Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 337
гр.Пловдив, 19.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
Търговско отделение, І-ви състав, в открито заседание на…двадесет и трети
октомври…през…две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Славейка Костадинова
ЧЛЕНОВЕ:
Катя Пенчева
Александър Стойчев
при участието на
секретаря……Цветелина Диминова……..разгледа докладваното от съдията……...Пенчева….В.търговско дело №542 по
описа за 2019 година,…за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №234/08.05.2019г.,
постановено по търг.д. №240/2018г. по описа на окръжен съд С.З., ответниците „В.и Т.“ ООД с ЕИК ***, В.В.В.
и В.Г.Т. са осъдени солидарно да заплатят на „Ф.“ АД, с ЕИК ***, сумата от 63
229,60лв., представляваща главници по следните фактури: фактура
№**********/07.12.2016г., издадена от „Н.“ ЕООД за продажба на стока /картофи/
на стойност 8 106лв. с вкл. ДДС на „Ф.“АД; фактура №**********/08.12.2016г.,
издадена от „Н.“ ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 7 498,40 лв. с
вкл. ДДС на „Ф.“АД; фактура №**********/09.12.2016г., издадена от „Н.“ ЕООД за
проджба на стока /картофи/ на стойност 9 016лв. с вкл. ДДС на „Ф.“АД; фактура
№**********/ 12.12.2016г., издадена от „Н.“ ЕООД за продажба на стока /картофи/
на стойност 6 876,80лв. с вкл. ДДС на „Ф.“ АД; фактура №
**********/13.12.2016г., издадена от „Н.“ ЕООД за продажба на стока /картофи/
на стойност 8 444,80лв. с вкл. ДДС на „Ф.“АД; фактура №**********/14.12.2016г.,
издадена от „Н.“ ЕООД за продажба на стока /картофи/ на стойност 8 008лв. с
вкл. ДДС на „Ф.“ АД; фактура №**********/15.12.2016г., издадена от „Н.“ ЕООД за
продажба на стока /картофи/ на стойност 7 770,00 лева с вкл. ДДС на „Ф.“ АД;
фактура №**********/20.12.2016г., издадена от „Н.“ ЕООД за продажба на стока
/картофи/ на стойност 7 509,60лв. с вкл. ДДС на „Ф.“АД, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане,
както и разноските по делото от 2 529,20лв. за държавна такса, 3 816лв.
заплатен адвокатски хонорар и 324лв. депозит за вещо лице.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна
жалба от ответниците в първоинстанционното производство – „В.и Т.“ ООД с ЕИК ***, В.В.В. и В.Г.Т.. Считат решението за неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. На първо място се позовават на недопустимост
на предявения иск, поради липса на активна и пасивна процесуална легитимация.
Аргументите в тази насока са, че липсва предходно снабдяване на взискателя с
нарочно постановление от ЧСИ, в рамките на чл.510 от ГПК, в една от
предвидените от закона възможности – даване вместо изпълнение или възлагане на
вземането. Считат, че е налице заобикаляне нормата на чл.26 ал.2 от ГПК –
предявени са чужди права, взискателят не е носител на запорираното вземане, не
може да го събере принудително, тъй като не разполага с изпълнителен титул
срещу третото лице. Едновременно с това са наведени и доводи, че взискателят
има положението на процесуален субституент в настоящето производство и
длъжникът „Н.“ следва да се конституира по делото като негов съищец. Досежно
липсата на процесуална легитимация на ищеца жалбоподателите се позовават на
решение №145/28.06.2018г., постановено по т.д. №2180/2016г. на ВКС, 2-ро т.о. и
изразяват становище, че настоящето производство следва да бъде прекратено. Поддържат
се съображения, съдържащи се в отговора на исковата молба, че след като не е
индивидуализиран обектът на запора от съдебния изпълнител и след като същият е
наложен незаконосъобразно, то по отношение на претендираните вземания не са
настъпили последиците от този запор. Процесният запор е общ и не посочва
конкретно, детайлно и точно кои вземания и на каква стойност се цели да бъдат
изпълнени, каквото е изискването на чл.507 ал.2, във вр. с чл.450 ал.2 от ГПК. В
този смисъл се твърди, че липсва виновно неспазване от страна на третото лице
забраната, наложена му с получаване на запорното съобщение. Позовава се на
отговор от третото задължено лице /жалбоподателя – юридическо лице/ по чл.508
ал.1 от ГПК, съгласно който съдебният изпълнител е уведомен, че дружеството
няма задължения към „Н.“ ЕООД
към момента на налагане на запора. Твърди се, че за третото задължено лице не
са възникнали задълженията по чл.508 и чл.507 ал.2 от ГПК, същото не е
придобило качеството на пазач спрямо дължимите от него вещи и суми, тъй като в
момента на надлежното получаване на запорното съобщение и с отговора не са
признати за дължими вземания, върху които се налага запорът. По този начин се
обосновава липсата на пасивна легитимация, доколкото жалбоподателите не са
притежавали качеството на трето задължено лице по смисъла на чл.507 ал.2 от ГПК.
Изразено е становище, че подадената от ищеца искова молба е недобросъвестно
упражняване на процесуални права, в нарушение на принципа, залегнал в чл.3 от ГПК. На следващо място във въззивната жалба се съдържа позоваване на открито
производството по несъстоятелност по отношение на длъжника в изпълнителното
производство – „Н.“ ЕООД. Изложени са съображения относно характера на
производството по несъстоятелност, предвидения ред за удовлетворяване на
кредиторите и законовото изискване по чл.638 ал.1 от ТЗ за спиране на
изпълнителните производства и по чл.638 ал.4 от ТЗ за прекратяване на
изпълнителните производства. В тази връзка е въведено оплакване, че
първоинстанционният съд не е обсъдил фактите във връзка с откритото
производство по несъстоятелност по отношение на длъжника в изпълнителното
производство. Иска се отмяна на обжалваното решение, като се постанови друго –
по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират
се сторените разноски. С въззивната жалба не са предявени доказателствени искания.
Ответник – жалбата „Ф.“ АД, в представения отговор по чл.263 ал.1 от ГПК, оспорва
изцяло предявената въззивна жалба. Претендира сторените пред въззивната
инстанция разноски. С отговора на въззивната жалба не се представят писмени
доказателства, не се правят други искания в тази насока.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията,
изложени в жалбата и доводите на
страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и след преценка на събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, на основание чл.235 от ГПК прие за установено следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е
постановено по предявен иск по чл.452 ал.3 от ГПК.
Производството пред Окръжен съд С.З. е образувано по
предявена искова молба от „Ф.“ АД, с
ЕИК *** срещу „В.и Т.“ ООД с ЕИК ***, В.В.В. и В.Г.Т.. Ищецът се
позовава на договорни отношения с трето, неучастващо по делото лице – „Н.“
ЕООД, обективирани в три договора – договор ***., договор ***. и
договор ***. – и трите за гранулиран карбамид. Ищецът, в качеството на продавач, е изпълнил
задължението си да достави съответното уговорено в отделните договори
количество гранулиран карбамид на купувача - „Н.“ ЕООД, но последният не е
изпълнил задължението си да заплати дължимата се цена, възлизаща в общ размер
по трите договора на 167 330.18лв. Ищецът реализирал правото си по реда на
заповедното производство, като по ч.гр.д. №3191/2016г. по описа на Районен съд
гр. П. е издаден Изпълнителен лист №2430/19.09.2016г., съгласно който „Н.“ ЕООД
е осъдено да заплати главница в размер на 20 960,18лв., мораторна лихва в
размер на 209,60лв., законна лихва върху главницата, считано от 15.09.2016г.,
както и разноски в общ размер на 1073,40лв.; по ч.гр.д. №3192/2016г. по описа
на Районен съд гр. П. е издаден Изпълнителен лист №2435/20.09.2016г., съгласно
който „***“ ЕООД е осъдено да заплати главница в размер на 20 910лв., мораторна
лихва в размер на 209,10лв., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от 16.09.2016г., както и разноски в общ размер на 1062,40лв. и по ч.гр.д. №
3193/2016 г. по описа на Районен съд гр. П. е издаден Изпълнителен лист ***.,
съгласно който „Н.“ ЕООД е осъдено да заплати главница в размер на 125 460лв.,
мораторна лихва в размер на 1254,60лв., ведно със законна лихва върху
главницата, считано от 15.09.2016г., както и разноски в общ размер на 6
374,30лв. Въз основа на така посочените изпълнителни титула, по молба от
26.09.2016г., е образувано изп. дело *** по описа на ЧСИ *** на КЧСИ, с район
на действие - ОС С.З.. В хода на изпълнителното производство е изискана от ТД
на НАП гр. П. Справка за Дневниците за продажби на „Н.“ ЕООД за периода от м. януари
2016г. до м. август 2016г. включително. От тази справка е установено, че през
м. юни 2016г., длъжникът е реализирал търговски сделки на продажба на стоки
/картофи/ с купувач по тях – първият ответник „В.и Т.“ ООД. Въз основа на
събраната в хода на изпълнителното производство информация, на основание чл.507
от ГПК, е наложен запор върху парични вземания на „Н.“ ЕООД от третото
задължено лице „В.и Т.“ ООД. Запорното съобщение е получено от това трето лице
на 17.10.2016г. В отговор от 20.10.2016г. дружеството – ответник е посочил, че
няма парични задължения към „Н.“ ЕООД към датата на налагане на запора. Поради
липса на финансови постъпления за погасяване на дълга по изпълнителното дело, е
изискана нова Справка от ТД на НАП гр. П. за Дневници за продажба на длъжника
за периода от м. декември 2016г. до м. април 2017г. включително. От направената
проверка за отразените вписвания е установено, че, в Дневника за м. декември
2016г., „Н.“ ЕООД отново е реализирало търговски сделки с ответната страна и то
след датата на налагане на запора. През м. декември 2016г. длъжникът е издал по
отношение на третото задължено лице „В.и Т.“ ООД 8 броя фактури /конкретно
посочени по номер, дата, размер на вземане/ за извършени продажби на стока
/картофи/, вследствие на което е възникнало вземане в полза на „Н.“ ЕООД на
обща стойност от 63 229.60лв. с вкл. ДДС. Предвид наличието на реализирани
сделки за покупко-продажба, документирани с издадените от „Н.“ ЕООД фактури,
отразени в Дневника за продажби за м. декември 2016г., т.е. - след датата на
налагане на запора и с оглед липсата на парични преводи по изпълнителното дело,
ищецът счита, че ответното дружество не е изпълнило законовото си задължение
по чл.507 ал. 3 от ГПК да пази дължимите се на длъжника суми, възникнали в
резултат на техни отношения след датата на налагане на запора, респективно да
внесе дължимата се сума по банковата сметка на ЧСИ, съгласно изискването на
разпоредбата на чл.508 ал.3 от ГПК. Позовавайки се на наличието на трайни
търговски отношения между „В.и Т.“ ООД и „Н.“ ЕООД, както и на подадена молба от
последното дружество за откриване на производство по несъстоятелност, по която
е образувано т.д. №194/2018г. по описа на ОС П., съгласно която към датата на
нейното депозиране - 29.05.2018г., длъжникът няма парично вземане от „В. и Т.“
ООД, твърди, че последното търговско дружество е осъществило ефективно
погасяване на паричното си задължение по 8-те броя фактури, въпреки наложения
запор върху вземане от датата на връчването на запорното съобщение. Позовавайки
се на възможността, предоставена в чл.452 ал.3 от ГПК, ангажира пасивната
солидарна отговорност на дружеството ответник – като трето задължено лице и на
физическите лица В.В.В. и В.Г.Т. – законни представители, като лица от органите
на управление на третото задължено лице, изпълнило свое парично задължение към
длъжника, въпреки наложения запор. Искането, с което е сезиран съдът е
ответниците да бъдат осъдени солидарно да заплатят на ищеца сумата от 63 229,60лв.,
представляваща сумата от дължимата се главница по посочените 8 броя фактури,
както и законна лихва върху главницата от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното изплащане.
С депозирания отговор на
исковата молба, ответниците „В.и Т.“ ООД, В.В.В. и В.Г.Т. са оспорили предявения иск.
Възраженията по допустимостта и основателността на иска са възпроизведени във
въззивната жалба, като не се оспорва фактът на полученото запорно съобщение на
17.10.2016г.
При така наведените
твърдения и възражения от страните, след
като съобрази оплакванията, изложени в подадената въззивна жалба и съобразно
разпоредбата на чл.269 от ГПК, съгласно която въззивният съд проверява
правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните
оплаквания, съдът
прие за установено следното:
Безспорно установени са
следните факти по делото:
Ищецът е взискател по изп.дело *** по описа на ЧСИ Г.И.,
длъжник по което е „Н.“ЕООД. На 17.10.2016г., на „В.И Т.“ЕООД, като трето
задължено лице, е връчено запорно съобщения по посоченото изпълнително дело, с
което е наложен запор върху вземанията на „Н.“ЕООД към него /за задължения по
изпълнителното дело в общ размер от 19 1298,21лв., подробно описани/. На
18.10.2016г., от „В.И Т.“ЕООД е изпратен отговор до ЧСИ, че към датата на
запора, дружеството няма задължения към „Н.“ЕООД. Безспорно установено е и че
след получаване на запорното съобщение, през м.декември 2019г. за „Н.“ЕООД е
възникнало вземане спрямо „В.И Т.“ ЕООД по търговски сделки, обективирани в 8
броя данъчни фактури, на обща стойност от 63 229.60лв. с вкл. ДДС. Плащането на тези задължения след датата на
получаване на запорното съобщение от „В.И Т.“ ЕООД е установено от заключението
на допуснатата при първоинстанционното разглеждане на делото съдебночетоводна
експертиза, компетентно изготвена и неоспорена от страните. Съгласно
заключението, 8-те броя фактури, издадени от „Н.“ ЕООД през м.декември 2016г.,
са редовно осчетоводени в дневника на продажбите на продавача „Н.“ ЕООД, същите
са включени и в дневника на покупките на „В.И Т.“ ООД за същия месец, като
дружеството е ползвало правото си на възстановяване на данъчен кредит. Счетоводно
отразено е и извършеното плащане от „В.И Т.“ ООД в полза на „Н.“ ЕООД по всички
фактури на обща стойност 63 229.60лв. с вкл. ДДС. Съгласно заключението
плащането е извършено касово на 31.12.2016г. – т.е. - след датата на запора – 17.10.2016г.
Към 31.12.2016г. /както и към 31.12.2018г./,
салдото на задълженията на „В.и Т.“ ООД към „Н.“ ЕООД и вземанията на „Н.“ ЕООД
от „В.и Т.“ ООД е 0,00лв.
При така безспорно
установената фактическа обстановка, спорните по делото въпроси са с правен
характер.
Доколкото основната
предпоставка за упражняване правото на иск е допустимостта на този иск, то на
първо място следва да се обсъдят възраженията на жалбоподателите за
недопустимост на предявения иск, съответно – недопустимост на обжалваното
решение, основани на доводи за липсата на възлагателно действие от страна на
съдебния изпълнител по смисъла на чл.510 от ГПК и доводи за предявяване на
чужди права посредством предявения иск, при заобикаляне нормата на чл.26 ал.2
от ГПК.
Възлагането вместо плащане
по смисъла на чл.510 от ГПК – запорираното
вземане се предоставя на взискателя за събиране или по негово искане му се дава
вместо плащане - е
с прехвърлителен ефект. Действително, както е посочено във въззивната жалба, по
правната си природа възлагането вместо плащане е своеобразна принудителна
цесия, която има за последици придобиване от взискателя на запорираното вземане
на длъжника към третото задължено лице. Тази последица обаче настъпва само ако
вземането, предмет на възлагането съществува. Ако вземането междувременно е
погасено, взискателят не може да се ползва от института на възлагането вместо
плащане, регламентирано в чл.510 от ГПК. В случая ищецът основава вземането си
на забраната, визирана в императивната норма на чл.507 ал.2 от ГПК и ефекта на
запорното съобщение, след връчването на което на третото задължено лице се
забранява предаване на дължимите от него суми /или вещи/ на длъжника. Ищецът
търси от дружеството – ответник, като трето задължено лице, както и солидарно –
от органите му на управление „повторно плащане“, заради извършено след връчване
на запорното съобщение плащане на съконтрагент, имащ качеството на длъжник на
ищеца - „Н.“
ЕООД. Или ищецът – неудовлетворен взискател в изпълнителното производство
реализира правата си по реда на чл.452 ал.3 от ГПК, а не основава вземането си
на възлагане вместо плащане – по смисъла на чл.510 от ГПК. Изпълнителният
процес цели да достави на правоимащия дължимото благо по повод дължимо и
липсващо доброволно изпълнение, чрез доставяне на дължимата престация
посредством принуда, осъществена спрямо длъжника по предвидения от закона ред.
В този смисъл изпълнителният процес е съвкупност от изпълнителни способи, които
са предопределени от предмета на неудовлетвореното притезание, които
изпълнителни способи от своя страна се упражняват посредством посочения от взискателя
начин на изпълнение и в зависимост от имущественото състояние на длъжника. В
случая в исковата молба ищецът е изложил ясни обстоятелства, че след проучване
имущественото състояние на длъжника е установено плащане от третото лице в
полза на длъжника след и въпреки наложения запор на вземанията на длъжника
спрямо третото задължено лице. Тълкуването на нормите на чл.510 от ГПК и чл.452
ал.3 от ГПК, както и систематичното им място, по недвусмислен начин сочи, че с
цитираните разпоредби законодателят е предоставил на неудовлетворения взискател
два самостоятелни способа за защита. Ако третото задължено лице не изпълни
доброволно задължението си, но вземането е налично, взискателят може да поиска
от съдебния изпълнител вземането на длъжника да му бъде възложено за събиране
или вместо плащане – чл.510 от ГПК. Ако вземането, запорирано и възложено на
взискателя вместо плащане е спорно, то тогава за последния е възможна
суброгацията по смисъла на чл.134 от ЗЗД и тогава е налице упражняване на чужди
права по предвидения от закона ред - по смисъла на чл.26 ал.2 от ГПК.
При различни начала се
развива предоставения на взискателя способ за реализиране на притезателни права
при хипотезата на чл.452 ал.3 от ГПК, който способ е упражнен от ищеца в
настоящия случай. Предхождащата я – ал.1 на чл.452 от ГПК урежда относителната
недействителност на извършените от
длъжника разпореждания със запорираната вещ или вземане след запора спрямо
взискателя и присъединилите се кредитори. Нормата на чл.508, уреждаща
задълженията на третото задължено лице, не препраща изрично към разпоредбите на
чл.452 от ГПК, но с ал.3 на чл.508 от ГПК се задължава третото задължено лице
да внесе запорираното вземане по сметката на съдебния изпълнител. Фактическият
състав на чл.452 ал.3 от ГПК дава право на взискателя да иска плащане директно
от третото задължено лице /без акт на овластяване от съдебния изпълнител/ при
наличието на изрично изброените предпоставки: взискател, в полза на когото е
наложен запор върху вземането на длъжника, може да иска плащане, ако третото
задължено лице е платило на длъжника, след получаване на запорното съобщение и
след като е обвързано от визираната в него забрана. Ищецът е основал
претенцията си на чл.452 ал.3 от ГПК, като е изложил обстоятелства за наличие
хипотезата именно на тази разпоредба и е формулирал кореспондиращото й искане,
съобразявайки и предвидената в тази разпоредба пасивна легитимация на този иск.
Активната му легитимация произтича именно от качеството му на неудовлетворен
взискател, чието притезание е останало неудовлетворено, въпреки наложения запор
върху вземането на длъжника му спрямо третото лице и то именно поради „зле“
извършеното плащане от третото задължено лице в полза на длъжника, а не по
сметката на съдебния изпълнител. Това от своя страна предпоставя правото му да
иска „повторното плащане“, която възможност му се предоставя с разпоредбата на
чл.452 ал.3 от ГПК. Нормата на чл.452 ал.3 от ГПК е ясна и категорична и не се
нуждае от изрично тълкуване, нито е обвързана от хипотезата на чл.510 от ГПК
/каквото неправилно смесване на двата способа за защита на взискателя се
съдържа във въззивната жалба/. От систематичното място на нормата на чл.452
ал.3 от ГПК, следва, че уредената солидарна отговорност на третото задължено
лице и на лицата от органите му на управление се отнася до плащането, което
третото лице е направило на длъжника, въпреки изискването на чл.508 ал.3 от ГПК. Оттук следва и неоснователността на оплакването, че подадената от ищеца искова молба е недобросъвестно упражняване на
процесуални права, в нарушение на принципа, залегнал в чл.3 от ГПК, тъй като с
предявения иск, ищецът е упражнил предоставена му именно от закона процесуална
възможност.
Ето защо неоснователни са доводите на жалбоподателите
за недопустимост на иска, съответно на постановеното по този иск решение,
поради липса предходно
снабдяване на взискателя с нарочно постановление от ЧСИ, в рамките на чл.510 от ГПК, поради предявяване на чужди права не по предвиден в закона случай. Оттук
следва и неоснователността на съжденията, че в настоящето производство взискателят
има положението на процесуален субституент и длъжникът „Н.“ следва да се
конституира по делото като негов съищец. Що се отнася до позоваването на
решение №145/28.06.2018г., постановено по т.д. №2180/2016г. на ВКС, 2-ро т.о. -
досежно твърдяната липса на процесуална легитимация на ищеца, с изразено становище,
че настоящето производство следва да бъде прекратено, то цитираното решение на
ВКС третира други правни въпроси и по никакъв начин не обосновава прекратителен
изход от настоящето производство.
Следващият относим за
настоящето производство въпрос касае действието на зопрното съобщение във
времеви аспект и по отношение на бъдещи вземания. В тази насока е защитата на
въззивниците срещу претендираното от ищеца в първоинстанционното производство
право, изразяваща се в правни доводи, като признавайки фактическите твърдения
на ищеца относно връчване/получаване на запорното съобщение на дата
17.10.2016г., отрича правната релевантност на този факт, твърдейки, че от него
не следва претендираното от ищеца право. Позовават се на отговор от третото
задължено лице по чл.508 ал.1 от ГПК от 20.10.2016г. /уведомително писмо/,
съгласно който „В.и Т.“ ООД няма задължения към „Н.“ ЕООД към момента на получаване на запорното
съобщение – 18.10.2016г. Данните по делото са безспорни, че към момента на
връчване на запорното съобщение длъжникът в изпълнителното производство – „Н.“
ЕООД действително няма вземания към дружеството – жалбоподател. Също така обаче
безспорни са и доказателствата, че такива вземания са възникнали вследствие
реализацията на търговски сделки в последващ момент – през м.декември 2016г. и
по тези сделки е извършено плащане от третото задължено лице пряко на длъжника
по изпълнителното производство.
Запорът върху вземания на длъжника представлява
разпореждане на съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се
предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява на
длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него, а на
третото задължено лице-да извършва плащания на длъжника. По отношение на третото задължено лице запорът се счита наложен
от деня, в който му е връчено запорното съобщение и действието му не се ограничава
само към момента на получаване на запорното съобщение, а има действие и
занапред. Въззивната инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд,
основани на аналогия с казуса, развит в решение №4/16.06.2017г. на ВКС по т.д. № 3129/2015г., 2-ро т.о., както и приетото
в цитираното решение относно действието на запора: „С изпращането на запорно
съобщение от съдебния изпълнител до съответната банка се налага запор на
евентуално съществуващите вземания на длъжника по банковите сметки и на
практика се забранява на банката да извършва плащане от водените при нея
банкови сметки по нареждане или с предварително съгласие на техния титуляр.“;
„Запорът върху вземания по разплащателна банкова сметка ***, в който е връчено
запорното съобщение на банката до датата на погасяване на задълженията на
длъжника – титуляр на сметката, реализиране на изпълнителния способ и
удовлетворяване на взискателя, респективно до отмяна на обезпечителната мярка,
замяна на обезпечителната мярка с друга, вдигане на запора или прекратяване на
изпълнителното производство. Запорът има действие върху разплащателните банкови
сметки на длъжника до размера на сумите, посочен в запорното съобщение, както
върху наличните към връчване на запорното съобщение суми в банковата сметка на
длъжника, така и върху последващите постъпления“. В разглеждания случай третото
задължено лице е банка, но с оглед предназначението на запора, както като
обезпечителен способ, така и като изпълнителен способ, законът не разграничава
действието на запора според статута на третото задължено лице. Независимо от
това, дали третото задължено лице е банка, друго юридическо лице или дори
физическо лице, запорът разпростира действието си върху вземанията на длъжника
от третото задължено лице до размера на сумите, посочен в запорното съобщение,
както върху наличните към връчване на запорното съобщение суми, така и върху
последващо възникнали вземания. Аргумент в тази насока са и мотивите на т.5 от Тълкувателно решение №3/10.07.2017г. на ВКС
по т. д. №3/2015г., ОСГТК, според които запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното съобщение от
третото задължено лице, което е видно от изричните разпоредби на чл.450 ал.3 и
чл.507 от ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда действие, като
законът не свързва това действие със съществуването на вземането. Последното не
е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за това,
дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи за
удовлетворяване на взискателя. Ето защо доводите на въззивниците, че за третото задължено лице не са възникнали
задълженията по чл.508 и чл.507 ал.2 от ГПК, същото не е придобило качеството
на пазач спрямо дължимите от него вещи и суми, тъй като в момента на надлежното
получаване на запорното съобщение и с отговора не са признати за дължими
вземания, върху които се налага запорът, са неоснователни и несъответстващи на
нормативната уредба.
Същото се отнася и до
твърденията, за незаконосъобразно наложен запор, поради неиндивидуализация на
обекта на запора от съдебния изпълнител, непосочване конкретно, детайлно и
точно кои вземания и на каква стойност се цели да бъдат изпълнени, водещи до
липса на виновно неизпълнение от третото задължено лице на вменените му от
закона задължения. Това се извежда именно от цитираните от жалбоподателя
законови разпоредби - чл.507 ал.2 и чл.450 ал.2 от ГПК. В запорното съобщение е
инкорпорирана предвидената от закона забрана /чл.507 ал.2 от ГПК/ за третото
задължено лице да предава да предава дължимите от него суми или вещи на
длъжника. Разпоредбата е ясна, като изр. второ от същата предвижда изискване за
индивидуализация само досежно запора на вещи. Това тълкуване се извежда и в
систематична връзка с разпоредбата на чл.450 ал.1 от ГПК, с която изрично е
предвиден начинът за налагане на запор само върху движими вещи – с описването
на вещта от съдебния изпълнител, която ал.1, както и ал.2, се отнасят до
запорното съобщение, изпратено до длъжника. В процесното запорно съобщение е
посочено ясно и точно кои са носителят и длъжникът по запорираното вземане,
конкретизиран е размерът на вземането на взискателя, до който размер се
разпростира и запорът върху вземане на длъжника от третото задължено лице. Или
запорното съобщение е с необходимото съдържание и поражда присъщия му правен
ефект.
Що се отнася до съдържащото
се във въззивната жалба позоваване на открито производството по несъстоятелност
по отношение на длъжника в изпълнителното производство – „Н.“ ЕООД и
оплакването, че първоинстанционният съд не е обсъдил фактите във връзка с
откритото производство по несъстоятелност по отношение на длъжника в
изпълнителното производство, следва да се посочи: С исковата молба ищецът е
посочил като факт молбата на длъжника - „***“ ЕООД за откриване производство
по несъстоятелност, акцентирайки върху факта, че съгласно подадена
молба от дружеството по чл.626 ал.1 от ТЗ, по която е образувано т.д.
№194/2018г. по описа на ОС П., към датата на нейното депозиране - 29.05.2018г.,
длъжникът няма парично вземане от „В. и Т.“ ООД. Посочвайки този факт, ищецът е
аргументирал твърдението си, че ответникът „В. и ***“ ООД, е осъществил
ефективно погасяване на паричното си задължение по 8-те броя фактури, въпреки
наложения запор върху вземане от датата на връчването на запорното съобщение.
Вярно е, че първоинстанционният съд в мотивите на решението не е коментирал
фактите относно откритото /към момента на приключване на устните състезания/
производство по несъстоятелност на „***“ ЕООД, но в съдебно заседания е
отговорил на искания на страните по повод това производство. По повод на така
посочените в исковата молба факти относно откритото производство по
несъстоятелност, в отговора на исковата молба, включително и в допълнителната
искова молба, не се съдържат, каквито и да е доводи и възражения. В този смисъл
съдържащите се във въззивната жалба такива са нововъведени възражения. За
пълнота следва да се посочи, че действително с решение №257/05.11.2018г.,
постановено по т.д. №194/2018г. по описа на ОС П. /обявено в ТР и РЮЛВЦ на
същата дата/, е открито производство по несъстоятелност по отношение на „***“
ЕООД по реда на чл.632 от ТЗ, а молбата, подадена от длъжника, е обявена в ТР
РЮЛНЦ на 29.05.2018г. В нея действително липсват данни за вземания спрямо „В.и Т.“
ООД към датата на подаването й. Но това е именно поради обстоятелството, че по
възникналите вземания към релевантния за спора момент – м.12.2016г. е извършено плащане от
третото задължено лице пряко на длъжника по изпълнителното производство. А що
се отнася до доводите за законовото изискване по чл.638 ал.1 от ТЗ за спиране
на изпълнителните производства, то предпоставките за това спиране, включително
и относно реда за удовлетворяване на кредиторите, са настъпили едва с решението
за откриване на производство по несъстоятелност – 05.11.2018г. и са неотносими,
както към конкретния спор, така и към релевантния за спора период.
По изложените съображения въззивната
жалба се явява неоснователна, а обжалваното решение, като правилно и
законосъобразно, следва да бъде потвърдено.
При този изход на делото и на основание чл.78 от ГПК,
във вр. с чл.273 от ГПК, жалбоподателите следва да заплати на въззиваемата
страна сторените пред въззивната инстанция разноски, които, съгласно
представения списък на разноските по чл.80 от ГПК са в размер на 3 420лв.
/заплатено възнаграждение за процесуално представителство и защита, с приложени
доказателства за извършено плащане/.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК,
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №234/08.05.2019г., постановено по търг.д. №240/2018г.
по описа на окръжен съд С.З..
ОСЪЖДА „В.и ***“ ООД с ЕИК ***,
В.В.В. ***, с ЕГН ********** и В.Г.Т. *** с ЕГН **********, да заплатят на „Ф.“АД,
с ЕИК ***, направените разноски за
въззивното производство в размер на 3 420лв.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: