Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 11.11.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на единадесети ноември през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНА БАКАЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 662 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и следващите от ГПК.
Обжалвано е изцяло първоинстанционно решение № 260019/14.08.2020г. по гр.д. № 1274/20г. на СлРС, с което СЪДЪТ ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** сумата от 8727.97лв, представляваща главница по договор за банков кредит от 31.01.2008г., сключен с ОББ АД, разноски по делото в размер на 709,87 лв., законна лихва върху главницата, считано от 21.06.2010 г. до окончателното плащане, за които е издаден изпълнителен лист от 22.06.2010 г. по ЧГД № 3335/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** договорна лихва в размер на 797,05 лв. по договор за банков кредит от 31.01.2008г., сключен с ОББ АД, за които е издаден изпълнителен лист от 22.06.2010 г. по ЧГД № 3335/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** наказателна лихва за просрочени главници в размер на 151,20 лв. по договор за банков кредит от 31.01.2008г., сключен с ОББ АД, за които е издаден изпълнителен лист от 22.06.2010 г. по ЧГД № 3335/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** договорна лихва в размер на 347,44 лв. по договор за банков кредит от 6.03.2008г., сключен с ОББ АД, за които е издаден изпълнителен лист от 4.11.2010 г. по ЧГД № 6014/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** наказателна лихва за просрочени главници в размер на 10,51 лв., законна лихва върху главницата, считано от 03.11.2010 г. до 30.10.2016 г., за които е издаден изпълнителен лист от 04.11.2010 г. по ЧГД № 6014/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, за които е издаден изпълнителен лист от 4.11.2010 г. по ЧГД № 6014/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** сумата от 2954,40 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 8.06.2005г., сключен с ОББ АД, разноски по делото в размер на 371,15 лв., законна лихва върху главницата, считано от 03.11.2010 г. до окончателното плащане, за които е издаден изпълнителен лист от 04.11.2010 г. по ЧГД № 6016/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** договорна лихва в размер на 631,28 лв. по договор за банков кредит от 8.06.2005г., сключен с ОББ АД, за които е издаден изпълнителен лист от 4.11.2010 г. по ЧГД № 6016/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия; ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.439,ал.1 от ГПК вр. чл.124, ал.1 от ГПК, че Р.Е.Е., ЕГН **********,*** НЕ ДЪЛЖИ на ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** наказателна лихва за просрочени главници в размер на 59,86 лв.по договор за банков кредит от 8.06.2005г., сключен с ОББ АД, за които е издаден изпълнителен лист от 4.11.2010 г. по ЧГД № 6016/2010 г. по описа на Сливенски районен съд, поради изтекла погасителна давност и поради неуведомяване за извършена извършена цесия и ОСЪЖДА ЕОС Матрикс ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на Р.Е.Е., ЕГН **********,*** направените по делото разноски в размер на 1934.67 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение и държавна такса.
С въззивната си жалба ответникът в първоинстанционното производство атакува изцяло решението като заявява, че в то е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че същото е постановено при неправилно приложение на ТР № 2/ /26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Счита, че за периода до 26.06.2015г. съдът следва да приложи ППВС № 3/18.11.1980г., което е било в сила тогава, като се обосновава подробно в тази насока. Излага хронология на събитията, като заявява, че с всяко образуване на изпълнителни дела се прекъсва давността, а такава не тече през времетраенето им. Твърди, че са налице многократни прекъсвания, попречили да изтече давностният срок за погасяване на правото на иск/принудително изпълнение, който е 5 годишен за всички вземания, а не 3 годишен за периодичните такива. Развива подробни съображения, като се позовава и на съдебна практика. По отношение на възражението за ненадлежно уведомяване на длъжника за извършените цесии заявява, че той е бил редовно уведомен за това преди настоящото производство, а съдът е игнорирал това обстоятелство.
В обобщение въззивникът моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и вместо това постанови ново, с което отхвърли изцяло исковете като неоснователни и недоказани. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за тази фаза на производството.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна, иска тя да бъде отхвърлена, а атакуваното решение – потвърдено. Заявява, че то е постановено при вярна фактическа обстановка и правилно прилагане на съответните материалноправни разпоредби, няма допуснати нарушения на процесуалните и материалните правила. Развива контрадоводи, с които оборва релевираните с жалбата оплаквания. Претендира разноски за тази инстанция за адвокатско възнаграждение, представя договор за правна помощ и пълномощно.
В отговора няма направени нови доказателствени искания.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмено становище, подадено от процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, оспорва въззивната жалба, поддържа отговора, иска да се потвърди атакуваното първоинстанционно решение. Претендира разноски за тази инстанция, представя списък, пълномощно и договор за правна защита и съдействие.
Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е неправилно, поради което следва да бъде отменено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна, поради което препраща мотивите си към нея. Не споделя обаче правните му изводи, които са необосновани и не намират опора в материалноправните норми, приложими към настоящия спор.
Въззивната жалба е основателна, макар и не по всички релевирани съображения.
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 439 от ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът не дължи на ответното дружество сумите, за които са били издадени срещу него изпълнителни листи въз основа на три заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК:
– на 22.06.2010г. по ч.гр.д. № 3335/10г. на СлРС: главница 8 727, 91 лв. по договор за банков кредит от 31.01.2008г. сключен с ОББ АД, гр. София, законната лихва върху нея, договорна лихва 797, 05 лв. за посочен период, наказателна лихва 151, 20 лв. за посочен период и разноски 709, 87 лв.,
- на 04.11.2010г. по ч.гр.д. № 6014/10г. на СлРС: главница 2 021, 08лв. по договор за банков кредит от 06.03.2008г. сключен с ОББ АД, гр. София, законната лихва върху нея, договорна лихва 347, 44 лв. за посочен период, наказателна лихва 10, 51 лв. за посочен период и разноски 301, 22 лв. /като от тях в иска са включени само законната, договорната и наказателната лихви/,
- на 04.11.2010г. по ч.гр.д. № 6016/10г. на СлРС: главница 2 954, 40 лв. по договор за банков кредит от 30.06.2008г. сключен с ОББ АД, гр. София, законната лихва върху нея, договорна лихва 631, 28 лв. за посочен период, наказателна лихва 59, 86 лв. за посочен период и разноски 371, 15 лв., поради погасяване на тези вземания по давност, както и поради нередовност на договорите за цесия, сключени между кредитора ОББ АД, гр. София и ответното дружество - ЕОС Матрикс ЕООД, гр. София.
Ответникът е оспорил исковете, твърдейки, че сумите са установени, издадени са изпълнителни листи, по които са били образувани изпълнителни дела, по тях са провеждани изпълнителни действия и всяко едно образуване на изпълнително производство, а по-късно - и всяко изпълнително действие, са прекъсвали давността, такава не е текла по време на висящност на делата до 26.06.2015г. и независимо че първите две групи такива са прекратени поради перемпция, по последното, образувано през 2019г., може да бъде валидно проведено принудително събиране на вземанията, тъй като правото за това не е погасено по давност. Позовава се на ППВС №3/18.11.1980г. Освен това е направил искане за връчване от съда на ищеца на уведомлението за сключените договори за цесия между него и първоначалния кредитор, което съгласно препотвърдената съдебна практика, следва да се зачете съгласно чл. 235, ал. 3 от ГПК като нов факт настъпил в хода на делото.
Хронологията на фактите не е спорна между страните, спорът е по правото, като точките на конфронтация между тях са – дали цесиите са противопоставими на длъжника-ищеца, приложима ли е давността по чл. 117 ал. 2 от ЗЗД, дали тя е изтекла към момента, дали е приложимо ППВС №3/18.11.1980г. за част от процесния период, а ТР № 2/ /26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС - за останалия.
Настоящият въззивен състав счита, че предявените отрицателни установителни искове по чл. 439 отГПК са неоснователни, тъй като правото на принудително събиране на вземанията на ответника не е погасено по давност чрез изтичане на 5 годишен срок по отношение на всяко едно от тях на основание чл.117 ал.2 от ЗЗД, съгласно който, ако вземането е установено със съдебно решение, давностният срок винаги е пет години.
Нормата на чл.117 ал.2 от ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, като при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 от ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 от ГПК, когато възражение не е подадено в срок, какъвто е разглежданият случай, заповедта за изпълнение влиза в сила. Макар да липсва изрична законова разпоредба, указваща, че съществуването на вземането в този случай се счита установено със сила на пресъдено нещо, този извод се налага от систематичното и логическо тълкуване на правните норми в цялост, а не изолирано.
Ако длъжникът не възрази в рамките на установения в чл.414 ал.2 от ГПК преклузивен едномесечен, а по-рано - двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска, основан на чл. 424 от ГПК - при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства. Извън иска по чл. 424 от ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основание чл. 423 от ГПК, което е своеобразен извънреден, а не редовен способ за защита.
В подкрепа на извода, че влязлата в сила заповед за
изпълнение, съгласно уредбата на сега действащия ГПК, може да бъде приравнена
на съдебно решение по смисъла на чл. 117 ал. 2 от ЗЗД, могат да се посочат отликите с режима в предходния
процесуален закон. В ГПК /отм./, във
връзка с издаването на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително
основание, се предвиждаше възможност за предявяване на искове - по чл.252 ГПК
/отм./, чл.254 ГПК /отм./, чл.255 ГПК /отм./, които не се преклудираха
със специални срокове. Затова и бе прието, че правните последици на акта по
чл.242 ГПК /отм./, с който се разпорежда издаване на изпълнителен лист на
несъдебно изпълнително основание, не се приравняват на тези на влязло в сила
съдебно решение, постановено в исков процес, поради което и срокът на давността
по чл.117 ал.1 от ЗЗД съвпадаше с давностния срок за
погасяване на вземането и разпоредбата на чл.117 ал.2 от ЗЗД не намираше
приложение. В действащия ГПК, с изтичане на преклузивния срок за подаване на
възражение против заповедта за изпълнение, се получава крайният ефект именно на
окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
Стабилитетът на заповедта за изпълнение произтича от това, че тя влиза в
законна сила, за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК /отм/.
Така е приел и ВКС с Определение №214/15.05.2018 по дело №1528/2018 на
ВКС, ГК, IV г.о., макар и по различен казус, като именно по горния въпрос съдът
е постановил, че влязлата в сила заповед за изпълнение се приравнява по правен
ефект на съдебно решение по установителен иск и „освен
изпълнителна сила, тя формира сила на пресъдено нещо
и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение“. Тоест, понеже точно поради
бездействието на ответника заповедното производство не е имало възможност да се
трансформира в исково, то своеобразната „санкция“ за лишаване на заявителя от
възможността да се ползва от привилегиите на съдебното решение по чл. 422 от ГПК се изразява именно в този резултат.
В този смисъл
е и актуалната съдебна практика /Р. от 2020г. по в.т.д.№ 2131/2019г. на ВОС/
В обобщение на
казаното - в случая всички вземания по трите цитирани заповеди се погасяват с 5
годишна давност.
Следва да се отбележе, че няма изрично възражение за изтекла погасителна давност преди издаването и влизане в сила на заповедите за незабавно изпълнение – тоест – от изискуемостта на всяко едно вземане, която би била с различна продължителност с оглед характера му, но тя е била прекъсната през м. 12.2011г., когато взискателят е поискал прилагане на конкретни изпълнителни способи от СИ.
По повод релевирания от ищеца довод, отнасящ се до валидността и противопоставимостта на договорите за цесия, по които ответникът е цесионер, следва да се посочи следното:
Предвидени са два способа за съдебна защита на длъжника чрез исково производство. Единият е иск за оспорването на вземането на основание факти, настъпили до изтичане на срока за подаване на възражение, който може да бъде предявен само при наличие на предпоставки по чл. 424 от ГПК /случаят няма касателство с тези хипотези/ Законодателят е предвидил и възможност за предявяване на иск за оспорване на вземането по чл. 439 от ГПК /която е ползвана от ищеца/, но само на основание факти, настъпили след изтичане на срока за подаване на възражение.
Не се установява, нито се твърди от длъжника да е подадено възражение за недължимост срещу никое от трите допуснати незабавни изпълнения, поради което заповедите, въз основа на които са издадени трите изпълнителни листа, са влели в сила. С настъпването на тези обстоятелства се е преклудирла възможността на длъжника да оспорва задълженията с възражения, които е могъл да релевира преди изтичането на срока за подаване на възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК. Доколкото договорите за прехвърляне на вземанията по трите изпълнителни листа са сключени на 31.01.2018г. - около 7 години след връчването на заповедите на длъжника и изтичане на сроковете за подаване на възражение срещу тях, то въпросите, свързани с надлежното му уведомяване не могат да послужат като отбранителни доводи в настоящото производство.
Още повече, че доколкото въобще конкретна форма на „нередовност на цесията“ ищецът не е посочил в исковата молба, поради което доводът на първоинстанционният съд, че в част от изпратените уведомителни писма не е описано по кой договор и за вземания в какъв размер са прехвърлени, не може да се сподели.
Освен това може да се посочи, че по делото са представени три заверени копия от уведомителни писма за всяка цесия, изпратени от цедента-първоначален кредитор до длъжника-ищец и получени лично от него на 03.10.2019г., а чрез ЧСИ по изп. д. № 599/19г. на 13.12.2019 г. той е бил уведомен за образуваното изпълнително производство и също е подписал уведомления за извършените цесии, като са посочени договор за кредит от 25.05.2005г., договор за кредит от 31.01.2008г. и договор за кредит от 31.01.2008 г., което прави противопоставими прехвърлянията на вземанията и те имат действие срещу него.
Така единственият правоизключващ аргумент остава твърдяното успешно изтичане на срока за погасяване на правото на принудително изпълнение на кредитора относно вземанията, който, както вече се посочи, следва да е с 5 годишна продължителност.
За да се прецени дали той е изтекъл, следва да се определи моментът, от който е поставен в течение, както и да се прецени дали са настъпвали по време на този процес юридически факти, въздействащи на движението му – тоест – такива, годни да го спрат или прекъснат по смисъла на разпоредбите на ЗЗД, уреждащи този въпрос.
В случая тази 5 годишна давност е започнала да тече с влизане в сила на заповедите за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК срещу ищеца, което настъпва след приключване, без подаване на възражение, на срока за това, предвиден в чл. 414 от ГПК, който е бил двуседмичен към релевантните моменти, като издадените въз основа на тях изпълнителни листи представляват действия по принудително изпълнение и прекъсват давността, текла до момента. Така двуседмичният срок е започнал да се брои от датата на връчване на длъжника на изпълнителните листи и заповедите заедно с ПДИ от съдебния изпълнител, съответно:
– по изп.д. № 753/11г., образувано на 06.12.11г. заповедта е надлежно връчена на 15.12.11г.,
– по изп.д. № 812/11г., образувано на 07.12.11г. заповедта е надлежно връчена на 15.12.11г.
– по изп.д. № 811/11г., образувано на 07.12.11г. заповедта е надлежно връчена на 15.12.11г.
Така по отношение на всички вземания 5 годишна давност е започнала да тече на 29.12.2011г. и би изтекла на 29.12.2016г., освен ако не са настъпили факти, които да попречат на това.
Доколкото и трите поризводства са били прекратени при условията на перемпция на 11.09.2015г., но въз основа на същите изпълнителни листи ЧСИ е образувал по молби на взискателя ОББ АД, гр. София изп.д. № 783/15г. на 05.11.15г., изп.д. № 784/15г. на 05.11.15г. и изп.д. № 849/15г. на 13.11.15г., които на 20.11.2015г. са били обединени под № 783/15г., следва да се прецени дали и какъв ефект са оказали тези факти върху течението на давностния срок.
Ответникът в отбранителната си теза, поддържана и доразвита с въззивната жалба, сочи, че съгласно ППВС № 3/18.11.1980 г. образуването на изпълнително производство прекъсва давността като по време на същото давност не тече и това постановление следва да бъде приложено към настоящия спор до 26.06.2015 г., когато с TP № 2/26.06.2015 г. е дадено различно разрешение, с което е прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, а ППВС № 3/18.11.1980 г. е обявено за изгубило значение, като тези постановки бъдат приложени само за периода след 26.06.2015г.
Настоящият въззивен състав не споделя това виждане.
По въпроса дали спрямо спорното правоотношение намира приложение ППВС № 3/18.11.1980 г. съдът счита, че то не следва да се взима под внимание в настоящия случай. Вярно е, че едва с ТР № 2/ /26.06.2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС то е обявено за изгубило значение, но от това не следва извод, че след 26.06.2015г. постановките на ТР № 2/ /26.06.2015г. се прилагат само по отношение на фактите, настъпили след тази дата, а за тези преди нея следва се прилага ППВС № 3/18.11.1980г.
Така би било ако се касаеше за правна норма /отменяща или изменяща/ - тогава, съгласно доктрината, разграничаваща действието на процесуалните и материалноправните норми във времето, би могло да се счете, че доколкото давността е материалноправен институт, то новата норма няма обратно действие и се прилага само занапред. Известно е, че материалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, като породените правни последици се запазват при действието на новата, различна правна норма, /освен ако в новия закон е изрично уредено обратно действие на новата правна норма/. Процесуалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието й, но новата процесуалноправна норма отменя породените правни последици на извършеното съдопроизводствено действие, като ги заменя с нови, освен ако в новия закон е изрично уредено запазването на породените правни последици.
В случая обаче правната норма, която се прилага по отношение преценката за прекъсване на давността посредством "действия по принудително изпълнение", е една и съща - чл. 116 б. „в“ от ЗЗД - и тя не е променяна от законодателя. Променено е единствено тълкуването, което се дава от ОСГТК, съпоставено с това на Пленума на ВС. Това означава, че ако към правоотношение, възникнало и развило се преди постановяване на ТР 2/2015г. вече е било съобразено разрешението по Постановлението от 1980г. - тоест ефектът му е бил признат - то правните последици от прилагането му са възникнали и те не могат да бъдат по-късно пререшавани и изменяни въз основа на ТР 2/2015г. Но ако въпросът за прекъсването на давността в минал момент - предшестващ постановяването на ТР №2/2015г. - се разглежда от съда след постановяването му - то съдът е длъжен да зачете и съответно - приложи - тълкуването, дадено с това решение. След като законовият текст не е изменян, той следва да бъде приложен в същата си редакция, действала и към правнорелевантните моменти, но вече с тълкуването, направено с последното ТР, което е и последно във времето и отрича по-рано даденото тълкуване на същата правна разпоредба. Тоест – съдът извършва анализа и преценката на фактите от гледната точка на актуалното към момента тълкуване.
Следователно в настоящия случай образуването нито на първите три изпълнителни дела през 2011г., нито на вторите три през 2015г. е прекъснало само по себе си давността, а през тяхното времетраене такава е текла. Нейното прекъсване следва да се преценява към момента през призмата на постановките, дадени с ТР №2/15г.
Съгласно чл.116, б."в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Според задължителните разяснения по т.10 от ТР №2/26.06.2015г. по т.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.18, ал.1 от ЗЧСИ/: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, разсрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължения лица. Искането да бъде приложен изпълнителен способ също прекъсва давността, тъй като съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, съгласно ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др.
Приведено към настоящия случай е видно, че в хода на изпълнителните производства, образувани през 2011г., давността не е била прекъсвана, доколкото не са извършвани изпълнителни действия, което е довело и до перемптирането им. С молбите за образуване /от 06.12.11г. и 07.12.11г./ взискателят ОББ АД, гр. София, е направил искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи, обаче това е сторено преди влизане в сила на заповедите за незабавно изпълнение на 29.12.2011г., поради което е била прекъсната давността, текла от момента на изискуемостта на вземанията по договорите за банкови кредити от 2008г., стартирала е нова давност, която, както вече бе посочено, е била прекъсната на 29.12.2011г., когато са влезли в сила заповедите по чл. 417 от ГПК.
Започналият да тече от тази дата нов 5 годишен срок не е могъл успешно да изтече към 29.12.2016г., тъй като при образуването на последващите, описани по-горе, изпълнителни дела през 2015г., обединени под № 783/15г. на ЧСИ рег. № 837, той е прекъснат отново с посочването в молбите на конкретни изпълнителни способи от страна на взискателя още на 05.11.2015г. и от този момент е стартирал поредният 5 годишен давностен срок, който би изтекъл на 05.11.2020г., като има и внесена по делото от длъжника и сума в размер на 97, 80 лв. На 23.11.2015 г. е наложен запор върху дружествен дял от капитала на „Авторемонт Сливен“ ЕООД за сумите по изпълнителния лист, издаден на 22.06.2010г., а дори да се приеме че щом запорът не е бил отразен в ТР по партидата на този търговец, той не прекъсва давността, то това е сторило извършеното на 30.11.2015г. от СИ принудително изпълнително действие - налагане на запор върху лек автомобил марка ВАЗ 2106 с ДК № СН 84 87 ВВ и на лек автомобил Алфа Ромео с ДК № СН 01 59 ВВ, собственост на ищеца Р.Е.Е.. Така новостартиралата давност би могла да изтече на 30.11.2020г.
Междувременно, поради неизвършване на други изпълнителни действия, при условията на чл. 433 т. 8 от ГПК, е настъпила перемпция и изпълнително дело № 783/15г. на ЧСИ е било прекратено на 04.06.19г. Следва да се посочи, че перемпцията не рефлектира върху давността, двата срока текат паралелно, но не зависят един от друг и всеки произвежда отделен ефект.
Въз основа на същите изпълнителни листи и легитимирайки се като приобретател на вземянията въз основа на договорите за цесия от 31.01.2018г., настоящият ответник - ЕОС Матрикс ЕООД, гр. София, е поискал започване на изпълнително производство, което ЧСИ рег № 837 е сторил на 16.09.2019г., като е образувал изп.д. № 599/19г.
Ввзискателят-жалбоподател е осъществил достатъчна процесуална активност и не е показал дезинтересиране от изпълнението. С подаването на молбата на 16.09.2019г. той е прекъснал давността, започнала от 30.11.2015г., тъй като съдържанието й, в частта, касаеща извършването на съответните справки, едновременно обективира и искане за конкретни същински изпълнителни действия от страна на СИ, които, естествено, са поставени в условията на зависимост от резултата от извършването на справките, който е непредвидим към момента на депозиране на молбата.
Освен това, даже да се приеме, че тези искания са общи и не са в състояние да прекъснат давността, ЧСИ е предприел действия по принудително изпълнение, налагайки няколко запора върху установени вземания на длъжника, като първото запорно съобщение е изпратено от него на 03.12.2019г. и това е факт, неотвратимо прекъсващ течащата погасителна давност.
В обобщение – до момента не е налице успешно изтекъл 5 годишен давностен срок, след затварянето на който да се приеме, че правото на принудително събиране на вземанията /тези от тях, които са предмет на отрицателния установителен иск/ на ответника се е погасило.
По изложените съображения въззивната инстанция намира, че предявените при условията на обективно кумулативно съединямване отрицателни установителни искове по чл. 439 ГПК за описаните вземания, за които на праводателя на ответника са били издадени заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителни листи срещу ищеца, са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Като е достигнал до различни крайни правни изводи, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло /включително в частта за разноските/ като незаконосъобразно и вместо него бъде постановено ново, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за двете инстанции следва да бъде възложена на въззиваемия-ищец и той следва да понесе своите, както са направени и заплати тези на въззивника – ответник такива за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за първоинстанционното и на 300 лв. за въззивното производство.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло първоинстанционно решение № 260019/14.08.2020г. по гр.д. № 1274/20г. на СлРС като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и вместо това
П О С Т А Н О В Я В А :
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на обективно кумулативно съединяване от Р.Е.Е., ЕГН **********,*** против „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление *** *** ** ЕООД отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 от ГПК за признаване за установено между страните, че Р.Е.Е. не дължи на ЕОС Матрикс ЕООД, гр. София сумите, за които на ОББ АД, гр. София са издадени заповеди за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК и изпълнителни листи, както следва:
- на 22.06.2010г. по ч.гр.д. № 3335/10г. на СлРС: за главница 8 727, 91 лв. по договор за банков кредит от 31.01.2008г. сключен с ОББ АД, гр. София, законна лихва върху главницата, считано от 21.06.2010 г. до окончателното плащане, договорна лихва 797, 05 лв. за посочен период, наказателна лихва 151, 20 лв. за посочен период и разноски 709, 87 лв.,
- на 04.11.2010г. по ч.гр.д. № 6014/10г. на СлРС: само за законна лихва върху главницата, считано от 03.11.2010 г. до 30.10.2016 г., за договорна лихва 347, 44 лв. за посочен период по договор за банков кредит от 06.03.2008г. сключен с ОББ АД, гр. София, и за наказателна лихва 10, 51 лв. за посочен период,
- на 04.11.2010г. по ч.гр.д. № 6016/10г. на СлРС: за главница 2 954, 40 лв. по договор за банков кредит от 308.06.2008г. сключен с ОББ АД, гр. София, законна лихва върху главницата, считано от 03.11.2010 г. до окончателното плащане, договорна лихва 631, 28 лв. за посочен период, наказателна лихва 59, 86 лв. за посочен период и разноски 371, 15 лв., поради погасяване на правото на иск за вземанията по давност, като НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА Р.Е.Е. да заплати на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, гр. София направените разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за първоинстанционното и в размер на 300 лв. за въззивното производство
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: