влязъл в сила от момента на внасяне на писмено
изявление в деловодството на ищеца, а именно на 21.10.2013 г., респективно, че
доставка на топлинна енергия след тази дата е непоръчана и не следва да я
заплаща. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 2 от ЗЕ, действаща към процесния
период, когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността
в сградата – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към
нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат потребители на топлинна
енергия и/или горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират това пред
топлопреносното предприятие и да поискат прекратяването на топлоснабдяването за
отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното
самостоятелно отклонение. В тази връзка следва да бъде посочено, че видно от
приложените по делото документи се установява, че доказателства за наличието на
такова валидно взето решение от етажните собственици в сградата с изискуемото
съгласно цитираната по-горе законова разпоредба квалифицирано мнозинство не са
представени в производство. Още повече, че от събраните по делото доказателства
и най-вече от допуснатата, изготвена и приета от първоинстанционния съд
съдебно-техническа експертиза се установява, че в процесния недвижим имот е
потребявана топлинна енергия през процесния период, което е основание да се
приеме, че топлоснабдяването към процесната сграда етажна собственост, в която
се намира процесния апартамент не е било прекратено през процесния период. В
допълнение следва да бъде посочено също, че видно от приобщените по делото
писмени доказателства на 04.11.2013 г. в деловодството на ищцовото дружество е
внесен нотариално заверен протокол с приложени декларации на членове на
сградата етажна собственост, находяща се в гр. София, ж.к. *******, с който е
заявено желанието им да ползват услугите на „Т.С.“ ЕАД, и от което е видно, че
изискването за квалифицирано мнозинство по смисъла на чл. 153, ал. 2 ЗЕ не е
спазено, което обстоятелство допълнително опровергава възраженията на
жалбоподателя.
По отношение на втората предпоставка за уважаване на
предявените искове, правилно първоинстанционният съд е кредитирал заключението
на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза.
Съдебно-техническата експертиза е изготвена след запознаване и изследване от
страна на вещото лице на приобщените по делото писмени доказателства, поради
което настоящият съдебен състав намира, че заключението е изготвено компетентно
и безпристрасно, като пълно и ясно е отговорило на поставените задачи, поради
което намира, че следва да го кредитира. Дължимата от клиентите на топлинна
енергия сума за доставка на същата следва да съответства на реално доставеното
количество енергия. Доколкото вещото лице по съдебно-техническата експертиза е
базирало заключението си върху данните за реално потребената и отчетена
топлинна енергия за имота, съответствието на отчитането и уредите за измерването
ѝ с установените изисквания и оттам правилното изчисляване на стойността
на същата, настоящият състав на въззивния съд намира, че основателността на
предявените искове следва да бъде преценявана именно въз основа на заключението
на съдебно-техническата експертиза.
От заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, което настоящият състав кредитира като обективно и безпристрастно,
се установява, че ответникът е ползвал топлинна енергия за отопление на имот
през целия процесен период и такава му е била начислявана за топлинна
енергия отдадена от сградна инсталация и
топлинна енергия за доставка на битово горещо водоснабдяване. Установява се
още, че ответникът не е разполагал в жилището си с отоплителни тела –
радиатори, а е разполагал с 1 брой щранг-лира и с един брой водомер за отчитане
на битово горещо водоснабдяване. Установява се също, че стойността на
потребената от ответника топлинна енергия е в размер на 541,35 лева, както и че
сумите за топлинна енергия за имота на
ответника са начислени в съответствие с действащата към този момент нормативна
уредба в областта на енергетиката. От заключението по съдебно-техническата
експертиза се установява и обстоятелството, че през процесния период общия
топломер, монтиран в абонатната станция е преминавал редовно, съобразно
изискванията на Закона за измерванията и Заповедите на ДАМНТ, метрологични
проверки за определяне на техническата му изправност и екплоатационната му годност.
Настоящият съдебен състав се солидализира с извода на
първоинстанционния такъв относно възражението на ответника за подмяна на
абонатните станции в сградата не по надлежния ред. Същото възражение е
недоказано, предвид липсата на приобщени по делото доказателства в тази връзка.
Правилно първоинстанционният съд е установил и размера
на дължимата лихва за забава върху главницата с оглед падежите на задълженията
и периода на забавата.
По изложените съображения, доколкото други доводи за
неправилност на първоинстанционния съдебен акт не са наведени, следва да се
приеме, че решението на Софийския районен съд е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено в оспорената му част, а подадената срещу него жалба –
оставена без уважение.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор право на разноски има
ищецът – въззиваем.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.
8/2017/, вр. чл. 37, ал. 1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на
правната помощ, на ищецът - въззиваем се дължи юрисконсултско възнаграждение,
което съдът определя в общ размер на 100 лева, като ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на „Т.С.“ ЕАД сума в размер на 100 лева,
представляваща разноски за юрисконсулстско възнаграждение във въззивното
производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
315062 от 16.01.2018 г., постановено по гр.дело № 409/2017 г. по описа на СРС,
ГО, 49 с-в.
ОСЪЖДА К.К.В., ЕГН **********
с адрес: *** да заплати на Т.С. ЕАД, ЕИК ********** със седалище и адрес на
управление:*** на основание чл. 78, ал. 1 сумата от 100,00 лева, представляваща
разноски за юрисконсулстско възнаграждение във въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Х.и Р.”
ЕООД.
Решението
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2