Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и осми март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА в. гр. д. № 8886 по описа за 2020г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 50344 от 24.02.2020 г., постановено по гр. д. № 19655/2016 г. на СРС,
ІІІ ГО, 176 с-в е ОСЪДЕНА „Ю.Б.“ АД, ЕИК *******, да заплати на Р.Д.Д., ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД сумата от 10 761,84 лева - без
основание сума за възнаградителна лихва по Договор за кредит за покупка на
недвижим имот Н98/R/2008 г. от 03.04.2008 г., за периода от 12.10.2011 г. до
24.07.2015 г., ведно със законна лихва от 07.04.2016 г. до окончателното
изплащане, като е ОТХВЪРЛЕН иска за разликата над 10 761,84 лева до пълния
предявен размер от 14584,40 лева, както и иска по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 7243,44 лева - платена без основание такса за управление по
кредита за периода от 12.10.2011 г. до 24.07.2015 г. С решението „Ю.Б.“ АД е осъдена да заплати на
Р.Д.Д., на основание чл.78, ал. 1 от ГПК сумата от 1413,05 лева - съдебни
разноски, съразмерно уважената част от исковете, а на основание чл.78, ал. 3 от ГПК, Р.Д.Д. е осъдена да заплати „Ю.Б.“ АД, сумата от
695,21 лева - разноски, съразмерно отхвърлената част от исковете.
Срещу
първоинстанционното решение, в частта с която са уважени предявените искове,
както и в частта относно присъдените разноски е депозирана въззивна жалба от „Ю.Б.“
АД, чрез пълномощника адв. Г.К., в която същото се обжалва като неправилно,
необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. В
жалбата се твърди, че с решение от 20.05.2013г., постановено по гр.д.№
43052/2011г. по описа на СРС, 36 състав /влязло в сила на 09.06.2014г./,
ответната банка е била осъдена да заплати на ищцата сумата от 2080,63 лева, заплатена
без правно основание по договор за банков кредит № 98/R/2008/03.04.2008г..,
съставляваща разликата между първоначалния размер на договорената месечна
анюитетна вноска и изменения такъв в резултат на едностранното увеличаване от
страна на банката на размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна
лихва за периода от 01.08.2008г. до 12.10.2011г. Излага се, че посоченото
решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с
материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В
тази връзка се излага, че от страна на първоинстанционния съд неправилно и
необосновано е възприета фактическата обстановка по делото, в резултат на което
са направени неправилни и необосновани
изводи, което е довело и до неправилност и необоснованост на постановения
съдебен акт. Сочи се, че неправилно е възприето от съда, че уговорката за
възнаградителна лихва по кредитното правоотношение е неравноправна като се
поддържа, че оспорената клауза от Договора не е неравноправна като в тази
връзка се излагат подробни съображения.
Предвид
изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение, в обжалваната му част като неправилно и
незаконосъобразно и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявените
искове, като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна Р.Д.Д. /ищец в първоинстанционното производство/, в
който се излага становище за неоснователност на жалбата като се излагат доводи
в тази насока. В тази връзка, моли съда да постанови решение, с което да остави
въззивната жалба на ответника - „Ю.Б.“ АД без уважение като неоснователна и
недоказана. Претендира разноски.
Постъпила
е и въззивна жалба от Р.Д.Д. /ищец в първоинстанционното производство/, в която
първоинстанционното решение се обжалва, в частта, с която е отхвърлен иска за
разликата над уважения размер от 10 761,84 лв до пълния предявен размер от 15
480,40 лв., както и в частта, с която е отхвърлен иска с право основание чл.55,
ал.1 от ЗЗД за сумата от 7243,44 лв. - платена без основание такса за
застраховка „Живот“ за периода от 12.10.2011г. до 24.07.2015г. Навеждат се
доводи, че решението в обжалваната част е неправилно, поради това, че
първоинстанционният съд не е направил правилен, обоснован и задълбочен анализ
на доказателствения материал по делото. Навеждат се доводи, че от съда е посочено
само, че е допуснато изменение на иска с протоколно определение от 22.10.2018 г.
за сумата от 7243.44 лв., която сума се претендира, че е платена без основание
сума за застраховка „Живот“, а не такса за управление на кредита, както
неправилно е било посочено от първоинстанционния съд /за периода от
12.10.2011г. до 24.07.2015г./. Поддържа се, че неправилно СРС се е позовал на
клаузата от Договора чл.15, б "в" предвиждаща заплащане на такса за
управление на кредита в размер на 0.95% от стойността на първоначално
отпуснатият кредит, тъй като исковата претенция не касае това искане, а касае
неправомерно надвзета такса за застраховка „Живот“. Жалбоподателката поддържа,
че не е била уведомена дали застраховката е задължителна или доброволна, нито за
застрахователната компания, липсва застрахователна полица и застрахователен
договор като от нейна страна не е налице възлагане на Банката да сключва от нейно
име и за нейна сметка застраховка „Живот“, поради което с предявения иск е оспорена
валидността на допълнителната такса за застраховка „Живот“. На следващо място
се поддържа, че процесните клаузи от договора, касаещи начина на определяне на
възнаградителната лихва по кредита не съдържат достатъчно ясна и разбираема за
потребителя информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения
процент по договора за кредит, поради което съдържат неравноправни уговорки по
см. на чл. 143 от ЗЗП.
С
оглед изложеното, моли да бъде отменено първоинстанционното решение в
обжалваната част и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде изцяло
уважен иска. Претендират се и разноски за двете инстанции.
В
законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна „Ю.Б.“ АД, чрез процесуалния
представител адв. Кеседжи, в който се излага становище за неоснователност на същата,
поради което се отправя искане към въззивният съд да я остави без уважение като
неоснователна и недоказана. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните
по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.
55, ал. 1 от ЗЗД от Р.Д.Д. срещу „Ю.Б.“ АД (с предишно наименование Б.П.Б.АД)
за заплащане на сумата от 14 584,40 лева – представляваща сбор от надвзети
месечни възнаградителни лихви за периода от 12.10.2011 г. до 24.07.2015 г. по
сключен между страните Договор за жилищен кредит № 98/R/2008 от 03.04.2008 г., както и
сумата от 7 243,44 лева – явяваща се платена без основание такса за управление
по кредита за периода от 12.10.2011г. до 24.07.2015г.
В
исковата молба ищцата твърди, че на 03.04.2008 г., в гр. София сключила с
ответника договор за банков кредит за покупка на недвижим имот, като получила
сумата от 103 430 лева. Твърди, че с решение от 20.05.2013г., постановено по
гр.д.№ 43052/2011г. по описа на СРС, 36 състав, влязло в сила на 09.06.2014г.
ответната банка е била осъдена да заплати на ищцата сумата от 2080,63 лева,
заплатена без правно основание по договор за банков кредит №
98/R/2008/03.04.2008 г., която съставлява разликата между първоначалния размер
на договорената месечна анюитентна вноска и изменения такъв в резултат на
едностранното увеличаване от страна на банката на размера на дължимата от
кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 01.08.2008г. до
12.10.2011г., ведно със законна върху сумата. Твърди, че на 24.07.2015г. е
рефинансирала кредита и е заплатила към ответната банка сумата от 80 048,38
лева, остатъчен дълг по кредита, както и че до момента на погасяването му,
ответната банка е продължила да прилага завишен лихвен процент, въпреки
съдебното решение. По тази причина се твърди, че ответникът без основание е
събрал от ищцата сумата от 14 484.40 лева, като недължимо платена договорна
лихва за периода 12.10.2011г. до 24.07.2015г. и сумата от 7243,44 лева - недължимо
платена такса за управление на кредита.
Ответникът
„Ю.Б.“ АД е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения
иск. Поддържа, че мотивите на СРС, изложени в решение от 20.05.2013г.,
постановено по гр.д. № 43052/2011г. по описа 36 състав не обвързват настоящия
съд, поради това и процесните клаузи от договора за кредит не са неравноправни.
Заявява, че на 16.07.2014г. ответната банка по своя инициатива е преизчислила и
възстановила по сметка на ищцата надвнесена лихва за периода от 12.10.2011г. до
15.07.2014г., в размер на 2 019,86 лева. Претенцията за недължимост на таксата
за управление на кредита намира за неоснователна, доколкото не представлява
неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП. Ответникът е релевирал и евентуално
възражение на погасяване на вземанията по давност.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от
страна на СРС. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по
смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да променят така приетата
фактическа обстановка, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я
преповтаря, а препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивните
жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхождат от легитимирани
страни и са насочени срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което са
процесуално допустими.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания. При извършена служебна
проверка въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и
процесуално допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е и правилно, като фактическите и
правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272 от ГПК, настоящият
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с изложените във
въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Въззивният
съд намира, че в случая е безспорно установено, че на 03.04.2008г. между „Б.П.Б.“
АД, като кредитор и Р.Д. като кредитополучател е сключен договор за жилищен
кредит № 98/R/2008 г., по силата на който Банката е предоставила на ищцата заем
в размер на 103 430 лева. Страните не спорят, че кредитът е бил рефинансиран и
че ищцата е заплатила на ответника остатъчния дълг по кредита в размер на 80
048,38 лева.
Няма
спор също така, че с влязло в сила решение от 20.05.2013г., постановено по
гр.д.№ 43052/2011г. по описа на СРС, 36 състав, ответната страна е била осъдена
да заплати на ищцата сумата от 2080,63 лева, заплатена без правно основание по
договор за банков кредит № 98/R/2008/03.04.2008г., съставляваща разлика между
първоначалния размер на договорената месечна вноска и изменения такъв в
резултат на едностранното увеличаване от страна на банката размера на дължимата
от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 01.08.2008 г. до
12.10.2011 г., като е бил отхвърлен искът за възстановяване на сумата, платена
такса управление на кредита, доколкото по делото не е установено договорната
клауза на чл.15, б."в" да е нищожна.
Съгласно
чл. 298, ал.1 ГПК, решението влиза в сила само между същите страни, за същото
искане и на същото основание. Съгласно трайно установената практика на ВКС се
приеме, че със сила на пресъдено нещо се ползват съдебно установените
правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право, чрез
основанието и петитума на иска. В тази връзка, влязлото в сила съдебно решение
между същите страни, за същото искане и на същото основание е задължително,
както по отношение на страните и техните правоприемници, така и за съдилищата,
които при упражняване на служебната си дейност са длъжни да зачетат
постановеното решение, без да имат право да пререшават въпроса.
В
конкретния случай постановеното решение по гр.д. № 43052/2011г. по описа на
СРС, 36 състав е влязло в сила между същите страни като в настоящото
производство и на същото основание - недължимо платени лихви и такса управление
на кредит, за които отговорност носи ответникът „Ю.Б.“ АД.
С
оглед на изложеното, въззивният съд намира за правилни и законосъобразни изводите
на първоинстанционния съд, че в обективните предели на силата на пресъдено нещо
на решението по гр.д.№ 43052/2011г. на СРС, 36 с-в попадат всички обстоятелства
от фактическия състав за ангажиране на отговорността на ответника за
възстановяване на надвзетите суми, а именно - наличие на валидни облигационни
отношения между страните по силата на сключен договор за жилищен кредит,
наличие на имуществено разместване, липса на основание за имущественото
разместване, поради нищожност на клауза в договора, която противоречи на чл. 143
от ЗЗП. Въззивната инстанция намира, че тези обстоятелства не могат да бъдат
пререшавани в настоящото производство на основание чл. 299, ал. 1 ГПК и силата
на пресъдено нещо на решението по гр.д.№ 43052/2011г. на СРС, 36 с-в за тези обстоятелства
следва да бъде зачетена от съда,.
В
тази връзка следва да бъде взето предвид, че с отговора на исковата молба, от ответната
страна „Ю.Б.“ АД е заявено, че в изпълнение на влязлото в сила съдебно решение
по гр.д.№ 43052/2011г. на СРС, 36 с-в, на 15.07.2014 г., Банката е възстановила
на ищцата сумите от 2080,63 лв. – представляваща възстановена сума по
постановеното решение, както и сумата от 587,78 лв. – законна лихва за периода
от 12.10.2011 г. до 15.07.2014 г. Заявено е също така, че на 16.07.2014 г.,
Банката по своя инициатива е преизчислила и възстановила по сметка на ищцата Р.Д.
сума в размер на 2019,86 лв. – представляваща недължимо начислена лихва за
периода от 12.10.2011 г. до 18.06.2014 г. Посоченото плащане от ответната
страна на сумата от 2019,86 лв. е признато и от ищцата по делото по реда на чл.
175 от ГПК в открито съдебно заседание на 26.11.2018 г. В тази връзка,
въззивният съд намира, че доколкото ответната страна с извънпроцесуалното си
поведение е признала задължението си, като изрично е заявила, че е превела на
ищцата на 16.07.2014 г. сумата от 2019,86 лв. – недължимо начислена лихва за
периода от 12.10.2011 г. до 18.06.2014 г., правилно и законосъобразно е било
прието от СРС, че предявеният иск за възстановяване на разликата между
първоначалния размер на договорената месечна анюитентна вноска и изменения
такъв в резултат на едностранното увеличаване от страна на банката на размера
на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 12.10.2011г.
до 15.07.2014 г. е доказан по основание.
За
пълнота на изложеното и във връзка с релевираните оплаквания във въззивната
жалба на „Ю.Б.“ АД за неправилност изводите на първоинстанционния съд, че
клаузата на чл. 13, ал. 4 от процесния договор за кредит, касаеща уговорката за
възнаградителна лихва е неравноправна и съответно нищожна, настоящият състав
намира следното:
Не се спори, че в изпълнение на
задълженията по договора, ищцата е внасяла определените от Банката анюитетните
вноски, включващи главница и дължими договорни лихви, като същата не оспорва,
че част от начислените суми за възнаградителна лихва са дължими от нея. Спорният
въпрос между страните по делото, пренесен и във въззивната инстанция е дали
останалата част в размер на исковата сума от 14 584,40 лв. – претендирани
като недължимо платени възнаградителни лихви, в резултат от неправомерно
увеличаване на лихвата от страна на Банката, както и сумата от 7243,44 лв.
/такси по кредита/ са действително дължими от кредитополучателя, респ. дали за
Банката съществува валидно правно основание да получи посочените суми.
В
тази връзка твърденията на ищцата са, че клаузата на чл. 13, ал. 4 от процесния
договор за кредит № 98/R/2008г., позволяваща на ответника да накърнява
договорното равноправие и едностранно да променя лихвения процент по кредита, а
от там и значително да завишава анюитетните вноски е неравноправна по см. на
чл. 143 ЗЗП, поради което и нищожна на основание чл. 146 ЗЗП.
За
да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с
потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от
фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не попада в някое от
изключенията на чл. 144 от ЗЗП. В тази връзка, съдът намира, че посочената
клауза не е част от Общите условия, а е част от съдържанието на сключения между
страните договор за кредит, което обаче не е достатъчно, за да бъде
квалифицирана същата като индивидуално уговорена съобразно разпоредбата на чл.
146, ал. 2 ЗЗП. Съгласно нормата на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, установяването в
процеса на обстоятелството, че определена клауза от договора е индивидуално
договорена е поставено в тежест на ответната банка. В тази връзка, въззивният
съд намира, че от ответната банка, в хода на производството по делото не е
доказано, че включването на процесната клауза в договора е в резултат на
изричното й обсъждане и постигане на съгласие между страните досежно нейното
съдържание, а след като по делото не е установено, че оспорената клауза е
индивидуално договорена, то ответникът следва да понесе неблагоприятните
последици от това. Поради изложеното, следва да се приеме, че клаузата на чл.
13, ал. 4 от договора не е индивидуално уговорена между страните и следователно
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието й при
сключването на договора, поради което същата подлежи на преценка относно
нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП.
В
клаузите на чл. 13, ал. 4 от договора за кредит страните са постигнали съгласие
ГЛП за съответния период на олихвяване на главницата да се определя на база на
два компонента. Единият от тях е надбавка, която е фиксирана като размер за
целия лихвен период и е в размер на 3,2 %. Другият компонент, който участва при
формиране на размера на БЛП, от който се определя дължимата лихва е променлива
величина и е равен на конкретно посочен индекс, който по отношение на процесния
кредит е изрично определен в договора между страните, а именно тримесечният „SOFIBOR“, като
е уговорен и размерът му към 03.04.2008 г., а именно 4,3 %, под който тази
величина не може да пада. В тази връзка следва да се приеме, че съгласно
разпоредбата на чл. 13, ал. 4 от договора за банков кредит, кредитополучателят
е обвързан от задължението да заплаща възнаградителна лихва, чийто годишен
размер е 7,5 %, която лихва има характер на възнаграждение, което същият дължи
на Банката за ползване на предоставените му парични средства. По този начин се
гарантира възнаграждението на Банката за сключената търговска сделка. Доколкото
по делото, обаче не се спори, че по време на действието на договора Банката е
изменила едностранно размера на дължимата възнаградителна лихва се поставя
въпроса дали такава възможност е уговорена в полза на Банката с валидна клауза
в договора.
Видно
от клаузите на договора, такова едностранно право на Банката, без постигане на
изрична уговорка с кредитополучателя, да променя размера на възнаградителната
лихва и съответно на месечната анюитетна вноска е предвидено именно в клаузата
на чл. 13, ал. 4 от процесния договор за кредит. Съгласно посочената клауза е
предвидена възможност за банката едностранно да промени размера на приложимия
лихвен процент, при настъпила промяна на единия от двата компонентна, които
участват във формирането на БЛП, а именно в случай, че тримесечният SOFIBOR
достигне нива с 0,25 процентни пункта по-високи от посочените при сключване на
договора, които са приети за минимални такива.
Индексът
SOFIBOR, от
своя страна отразява средното равнище на котировките „продава“ на необезпечени
депозити в български левове, предлагани на българския междубанков пазар. От изложеното
следва извод, че с включването на този компонент при формирането на БЛП,
страните са се съгласили, че ще се отчитат промените в пазарните условия по
време на действието на договора, респ. че страните са предвидили основанието,
при което Банката може едностранно да променя условията по договора, а именно
при повишаване стойността на пазарния лихвен индекс тримесечен SOFIBOR. При
тълкуване на клаузата на чл. 13, ал. 4 от договора се установява, обаче, че
изменението на ГЛП ще настъпи не при всяка промяна на пазарния индекс SOFIBOR с
повече от 0,25 процентни пункта, а единствено в посока на неговото повишаване.
От изложеното следва изводът, че с посочената клауза се урежда възможността за
изменение на ГЛП само при нарастване на лихвения индекс SOFIBOR, но не
и при намаляването му. Следователно с посочената клауза, не е уговорена
възможност дължимата от кредитополучателя лихва да бъде намалена при промяна на
пазарните условия, водещи до понижаване на БЛП.
В
тази връзка, съдът намира, че след като страните са се съгласили, че размерът
на възнаградителната лихва, ще се определя и при съобразяване на пазарните
условия, отразяващи се в стойността на БЛП, то за да е налице равнопоставеност,
рискът от промяна в тях следва да се носи и от двете страни по сделката. От изложеното
следва, че в договора следва да е предвидена възможност да бъдат съобразявани
всички изменения на пазара и на съответния пазарен индекс, а не както е в
случая, същите да се отчитат само, когато ползват едната от страните по
сделката. Ето защо и липсата на възможност да бъде изменен ГЛП, когато индексът
SOFIBOR се
понижи, поставя кредитополучателя в неравнопоставено положение спрямо
търговеца, за който е договорена обратната възможност за увеличаване на
възнаградителната лихва при повишаване на пазарния индекс. Освен това в
отношенията му с Банката, кредитополучателят е в положение на по слаба страна
от гледна точка на степента му на информираност и възможностите, които му се
предоставят да преговаря, поради което в случаите, когато се стига до
приемането от потребителя на предварително установени условия, които в негова
вреда създават неравновесие между правата и задълженията на страните, безспорно
се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите.
Поради изложеното следва, че отговорът на въпроса дали е нищожна клаузата по
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП във вр. с чл. 143 ЗЗП, когато същата предвижда, че цената
на финансовата услуга при промяна пазарните тенденции може само да нараства, но
не и да намалява е обусловен от преценката дали такава клауза отговаря на
изискването за добросъвестност по см. на чл. 143 ал.1 ЗЗП.
Според
чл. 143, ал. 1 ЗЗП не отговаря на изискването за добросъвестност клауза, която
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Клауза, при която е предвидено единствено възможност за нарастване
на цената на финансовата услуга при увеличаване на лихвения процент без да
включва възможността за намаляване на същата в случай на спадане на лихвения
процент /при същата методика, по която се извършва увеличението на цената/, би
могла да доведе до значително неравновесие между правата на потребителя и тези
на търговеца. При силни инфлационни процеси базовият лихвен индекс би могъл да
нарасне значително, с което да се увеличи значително и цената на услугата по
банковия кредит, дължима от потребителя. Ако тази цена бъде запазена при
последващо намаляване на базовия лихвен индекс, то това би довело до несправедливо
обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В случая неравноправността
на клаузата произтича от липсата на реципрочност за намаляване на цената на
услугата.
Следователно,
съдът намира, че клаузата на чл. 13, ал. 4 от процесния договор за кредит,
касаеща едностранното изменение на възнаградителната лихва е нищожна на
основание общата хипотеза на чл. 143 ЗЗП, доколкото разкрива всички нейни
присъщи белези – същата е във вреда на потребителя, не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията. В противоречие със закона (чл.58, ал.1, т.1 ЗКИ) са въведени
неясни субективни критерии за промяна на възнаградителната лихва, въпреки
изискването за „обективни критерии, въз основа на които разходите по кредита
могат да се изменят“. В тази връзка, въззивният съдът намира, че посочената
клауза отговоря на критериите за неравноправност по чл. 143 ЗЗП, поради което същата
е и нищожна на основание чл. 146 ЗЗП и следователно не поражда правни последици.
Следователно, тази промяна не следва да се прилага в отношенията между
страните, доколкото не зависи от обективни и външни фактори, а единствено от
волята на банката, поради което договорните отношения между страните следва да
се уреждат без нея.
Във
връзка с изложените правни изводи, че едностранното увеличение на лихвата по
кредита, респ. на месечните анюитетни вноски е извършено въз основа на
неравноправни клаузи по см. на чл. 143 ЗЗП, в резултат на което и нищожни
клаузи, следва, че ответникът е получил от ищцата суми, без да е налице
основание за това към момента на плащането им, поради което същите подлежат на
връщане на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Възникване на правото за връщане
на даденото при начална липса на основание на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД се
обуславя от кумулативното наличие на две предпоставки: 1) процесната сума да е
заплатена от ищеца и получена от ответника; и 2) това имуществено разместване
на блага да е без правно основание, т.е. да е възникнало задължение за
заплащане на възнаградителна лихва над действително уговорения по договора за
кредит размер без валидно правно основание за това.
В
тази връзка, въззивният съд намира, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е доказан по основание и следва да се уважи.
Относно
неговия размер:
От
приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че заплатената от ищцата възнаградителна лихва
вследствие едностранното изменение на лихвения процент, над първоначално
уговорения размер по процесния договор за кредит за визирания в исковата молба
период от 12.10.2011 г. до 24.07.2015 г. е в размер на 10 761,84 лв. От
заключението на счетоводната експертиза се установява, че заплатената от ищцата
възнаградителна лихва вследствие едностранното изменение на лихвения процент,
над първоначално уговорения размер с договора за исковия период от 12.10.2011г.
до 24.07.2015 г. е в размер от 10 882,52 лева. Вещото лице е посочило, че на
15.07.2014 г. ответната банка е възстановила по сметка на ищцата сумата от 2
019,86 лева, като е посочено основание: „възстановяване на лихва за периода от
12.10.2011г. до 18.06.2014г.“
В
допълнителното заключение вещото лице е отговорило на допълнително поставени от
ищцата задачи чрез представяне на изчисление на възнаградителната лихва при
годишен лихвен процент, формиран като сбор от тримесечния SOFIBOR плюс
надбавка от 3.2 %, като се вземат под внимание средноаритметичните стойности на
Тримесечен SOFIBOR
/изготвен съгласно изпратени данни по срочни депозити на всички банки в
България/, като се изчисли остатъка /разликата/ от платената месечна вноска,
като се приспадне дължимата лихва и погасената главница, като експертът е представил
сумите в табличен вид. Според допълнителното заключение, в резултат на изчислението
за процесния период е заплатена в повече от ищцата възнаградителна лихва е в
общ размер на 10 761,84 лева, вследствие едностранното изменение на лихвения
процент. От експертизата се установява също така, че в посочената от експерта
сума от 10 761,84 лв. е приспадната сумата от 2019,86 лв., която Банката е
възстановила на ищцата. Въззивният съд намира, че заключението от експертизата
е компетентно и обективно дадено, поради което и при преценката му по реда на
чл. 202 ГПК законосъобразно и правилно е било кредитирано от първоинстанционния
съд.
Във
връзка с изложеното, въззивният съд намира, че решението е правилно и
обосновано в частта, в която районният съд е приел, че е реализиран
фактическият състав на неоснователно обогатяване при начална липса на
основание, поради което така даденото подлежи на връщане, на основание чл. 55,
ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Нищожните клаузи, въз основа на които е изменен размерът
на лихвата, не обвързват страните, поради което даденото в повече се явява
платено при начална липса на основание, поради което подлежи на връщане.
В
тази връзка, въззивният съд приема, че предявеният иск с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на разликата между първоначалния размер на
договорената месечна анюитетна вноска и изменения такъв, в реултат от
едностранно увеличаване на лихвения процент от ответната банка на размера на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва за периода от 12.10.2011
г. до 15.07.2014г. е основателен и доказан до размера на сумата от 10 761,84
лв., поради което правилно и законосъобразно искът е бил уважен от
първоинстанционния съд за посочения размер и отхвърлен за разликата до пълния му
предявен размер от 14 584,40 лв.
По
отношение на предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 7243,44 лв. – представляваща платени без основание такси по кредита:
Обжалваното
решене е правилно и в частта, с която искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за
сумата от 7243,44 лв. недължимо платени такси по договора за банков кредит за периода
от 12.10.2011 г. до 24.07.2015 г. под формата на такси чл. 15, б. "в"
от Договора, която ответникът е получил при начална липса на основание, ведно
със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане, е
отхвърлен изцяло като неоснователен. Съгласно чл. 15 Договора,
Кредитополучателят заплаща на банката такси, в т. ч.: такса разглеждане на
документите, според Тарифата на банката към момента на подаване документите за
кредит (б. "а‘‘); еднократна такса за управление в размер на 1.25 % върху
размера на кредита, определен в чл. 1 и месечна такса от 0.095 % от
първоначално отпуснатия кредит, съответно от остатъка за всеки следващ месец,
платима ежемесечно на датата на падеж, ведно с лихвата и съответната част
от главницата, вкл. и в случаите по чл. 23, ал. 3, в случай, че застраховките
по чл. 20, ал. 3 от договора за кредит са за сметка на „Б.П.Б.” АД, съгласно б.
"в".
Въззивният
съд намира за неоснователни и необосновани изложените във въззивната жалба на
ищцата доводи, че ответната банка не е доказала наличието на сключена
застраховка „Живот“. Видно от клаузата на чл. 20, ал. 2 от процесния договор за
банков кредит, кредитополучателят дава съгласие банката да сключи задължителна
застраховка „Живот“ и застраховка „Имущество“ от негово име, за своя сметка и в
своя полза, което настоящият състав намира, че в случая именно това е било
сторено от Банката. В случай, че кредитополучателят не е желаел сключването на
застраховката от негово име да стане от страна на Банката е следвало съгласно
изричната разпоредба на чл. 20, ал. 1 от договора да сключи застраховки
„Имущество“ и „Живот“ в полза на Банката и да представи доказателства за тях на
банката. Видно от разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от договора застраховките
следва да бъдат сключени при одобрен от банката застраховател и следва да имат
рисково покритие одобрено от банката. В хода на процеса, от страна на ищцата не
е доказано, че е изпълнила задължението си по посочената разпоредба за
сключване на такива застраховки, поради което въззивният съд намира, че е
възникнало правото на кредитора да сключи такива застраховки от нейно име и в
своя полза. Наличието на сключени такива застраховки се доказва и от приетата
по делото ССчЕ и допълнителна ССчЕ, а наред с това в хода на първоинстанционното
производство са събрани и доказателства от които се установява, както общият
размер на дължимата такса по чл. 15, б. „в“ от договора, така и месечният й
размер за визирания исков период. Видно от заключението на вещото лице по
назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза таксата по чл. 15, б. „в“
от договора е била с променлив размер като дължимите суми за застрахователни
премии се определят от застрахователя и са съобразени с размера на остатъчния
дълг по кредита.
Следва
да бъде взето предвид и обстоятелството, че в случая клаузата б. „в“ на чл. 15
от договора е свързана с ежемесечното управление на кредита. В тази връзка
следва да се посочи, че действително от страна на ищцата са постъпили в
патримониума на ответната страна средства за погасяване на задължението по чл.
15, б. „в” от договора. В случая обаче е налице валидна договорна клауза,
уговаряща задължението за заплащане именно на тази такса от страна на
кредитополучателя. В тази връзка, въззивният съд намира, че претендираната сума
за посочения период е получена от банката на валидно основание и това е при
хипотезата на буква "в" от цитираната клауза. Настоящият съдебен
състав приема, че в договора липсва задължение, Банката да доказва наличието на
сключен от нея договор за застраховка по чл. 21 - застраховка „Живот“ и
застраховка „Имущество“ в полза на банката. Достатъчно е липсата на сключена
такава застраховка от страна на кредитополучателя при одобрен от банката
застраховател и с рисково покритие, съгласно нейните изисквания, за да се дължи
таксата по буква "в" на чл. 15 от Договора. Предвид изложеното, съдът
приема, че ответникът е имал основание да получи посочената сума от 7243,44 лв.
за периода от 12.10.2011 г. до 24.07.2015 г. и не е налице неоснователно
обогатяване за сметка на ищцата, както е било прието и от първоинстанционния
съд, поради което обжалваното решение и в тази му част следва да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно.
С
оглед основателността на предявения иск, правилно съдът е пристъпил към разглеждане
на направеното с отговора на исковата молба възражение за изтекла погасителна
давност по отношение на посоченото вземане, като настоящият съдебен състав
напълно споделя изводите му за неоснователност на така релевираното възражение.
Правилно съдът е приел, че в случая вземането не се погасява с давността по чл.
111, б. "в" от ЗЗД, тъй като не е такова за възнаградителна лихва, а
е вземане, произтичащо от неоснователно обогатяване вследствие на заплатено при
налична липса на основание, което се погасява чрез петгодишната погасителна
давност по чл. 110 от ЗЗД, като същата започва да тече, съгласно задължителните
постановки на т. 7 от ППВС № 1 от 1979 г. на ВС при хипотезата на чл. 55, ал.
1, пр. 1-во от ЗЗД от датата на получаването на престацията, тъй като
основанието не е налице още при самото извършване на последната. Исковата молба
е подадена на 07.04.2016 г., а началото на исковия период е 12.10.2011 г.,
поради което правилно първоинстанционният съд е счел, че вземането за периода
12.10.2011 г. – 24.07.2015 г. не е погасено по давност.
Поради
съвпадане на крайните изводи на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По разноските във въззивното
производство:
При
този изход на спора с оглед неоснователността на въззивните жалби и на двете
страни, сторените от тях във въззивното производство разноски следва да останат
за всяка една от тях така, както са ги направили.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 50344 от
24.02.2020 г., постановено по гр. д. № 19655/2016 г. на СРС, ІІІ ГО, 176
състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно
обжалване пред ВКС, при условията на чл. 280 ГПК в едномесечен срок от връчване
препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.