Решение по дело №15188/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260186
Дата: 25 септември 2020 г. (в сила от 25 септември 2020 г.)
Съдия: Красимир Недялков Мазгалов
Дело: 20191100515188
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 ноември 2019 г.

Съдържание на акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр.София, 25.09.2020 год.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди и двадесета година в състав:                                                          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов

ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова

Габриела Лазарова

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №15188 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение №155403 от 01.07.2019г., постановено по гр.дело №43217/2018г. по описа на СРС, ГО, 167 с-в е отхвърлен предявения от Е.М.Т. срещу М.Т.Х. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за сумата от 1000 лева, ведно със законна лихва от датата на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в следствие на обидни и клеветнически твърдения, употребени от ответницата на 13.10.2016г., 13.12.2016г., 17.10.2016г., 18.09.2017г. и на 12.06.2018г., като ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 350 лева разноски в производството.

Срещу така постановеното решение е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба от ищеца Е.М.Т.. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е интерпретирал установените по делото факти, не били обсъдени събраните по делото доказателствата и било допуснато нарушение на процесуалните правила относно показанията на разпитаните свидетели. Претендира отмяна на решението на СРС и уважаване на иска, както и присъждане на разноски.

Въззиваемият ответник в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата. Моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакуваното съдебно решение, намира за установено следното:

Предявен е иск с правно основание чл.45 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Фактическият състав на непозволеното увреждане по чл. 45, ал. 1 ЗЗД включва противоправно поведение, вреда, причинно-следствена връзка между деянието и вредоносния резултат и вина, която по аргумент от чл. 45, ал. 2 от ЗЗД се предполага. Съгласно константната съдебна практика отговорността по чл. 45 ЗЗД може да се ангажира за вреди, причинени от обидни изявления, както и от изявления, съдържащи твърдения за неверни факти, които накърняват личните права и интереси на ищеца. Свободата на словото, прокламирана в чл.39 и сл. от КРБ, се разпростира до пределите, до които засяга други конституционни ценности, каквито са доброто име и правата на гражданите. Съобразно мотивите към Решение № 7/1996 г. по к.д. № 1/1996 г. на Конституционния съд свободата на словото (правата по чл. 39-41 от КРБ) няма абсолютен характер, като Конституционният съд условно е групирал основанията за ограничаването й както следва: за защита на националната сигурност, запазване на обществения ред и превенция на престъпността, защита на здравето и морала, защита на репутацията и правата на другите граждани (чл. 39, ал. 2, чл. 40, ал. 2, чл. 41, ал. 1, чл. 41, ал. 2), съображения за запазване на тайна. Т.е., накърняването на правата и доброто име на другиго е основание за ограничаване на възможността свободно да се изразява мнение както по силата на общата ограничителна разпоредба на чл. 57, ал. 2 КРБ, така и с оглед на възприетата структура на чл. 39 КРБ, в който правото на мнение се ограничава заради друго, конкуриращо право. В случая това е правото на лично достойнство, чест и добро име, което съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията е също защитено. Такова ограничително основание се съдържа и в текста на чл. 10, т.2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, допускащ ползването на свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Така посочените ценности обхващат присъщите на човешката личност чест, достойнство и добро име, които са обект на посегателство при нанасяне на обида- умишленото унижаване достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него, и на клевета- съзнателното разгласяване на неистински позорни обстоятелства за дадено лице или приписване на престъпление другиму.

С оглед на тези основополагащи принципи в случая следва да бъде отговорено на въпроса дали процесното поведение на ответника представлява реализиране на правото по чл.10 от ЕКЗПЧОС и чл.39 КРБ в рамките на законоустановените предели за това. Пределите, до които се простира свободата да се отстоява мнение, да се получава и разпространява информация, се определят от възможността да бъдат засегнати неоправдано честта и достойнството на гражданите, като това е очертаната правна рамка, в която упражняването на посочените права, в частност правото да се изразява свободно мнение и да се разпространява информация, е правомерно, т.е не е обидно или клеветническо и оттам- противоправно.

Както правилно е преценил първостепенният съд, от събраните по делото доказателства не се установява наличието на всички елементи от фактическия състав на чл.45 от ЗЗД, в частност- на противоправно поведение на ответника. Съгласно константната практика на ВКС признатото и гарантирано от чл.39, ал.1 КРБ право на мнение се упражнява надлежно и не е налице елемент на противоправност при изказани мнения с негативна оценка, пряко или косвено засягаща конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага връзка с оглед неговия пост, дейност или занятие по поставения обществен въпрос, освен ако не се касае за превратно упражняване на право, а свободата на мнение бива използвана, за да се вреди на доброто име. Преценката следва да се направи за всеки отделен случай, както е сторил и първостепенният съд, като изключително подробно и обосновано е обсъдил всички наведени в исковата молба доводи и е съпоставил същите на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Използваните от ответницата изрази, макар и с негативна конотация, представляват нейното мнение (оценъчно съждение) и са насочени към дейността на ищеца в качеството му на управител- осъществяващ обществена функция относно живеещите в сградата, а не към личността му.

Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а първоинстанционното решение- потвърдено като правилно и законосъобразно.

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата претендира разноски в размер на 350 лева за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция, които следва да му се присъдят изцяло. Възражението на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемия е неоснователно, тъй като от една страна същото е към минимума съгласно Наредба №1/2004г. на ВАдвС, а от друга страна съобразявайки фактическата и правна сложност на делото самият въззивник е договорил и заплатил хонорар, който е по-висок от заплатения от въззиваемия.

С оглед цената на исковете въззивното решение не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3 ГПК.

Предвид изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №155403 от 01.07.2019г., постановено по гр.дело №43217/2018г. по описа на СРС, ГО, 167 с-в.

ОСЪЖДА Е.М.Т. с ЕГН********** да заплати на М.Т.Х. сумата от 350 (триста и петдесет) лева- разноски във въззивната инстанция.

Решението е окончателно.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1/                                   2/