Р
Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30.05.2019
г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети
май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ:
ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я:
БОРЯНА ПЕТРОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 14021 по описа за
2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „У.Б.“-АД,
гр.София, подадена чрез пълномощника адв.В.Г. срещу решение от 10.07.2017 г., постановено по гр.дeло № 42562/2016 г. на СРС, І Г.О., 35 състав, с което е призната за
нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД по исковете, предявени от К.Е.Д.,
ЕГН **********, с адрес: ***, против „ У.Б.“ АД, ЕИК: ********със седалище и
адрес на управление:***, пл.“ ********, клаузата на чл.3.09, ал.8, буква“б“ от
общите условия на банката към договор за ипотечен кредит № 27/ 27.02.2007 г.,
като неравноправна, осъдено е „ У.Б.“ АД, ЕИК: ********със седалище и адрес на
управление:***, пл.“ ********, да заплати на К.Е.Д., ЕГН **********, с адрес: ***,
на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, сумата от 5865,20 швейцарски франка- надвезети
лихви за периода 01.08.2011 г. до 01.08.2016 г. по договор за ипотечен кредит №
27/27.02.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
28.07.2016 год. до окночателното й заплащане, както и е осъдена „ У.Б.“ АД,
ЕИК: ********със седалище и адрес на управление:***, пл.“ ********, да заплати
на К.Е.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК,
сумата от 1902 лв., представляваща
направените по делото разноски. Въззивникът-
ответник „У.Б.“-АД,
гр.София, чрез пълномощника адв.В.Г., моли съда
обжалванато решение да бъде отменено изцяло, като
неправилно и незаконосъобразно, по подробни съображения изложени във въззивната
жалба и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени
предявените искове, като неоснователни. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна – ищец К.Е.Д., чрез
пълномощника си адв.Я.С. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Излага съображения
за правилност и законосъобразност на обжалваното съдебно решение. Моли съда,
жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното
решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски градски
съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като на
основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на
предявените
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.26, ал.1, т.1 ЗЗД, във връзка с чл.146, чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП и чл.55,
ал.1, пр.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд
съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил подробно събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него
за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон. Доводите изложени в жалбата са изцяло
неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната
жалба доводи, следва да се добави и следното:
В настоящия случай не се спори, че между
страните са възникнали облигационни отношения по договор за ипотечен кредит, сключен на 27.02.2007 г., като в договора изрично е регламентирано, че за
усвоените суми по кредита, кредитополучателят заплаща на банката лихва. Доколкото банката
извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по
занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от
кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният
ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято
дължимост е уговорена между страните с посочената договорна клауза.
Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по
сключен договор за банков кредит, е посочено като един от съществените елементи
на този вид търговска сделка и в закона –
чл.430, ал.2 от ТЗ.
Договорът за банков кредит дефинитивно
определен в чл. 430, ал. 1 ТЗ, е основен вид банкова сделка, разновидност на
договора за заем за потребление по чл.240 ЗЗД, с предмет предаване на парични
суми и акцептни кредити с точно определена в договора цел - предпоставка за
самото му съществуване, условия и срок. Съпоставени характерните белези на
договора за банков кредит и правната му характеристика на двустранен каузален,
възмезден, консенсуален и формален договор с легално определените в чл.3 от
Закона за пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично
предлагане на ценни книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т.50, б.”а” –б.”д” на чл.3 от
Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета дават основание да се приеме, че
договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови
инструменти.
С разпоредбата на чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ е въведено
изискване условията на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата,
предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията,
при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на
кредитополучателя. Следователно по силата на сочената законова разпоредба
изрично задължение на банката- кредитодател е в условията, при които предоставя
на потребителя – кредитополучател конкретния банков продукт, да се съдържат
кумулативно два елемента – методиката/ метод/ за изчисляване на съответната
лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраене на договора.
Не съществува спор в правната доктрина и в съдебната практика, че методът на
изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно
разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и
относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или
индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно
конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент
от съдържанието на този вид банкова сделка. Следователно методиката за
изчисление на лихвата, също се явява елемент от договора за кредит, което само
по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от
кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до
фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Като допълнителен аргумент в
подкрепа на изложеното е новелата на чл.4 З., обнародвана в ДВ бр.35/2014 г.,
която макар неприложима в разглеждания случай, е индиция за волята на законодателя,
обективирана в чл. 58 ЗКИ в правноважимата за процесния договор редакция на
закона, обнародвана в ДВ бр.109/2007 г.
Затова, когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация, как кредитодателят може едностранно да промени цената на
доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по най-
уместния начин, както и когато методологията, създадена от банката- кредитор,
като нейни вътрешни правила не са част от кредитния договор, последният не може
да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправната
клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от
ЗЗП. Страните по същия са потребител и доставчик на финансови услуги по смисъла
на § 13, т.1 и т.2 от ДР на ЗЗП. Несъмнено е, че като предварителни и
едностранно формулирани от кредитора клаузите на Общите условия за сключване на
съответния вид кредитен договор, относими за неопределен период от време и
неопределен кръг правни субекти, те не са индивидуално уговорени. Тази им
характеристика на неиндивидуално определена уговорка не се променя от факта, че
по силата на писменото им приемане от кредитополучателя, те стават неразделна
част от конкретния договор за жилищен и ипотечен кредит, но като договорни клаузи
Общите условия също трябва да отговарят на нормативните изисквания, установени в чл.143 ЗЗП.
Съгласно цитираната разпоредба на чл.143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, при определените неизчерпателно посочени от
законодателя хипотези, между които – предвидената от търговеца възможност да
променя едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него
основание. По силата на чл.146, ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с
потребител са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Клаузите, които не
са уговорени индивидуално са дефинитивно определени в чл.146, ал.2 ЗЗП, като с
чл.144 ЗЗП са посочени изключенията към които хипотезите на чл.143, ал.1, т.7,
т.10 и т.12 ЗЗП са неприложими.
Съдът приема, че уговорената неиндивидуално в
договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката
на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени
предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила
за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното
погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради
което по отношение на тази клауза, изключението по чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП е неприложимо.
Разпоредбата
на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП изключва
неравноправността при клаузи със смисъла по
чл.143, т.7, 10 и 12 от ЗЗП, съдържащи се в посочени видове сделки, чиято цена е
обвързана с обективни фактори, които са извън волята и контрола на търговеца.
Когато кредиторът се позовава на такива фактори /колебания на борсов курс,
индекс, размер на лихвения процент на финансовия пазар/, тяхното влияние по
отношение необходимостта от промяна на цената /лихвата/ не може да е поставено
под негов контрол, защото това отнема характеристиката им на независещи от
волята му. Именно външните причини, които могат да обусловят изменението на
цената /лихвата/, а не субективна власт на търговеца и или доставчика на
финансови услуги, са основанието законодателят да допусне запазването на
сделката и на обвързаността на страните от нея, независимо, че ощетената при
увеличение на цената, винаги е по-слабата, потребителят, чиито права са предмет
на закрила. Изключението е въведено следователно при презумирана от закона добросъвестност на търговеца, т.е.
недобросъвестното му поведение прави неприложимо специалното отклонение от
генералната дефиниция за неравнопоставеност. Наличието на добросъвестност е
предпоставка за приложното поле на изключващата неравноправността норма на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Този извод следва както от
целта на закона, така и от систематичното тълкуване на разпоредбата във връзка
с чл.144, ал.4 от ЗЗП - при клауза в
потребителски договор за индексиране на цени, почтеността на добрия търговец
предпоставя "методът на промяна в цените да е описан подробно и ясно в
договора". Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и
разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде
променена е законово задължение на банката, произтичащо и от текста на чл.147, ал.1 от ЗЗП. То е гаранция за възможността
кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл
да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има
предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска.
Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя /чл.
1 от закона/, респективно задължение на
добросъвестния търговец е да даде на потребителя информацията, позволяваща му
да направи своя избор /чл. 4 от ЗЗП/. Ако предпоставката -
добросъвестност на търговеца, /предлагащ на потребител договор с клауза за
изменение на цената, респективно лихвата/, обективирана в
ясно, недвусмислено и подробно описан в договора метод за промяна на цената, не
е налице, същият не може да се ползва от изключението по чл.144, ал.3,
т.1 от ЗЗП.
В
настоящия случай, при безспорния по делото факт, че в договора за ипотечен
кредит от 27.02.2007 г. и в Общите условия към него не се съдържат условията по
кредита, регламентиращи методиката, по които банката може едностранно да
променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани
условията - вътрешните правила на банката, изисквани от т.2 на чл.58,ал.1 ЗКИ /приложимият
за спора закон, тъй като Закона за потребителския кредит в редакцията му преди
изменението бр.59/2016г. и Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители, които дават специална закрила на потребителите на кредитни услуги
и уреждат правила за прозрачност и яснота при предоставяне на кредити на
потребители и задължение за предоставяне на преддоговорна информация, са приети
след сключване на процесния договор от 27.02.2007г./ следва, че клаузата на
чл.3.09, ал.8, б.“б“ от Общите условия/ОУ/, която въвежда право на кредитора едностранно
да променя базовия лихвен процент, е неравноправна. Тя съдържа единствено
изброяване на обективните фактори като условия, при които банката може да
извърши промяната. В ОУ и в договора не е посочен никакъв алгоритъм и правила,
по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило
за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на
стойностите на факторите, които принципно биха били основание за промяната. Банката
не твърди, съответно по делото няма доказателства, че на кредитополучателя са
били оповестени и предоставени „правила”, по които ще се определи, или е
определен конкретният размер на увеличението. Неясно, непрозрачно и без
установен метод и стандарт банката, променяйки базовия лихвен процент, е
променила годишния процент на лихвата по конкретния кредит. Тази промяна
съставлява едностранно изменение на размера на възнаградителната лихва - цената
на кредита, която е съществен елемент от договора за кредит. Тя е упражнена на
основание на клауза от общите условия - чл.3.09, ал.8, б.“б“ от ОУ на банката,
която е неравноправна, поради това и нищожна - чл.146,ал.1 ЗЗП като по делото
няма спор, че не е уговорена
индивидуално.Поради неприложимост на изключението по чл.144,ал.3,т.1 ЗЗП на
основание несъмнено установената в процеса недобросъвестност на банката,
предложила клаузата в своите ОУ, но без да включи в съдържанието на договора
методиката, която прилага при изменение на базовия лихвен процент, предявеният
установителен иск за прогласяване за нищожна на клаузата на чл.3.09, ал.8,
б.“б“ от Общите условия/ОУ/, неразделна част към договор за ипотечен кредит №
27/ 27.02.2007 г., сключен между страните по делото е основателен.
На следващо място, в процесния случай кредитодателят,
чиято е доказателствената тежест да установи, при условията на пълно и главно
доказване, конкретните обективни фактори, които са довели до увеличаване на
лихвения процент, не е доказал в процеса причинната връзка между съответните
промени на кредитните и финансови пазари и реалната необходимост от изменения
на лихвения процент по конкретния договор за ипотечен кредит, както и че
увеличението на лихвения процент е адекватно /симетрично/ на изменението на
съответните показатели, които се включват в същия.
Нищожните клаузи не пораждат правни последици и следователно не обвързват
страните по сделката. Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за
ипотечен кредит – платена от кредитополучателя/ ищцата по делото/ цена за
използваните в процесния период пари на кредитодателя, не може да произведе
действие. Поради това банката – ответник е получила без основание, сумите,
формирани въз основа на посочения в клаузата на чл.3.09, ал.8, б.“б“ от ОУ на
банката неразделна част към договор за ипотечен кредит № 27/ 27.02.2007 г., механизъм,
конкретно изчислени в заключението на изслушаната съдебно- счетоводна
експертиза. Налице са елементите от фактическия състав на чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД
и затова кредитодателят дължи връщането на сумата от 5865,20 швейцарски франка
обратно.
На
следващо място в отговора по чл.131 от ГПК, ответникът е направил
възражение за погасяване по давност на претендираното
от ищцата вземане, поради изтекла 3-годишна давност по
чл.111, буква „В“ от ЗЗД. В случая обаче не намира приложение специалната давност
по чл.111, буква „В“ от ЗЗД, тъй като вземанията по чл.55, ал.1 от ЗЗД не са периодични. Както е изяснено и в ТР №
3/18.05.2012 г. на ОСГТК - ВКС един от основните белези на понятието
"периодични плащания" по смисъла на чл.111, буква „В“ от ЗЗД е повтарящите се задължения да имат единен правопораждащ
факт. В случая такъв единен правопораждащ факт липсва, тъй като всяко отделно
месечно плащане на недължимата сума за лихва представлява отделно основание за
пораждане на вземане за неоснователно обогатяване. Въобще, при неоснователно
обогатяване е принципно невъзможно вземането да има периодичен характер, тъй
като всяко едно плащане без основание представлява отделен източник на
облигационно отношение. Вземанията,
произтичащи от фактическите състави на неоснователното обогатяване, се
погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД, а не на
тригодишната давност по
чл.111 от ЗЗД, както счита въззивника- ответник. Ето защо възражението за погасяване
по давност на претендираното от ищцата
вземане е
неоснователно. Настоящият въззивен състав счита, че досежно претендираното от ищцата вземане, представляващо платени без основание суми,
което се квалифицира като иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, се погасява с общата петгодишна давност. В случая искът
по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е предявен преди
изтичане на давността по отношение на всяка една от платените без основание
суми, поради което и направеното възражение от страна на ответника за
погасяване на процесното вземане по давност, е напълно неоснователно.
По отношение на наведените
твърдения за незаконосъобразност на обжалваното решение, свързани с
приложението на чл.41 от ЗПКНИП и предвидената възможност ищцата, като
потребител по договор за кредит да погаси кредита, съдът намира същите за
неоснователни. Предвидената в договора за кредит възможност за предсрочно плащане на кредита
от кредитополучателя има отношение към погасяване на
задълженията по договора поради доброволното им изпълнение от длъжника, а не
към прекратяване на правоотношението поради упражняване на регламентирано в
договора право на кредитополучателя да прекрати договорната връзка при
несъгласие с предприетата от кредитора едностранна промяна в лихвения процент.
С оглед на така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК, следва да
бъде потвърдено.
По отношение на
разноските за въззивното производство:
С оглед изхода на спора на въззивника-
ответник не се следват разноски за настоящата инстанция. С оглед изхода на
спора пред настоящата съдебна инстанция и предвид изричната претенция на
въззиваемата страна- ищец за присъждане на разноски, на основание чл.273 от ГПК
вр. с чл.78, ал.1 от ГПК, въззивникът- ответник следва да бъде осъден да й
заплати сумата от 1200 лева, представляваща уговорено и заплатено адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно приложен договор за правна
защита и съдействие.
Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 10.07.2017 г., постановено по гр.дeло № 42562/2016
г. на
СРС, І Г.О., 35 състав.
ОСЪЖДА „ У.Б.“ АД, ЕИК: ********със седалище и адрес на
управление:***, пл.“ ********, да
заплати на К.Е.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 1200 лв. / хиляда и
двеста лева/, представляваща направени пред въззивната инстанция разноски/
адвокатско възнаграждение/.
РешениеТО
може да се обжалва пред ВКС с касационна жалба при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в едномесечен срок от съобщението до страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.