Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София, 15.01.2021
год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5980
по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.02.2020 год.,
постановено по гр.дело №24382/2018 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, е признато
за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Ф.И.“ ЕАД срещу П.М.М.
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 430 ТЗ вр. с чл. 99 ЗЗД,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 750
лв. – главница по договор за паричен заем от 13.03.2014 год., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №40605/2017
год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в – 22.06.2017 год. до окончателното й
изплащане, сумата от 271.29 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 21.03.2014 год. до 09.05.2015 год. и сумата
от 228.82 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 30.05.2014 год. до 30.05.2017
год., като искът за обезщетение за забава е отхвърлен в останалата му част до
пълния предявен размер от 242.92 лв., а искът за сумата от 548.48 лв. – такси
за периода от 21.03.2014 год. до 09.05.2015 год. – изцяло и ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по
делото в размер на 492.49 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 59.51 лв.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.М.М.. Жалбоподателят
поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е доказано
предаването на заемната сума и че самият договор има характера на разписка за
предаване на средствата. Действително съгласно чл. 27 от договора за кредит, с
подписването му клиентът потвърждавал, че е получил от „П.Ф.Б.“ ООД пълния
размер на кредита. СРС обаче не бил взел предвид обстоятелството, че според чл.
4 от договора, кредитът се предоставял на клиента в срок от 10 календарни дни
от сключването му, чрез банков кредит по банковата сметка, предоставена от
клиента. В случай с оглед чл. 20 ЗЗД и чл. 147 ЗЗП, следвало да се приеме, че
между клаузите на чл. 4 и чл. 27 от договора е налице противоречие, тъй като
според първата от тях предоставянето на заемната сума следва да се осъществи по
банков път, а според втората – в брой. Процесният договор бил сключен не по
местоживеене на кредитополучателя, а в търговския обект на кредитора, тъй като
изборът на услугата „Домашно посещение“ ставало при подписване на договора, а
не преди това. Следователно невъзможно било заемната сума да е била получена от
ответника едновременно със сключването на договора. Съгласно чл. 147, ал. 2
ЗЗП, договорът трябвало да се тълкува в полза на потребителя. СРС не се бил
произнесъл по възражението за нищожност на клаузата на чл. 27 от договора
поради липсата на съгласие /воля/ от страна на кредитополучателя – чл. 26, ал.
2 ЗЗД. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че договорът за продажба и
прехвърляне на вземания от 21.03.2016 год. е произвел действие по отношение на
ответника. Уведомлението по чл. 99 ЗЗД трябвало да бъде извършено от цедента, а
не от цесионера /ищеца/ и то преди завеждане на иска, а не след това. В случая
исковата молба била подадена от цесионера и връчването на уведомлението като
приложение към исковата молба не представлявало такова по смисъла на чл. 99 ЗЗД, тъй като не изхождало от цедента. Ищецът претендирал заплащането на
възнаградителна лихва в размер на 271.29 лв., дължима за периода от 21.03.2014
год. до 09.05.2015 год., както и обезщетение за забава в размер на законната
лихва в размер на 228.82 лв. за периода от 30.05.2014 год. до 30.05.2017 год.
Налице било дублиране на част от периода, за който се претендирали лихвите.
Съгласно чл. 33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя кредиторът имал право
само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а според
чл. 33, ал. 2 ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания по
кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Следователно претендираната възнаградителна лихва била недължима. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени.
Ответникът
по жалбата „Ф.И.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че законът не поставял специални изисквания за
начина и реда, по които трябва да бъде извършено уведомяването за извършената
цесия. Нямало пречка съобщаването като фактическо действие с правни последици
да бъде извършено от пълномощник, след предявяване на иска, както било в
настоящия случай, след като пълномощникът бил действал в рамките на своята представителна
власт. Ето защо с получаване на преписа от исковата молба, към която бил
приложен препис от уведомлението за настъпилата цесия, ответникът бил надлежно
уведомен в хода на производството. Съобщаването на длъжника за прехвърлянето на
неговите задължения не било елемент от фактическия състав на цесията. Освен
това връчването всички книжа по делото на ответника било надлежно, ако било
направено на особения представител и от този момент се пораждали свързаните с
факта на връчването правни последици. Процесният договор са кредит бил
регламентиран в ЗПК, който бил специален нормативен акт и уреждал този договор
като формален. Договорът не бил реален и и задължението на кредитора за
предаване на сумата не било част от фактическия състав за възникване на
кредитното правоотношение. Не било налице противоречие в клаузите на договора.
Мястото на изпълнение на задължението за предоставянето на отпусната в кредит
парична сума бил точният адрес на кредитополучателя. В този смисъл възражението
за нищожност на клаузата на чл. 27 от процесния договор било неоснователно. На
следващо място сочи, че съгласно договора – б. „В“, кредитополучателят дължал
фиксирана лихва в размер на посочената сума, която представлявала
възнаграждение за поетите рискове с отпускането на уговорената в заем сума.
Същата се дължала на договорно основание, съгласно чл. 9 ЗЗД, а предвид чл. 33,
ал. 1 ЗПК, ищецът претендирал на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД лихва за забава от
деня на изпадането на длъжника в забава. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 9 от Закона за потребителския кредит ЗПК/ вр. чл.
99, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема,
че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение
на императивни правни норми.
Решението е и правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Установено е по делото, че на 13.03.2014 год. между „П.Ф.Б.“ ООД, като
кредитор и ответника П.М.М., като клиент, е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за потребителски кредит /потребителски кредит за
покупка на стоки или услуги/ по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския
кредит – ЗПК /представляващ приложимо право към момента на сключването на
договора; посочената норма е специална по отношение на общата разпоредба на чл.
430 ТЗ/. Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били
прецени и обсъдени от първоинстанционния съд
/т.е., в случая не е било допуснато нарушение на диспозитивното начало в
процеса/. Отделно от това следва да се посочи, че определянето на
действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона.
В ЗПК е предвидена форма за
действителност на договора за потребителски кредит – писмена – чл. 10, като
същият е срочен, двустранен, възмезден и консенсуален /счита се за сключен от
момента на постигане на съгласието/.
По силата на сключения договор горепосоченото
дружество е предоставило на ответника кредит в размер на 750 лв., срещу задължението на последния да го върне,
заедно с възнаградителна лихва в размер на 271.29 лв. и такса за откриване на
досие в размер на 37.50 лв., такса за администриране на кредита в размер на
1137.48 лв., при уговорен ГПР 138.40 % и такса за услугата Домашно посещение в
размер на 373.50 лв. – ответникът декларирал, че избира услугата Домашно
посещение /виж б. „Е“/. Общо дължимата
от ответника сума възлизала на 1 569.77 лв. и следвало да бъде заплатена
на 60 седмични вноски, всяка от които /без последната/ в размер на 26.17 лв., а
последната в размер на 25.74 лв., при уговорено първо седмично плащане на
20.03.2014 год.
Съгласно клаузата на чл. 27 от
договора /приложима в частност, доколкото е установено, че ответникът е избрал
услугата Домашно посещение/, с подписването на договора, клиентът потвърждава,
че е получил пълния размер на кредита, посочен в б. „А“. Следователно договорът
има характера на разписка и в този смисъл въззивният съд приема за доказано по
делото, че ищецът е изпълнил задължението си да предостави реално на ответника
сумата от 750 лв. Възражението на жалбоподателя за наличието на противоречие
между чл. 27 и чл. 4 от договора е неоснователно, тъй като посочените клаузи
предвиждат различен начин за изпълнение на задължението на кредитора да
предостави кредита на клиента в зависимост от това дали последния е избрал или
не да използва услугата Домашно посещение – в първия случай кредитът се
предоставя на клиента в брой по неговото местоживеене, а във втория случай –
чрез банков превод по банкова сметка, ***. Процесният договор /чиято автентичност не е
оборена в процеса/ в частта му по чл. 27 има характера на разписка по смисъла
на чл. 77 ЗЗД и удостоверява, че кредиторът е изпълнил поетото задължение като
е предоставил на длъжника уговорената сума.
Основанията за нищожност на сделка
са приложими и относно удостоверителни изявления с характер на разписка. В
разписката /обективирана в чл. 27 от договора/ е направено такова
удостоверително изявление, което по своята правна същност не е правна сделка, а
удостоверява извършеното фактическо получаване на кредита. Отразеното в разписката
/обективирана в посочената клауза/ няма материална доказателствена сила. В
същността си това е волеизявление за приемане, което е различно от самото
фактическо действие по приемането. Фактическото получаване на сумата има правни
последици и удостоверителното изявление като волеви акт може да бъде оспорено с
възражение за порок във волеизявлението – чл. 44 ЗЗД. Тъй като разписката се
ползва само с формална доказателствена сила, верността на нейното съдържание
следва да се преценява като това на всеки частен документ – по вътрешно
убеждение и съвкупно с останалите доказателства.
Липсата на съгласие по смисъла на
чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД е порок на правната сделка, който налице, когато
волеизявлението е направено при т.нар. „съзнавана липса на съгласие“ /например
– изтръгнато е с насилие, направено е без намерение за обвързване – шега, като
учебен пример и др. подобни/.
В разглеждания случай верността на волеизявлението
не е опровергана от данните по делото, като при съобразяване на разпоредбата на
чл. 5 от ЗПК, която установява задължение за кредитора или кредитният посредник
да предостави на потребителя преддоговорна информация за сравняване на
различните предложения и за вземане на информирано решение за сключване на
договор за потребителски кредит, настоящият съдебен състав приема, че е
възможно изборът на услугата Домашно посещение от страна на ответника, респ.
сключването на договора, да бъде осъществен по същото време, в което кредиторът
му е предоставил в брой сумата по кредита. А в подкрепа на възражението си за
нищожност на удостоверителното изявление за получаване на кредита ответникът не
е ангажирал каквито и да е доказателства /а доказателствената тежест в тази насока
е била негова – чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Видно е от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК
следва да бъде кредитирано, че непогасените от кредитополучателя по процесния
договор задължения възлизат, както следва: главница – в размер на 750 лв.,
възнаградителна лихва – в размер на 271.29 лв. за периода от 21.03.2014 год. до
09.05.2015 год. и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода
от 21.03.2014 год. до 30.05.2017 год. – в размер на 242.92 лв., а изчислено
само върху вноските за главница – в размер на 195.48 лв.
Несъмнено е по делото, че на 21.03.2016
год. е бил сключен договор за цесия между „П.Ф.Б.“ ООД, като цедент и „Ф.И.“
ЕАД, като цесионер, по силата на който цедентът е прехвърли на цесионера свои
вземания, произтичащи от договори за потребителски кредити, посочени в
Приложение №1 – което е прието като доказателство по делото и в което фигурира
и процесния договор, сключен с ответника. Установено е също така, че „П.Ф.Б.“
ООД е упълномощило „Ф.И.“ ЕАД да уведоми длъжниците за сключения договор за
цесия /виж потвърждение на л. 20 от първоинстанционното дело/.
Обстоятелството, че цесията засяга
интересите както на страните по договора, така и на трето лице – длъжника,
налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника за
цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление, с
което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на
нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено
от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е. изпълнение спрямо лице,
което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД, като по силата на принципа
на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да
упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията – това
упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е
факт, който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде
съобразен при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение №
142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по
т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т.
д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени
по реда на чл. 290 ГПК и съставляващи задължителна съдебна практика/.
Доколкото към исковата молба,
предмет на настоящото производство, е приложено уведомление за прехвърлянето на
вземанията по процесния договор, изходящо от цедента /стария кредитор/, чрез
неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/, което е достигнало до ответника
на 26.02.2019 год. /когато на назначения му особен представител са били връчени
преписи от исковата молба и приложенията към нея/, то следва да се приеме, че
цесията има действие за П.М.М. и тъй като той нито твърди, нито установява да е
извършил плащане на прехвърлените суми, то цесионерът – ищецът се явява носител
на вземанията по чл. 9 ЗПК в претендираните размери, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/, както и на вземането по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на 228.82 лв.
/определен по правилото на чл. 162 ГПК, с оглед счетеното за основателно от СРС
възражение за погасителна давност на ответника – чл. 120 ЗЗД/.
Възражението на жалбоподателя, че
не дължи претендираната възнаградителна лихва е неоснователно, поради следните
съображения.
Договорът за потребителски кредит е
нормативно уреден като възмезден –
срещу задължението на кредитора да предостави кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане,
потребителят се задължава не само да ползва и да върне кредита съобразно
уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. Лихвата
/чл. 11, ал.
1, т. 9 ЗПК/ е своеобразна цена, която потребителят дължи на кредитора като
насрещна престация за ползването на предоставените парични средства.
Законодателно уредената отговорност
на длъжника при неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е
съизмерима със законната лихва от датата на забавата без покана от кредитора, като
императивните норми на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК ограничават отговорността на
потребителя по договор за потребителски кредит при допусната от него забава до
заплащането само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Лихвата за
забава става част от дълга при неплащане на главницата с настъпване на срока за
изпълнение за разлика от възнаградителната лихва, която е елемент от дълга от
момента на възникването му /виж и приетото в мотивите по т. 1 от Тълкувателно
решение № 3/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2017 год., ОСГТК/.
Следователно предвид правната
природа на възнаградителната лихва и нейното предназначение се налага изводът,
че дължимостта на същата не е обусловена от забава на кредитополучателя. В този
смисъл в случая въобще не може да бъде поставян въпроса за недопустимо
кумулиране на претендираните от ищеца възнаградителна лихва и обезщетение за
забава в размер на законната лихва.
Ето защо въззивната жалба следва да
бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му
част, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде
осъдена да заплати на ищеца направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за назначения му особен представител в размер на 178.45 лв. и сумата
от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 27.02.2020
год., постановено по гр.дело №24382/2018 год. по описа на СРС, ГО, 67 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА П.М.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „Ф.И.“ ЕАД, ЕИК *******, със съдебен адрес:
юрисконсулт М.Ц., гр.София, ул.“*********, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените
разноски във въззивното производство за възнаграждение за назначения му особен
представител в размер на 178.45 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/